Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (51)

51

Ужасна воня го удари в носа. Луис машинално се отдръпна, стори му се, че ще се задуши. Застана на ръба на гроба и се опита да си поеме дъх. В мига, когато си помисли, че е овладял спазмите в стомаха си, от устата му като фонтан изригна безвкусната храна, която си бе поръчал в „Хауърд Джонсън“. След като повърна, задъхано притисна чело към влажната земя, и зачака пристъпът да премине. Сетне стисна зъби, измъкна фенерчето изпод мишниците си и го насочи към отворения ковчег.

Обзе го неописуем ужас… Всъщност не беше точно ужас, а чувство, подобно на религиозен страх, който човек изпитва, когато сънува най-страхотните кошмари, които при събуждането се заличават от паметта му.

Главата на Гейдж беше изчезнала.

Луис се разтрепери така неудържимо, че трябваше да хване фенерчето с две ръце, подобно на полицай, който тренира стрелба с пистолет. Въпреки това, светлината продължи да подскача нагоре-надолу и едва след няколко секунди отново успя да насочи тънкия лъч към ковчега.

„Невъзможно е — каза си той. — Запомни, че онова, което виждаш, е абсолютно невъзможно.“

Освети с фенерчето сантиметър по сантиметър трупа на сина си, като започна от краката. Видя новите му обувки, панталоните на костюма, сакото (О, Господи, не е ли абсурдно двегодишно дете да носи костюм), ризата отворена на врата и…

От гърлото му се изтръгна звук, който по-скоро беше яростен вик, отколкото стон. При мисълта, че Гейдж е мъртъв, отново изпита безумен гняв, който измести свръхестествените му страхове и гласа на здравия разум, нашепващ му, че се намира на невидимата граница, разделяща го от лудостта.

Бръкна в задния си джоб и измъкна носна кърпа. Хвана фенерчето с една ръка, застана на ръба на гроба и се наведе напред така, че за малко щеше да се изтърколи в дупката. Ако в този миг бетонният капак паднеше върху него, положително щеше да му строши врата. Луис нежно избърса с кърпата си мъха, който покриваше лицето на Гейдж. Тъмният му цвят създаваше илюзията, че главата на детето липсва.

Въпреки че беше влажен, мъхът се изтри лесно, като пяна. Трябваше да го предвиди: в деня на погребението валеше дъжд, а бетонният сандък, в който беше поставен ковчега не беше херметически затворен. Насочи фенерчето надолу и забеляза, че ковчегът лежи в плитка локва. Отстрани с кърпата остатъците от лепкав мъх и видя лицето на сина си. Човекът от моргата явно е знаел, че ковчегът няма да се отваря след толкова ужасна катастрофа, но все пак беше положил максимални усилия — хората от неговата професия винаги бяха изключително старателни. Гейдж приличаше на лошо гримирана кукла. На места главата му беше страхотно издута. Очите му бяха хлътнали дълбоко под затворените клепачи. От устата му се подаваше нещо белезникаво, подобно на език на албинос. Отначало Луис си помисли, че човекът от моргата е прекалил с балсамиращата течност. В повечето случаи беше трудно да се прецени какво количество е необходимо, особено при децата, и често инжектираха прекалено голяма доза.

Изведнъж осъзна, че онова, което се подава от пустата на сина му, не е засъхнала балсамираща течност, а памук. Луис побърза да го измъкне. Устните на Гейдж, които изглеждаха странно отпуснати и прекалено тъмни, се затвориха с едва доловим звук: „Плип!“ Луис хвърли памук на дъното на гроба. Той заплува на повърхността на локвата и проблесна с противна белота сред мрака. Сега едната буза на Гейдж беше хлътнала, като на старец.

— Гейдж! — прошепна Луис. — Сега ще те измъкна оттам, съгласен ли си?

Молеше се да не му попречат, да не бъде изненадан от пазач, който прави редовната си обиколка на гробището или от когото и да било. Но вече не се боеше от това, че ще го заловят; знаеше, че ако лъчът на нечие фенерче го освети, докато, стъпил в гроба, се занимава със зловещата си работа, без колебание ще сграбчи лопатата с извито и нащърбено острие и ще пукне черепа на натрапника.

Пъхна ръцете си под тялото на Гейдж; малкият труп се поклащаше в ръцете му като някое мекотело и изведнъж в ума му проблесна ужасяваща мисъл: когато го вдигне, тялото на Гейдж ще се разпадне. Ще открият Луис в дъното на гроба, стъпил от двете страни на бетонната рамка, притиснал към гърдите си останките от мъртвото тяло на сина си, докато от гърлото му се изтръгват неистови писъци.

„Хайде, страхливецо, довърши си работата!“

Улови Гейдж под мишниците и без да обръща внимание на покриващата го воняща плесен, го измъкна от ковчега, както много пъти го бе изваждал от ваничката му. Главата на детето се отпусна назад и на Луис отново му се повдигна, когато забеляза шевовете във формата на полумесец, които прикрепяха главата на Гейдж към раменете му.

Задъха се, отново му се повдигна от ужасната миризма и от усещането, предизвикано от трупа на сина му, който лежеше в ръцете му като някое мекотело. Въпреки това, с последни сили, измъкна Гейдж от ковчега. Най-сетне се озова седнал на ръба на гроба, поставил трупа на коленете си, спуснал крака в дупката; лицето му бе тъмнолилаво, хлътналите му очи представляваха две черни ями, а обтегнатите му в ужасяваща гримаса устни потръпваха от мъка и от жалост.

— Гейдж — прошепна той, притиснал момчето до гърдите си и го залюля. Пръстите му докоснаха косата на Гейдж, която вече не беше мека и пухкава, а безжизнена като телена жица. — Гейдж, всичко ще се оправи, кълна се. Всичко ще се оправи, всичко ще свърши още тази нощ, о, Гейдж, моля те! Обичам те, Гейдж, татко те обича!

Луис продължи да люлее своя син.

В два и четвърт вече бе готов да напусне гробището. Всъщност изваждането на тялото се бе оказало най-мъчителната фаза от цялата операция — в този момент умът му наистина приличаше на откъснал се от кораба астронавт, който напосоки се носи из вселената. Преди да тръгне, спря да отдъхне — усещаше страхотни болки в гърба, преуморените му мускули се гърчеха и подскачаха. Постепенно силите му се възвърнаха, почувства, че е в състояние да извърви обратния път и да стигне докрай.

Постави тялото на Гейдж върху брезента и го нави на руло, което прикрепи с дълги парчета лейкопласт. След това разряза въжето и завърза двата края на рулото, което заприлича на навит килим. Постави капака на ковчега, замисли се, отвори го и сложи в него лопатата с изкривеното острие. Нека остане за спомен в „Плезантвю“, вместо сина му. Затвори ковчега и внимателно спусна върху него едната част от бетонния капак. По-лесно бе да блъсне другата част в гроба, но се боеше да не се счупи с трясък. След моментно колебание, прекара колана си през металните халки и леко спусна бетонното парче на мястото му. Сетне запълни дупката с помощта на бела. Очевидно, изкопаната пръст нямаше да му стигне за запълване на гроба, който скоро щеше да хлътне и може би щеше да направи впечатление на някого. А може би няма? Може би онзи, който го забележи, няма да му обърне внимание? Луис нямаше време да мисли или да се притеснява за това — предстояха му много задачи. Още не се бе заловил за „черната работа“, а се чувстваше адски уморен.

„Хей, хей, всички дружно да вървим.“

— Правилно — промърмори той. Вятърът прошумоля в храсталаците зад гърба му и той разтревожено се огледа. Остави до пакета бела, кирката (която тепърва щеше да използва), ръкавиците и фенерчето. Изкушаваше се да използва фенерчето, но не го направи. Сетне се изправи и тръгна към оградата. След пет минути се озова на мястото, откъдето беше тръгнал. Колата му все още беше паркирана до отсрещния тротоар. Беше толкова близо и същевременно толкова далеч.

Откъсна поглед от комбито и се отправи в друга посока. Този път тръгна покрай оградата и я следва до края на „Месън стрийт“. Тук тя завиваше под прав ъгъл и по продължението й имаше канавка. Луис надникна в канавката и потръпна — беше пълна с безразборно нахвърляни изгнили цветя, които плуваха в застоялата вода, останала след проливните дъждове и топенето на снеговете.

Исусе!

Не, не споменавай името на Исус. Тези цветя са принесени в жертва на много по-древен бог от християнския. Хората са го наричали различно през различните епохи, но най-подходящо ми се струва името, с което го е кръстила сестрата на Рейчъл. Веуикият и стуашен Оз, Бог на всички мъртви същества, които гният в земята, бог на тайнството.

Луис като хипнотизиран се втренчи в рова, където бяха натрупани изгнилите цветя. Най-сетне насила извърна поглед и ахна като човек, който току-що се е свестил или който излиза от транс щом хипнотизаторът щракне с пръсти.

Продължи пътя си и не след дълго откри онова, което търсеше. Помисли си, че подсъзнанието му автоматично е съхранило спомена за това място още в деня на погребението на Гейдж.

В мрака пред него, брулена, от вятъра се извисяваше криптата на гробището.

Използваха я за съхранение на ковчезите през зимата, когато земята беше толкова замръзнала, че и булдозер не би могъл да я разкопае, както и в моменти, когато напливът от мъртъвци бе необикновено голям.

От време на време, собствениците на погребални бюра се сблъскваха с внезапен прилив на клиенти, който чичо Карл наричаше „студен водопад“. Луис знаеше, че понякога настъпва момент, когато съвсем необяснимо, хората започват да измират като мухи.

— Знаеш ли, Лу, в природата винаги съществува равновесие — беше обяснил чичо Карл. — Ако нямам нито един клиент в продължение на две седмици през май, мога да разчитам, че например през ноември ще имам десет погребения. Само че хората рядко умират точно през ноември и никога — по време на Коледните празници, въпреки всеобщото мнение, че това е периодът, когато смъртността нараства. Казват, че по Коледа душевната депресия взима много жертви, но това са празни приказки. Всеки собственик на погребално бюро ще потвърди думите ми. По Коледа хората са щастливи, изпълнени с оптимизъм и не им се разделя с живота. Най-голям наплив на клиенти имаме през февруари. Старците умират от грип и от пневмония, но това не е всичко. Представи си, че има хора, които са се съпротивлявали упорито срещу рака в продължение на година или на шестнайсет месеца. И ето, че идва лошият стар февруари, те сякаш се уморяват, предават се и метастазите се разпростират из цялото им тяло. Около трийсет и първи януари са в ремисия и чувстват, че са прескочили трапа, а след три седмици ги погребваме. През февруари хората получават я инфаркти, я удари, я бъбреците им отказват да работят. Февруари е лош месец, през февруари хората започват да се чувстват уморени от живота. Явлението е добре познато на хората от нашия бизнес. Но понякога, безпричинно, подобен феномен се наблюдава през юни или през октомври. Но никога през август. Август е мъртъв сезон. Никога няма да напълниш криптата в гробището през август, освен, ако не избухне главният газопровод или ако градският автобус не падне от някой мост. Но сме имали случаи, когато през февруари трупахме ковчезите един върху друг на три реда и се молихме температурата да се повиши, за да спуснем в земята някои от тях, преди да се е наложило да наемем апартамент, за да съхраняваме непрекъснато прииждащите мъртъвци.

Чичо Карл се бе засмял. Луис, който се бе почувствал посветен в тайна, която не знаеха дори преподавателите му от медицинския факултет, също се бе засмял.

Двойната врата на криптата беше вградена в подножието на затревено хълмче, заоблено като женска гръд. Хълмчето (което изглеждаше прекалено симетрично, за да е естествено) се издигаше на петдесетина сантиметра над шиповете на желязната ограда, чиято височина оставаше непроменена.

Луис се огледа и се покатери по височинката. От другата й страна видя голяма квадратна поляна, която беше незастроена. Не, всъщност грешеше. На няколко метра от оградата имаше някаква постройка, подобна на барака. Навярно също принадлежеше на гробището и в нея съхраняваха необходимите им материали.

Светлината на уличните лампи се прецеждаше през шумолящите от вятъра листа на дърветата — стари брястове и кленове, — които отделяха поляната от „Мейсън Стрийт“. Луис не видя никакво движение, освен потрепването на листата.

Плъзна се обратно по гръб, защото се страхуваше да не си нарани отново коляното, и се върна при гроба на сина си, като за малко не се препъна в навития на руло брезент. Налагаше се да направи два курса — един — с тялото на Гейдж и втори — с инструментите. Когато се наведе да вземе брезентовото руло; усети още по-силна болка в гърба и се намръщи. Тялото на сина му прошумоля от вътрешността на вързопа и Луис се престори, че не чува вътрешния глас, който непрекъснато му нашепваше, че е полудял.

Занесе тялото до хълма, където се помещаваше криптата на „Плезантвю“ (стоманените плъзгащи се врати й придаваха вид на гараж за две коли). Имаше само един начин да се изкачи на хълма, заедно с двайсеткилограмовия си пакет, тъй като вече не разполагаше с въже (за миг съжали, че е побързал да го разреже, сетне си каза, че с тюхкане няма да стигне доникъде) и той се приготви да действа. Засили се и силно приведен изтича по склона. Инерцията го изведе почти до върха, но в последния момент краката му се подхлъзнаха върху влажната трева; когато започна да се плъзга назад, с все сила запрати нагоре пакета, който се приземи почти на върха на хълма. Луис се изкатери догоре на четири крака, внимателно се огледа и след като не забеляза нищо подозрително, облегна върху оградата увитото в брезент тяло на Гейдж. Сетне се върна за инструментите си.

Отново изкачи височината, навлече ръкавиците и постави фенерчето, кирката и лопата до пакета, после седна на земята, облегна се на оградата, сложи ръце на коленете си и си позволи да си отдъхне за няколко секунди. Новият дигитален часовник, който Рейчъл му беше подарила за Коледа, показваше два и една минута.

След пет минути се изправи — чувстваше се отпочинал — и хвърли бела през оградата. Чу го как приглушено тупна на тревата. Опита се да напъха фенерчето в панталоните си, но не успя. Пусна го между две железни пръчки и наостри уши, докато то се търкаляше надолу по хълма, с надеждата, че няма да се удари в някой камък и да се счупи. В този момент съжали, че не се бе сетил да вземе огромна раница, каквато носят на гърба си младежите, тръгнали на автостоп.

Извади ролката с лейкопласт от джоба на якето и прикрепи острието на кирката към брезентовия пакет. Продължи да омотава с лейкопласта двете страни на острието и пакета под него, докато употреби цялата ролка, сетне я пъхна в джоба си. Вдигна вързопа, прехвърли го през оградата (гърбът му ожесточено запротестира; Луис подозираше, че болките ще го измъчват поне седмица след нощната му разходка) и го пусна от другата й страна. Потръпна, когато го чу как се удари в земята.

Преметна единия си крак през оградата, улови се за два декоративни шина и прехвърли и другия крак. Плъзна се надолу, като впиваше краката си в земята между пръчките на оградата и скочи на земята. Озова се в подножието на хълма и слепешком заопипва из тревата. Моментално се натъкна на бела — колкото и слаба да бе светлината, процеждаща се през листата на дърветата, все пак хвърляше отблясъци върху острието на инструмента. За сметка на това, доста се измъчи, докато открие фенерчето — къде ли се бе изтъркаляло? Залази на четири крака; докато задъхано ровеше из гъстата трева, дочу силното туптене на сърцето си.

Най-сетне забеляза тъмните очертания на фенерчето, което се бе изтъркаляло на около два метра от мястото, където го бе пуснал. Подобно на хълмчето, което замаскираше криптата, правилната му форма се оказа издайническа. Луис го сграбчи, прикри с длан крушката му и натисна бутона. Дланта му се освети и той побърза да изключи фенерчето — явно не се бе повредило при падането.

Сетне разряза с джобното си ножче лейкопласта, с който бе прикрепил кирката към брезентовия пакет, взе инструментите и се насочи към дърветата, които обграждаха поляната. Застана под най-високото от тях и внимателно огледа „Мейсън стрийт“ и в двете посоки. Улицата беше напълно пуста. В далечния й край светеше само един прозорец — изглеждаше като златисто квадратче среднощната тъмнина. Безсъмнено там живееше човек, страдащ от безсъние или инвалид.

Луис напусна скривалището си и с бързи крачки тръгна по тротоара, като с мъка се въздържаше да не затича. След мрака на гробището, светлината на уличните лампи му се струваше прекалено ярка. Чувстваше се безкрайно уязвим, застанал само на няколко крачки от второто по големина гробище в Бангор, стиснал в ръцете си кирката, бела и фенерчето. Ако го съгледаше, дори най-големият тъпанар би се досетил каква я е свършил.

Побърза да пресече улицата, токовете на обувките му затракаха по асфалта. Комбито му се намираше на петдесетина метра, но на Луис му се стори, че разстоянието е най-малко петдесет километра. Облян в пот, той тръгна към колата, като непрекъснато се ослушваше за приближаваща кола, за чужди стъпки или за отварянето на някой прозорец.

Когато най-сетне се добра до комбито, облегна върху него кирката и бела и с треперещи пръсти затърси ключовете си. Нямаше ги. Претърси и двата си джоба, но ключовете ги нямаше — лицето му отново се ороси от пот. Сърцето му лудо заподскача в гърдите, той стисна зъби, опитвайки се да преодолее паниката, която го обземаше.

Най-вероятно ги бе изгубил, когато падна на земята, след като скочи от склона и си удари коляното в надгробния паметник. Навярно сега се търкаляха из тревата. Едва бе успял, да си намери фенерчето сред гъстата трева, така че вероятността да открие ключовете беше равна на нула. Край на всичко! Съвсем дребна неприятност, която слагаше край на надеждите му.

„Почакай, почакай още секунда! Отново претърси джобовете си. Монетите са тук — щом не си ги загубил, значи не си си загубил и ключовете.“

Бавно и методично претърси джобовете си, извади монетите и дори преобърна джобовете наопаки.

От ключовете нямаше и следа.

Луис се облегна върху колата, като се питаше какво да прави. Навярно би могъл да се прехвърли обратно през оградата. Ще вземе фенерчето, ще остави трупа на сина си там, където е и ще прекара остатъка от нощта в напразно търсене на…

Изведнъж в разума му проблесна светлина.

Наведе се и погледна към кормилото. Ключовете висяха на таблото.

От устните му се изтръгна сподавен стон, той тичешком заобиколи колата, отвори предната врата и ги сграбчи. Внезапно си припомни Карл Малдън, нахлупил на главата си старомодната шапка, на смешното му лице с голям картоф като нос е изписано бащинско изражение, докато произнася предупреждението на „Американ Експрес“ до всички автомобилисти в Америка: „Затваряйте си добре колите и не си забравяйте ключовете. Не подтиквайте добрите момчета към лоши дела!“

Луис мина отзад и отвори багажника. Прибра кирката, бела и фенерчето и с трясък го затвори. Направи няколко крачки по тротоара и си спомни за ключовете — този път ги беше забравил на ключалката на багажника.

„Тъпак такъв — смъмри се той. — Ако продължаваш да се държиш толкова глупаво, по-добре се откажи.“

Върна се и прибра ключовете.

Взе Гейдж в прегръдките си и се отправи обратно към „Мейсън Стрийт“. В този момент отнякъде се разнесе лаят на куче. Всъщност животното не лаеше, а виеше и прегракналият му вой изпълни цялата улица. ААААУУУУ!

Луис се скри зад едно от дърветата, като се питаше какво да прави и как ще се развият събитията. Беше сигурен, че след малко ще светнат лампите във всички къщи.

Всъщност светна само една лампа — над страничния вход на къщата, намираща се срещу дървото, в сянката, на което се криеше Луис. След миг се разнесе прегракнал глас:

— Млъквай, Фред.

— АААААААУУУУУ. ААААААААУУУУ! — отвърна Фред.

— Сканлон веднага го накарай да млъкне или ще извикам полиция — обади се друг глас и Луис изплашено подскочи.

Гласът идваше от същата страна на улицата, където се криеше той и която до този момент изглеждаше напълно безлюдна и пуста. Внезапно осъзна, че е заобиколен от стотици очи, а проклетото куче нападаше единствения му съюзник — съня. „Да пукнеш дано, Фред“ — помисли си той.

Фред поде нова ария. Изви високо ааааа, но преди да завърши с ууу, изплющя шамар, последван от жалостно скимтене.

Възцари се тишина. След няколко секунди се чу затръшване на врата. Светлината над страничния вход на къщата, където живееше Фред, угасна.

Инстинктът подсказваше на Луис да остане още няколко минути сред сенките. Безсъмнено бе по-разумно да изчака, докато хората заспят, но и без това беше загубил прекалено много време.

— Да вървим — промърмори той.

Прекоси улицата, притиснал брезентовия пакет до гърдите си и успешно се добра до колата. Фред мълчеше. Луис облегна вързопа върху лявата си ръка, а с дясната извади ключовете и отвори багажника.

Тялото на сина му не се побираше вътре.

Той опита да го постави хоризонтално, вертикално и диагонално, но напразно — багажникът на комбито се оказа прекалено малък. Разбира се, можеше да свие пакета и насила да го смести вътре (Гейдж едва ли щеше да има нещо против), но сърце не му даваше да го стори.

„Божичко, помогни ми, трябва да изчезна оттук, не бива да злоупотребявам с късмета си.“

Стоеше на тротоара, прегърнал тялото на сина си и не знаеше какво да прави. Внезапно дочу мотора на приближаваща се кола, отвори предната врата и настани пакета на седалката до шофьора, като го преви на две места, където смяташе, че се намират коленете и кръста на Гейдж.

Затвори вратата, тичешком се върна и заключи багажника. Колата, която се носеше по улицата, успоредна на „Мейсън Стрийт“ профуча през кръстовището и Луис дочу виковете на пътниците в нея, които явно си бяха пийнали порядъчно. Седна зад волана на комбито и запали мотора. Когато посегна към ключа за фаровете, изведнъж го осени ужасяващата мисъл. Ами ако е поставил Гейдж наопаки, ако е извил коленете му в обратна посока и сега затворените му очи са обърнати към задното стъкло, вместо по посока на движението.

„Няма никакво значение! — пискливо запротестира умореният му разум. — Синът ти е мъртъв, разбираш ли? За мъртвите няма значение посоката на движението!“

„Напротив — има значение. Това там е Гейдж, а не куп стари пешкири!“

Пресегна се и внимателно заопипва под брезента, също като слепец, който се опитва да различи някакъв предмет по формата му. Най-сетне пръстите му докоснаха някаква издатина, която безсъмнено беше носът на Гейдж — слава Богу, беше поставил тялото на сина си правилно.

Едва тогава включи комбито на скорост и потегли към Лъдлоу, като си мислеше, че пътуването ще му отнеме минимум двайсет и пет минути.