Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (22)

22

Норма и Джъд бяха приготвили великолепен обяд по случай Деня на благодарността. След като се нахрани, Луис се върна вкъщи — чувстваше се преситен и сънен. Качи се в спалнята, като за миг се наслади на тишината свали мокасините си и си легна. Беше малко след три часа; навън бледото зимно слънце се опитваше да си пробие път през облаците.

„Само ще подремна“ — каза си той, сетне потъна в дълбок сън.

Събуди се от звъненето на телефона върху нощното шкафче. Опипом вдигна слушалката, докато се опитваше да се събуди напълно. Чувстваше се объркан от факта, че навън вече падаше мрак. Чуваше фученето на вятъра и тихото шумолене на котела на парното отопление.

— Ало? — промърмори той. Сигурен бе, че отново се обажда Рейчъл, за да му пожелае приятно прекарване на празника. Сега ще даде слушалката на Ели, която ще му каже няколко думи, след това ще се обади и Гейдж и ще забърбори неразбираемите си фрази… По дяволите, как бе успял да проспи целия следобед, след като твърдо възнамеряваше да гледа мача по телевизията…

Само че беше сбъркал: този път се обаждаше Джъд.

— Луис? Боя се, че те очаква неприятна изненада… Луис стана от леглото, като се опитваше да прогони съня, който объркваше мислите му.

— Джъд, ти ли си? Какво се е случило?

— Ами, на поляната пред нашата къща има някаква мъртва котка. Струва ми се, че е котаракът на дъщеря ти.

— Чърч? — попита Луис и сърцето му се сви. — Сигурен ли си, Джъд?

— Е, не давам стопроцентова гаранция, но животното много прилича на вашето.

— О, по дяволите. Веднага идвам, Джъд.

— Чакам те.

Луис остави слушалката и за миг остана неподвижен. После отиде до тоалетната, обу мокасините си и слезе на долния етаж.

„Може би есе пак не е Чърч. Самият Джъд твърди, че не е напълно сигурен. Господи, та котаракът не се качва дори на горния етаж, ако някой не го занесе дотам… Защо е трябвало да пресича пътя?“

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че мъртвият котарак наистина е Чърч. Какво ще обясни на Рейчъл, която положително ще се обади вечерта, какво ще каже на Ели?

Без всякаква връзка, изведнъж си припомни собствените си думи: „От лекарската практика ми е известно, че всичко, абсолютно всичко, може да се случи на живите същества… Може би ще се наемеш да обясниш на Ели какво ще стане, ако някой камион прегази котарака й?“ Но тогава изобщо не бе предполагал какво ще се случи с Чърч, нали?

Спомни си как веднъж Уикс Съливан, един от приятелите, с които играеше покер, го запита как е възможно да желае само съпругата си и да не получава ерекция при вида на голите жени, които от сутрин до вечер преминават през кабинета му. Луис се опита да му обясни, че повечето хора имат погрешна представа за лекарската професия — жената, която идва, за да й бъде направена цитонамазка или за да научи как сама да изследва гърдата си — не разкрива голото си тяло пред лекаря, подобно на Венера, излизаща от вълните. Виждат се само гърда, вулва, бедро. Останалата част от тялото е закрита с чаршаф, освен това, прегледът винаги се извършва в присъствието на медицинска сестра, най-вече, за да се запази репутацията на лекаря. Само че Уикс Съливан отказа да му повярва и често повтаряше: „За мен цицата си е цица, а цацата — цаца. Или през цялото време си надървен, или изобщо не можеш да го вдигнеш“. Луис простичко отвърна, че „цицата“ на жена ти е различна.

„Същото се отнася и за семейството ми“ — помисли си той. Чърч не трябваше да умира, защото принадлежеше към вълшебния кръг на семейство Крийд. Луис не успя да обясни на приятеля си, че подобно на другите хора, лекарите също се стараят да затварят очи пред неприятните факти.

Гърдата, която не принадлежи на жена ти, изобщо не е гърда. В лекарския кабинет тя е само част от човешката анатомия. Можеш до посиняване да цитираш статистическите данни за заболеваемостта от левкемия при децата, без да повярваш, че собственото ти дете ще бъде сломено от неизлечимата болест. „Какво, моето дете ли?“ (или дори котарака на детето ми?) „Докторе, сигурно се шегувате!“

Хайде, успокой се. Опитай се да разсъждаваш логично.

Задачата му ставаше още по-трудна, когато си спомнеше истерията, обзела Ели при мисълта, че Чърч ще умре.

Тъп шибан котарак, защо ни беше притрябвал?

Но котаракът вече не можеше да чука. Нали го кастрираха, за да не умре.

— Чърч? — извика той, но дочу само мърморенето на котела на парното, който поглъщаше долар след долар. Надникна в хола, но канапето, върху което напоследък котаракът дремеше по цял ден, беше празно. Животното не спеше и върху радиатора. Луис почука върху празната чинийка на котарака сигурен начин да го накара да дотича, ако е наблизо, но този път котаракът не се появи. Луис бе уверен, че никога вече няма да го види жив.

Неохотно облече канадката си, нахлупи шапката си и тръгна към вратата. После, подчинявайки се на някакъв вътрешен глас, отвори шкафа под умивалника и приклекна пред него. Рейчъл използваше два вида найлонови пликове — малките бели торбички бяха за кошчетата за смет в къщата, а големите зелени чували се поставяха на дъното на казана за боклук. Луис взе един от големите чували — след кастрирането Чърч беше надебелял.

Напъха чувала в страничния джоб на канадката си и без да знае защо, изпита неприятно чувство, когато пръстите му докоснаха хлъзгавия и студен найлон. Сетне заключи входната врата и се отправи през шосето към дома на Джъд.

Наближаваше пет и половина и почти се бе стъмнило. Заснежените полета изглеждаха мъртви. Последните отблясъци на слънцето очертаваха странна оранжева лента на хоризонта отвъд реката. Мразовитият вятър, който фучеше над шосе 15, накара бузите на Луис да изтръпнат и отнесе бялото облаче пара, която излизаше от устата му.

Той потръпна, но не от студ, а от внезапно обзелото го силно и настойчиво чувство на самота. Струваше му се, че никаква метаморфоза не може да изрази силата на това чувство — то нямаше нито форма, нито образ. Луис просто се чувстваше изолиран от всички, недосегаем и равнодушен.

От другата страна на шосето забеляза Джъд, навлечен със зелената си канадка. Лицето му бе полузакрито от обточената с кожа качулка. Застанал на заскрежената поляна, старецът наподобяваше статуя — безжизнена фигура сред мъртвешкия пейзаж, над който се спускаше нощта и където цареше тишина, ненарушавана от птича песен.

Когато Луис стъпи на шосето, безжизнената фигура на Джъд изведнъж се раздвижи. Старецът размаха ръце и извика нещо, но думите му бяха заглушени от вятъра. Луис отстъпи назад и изведнъж осъзна, че воят се е засилил. След миг прозвуча клаксон и камион на „Оринко“ профуча толкова близо до него, че въздушната струя развя дрехите му. Луис ужасено си помисли, че за малко щеше да попадне право под колелата на проклетата машина.

Този път се огледа и в двете страни, преди да пресече, но видя само задните светлини на танкера, които бързо се отдалечаваха в мрака.

— Изплаших се, че камионът ще те блъсне — каза Джъд. Внимавай, Луис.

Въпреки че стоеше съвсем близо до него, лекарят не можеше да види лицето на стареца и за миг изпита неприятното чувство, че в мрака стои някакъв непознат.

— Къде е Норма? — попита той, като избягваше да погледне пухкавата камара, просната в краката на Джъд.

— Отиде на празничната църковна служба. Навярно ще остане за вечерята, въпреки че едва ли ще хапне залък.

Нов порив на вятъра за миг отметна качулката му и Луис видя, че пред него наистина стои Джъд — пък и кой друг можеше да бъде?

— Всъщност празничната служба е повод за жените да си организират дамско тържество — продължи Джъд. — След обилния обяд, едва ли могат да хапнат нещо повече от сандвичи. Норма ще се прибере около осем.

Луис коленичи, за да разгледа мъртвата котка. Леко я преобърна с облечената си в ръкавица ръка, като мислено си казваше: „Господи, дано не е Чърч. Дано да е друга котка, дано Джъд да е сбъркал“.

Разбира се, че беше Чърч. Котаракът не беше смазан или обезобразен, явно бе станал жертва на някой от големите танкери или самосвали, които непрекъснато се движеха по шосе 15. „Всъщност, какво търси камион на «Оринко» по пътя на връх празника?“ — разсеяно се запита той. Полуотворените очи на котарака бяха изцъклени и наподобяваха зелени топчета. Устата му също бе отворена; от нея беше изтекла съвсем малко кръв, която бе изцапала бялото „лигавниче“ на гърдите на котарака.

— Вашият котарак ли е, Луис?

— Да — с въздишка отвърна лекарят. За първи път установи, че е обичал Чърч; навярно не толкова страстно, както Ели, но по свой собствен начин. През седмиците, последвали кастрирането му, Чърч се бе променил. Беше станал дебел и муден и с мъка изминаваше краткото разстояние между канапето, леглото на Ели и чинийката си и почти никога не излизаше от къщата. Сега, когато беше мъртъв, Луис разпозна в него стария Чърч. Окървавената му муцунка бе изкривена в хищна гримаса и разкриваше острите му зъби. В мъртвите му очи се четеше гняв. Изглеждаше сякаш след краткия си и глупав живот като евнух, в момента преди да умре, Чърч бе преоткрил истинската си природа.

— Да, наистина е Чърч — каза той. — Господи, как ще съобщя на Ели за смъртта му?

В един миг му хрумна една идея: ще погребе Чърч в Гробището за домашни любимци, без да поставя надгробна плоча или подобна щуротия. Тази вечер, когато разговаря с дъщеря си по телефона, няма да спомене нито дума за котарака; утре небрежно ще отбележи, че не го е виждал през целия ден, а по-късно ще изкаже предположението, че навярно Чърч се е запилял някъде — котките често го правят. Ели сигурно ще се разтревожи, но все пак няма да знае с абсолютна сигурност, че котаракът е мъртъв, няма да последва повторение на скандала, предизвикан от отказа на Рейчъл да признае съществуването на смъртта… лека-полека дъщеря му ще свикне с отсъствието на любимия си котарак.

„Страхливец!“ — Нашепна му някакъв вътрешен гласец.

„Такъв съм, признавам. Но кой обича кавгите?“

— Малката много обичаше котарака, нали? — прекъсна размислите му Джъд.

— Да — разсеяно отвърна Луис и леко побутна главата на животното. Тялото бе започнало да се вкочанява, но главата се движеше необикновено лесно. Явно бе счупен вратът. Луис ясно си представяше какво се е случило. Чърч е пресичал шосето — един Бог знае защо — и е бил блъснат от кола или от камион, при което са били счупени вратните му прешлени и е бил отхвърлен на поляната пред къщата на Джъд… Или пък си е счупил врата, когато е паднал върху скованата от сланата земя. Всъщност нямаше абсолютно никакво значение. Която и от двете хипотези да предпочетеше Луис, заключението беше едно и също: Чърч бе мъртъв.

Луис погледна към Джъд, готов да изкаже на глас предположенията си, но старецът се бе извърнал и втренчено наблюдаваше оранжевия отблясък на слънцето, което се бе скрило зад хоризонта. Качулката му беше отметната назад, а лицето му изглеждаше замислено и сериозно… дори сурово.

Луис измъкна зеления чувал от джоба си, като го стискаше, за да не го отнесе вятърът. Шумоленето на найлона като че върна Джъд към действителността.

— Да май че доста го обича — повтори старецът.

Луис изненадано установи, че приятелят му говори в сегашно време и почувства, че го побиват тръпки. Всъщност цялата сцена — падащият мрак, студът и силният вятър — беше зловеща, като в готически роман.

„Ето го и Хийтклиф^[1], който броди из пустите поля — помисли си Луис и се смръщи срещу вятъра, който биеше в лицето му. — Вижте как се готви да пусне любимата котка на семейството в найлоновия плик. Браво, юнак!“

Сграбчи Чърч за опашката, отвори чувала и повдигна котарака. Тялото се отлепи от леда с неприятен разкъсващ звук, който накара Луис да свъси вежди от мъка и от отвращение. Котаракът изглеждаше невероятно тежък, сякаш смъртта се бе загнездила в него като камък.

„Господи, тежи като чувал с пясък.“

Джъд хвана отвора на плика и му помогна да пусне вътре животното; лекарят изпита странно облекчение, когато се отърва от натежалото тяло.

— Какво смяташ да правиш? — попита Джъд. Обрамченото му от качулката лице изглеждаше като издялано от камък, очите му се взираха в Луис.

— Ще го оставя в гаража, а утре сутринта ще го погреба.

— Къде — в Гробището за домашни любимци?

Луис сви рамене и отвърна:

— Да.

— Ще кажеш ли на Ели?

— Ами… трябва да си помисля.

За миг Джъд остана неподвижен и мълчалив, сетне на лицето му се изписа решителност.

— Почакай малко, Луис — каза той и се запъти към дома си.

Явно и през ум не му минаваше, че може би Луис не иска да чака нито секунда в мразовитата нощ. Движеше се бързо и гъвкаво, сякаш бе младеж, а не осемдесет и три годишен старец. Луис понечи да възрази, но изненадващо за самия себе си се подчини. Стори му се, че не е съвсем на себе си: откри, че няма нищо против да остане прикован на мястото си, докато Джъд се отдалечаваше към дома си.

Когато вратата се затвори зад гърба на стареца, Луис вдигна лице срещу вятъра; пликът с тялото на котарака прошумоля между краката му.

Чувстваше се доволен.

Точно така. За първи път, откакто се бяха преселили в Мейн, усети, че е у дома. Застанал сам-самичък сред призрачния мрак и заскрежените поля, предвещаващи скорошно настъпване на зимата, Луис се почувства нещастен и същевременно странно въодушевен — струваше му се, че от детството си не е бил в подобна пълна хармония със себе си.

„Става нещо особено, Буба. Чувствам, че ще се случи нещо, при това — много странно.“

Отметна главата си назад и съзря зимни звезди, обсипващи бързо притъмняващото небе.

Не знаеше колко дълго ги е съзерцавал, но навярно изминалото време можеше да се измери със секунди или с минути. Някаква светлинка проблесна на верандата на Джъд, заподскача към външната врата и се спусна по стълбата. Оказа се, че идва от голямо електрическо фенерче, което Джъд държеше в едната си ръка. В другата носеше предмет във формата на кръст, но след секунда Луис видя, че са кръстосани кирка и лопата. Старецът подаде кирката на Луис, който я пое със свободната си ръка и възкликна:

— По дяволите, Джъд, какво си намислил? Не може да го погребем тази вечер.

— Можем и трябва го направим — отвърна старецът, чието лице бе скрито от качулката.

Ярката светлина на фенерчето блестеше в очите на лекаря и му пречеше да види изражението на приятеля си.

— Стъмва се, Джъд. Стана късно и много студено…

— Да вървим — промълви старецът. — Трябва да направим необходимото.

Лекарят поклати глава и отново се залови да го убеждава, но установи, че думите му звучат безсмислено и абсурдно на фона на виещия вятър и на обсипаното със звезди тъмно небе.

— По-добре да почакаме, докато съмне… — поде той.

— Ели обича котарака, нали? — прекъсна го Джъд.

— Да, но…

Джъд зададе нов въпрос, в който се четеше желязна логика:

— А ти обичаш ли Ели?

— Разбира се, нали ми е дъ…

— Тогава върви след мен. Луис се подчини.

Докато вървяха към Гробището за домашни любимци, лекарят на няколко пъти се опита да заговори Джъд, но старецът не обели нито дума. Накрая Луис се отказа. Изненадано установи, че усещането на задоволство (странно при сегашните обстоятелства, но напълно реално) все още не го е напуснало. Като че всичко допринасяше за щастието му: болката в раменете, предизвикана от носенето на чувала с Чърч в едната ръка и кирката — в другата и леденият вятър, който виеше в короните на дърветата и смразяваше всички открити части на тялото му. Когато влязоха в гората, снегът престана да вали. Луис си помисли, че се чувства щастлив от светлината на фенера на Джъд, подобна на примитивна факла, отдалечаваща се все по-навътре в гората. Усети всепроникващо, магнетично, неизбежно присъствие на някаква тайна. На някаква мрачна тайна.

Сенките на дърветата се отдръпнаха встрани и пред очите на Луис проблесна заснежената полянка.

— Тук ще починем — обясни Джъд.

Луис остави чувала на земята и с опакото на ръката си избърса потта от челото си. Джъд бе казал, че ще починат тук. Но нали вече бяха в гробището за домашни любимци? На светлината на фенерчето бе успял да различи надгробните паметници. Старецът уморено се отпусна върху тънкия пласт сняг и закри лицето си с ръце.

— Джъд? Какво ти е?

— Нищо ми няма. Трябва само да си поема дъх.

Луис седна до него и пет-шест пъти пое дълбоко въздух, сетне каза:

— Знаеш ли, от години насам не съм се чувствал толкова добре. Зная, че не бива да говоря така, когато отивам да погреба котарака на дъщеря си, но това е самата истина. Чувствам се прекрасно.

Джъд също на няколко пъти въздъхна дълбоко и отвърна:

— Знам. Случва се с всички. Човек не избира сам миговете на жалост или тъга. Освен това, гробището също ти влияе, но недей да му се доверяваш, не бива да се поддаваш. Хероинът кара наркоманите да се чувстват на седмото небе, но рано или късно ги убива — телом и духом. Това място действа по същия начин — никога не забравяй думите ми. Господи, надявам се, че постъпвам правилно, но изобщо не съм сигурен. Понякога нишките в главата ми се объркват. Предполагам, че е признак на старческо оглупяване. Не говори, а ме следвай — прекъсна го старецът. — Върви след мен и не поглеждай надолу. Зная прохода през преградата, но трябва да го преминем бързо и уверено.

Луис започваше да мисли, че все пак всичко е сън, че просто не се е събудил от следобедната дрямка. Каза си: „Ако бях буден, нямаше да посмея да се изкача върху камарата мъртви дървета — все едно да се напия и да скоча с парашут. Но все пак ми се струва, че наистина ще го направя. Следователно… все още сънувам. Прав ли съм?“

Джъд кривна вляво от центъра на преградата от сухи клони. Фенерчето му освети скупчените на камара

(кости)

повалени дървета и изгнили дънери. Когато се приближиха, окръжността, описвана от светлината не фенерчето стана по-малка, но блясъкът му — по-силен. Старецът уверено започна да се изкачва, без дори да се огледа, за да се увери, че е на точното място. Вървеше сигурно и без да се приведе, а не като планинар, който се катери по стръмен склон. Движеше се така, сякаш просто се изкачваше по някаква стълба и дори не поглеждаше в краката си, като че знаеше къде се намира всяко стъпало.

Луис го последва, като се опитваше да му подражава: не поглеждаше в краката си и не търсеше опорна точка. Хрумна му, че камарата мъртви дървета няма да му причини зло, ако не й позволи. Естествено, съзнаваше, че се заблуждава, подобно на пиян шофьор, който е сигурен, че е в безопасност, щом носи медальон с образа на Свети Кристофър.

Заблуда или не, но се оказа, че му помага.

Този път не чу счупване на сух клон под тежестта на тялото си, наподобяващ пистолетен изстрел, кракът му не попадна в дупка, пълна с остри, избелели от слънцето трески, готови да се забият в плътта му и да я разкъсат. Обувките му (мокасини „Хъш пъпис“, абсолютно неподходящи за изкачване на прегради от повалени дървета) нито веднъж не се подхлъзнаха върху мъха, който покриваше старите дънери, тялото му нито веднъж не се олюля. Около него, вятърът виеше лудешки и огъваше боровите дървета.

Видя как Джъд застана на върха на преградата, сетне старецът се спусна по другата страна — от погледа на Луис изчезнаха глезените му, бедрата му и най-сетне горната част на тялото му. Светлината на фенерчето проблясваше напосоки върху превиващите се от вятъра клони на дърветата от другата страна на… бариерата. Да, точно така, защо да се преструва — камарата от мъртви клони наистина беше бариера.

Луис също достигна върха и за миг спря, поставил десния си крак върху изгнил стар дънер, който стърчеше от камарата стари клони под ъгъл от трийсет и пет градуса, а левия — върху нещо по-еластично — навярно купчина от борови клонки. Не посмя да погледне надолу, само премести тежкия чувал с тялото на Чърч в лявата си ръка, а в дясната взе лопатата. Вдигна лице и леденият вихър разроши косата му. Вятърът беше толкова студен, толкова чист и някак си… постоянен.

Луис продължи спускането си бавно, сякаш се шляеше безцелно. Веднъж под краката му шумно се прекърши клон, дебел колкото китка на борец, но на Луис не му мигна окото. Като по чудо подхлъзналият му се крак намери опора на стабилно закрепено дърво, двайсетина сантиметра по-надолу. Луис дори не залитна. Едва сега разбра ротните командири, които през Първата световна война се разхождали из окопите под дъжд от куршуми и си подсвирквали „Типерари е далеч“. Сегашното му преживяване беше пълна лудост, но абсурдността му го правеше невероятно вълнуващо.

Продължи да слиза, втренчил поглед пред себе си, право в кръгчето светлина от фенера на Джъд. Старецът стоеше неподвижно и го чакаше. Когато стигна в подножието на могилата от сухи дървета и краката му отново стъпиха на солидна почва, в душата на Луис припламна въодушевление, както от въглените се издига пламък, когато ги залеят с бензин.

— Успяхме! — извика той, остави лопатата и потупа Джъд по рамото. Преживяването му напомни как в детството си бе пресякъл железопътната линия на сантиметри от приближаващия се влак; как се бе изкачил до върха на ябълковото дърво, който се огъваше под вятъра като корабна мачта. От двайсет или повече години насам не се бе чувствал толкова млад и жизнен.

— Джъд, успяхме! — повторно извика той.

— Нима се съмняваше? — попита старецът.

Луис понечи да отвърна: „Как да не се съмнявам! Имахме късмет, че не си строшихме главите!“, сетне стисна устни. От мига, в който Джъд се бе отправил към преградата от мъртви дървета, Луис не бе продумал. И дори не се тревожеше как ще се върнат обратно.

— Не, струва ми се — отвърна той.

— Да вървим — прекъсна го Джъд. — Чака ни още път — около пет-шест километра.

Двамата се отправиха по пътеката, която както подозираше Луис, продължаваше от другата страна на преградата. На места явно се разширяваше; светлината на фенерчето не бе достатъчна да я освети изцяло, но Луис усещаше, че пространството около тях се е увеличило, сякаш дърветата са се отдръпнали, да им сторят път. Един-два пъти вдигна очи и забеляза звезди, които проблясваха сред гъстите корони на дърветата, ограждащи пътеката. За миг пред краката им се стрелна някакво същество — зелените му очи проблеснаха на светлината на фенерчето — сетне то изчезна в тъмнината.

Понякога пътеката толкова се стесняваше, че гъстите шубраци закачаха канадката на Луис. Той напразно прехвърляше тежестта от едната в другата си ръка — сега болката в раменете му беше постоянна. Стъпките му бяха равномерни и ритъмът им му действаше хипнотизиращо. Чувстваше, че от странното място наистина се излъчва някаква сила. Спомни си как през последната година в гимназията той, приятелката му и още една двойка, се разхождаха из полето, докато се озоваха в края на черен път, близо до някаква електроцентрала. Започнаха да се прегръщат, но не след дълго приятелката на Луис заяви, че иска да се прибере вкъщи или да отиде някъде другаде, защото я заболели всички зъби (или поне пломбираните, които бяха повече от останалите). Луис също си тръгна с удоволствие. Въздухът около електроцентралата го изнервяше и възбуждаше. И тази вечер имаше същото усещане, но сега беше много по-силно. Излъчването бе мощно, но някак си приятно. Приличаше на…

Джъд бе спрял в подножието на нисък хълм и лекарят налетя право в него.

— Почти стигнахме — спокойно промълви старецът. — Последната част от пътя прилича на преминаването през купчината сухи дървета — трябва да се движиш ритмично и уверено. Върви след мен и не поглеждай надолу. Забеляза ли, че се спуснахме по хълма?

— Да.

— Намираме се на границата на местността, наречена от микмаките „Тресавището на малкия бог“. Търговците на кожи, които успявали да го преминат, го кръстили „Тресавището на мъртвеца“ — онези от тях, които излизали от него невредими, повече никога не идвали по тези места.

— Да не би да има подвижни пясъци?

— О, да, в изобилие! Цели „поточета“, които извират през дебелия пласт пясък, наслоил се на мястото на някогашен ледник. Винаги сме му викали кварцов пясък, въпреки че навярно си има някакво научно име.

Старецът изгледа Луис и за миг на лекарят му се стори, че в очите му проблясва лукаво пламъче. Имаше нещо неприятно в изражението на стареца и въздухът около него бе зареден с напрежение, както въздухът около електроцентралата в онази далечна нощ. Не, определено имаше нещо неприятно в цялата работа.

Сетне Джъд насочи фенерчето в друга посока и неприятното изражение на лицето му изчезна.

— По пътя ще видиш много странни неща — продума той. — Въздухът е по-тежък, сякаш е зареден с електричество… или нещо подобно.

Луис сепнато го изгледа.

— Какво има? — попита старецът.

— Нищо.

— Може би ще забележиш пламъчета, които моряците наричат „Светлинките на «Свети Елм»“ — продължи Джъд. — Понякога те добиват странни форми, но не им обръщай внимание и гледай встрани. Навярно ще чуеш и звуци, наподобяващи човешки гласове, но знай, че са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.

— Гмурци ли? — скептично попита Луис. — По това време на годината?

— Точно така — повтори старецът. Гласът му бе ужасяващо безизразен и неразгадаем.

За миг Луис изпита огромно желание отново да види лицето му. Странното проблясване на очите му…

— Джъд, къде отиваме? По дяволите, какво търсим сред тази пустош на края на света?

— Ще ти кажа, когато стигнем — отвърна Джъд и се извърна. — Внимавай, гледай да стъпваш по туфите.

Продължиха пътя си, като прескачаха от едно затревено място на друго. Краката на Луис се движеха автоматично, без всякакво усилие. Подхлъзна се само веднъж, когато лявата му обувка проби тънката коричка лед върху някаква локва и попадна в студената и тинеста застояла вода. Той побърза да го измъкне и продължи да върви, воден от подскачащата светлина на фенерчето на Джъд. Тази светлинка, която проблясваше между дърветата, му припомни пиратските истории, които обичаше да чете в детството си. Шайка кръвожадни мъже, копаещи дупка за дублоните под лунната светлина… сетне един от тях пада с куршум в сърцето върху сандъка със съкровището, защото пиратите смятали — или поне така твърдяха авторите на подобни кървави истории, — че духът на мъртвия им другар ще бъде най-верният страж на плячката.

„Само, че сега няма да заравяме съкровище, а кастрирания котарак на дъщеря ми“ — помисли си Луис.

Усети, че го напушва лудешки смях и побърза да го заглуши.

Не чу звуци, „подобни на гласове“, нито видя блуждаещи огньове, но след като прескочи няколко туфи, погледна надолу и забеляза, че краката му, чак до бедрата, са потънали в белезникава мъгла, която му се стори някак си гладка… и напълно непрозрачна. Струваше му се, че се движи сред почти безтегловен сняг.

Въздухът като че беше изпълнен със сияние и бе по-топъл. Луис виждаше как Джъд крачи равномерно пред него, преметнал през рамо кирката. Тя подсилваше илюзията, че старецът е тръгнал да закопава някакво съкровище.

Луис отново изпита абсурдно въодушевление и внезапно се зачуди, дали Рейчъл не се опитва да му се обади; телефонът му звъни ли звъни с рационалния си, прозаичен звън. Дали…

Той за малко отново щеше да се сблъска с Джъд. Свел глава, старецът бе спрял по средата на пътеката, стиснатите му устни изразяваха напрежение.

— Джъд? Какво…

— Шшт-т!

Луис притихна и неспокойно се огледа. Мъглата се бе поразсеяла, но все още не можеше да види обувките си. Внезапно дочу силен шум от строшени клони. Някакво същество си пробиваше път през гората — някакво огромно същество.

Понечи да попита Джъд дали е лос (всъщност му се струваше по-вероятно да е мечка), но се отказа, защото си припомни думите на стареца: „Оттук се чува много надалеч“.

Несъзнателно сведе глава по подражание на Джъд и се заслуша. Отначало му се стори, че звукът идва отдалеч, а след това — от съвсем близо; ето, че се отклони, сетне заплашително се понесе към мястото, където се намираха… Луис усети как капки пот оросиха челото му и се стекоха по премръзналите му бузи. Премести чувала с Чърч в другата си ръка. Дланта му се бе изпотила и зейналият найлон изглеждаше мазен, готов да се изхлузи от юмрука му. Сега звуците, издавани от незнайното същество се дочуха толкова отблизо, че лекарят очакваше всеки момент да го види; представяше си как се изправя на задните си крака и закрива звездите с невъобразимото си, огромно и космато тяло.

Вече не мислеше, че е мечка.

Вече не знаеше какво да мисли.

След миг странното същество отмина и изчезна.

Луис понечи да каже: „Какво беше това?“, но в този момент от мрака се разнесе безумен смях, пронизителен и истеричен, който ту се засилваше, ту отслабваше. Пискливите му нотки дразнеха слуха и смразяваха кръвта. На Луис му се стори, че всичките му стави са замръзнали и че внезапно е натежал — страхуваше се, че ако се обърне и хукне да бяга, подвижните пясъци в тресавището ще го погълнат.

Смехът отново се разнесе, сетне се превърна в кикотене, напомнящо трошене на ронлива скала; след миг пак се извиси и прерасна в постепенно затихващ писък, който положително щеше да премине в хълцания, ако не бе заглъхнал.

Отнякъде се чуваше шум от водни капки, придружен от монотонния вой на вятъра, подобен на шума на голяма река сред огромното небесно корито. С изключение на тези звуци, в тресавището на „Малкия бог“ цареше тишина.

Луис целият се разтрепери. Побиха го тръпки, които сякаш започнаха от корема му и запълзяха по цялото му тяло. Да, „запълзяха“ бе най-точната дума — Луис имаше чувството, че плътта му се движи. Устата му беше пресъхнала, като че не му бе останала нито капчица слюнка. Въпреки това странното въодушевление не го напускаше: беше изпаднал в състояние, близко до лудост.

— За Бога, какво е това? — дрезгаво прошепна той.

Старецът се обърна и го погледна; в мрачината на Луис му се стори, че Джъд се е състарил с четирийсет години. В очите му вече не проблясваше странното, лукаво пламъче, лицето му беше изопнато, а в погледа му се четеше ужас. Но когато проговори, гласът му бе спокоен.

— Просто гмурец — каза той. — Да вървим, почти стигнахме.

Двамата продължиха пътя си, след малко туфите изчезнаха и краката им отново стъпиха върху солидната почва. Луис имаше чувството, че се намират сред открито поле, въпреки че сега странното сияние във въздуха бе изчезнало и той едва успяваше да различи гърба на Джъд, който бе три крачки пред него. Усети под краката си заскрежена трева, която скърцаше като натрошено стъкло при всяка негова стъпка. После отново навлязоха в гората. Луис усети миризмата на бор, елховите иглички заглушаваха стъпките му, от време на време дочуваше пращенето на счупено клонче.

Напълно беше изгубил представа за времето и за посоката, но не след дълго Джъд отново спря и се обърна към него.

— Внимавай, тук има стъпала. Издялани са в скалата, вече не си спомням дали са четирийсет и две, или четирийсет и три. Просто ме следвай. Озовем ли се на върха, смятай, че сме стигнали. Когато изкачим и последното стъпало, ще се озовем на мястото, където отиваме.

Той отново се заизкачва и Луис отново го последва.

Каменните стъпала бяха доста широки, но чувството, че почвата се изплъзва изпод краката му, бе доста обезпокояващо. От време на време обувките му се подхлъзваха върху разпръснатите камъчета и скални отломки.

Дванайсет… тринайсет… четиринайсет…

Вятърът стана по-студен и по-бръснещ и Луис усети, че лицето му изтръпва. Питаше се дали се намират над горския пояс. Вдигна очи и видя безчет звезди, които студено проблясваха в тъмното небе. Никога досега те не го бяха карали да се чувства толкова дребен, незначителен, нищожен. Хрумна му извечния въпрос: „Има ли разумни същества там горе?“. Но вместо да го изпълни с почуда, мисълта го изпълни със студен ужас, сякаш се бе запитал как ще се почувства, ако изяде шепа гърчещи се червеи.

Двайсет и шест, двайсет и седем… двайсет и осем…

„Между другото, кой е издялал стъпалата в скалата? Индианците? Дали микмаките са познавали металните оръдия на труда? Трябва да попитам Джъд.“

Мисълта за индианците го накара да си представи заобикалящата ги дива природа и му напомни за странното същество, преминало покрай тях, докато вървяха из гората. Кракът му се подхлъзна и той протегна ръка към каменната стена, за да запази равновесие. Под защитените си от ръкавицата пръсти усети студения камък, ощърбен и набразден от времето. „Прилича на безкрайно изтъняла суха кожа“ — помисли си той.

— Да не ти е лошо, Луис? — промърмори Джъд.

— Нищо ми няма — отвърна лекарят, въпреки че се бе задъхал и мускулите му бяха напрегнати до краен предел от тежестта на чувала с мъртвия котарак.

Четирийсет и две… четирийсет и три… четирийсет и четири…

— Четирийсет и пет са — каза Джъд. — Оказа се, че съм забравил. Не съм идвал тук близо дванайсет години. Никога не съм предполагал, че ще се наложи да се връщам отново. Хайде, Луис скачай.

Той сграбчи Луис за ръката, помогна му да изкачи последното стъпало и изрече:

— Пристигнахме.

Луис се огледа — виждаше добре, въпреки че мястото бе осветено само от отблясъка на звездите. Стояха върху обсипана с камъчета площадка на върха на скала, която се подаваше като черен език от тънкия почвен слой върху вулканичното плато. Обърна се и забеляза върховете на боровете, под които се виеше пътеката, водеща към стъпалата. Очевидно се бяха изкачили на върха на скалистото плато — геоложка аномалия, която би изглеждала по-на място в Аризона или в Ню Мексико. На върха на платото (или може би беше хълм или угаснал вулкан?), растеше трева, но не се виждаше нито едно дърво, поради което слънцето бе разтопило навалелия сняг. Когато отново се обърна към Джъд, лекарят забеляза как сухата трева се превива под студения вятър, който духаше в лицето му и разбра, че стоят на върха на някакъв хълм, а не върху изолирано плато. На известно разстояние от тях, теренът отново се издигаше и се виждаха високи дървета. Платото, върху което стояха, изглеждаше някак си неестествено на фона на характерните за Нова Англия ниски и леко заоблени хълмове.

„Микмаките са познавали металните оръдия на труда“, без всякаква причина мислено си повтори той.

— Ела с мен, Луис — каза Джъд и се отправи към горичката, която се намираше на трийсетина метра от тях. Тук вятърът беше по-силен, но някак си освежаващ. Под сенките на боровите дървета — най-старите и най-високите, които бе виждал — Луис съзря неподвижни силуети. Цялостното впечатление, създавано от разположената на върха на хълма пустинна поляна, бе на празнота — но празнота, която вибрираше.

Тъмните силуети се оказаха каменни надгробни плочи.

— Микмаките изравнили и посипали с пясък върха на хълма — обясни Джъд. — Никой не знае точно как са го направили, както е неизвестен начинът, по който майте изграждали пирамидите си. Самите индианци, подобно на маите, вече не си спомнят нищо.

— Но защо им е притрябвало да го правят?

— На това място се намирало гробището им — отвърна старецът. — Ето защо искам да погребеш тук котаракът на Ели. Знаеш ли, микмаките не страдали от предразсъдъци — обикновено погребвали домашните любимци редом с господарите им.

На Луис му хрумна, че египтяните имали много по-префинени обичаи: когато умирала някоя царска особа, убивали всичките й домашни животни, за да последват в отвъдния свят душата на собственика си. Някъде беше чел, че след смъртта на някаква фараонска дъщеря, заклали над десет хиляди домашни животни, включително и шестстотин прасета и двеста фазана. Преди да прережат гърлата на прасетата, ги напръскали с розово масло — любимият парфюм на починалата принцеса.

„Египтяните строяли и пирамиди. Никой не знае точно за какво служат пирамидите на маите (някои, например мегалитите на Стоунхендж, се използват при навигацията и хронографията), но ние прекрасно знаем какво са били и са египетските пирамиди — гигантска възхвала на смъртта, най-огромните надгробни плочи, сътворени от човека. «Тук почива Рамзес II — най-добрият на света»“ — помисли си Луис и избухна в див необуздан кикот.

Джъд го изгледа, но явно не бе изненадан.

— Погреби животното си Луис — изрече той. — През това време ще запаля една цигара. Бих ти помогнал, но трябва да свършиш всичко сам. Всеки сам погребва мъртъвците си — такъв е бил обичаят по онова време.

— Джъд, за какво говориш? Защо ме доведе тук?

— Защото спаси живота на Норма — отвърна старецът. Гласът му прозвуча искрено — Луис беше уверен, че той вярва на онова, което казва. Но същевременно някакво шесто чувство му подсказваше, че старецът лъже… или че него го заблуждават, а той предава внушението на Луис. Внезапно си припомни искрата, която за миг бе проблеснала в очите на приятеля му.

Но тук, на върха, всичко изглеждаше незначително. Важен бе само вятърът, подобен на голяма въздушна река, която сякаш го обгръщаше и развяваше косата му.

Джъд седна и опря гръб в дънера на някакво дърво, после драсна клечка кибрит и запали цигара, като прикриваше пламъчето в шепите си.

— Ако искаш, почини си, преди да започнеш — каза той.

— Не съм уморен — отвърна Луис. Всъщност би трябвало да поразпита приятеля си за странното гробище, но откри, че няма никакво желание. Чувстваше, че върши нещо нередно и същевременно — правилно. Ето защо реши да си мълчи… поне засега. В момента го занимаваше само един проблем.

— Смяташ ли, че ще успея да изкопая гроба тук? Почвеният слой ми изглежда много тънък — обърна се той към стареца и посочи с глава обсипаната с камъни полянка.

Джъд бавно кимна с глава и отвърна:

— Вярно е, че тук е доста каменисто. Общо взето, ако видиш, че върху почвата расте трева, значи е достатъчно дебела, за да се изкопае гроб. Индианците погребвали тук мъртъвците си от незапомнени времена. Но не очаквай, че работата ти ще бъде много лека.

Луис и не се надяваше. Земята беше камениста и твърда и той скоро разбра, че ще се наложи да използва кирката, за да изкопае достатъчно дълбок гроб за котарака. Ето защо започна да сменя инструментите: отначало разкопаваше земята и разклащаше камъните с кирката, сетне изхвърляше с лопатата изкопаната пръст. Ръцете започнаха да го болят, топлина се разля из премръзналото му тяло и изведнъж го обзе силно желание да свърши добре работата си. Започна да си подсвирква през зъби, както правеше понякога, докато зашиваше някоя рана. От време на време кирката попадаше в по-твърда скала и от метала изхвърчаха искри, а дървената дръжка потреперваше в ръцете му. Усети, че дланите му се покриват с мехури, но не им обърна внимание, въпреки че обикновено, както всички лекари, пазеше ръцете си. Вятърът развяваше косата му и напяваше монотонно.

Луис чуваше отронването на камъчета, заглушавано от воя на вихъра. Хвърли поглед през рамо към Джъд и забеляза, че старецът се е привел и събира най-големите камъни, изкопани от него, и ги трупа на купчина.

— За могилата — обясни той, когато забеляза, че Луис го гледа.

— О! — възкликна Луис и продължи работата си.

Изкопа трап с ширина шейсет сантиметра и дължина — близо метър. („Приготвих на проклетия котарак гроб, колкото кадилак“ — помисли си той.) Когато дупката стана дълбока около петдесет сантиметра и от кирката хвърчаха искри при почти всеки удар, Луис облекчение захвърли инструментите и запита Джъд дали е както трябва.

Старецът се приближи и критично огледа гроба.

— Струва ми се, че е добре — промълви той. — Важното е на теб да ти харесва.

— А сега ще ми обясниш ли за какво е нужно всичко това? — попита Луис.

Старецът се поусмихна и рече:

— Микмаките вярвали, че този хълм е вълшебен, както и гората, простираща се североизточно от тресавището. Изравнили и посипали с пясък върха на хълма и започнали да погребват мъртъвците си тук, далеч от всичко. Индианците от другите племена не припарвали до гробището, пенобскотите дори разправяли, че гората е обитавана от духове. След много години траперите започнали да твърдят същото. Навярно някои от тях съзрели блуждаещите огънчета в „тресавището на Малкия бог“ и решили, че виждат призраци.

Старецът отново се усмихна и Луис си помисли: „Ах, приятелю, пак се опитваш да ме забаламосаш!“

— След време дори микмаките престанали да се изкачват дотук — продължи Джъд. — Човек от тяхното племе твърдял, че видял в гробището Уендиго и че земята се е „развалила“. По този повод микмаките се скарали… или поне така съм чувал в детството си. Всъщност, не знам доколко историята отговаря на истината, защото я разказваше онзи стар къркач Стани Бий^[2] — така му викахме на Стенли Бушар. От Стани Бий винаги можеше да се очакват някаква измишльотина.

Луис, който знаеше единствено, че Уендиго е името на вампир от епоса на североамериканските индианци, замислено попита:

— А ти вярваш ли, че почвата се е променила, че земята се е „развалила“?

Джъд се усмихна, по-точно — устните му се разтегнаха.

— Вярвам, че това място е опасно, но не за кучета, котки или хамстери — тихо рече той. — Хайде Луис, погреби животното си.

Луис пусна чувала в трапа и бавно го зари с изкопаната пръст. Чувстваше се премръзнал и уморен. Шумът от падането на буците пръст върху найлоновия плик го подтискаше. Не съжаляваше за стореното, но странното въодушевление започваше да го напуска, искаше му се необикновеното приключение вече да е свършило. Обратният път му се струваше безкрайно дълъг.

Шумоленето от падащи камъчета постепенно заглъхна, сетне спря, дочуваше се само глух звук от зариваната пръст. Луис хвърли и последната лопата земя в трапа (Изневиделица си спомни думите на своя чичо — собственик на погребално бюро, които бе чул и датираха отпреди около хиляда години: „Пръстта никога не стига за заравяне на гроба“), после погледна Джъд.

— А сега — могилата — каза старецът.

— Слушай, Джъд, много съм уморен и…

— Не забравяй, че го правиш заради котарака на Ели — неумолимо изрече Джъд. — Тя би искала всичко да бъде наред.

Луис с въздишка отвърна:

— Навярно си прав.

Необходими му бяха още десет минути да натрупа на камара камъните, които Джъд му подаваше един по един. Когато свърши, върху гроба на Чърч се издигаше ниска, конусообразна могила и въпреки умората си, лекарят се почувства доволен. Току-що издигнатият надгробен паметник изглеждаше някак си на мястото си сред другите осветени от звездите могили. Навярно Ели никога няма да го зърне (от мисълта, че дъщеря й ще трябва да премине през тресавището с подвижни пясъци, на Рейчъл навярно ще й побелеят косите), но достатъчно бе, че той го е видял.

Луис се изправи, изчисти полепналата по коленете му пръст и се обърна към Джъд:

— Повечето от старите могили са се разпаднали.

Сега виждаше по-ясно — из полянката бяха разпилени камъни, откъртени от другите надгробни паметници. Но Джъд се бе погрижил Луис да изгради могилата само от скалните отломки, които сам бе извадил при изкопаването на гроба.

— Ами да — рече старецът. — Нали ти казах: гробището съществува от незапомнени времена.

— Сега добре ли е?

— Да — отвърна Джъд и го потупа по рамото. — Свърши добра работа Луис. Никога не съм се съмнявал в тебе. Хайде да си вървим.

— Джъд… — понечи да запита лекарят, но приятелят му побърза да вземе кирката и се отправи към стъпалата. Луис нарами лопатата и изтича да го настигне, сетне забави крачка: трябваше да пази силите си за дългия път.

Обърна се за последен път, но не можа да различи могилата над гроба на котарака Уинстън Чърчил, която се сливаше с тъмните сенки.

„Просто превъртяхме филма обратно“ — уморено си помисли Луис, когато излязоха от гората и се озоваха на ливадата зад неговия дом. Не знаеше колко време е изминало — когато следобеда си бе легнал да подремне, беше свалил часовника си и навярно той все още се намираше на перваза на леглото му. Знаеше само че е отмалял, капнал, уморен до смърт. Последният път, когато бе изпитал подобно изтощение, бе преди шестнайсет — седемнайсет години; в края на първия си ден в чикагската служба по чистотата, където (още ученик) работеше през лятото.

Върнаха се по същия път, откъдето бяха дошли, но Луис измина цялото разстояние сякаш насън. Спомняше си само, че веднъж се препъна, докато преминаваше преградата от мъртви дървета. Когато политна напред, ни в клин, ни в ръкав, му хрумна за Питър Пан („О, Господи, загубих щастливите си мисли и ето, че паднах“), но Джъд уверено протегна здравата си ръка и го подкрепи. След няколко минути се озоваха край последните убежища на Смъки и на Трикси, и на Марта — нашата любима зайка, после закрачиха по пътеката, по която толкова отдавна Луис бе вървял заедно с Джъд и с цялото си семейство.

Отново си припомни съня за Виктор Пасков, който го бе довел до пристъп на сомнамбулизъм, но умореното му съзнание отказваше да свърже отдавнашното му нощно приключение с преживяното тази вечер. Хрумна му, че „разходката“ в компанията на Джъд наистина е била опасна — за разлика от измислените приключения в романите на Уилки Колинс^[3].

Фактът, че бе изранил ръцете си до кръв, докато е бил в почти сомнамбуличен транс, бе най-малката беда. По-страшното беше, че би могъл да се пребие, докато изкачваше преградата от мъртви дървета. Всъщност и двамата с Джъд можеха да загинат. Едва ли можеше да окачестви поведението си като нормално, но в умората си предпочиташе да припише странната си постъпка на объркването и мъката, породени от смъртта на любимото на цялото семейство животно.

И ето, че отново се намираха близо до домовете си.

Двамата крачеха мълчаливо и спряха едва на алеята зад къщата на Луис. Вятърът продължаваше да стене и от време на време надаваше силен вой. Луис безмълвно подаде лопатата на Джъд.

— По-добре да се прибирам — най-сетне продума старецът. — Луела Бисон или Рути Пъркинс ще докарат Норма вкъщи и тя ще се чуди къде съм.

— Имаш ли часовник? — попита Луис. Бе изненадан, че Норма още не се е прибрала; тялото му бе натежало от умора и му се струваше, че минава полунощ.

— О, да — отвърна старецът. — Винаги го нося — разделям се с него само когато се събличам.

Той бръкна в джоба на панталоните си и отвори гравираната капачка на часовника.

— Минава осем и половина — извести Джъд и щракна капачката.

— Какво? — смаяно запита лекарят. — Сигурен ли си?

— А според теб колко е часът? — попита старецът.

— Мислех, че е много по-късно.

— Е, до утре, Луис — изрече Джъд и понечи да си тръгне.

— Джъд?

Той се извърна и въпросително го изгледа.

— Джъд, какво направихме тази нощ?

— Погребахме котарака на дъщеря ти.

— И това ли е всичко?

— Какво друго? — попита Джъд. — Добро момче си Луис, но задаваш прекалено много въпроси. Понякога човек прави нещо само защото дълбоко в сърцето съзнава, че е необходимо. Но понякога същият този човек свършва работата си, а след това чувства угризение на съвестта, задава излишни въпроси и има смущения в храносмилането (само че те не са в стомаха, а в главата му). И ето, че започва да се пита дали не е сгрешил. Досещаш ли се какво искам да кажа?

— Да — отвърна Луис и си помисли, че навярно старецът е прочел мислите му, докато крачеха из полето по посока на дома му.

— Той не се досеща, че трябва да попита сърцето си, за да преодолее съмненията си — продължи Джъд, докато настойчиво се взираше в лицето на лекаря. — А ти как смяташ, Луис?

— Мисля, че може би имаш право — бавно отвърна Луис.

— А когато човек таи някаква тайна в сърцето си, не бива да я раздразва, нали?

— Ами…

— Точно така — възкликна старецът, сякаш Луис се бе съгласил с него. — Не бива.

И продължи със спокоен, уверен и неумолим глас, от който Луис го побиваха тръпки.

— Има тайни, които никога не трябва да се разкриват. Казват, че жените по-добре умеят да пазят тайни и сигурно е вярно, но всяка жена, която поне малко познава живота, ще потвърди, че никога не е надниквала в мъжкото сърце. Почвата в сърцето на мъжа е по-камениста, Луис — също като земята в старото гробище на микмаките — скалите са току под пръстта. Мъжът засажда каквото може… и се грижи за него.

— Джъд…

— Престани да задаваш въпроси, Луис. Примири се със стореното и се вслушай в гласа на сърцето си.

— Но…

— Никакво, „но“. Примири се със стореното и се вслушай в гласа на сърцето си. Постъпихме правилно… или поне така се надявам от все сърце. В друго време би означавало грешка — страхотна грешка.

— Ще отговориш ли само на един въпрос?

— Първо го задай, пък след това ще видим.

— Откъде знаеш за съществуването на индианското гробище?

Въпросът се въртеше из главата на Луис, докато вървяха по обратния път, освен това той се питаше дали в жилите на Джъд не тече индианска кръв, въпреки че старецът изглеждаше стопроцентов англосаксонец.

— Ами от Стани Бий — с изненада рече Джъд.

— Значи той просто ти е разказвал за него?

— Не — каза старецът. — Гробището на микмаките не е място, за което се споменава случайно по време на разговор. Когато бях десетгодишен, погребах там кучето си Спот. То се надяна на ръждива телена ограда, докато преследваше някакъв заек. Раните му се инфектираха и кучето се спомина.

Внезапно Луис почувства, че има нещо нередно в думите на стареца, че те някак си не съвпадат с нещо, което му бе казал преди, но беше прекалено уморен, за да се сети точно какво. Джъд замълча и втренчи в лекаря непроницаемите си старчески очи.

— Лека нощ, Джъд — продума Луис.

— Лека нощ.

Старецът пресече шосето, нарамил кирката и лопатата.

— И благодаря! — импулсивно извика лекарят. Джъд не се обърна, само вдигна ръка в знак, че го е чул. В този момент телефонът в къщата иззвъня.

Луис се затича, като потръпваше от болка в бедрата и в гръбнака си, но когато нахлу в топлата кухня, телефонът бе иззвънял шест-седем пъти и замлъкна точно когато той сграбчи слушалката. Все пак Луис я вдигна и извика: „Ало?“, но дочу само сигнала.

„Сигурно е Рейчъл — помисли си той. — Ей, сега ще й се обадя“. Но изведнъж се почувства прекалено уморен да избере чикагския номер и да си размени любезности с майката на Рейчъл (или още по лошо — с баща й, който обичаше да размахва чековата си книжка), преди да разговаря с жена си… и с Ели. Да, дъщеря му положително не си е легнала — нали в Чикаго е с един час по-рано. Ели положително ще го попита какво прави Чърч.

„Чърч ли? О, много е добре. Само дето го прегази камион на «Оринко». Не зная защо, но съм абсолютно убеден, че е бил камион на «Оринко». В противен случай на историята на случилото се ще липсва драматизъм, ако разбираш какво искам да кажа. Не разбираш ли? Е, няма значение. Камионът го уби, но изобщо не го обезобрази. Двамата с Джъд го погребахме в старото гробище на микмаките — нещо като продължение на Гробището за домашни любимци, ако разбираш какво искам да кажа. Направихме си страхотна екскурзия. Някога ще те заведа там и ще поставиш цветя на паметника му — извинявай, на могилата му. Всъщност ще го направим, когато подвижните пясъци замръзнат и мечките заспят зимния си сън.“

Луис остави слушалката, отиде до умивалника и го напълни с гореща вода, сетне свали ризата си и се изми. Въпреки студа се бе изпотил като свиня и смърдеше точно по същия начин.

Откри в хладилника парче задушено месо, наряза го на парчета и го постави върху филия хляб, а най-отгоре подреди няколко колелца кромид лук. Огледа критично „произведението“ си, преди обилно да го полее с кетчъп и да го покрие с още една филия хляб. Ако го видеха Рейчъл и Ели, положително щяха да смръщят нос от отвращение — уф, ама че гадно!

„Голям пропуск, скъпи дами“ — помисли си Луис с безспорно задоволство и захапа сандвича си — много беше вкусен. Изведнъж си припомни думите на Конфуций: „Онзи, който мирише като свиня, яде като вълк“ и максимата го накара да се усмихне. Довърши сандвича си, като отпиваше прясно мляко направо от картонената опаковка (още един лош навик, от който Рейчъл се опитваше да го отучи), после се качи в спалнята си, съблече се и си легна, без дори да си измие зъбите. Болката във всички част на тялото му се бе превърнала в непрестанно пулсиране, което му действаше почти успокояващо.

Часовникът му беше на перваза, където го бе оставил, той го взе и се втренчи в циферблата. Невероятно — само девет и десет! Цялото приключение вече започваше да му изглежда като сън, като нов пристъп на сомнамбулизъм.

Луис изгаси нощната лампа, обърна се на една страна и заспа.

Събуди се в три часа сутринта и с провлечени стъпки отиде в тоалетната. Докато уринираше и примигваше като бухал срещу флуоресцентната лампа внезапно разгада противоречието в думите на Джъд и изведнъж се разсъни: сякаш две машинни части, които трябва да влизат гладко една в друга, се бяха сблъскали и отскочили.

Преди няколко часа Джъд бе казал, че кучето му починало, когато бил десетгодишен — умряло от инфекция, след като се наранило върху оградата от ръждива бодлива тел. Но в онзи далечен ден в края на лятото, когато цялото семейство Крийд бе посетило Гробището за домашни любимци, приятелят му бе споменал, че животното умряло от старост и е погребано тук, на хълма — дори бе посочил надгробната плоча с избледнял от времето надпис. Луис пусна водата, изгаси осветлението и отново си легна. Още нещо не съвпадаше и след миг се сети точно какво: Джъд беше роден през хиляда и деветстотната година, а когато бяха в Гробището, бе обяснил на Луис, че кучето му умряло при започването на Първата световна война. Ако старецът имаше предвид началото на войната в Европа, значи е бил четиринайсетгодишен или най-много — седемнайсет, ако ставаше дума за влизането на Съединените Щати във войната.

Но преди малко бе споменал, че е бил десетгодишен, когато Спот умрял.

„Е, Джъд е доста възрастен, а паметта на старците често им изневерява — смутено си помисли той. — Самият Джъд го признава: спомена, че напоследък напразно се опитва да си спомни добре познати му имена и адреси, че понякога сутрин забравя задачите, които си е поставил от предишния ден… Всъщност доста се държи за човек на неговата възраст. Състоянието му съвсем не може да се нарече старческо оглупяване, а по-скоро — отслабване на паметта. Никак не е чудно, че не помни датата на смъртта на кучето или как точно е умряло, след като оттогава са изминали седемдесет години. Забрави го, Луис.“

Въпреки всичко, не можа веднага да заспи; дълго лежа буден, докато се вслушваше в шумовете на празната къща и във вятъра, който виеше в стрехите.

После, неусетно, сънят дойде. Докато се унасяше, на Луис му се стори, че дочува как боси крака се изкачват по стълбата. Помисли си: „Остави ме намира, Пасков! Стореното е сторено и мъртвите са си мъртви.“ — и стъпките заглъхнаха.

И въпреки че до края на тази ужасна година се случиха много необясними събития, духът на Виктор Пасков вече не обезпокои Луис нито насън нито наяве.