Теодор Драйзер
Титан (57)

Глава LVII
ПОСЛЕДНАТА КАРТА НА ЕЙЛИЙН

Малко след като се настаниха в новата къща, Ейлийн се натъкна за първи път на доказателства за съществуването на Беренис Флеминг. Общо взето, предполагаше, че има и други жени — може би някои от които познаваше — Стефани, мисис Ханд, Флорънс Кокрейн или някои нови, и все пак никоя от тях не посягаше на правата й и тя си позволяваше да живее с донякъде успокоителната мисъл, че нещата не са чак толкова зле, колкото биха могли да бъдат. И наистина, докато Каупъруд бе толкова непостоянен и непрекъснато се хвърляше от едно място на друго, без да попада в клопката на нито една сирена, Ейлийн нямаше защо да се отчайва, понеже в края на краищата го беше пленила с чара си и го държеше чудесно цели десет години — подвиг, който никоя друга жена преди или след нея не беше правила. Може би Рита Солбърг, тази подла твар, щеше да успее! Самата мисъл за Рита й беше противна. Независимо от всичко Каупъруд вече започваше да остарява. Положително щеше да настъпи ден, в който той нямаше да се стреми така към разнообразието или попе щеше да започне да мисли, че не си заслужава да си променя живота. Стига да не намереше някоя жена, някоя Цирцея, която да го обвърже и да го зароби в зрялата му възраст, както бе направила Ейлийн в младините му. В същото време тя живееше в постоянен ужас от едно ново разкритие, което направи твърде скоро.

Веднъж излезе, за да посети едни хора, с които я беше запознал Рийс Грайър. Докато пресичаше Сентръл Парк с новия си френски автомобил, който й беше купил Каупъруд, та тя да му прости прегрешенията, погледът й се зарея към една странична алея, където беше спряла друга кола като нейната. Беше рано следобед и Ейлийн смяташе, че Каупъруд е зает на Уолстрийт. Но ето че той беше там заедно с две жени, които Ейлийн не позна, тъй като колата се движеше бързо. Тя накара шофьора да спре, да отиде при храстите, откъдето можеше да наблюдава добре. Някакъв шофьор, когото Ейлийн не познаваше, надничаше в мотора на красивия автомобил, а съвсем близо, на тревата, стоеше Каупъруд с висока и стройна девойка с коси, червени като нейните. Изразът на лицето й беше замечтан, поетичен и възвишен. Ейлийн не го разбра, но той привлече изцяло вниманието й. Отзад в колата седеше по-възрастна дама и Ейлийн веднага предположи, че тя е майка на девойката. Кои бяха тези жени? Какво правеше Каупъруд по това време в парка? Къде отиваха? Обзета от ужасна завист, тя забеляза върху лицето на Каупъруд усмивка, чийто смисъл знаеше добре. Колко често я беше виждала преди години! Като се постара да не я забележат, тя нареди на шофьора си да следва на безопасно разстояние другата кола, която скоро потегли. Ейлийн видя как Каупъруд и двете дами слязоха пред голям хотел, последва ги вътре, промъкна се зад един параван, седна и започна да ги наблюдава. Попиваше и най-малките подробности от лицето на Беренис — нежно закръглената брадичка, ясните и съсредоточени сини очи, правия нос и червеникавите коси. Повика оберкелнера, попита кои са двете дами и след щедро възнаграждение той моментално й каза всичко.

— Мисис Айра Картър и дъщеря й мис Флеминг, мис Беренис Флеминг. Навремето мисис Картър е била мисис Флеминг.

Ейлийн последва дамите навън и ги проследи с колата до вратата на някаква къща, в която те се скриха заедно с Каупъруд. На следващия ден позвъни по телефона в апартамента им и научи, че дамите наистина живеят в него. След няколко дни на размисъл нае детектив и узна, че Каупъруд е постоянен гост в дома на семейство Картър, че колата, която дамите използват, е негова и стои в отделен гараж, че те наистина принадлежат към отбраното общество. Ейлийн никога нямаше да проследи така внимателно тази нишка, ако не беше погледът, с който Каупъруд бе наблюдавал девойката в парка и в ресторанта — този жаден и влюбен поглед, който говореше сам за себе си.

Нека никой не се присмива над терзанията на несподелената любов. Нейните пипала са смъртоносни, а прегръдката й — отблъскващо ледена. Ден и нощ, докато седеше в будоара си, докато пътуваше с колата, разхождаше се, пазаруваше или посещаваше неколцината познати, с които беше успяла да завърже връзки, Ейлийн не преставаше да мисли за тази нова жена. Бледото й изящно лице я преследваше навсякъде. Какво виждаше този устремен в далечината мечтателен поглед? Любов? Каупъруд? Да! Да! На Ейлийн й се струваше, че всичко е пропаднало в миг, завинаги — и тази къща, и новият й блян да влезе във висшето общество. А беше изстрадала толкова много, толкова много беше търпяла. Веднъж, след като Каупъруд не се беше прибирал вече втора седмица, тя влезе унило в своята стая, захвана да въздиша, изпадна в ярост, след което започна да пие. После повика един актьор, който я ухажваше още в Чикаго и когото бе срещнала в тукашните театрални кръгове. Тя не изгаряше чак толкова от желание за любов, искаше по-скоро да си отмъсти след мрачното пияно състояние, в което бе изпаднала. Дни наред продължи оргията, в която се преплитаха пиянство, разврат, взаимни оскърбления, омраза и отчаяние. Когато в края на краищата изтрезня, Ейлийн се попита какво ли ще си помисли Каупъруд за нея, ако узнае за всичко това? Щеше ли да е в състояние да я обича пак? Щеше ли да я понася? Впрочем какво го беше грижа него? Така му се падаше, негодник такъв! Щеше да му даде да разбере, щеше да разбие мечтите му, щеше да опозори не само своя живот, но и неговия! Щеше да го направи за смях пред целия свят. Той никога нямаше да получи развод. Никога нямаше да се ожени за това момиче и да изостави нея, Ейлийн — никога, никога, никога! Когато Каупъруд се върна, тя му изсъска, без да дава никакви обяснения.

Той веднага се досети, че го е шпионирала. Освен това забеляза, че очите й са подути, бузите — прекалено зачервени, а дъхът й — лош. Очевидно тя се беше. отказала от мечтите си да стане светска дама и се бе отдала може би на разврат. Каупъруд си помисли, че откакто бяха пристигнали в Ню Йорк, Ейлийн не беше предприела нито една разумна стъпка, за да се наложи в обществото. Безинтересните артистични и театрални кръгове, с които тя общуваше в негово отсъствие или без негово знание, и тук, както в Чикаго, бяха не само безполезни, но и гибелни. Тези дни той трябваше да поговори повечко с нея, да й признае своята страст към Беренис, да призове нейното съчувствие и здрав, разум. Какви ли сцени щяха да последват! Въпреки всичко тя трябваше да отстъпи. Отчаянието, гордостта и отвращението сигурно щяха да я накарат да се предаде. Освен това Каупъруд можеше да й осигури огромно състояние. Тя би могла да замине за Европа или да остане да живее в разкош тук. Той щеше да запази завинаги приятелските си чувства към нея и щеше да й помага, да я съветва… стига Ейлийн да му позволеше.

Разговорът, който в края на краищата се състоя между тях, бе същински кошмар. Той прозвуча сухо и неестествено между стените на техния дом. Представете си бурна неделна нощ, голямата къща в горния край на Пето авеню и осветените й великолепни стаи. Сега Каупъруд не напускаше града и прекарваше времето с неколцина финансисти от източните щати, които защитаваха интересите му в законодателното събрание на Илинойс. Ейлийн продължаваше да се утешава с мисълта, че любовта в края на краищата може би вече не значеше нищо за него, че не беше нещо съществено, което да го владее. Тази вечер Каупъруд седеше в двора с орхидеите и четеше дневника на Челини^[1], който някой му беше препоръчал — от време на време вдигаше очи, мислеше за работите си в Чикаго и Спрингфийлд или записваше нещо. Навън дъждът плющеше и се лееше като из ведро върху осветения от електрическите лампи асфалт на Пето авеню, а паркът отсреща тънеше в сенки като тези от картините на Коро. Ейлийн беше в музикалния салон и подрънкваше отегчено на пианото. Мислеше си за миналото — за Линд, от когото нямаше вест вече половин година, за скулптора Уотсън Скийт, който също беше изчезнал. Когато Каупъруд беше в града и у дома, тя по навик също не излизаше никъде. Старата привързаност е толкова силна, че продължава да ни действува дълго след като самата тя е изчезнала.

— Каква ужасна нощ — каза по едно време Ейлийн и отиде до прозореца, за да надникне зад брокатените завеси.

— Да, наистина — отвърна Каупъруд, когато тя се обърна. — Да не би да имаше намерение да ходиш някъде?

— О, не, не — отговори равнодушно Ейлийн. Стана от пианото, при което се беше върнала, и тръгна към картинната галерия. После се спря пред картината „Светото семейство“ от Рафаел, окачена наскоро, и се загледа във ведрото лице на средновековната италианска мадона. Жената изглеждаше нежна, безцветна, безсилна — сякаш лишена от живот. Съществували ли са такива жени? Защо са ги рисували художниците? Младенецът обаче наистина беше много мил. Изкуството отегчаваше Ейлийн, освен ако другите не му се възхищаваха. Тя жадуваше единствено за блясъка на живота, а не за неговото нарисувано подобие. Ейлийн се върна в музикалния салон, мина през двора с орхидеите и тъкмо се канеше да се качи горе, да си сипе нещо за пиене и да почете, когато Каупъруд й каза:

— Сигурно ти е скучно?

— О, не, свикнала съм със самотните вечери — отвърна тихо тя без никакъв сарказъм.

Подчиняващ безжалостно всичко на своите разбирания, придаващ на материята формата на своите желания, Каупъруд можеше да е и нежен, но като дъга, трептяща над бездънна пропаст. За миг му се прииска да каже: „Милото ми момиче, животът ти с мен не е никак лек, нали?“, но веднага се запита как ще бъде приета неговата забележка. Замисли се, както държеше книгата на коляното си и гледаше ромолящата вода, която струеше и падаше на искрящи водни капки върху стройните фигури на морските сирени, Тритона и нимфите, възседнали риби.

— Ти наистина не си по-щастлива сега, нали? — запита той. — По-добре ли ще се чувстваш, ако се махна завинаги от твоя живот?

Мислите му внезапно се върнаха към единствения проблем, който го измъчваше, и към възможностите, които му предлагаше този миг.

— Ти, а не аз, ще се чувстваш по-добре — отвърна Ейлийн, защото досадата всъщност само прикриваше, че е нещастна, задето вече не владее изобщо интереса и чувствата му.

— Защо говориш така? — попита Каупъруд.

— Защото зная, че точно това искаш. Зная и защо ме питаш. Много добре ти е известно, че става дума за нещо, което искаш ти, а не аз. Сега, когато ми се насити, си решил да се отървеш от мен като от стара кранта, затова ме питаш, дали ще се чувствам по-добре. Какъв лъжец си, Франк! Какъв лицемер наистина! Не се учудвам, че си мултимилионер. Ако доживееш до дълбока старост, сигурно ще погълнеш целия свят. Изобщо не си въобразявай, че не зная за Беренис Флеминг от Ню Йорк и как я ухажваш, защото ми е известно всичко. Зная, че месеци наред се навърташ около нея — не само откакто сме се преместили тук, а от много по-рано. Намираш я прекрасна, тъй като е млада и е приета в обществото. Видях те в „Уолдорф“ и в парка как слушаш с отворена уста всяка нейна дума и я гледаш с обожание. Какъв глупак си ти независимо от своето величие! Всяка глупачка може да те върти на малкия си пръст, стига да е с розови бузки и кукленско личице. Рита Солбърг, Стефани Плейтоу, Флорънс Кокрейн, Сесил Хейгънин и господ знае колко още други, за които не знам. Предполагам, че мисис Ханд, тази долна развратница, продължава да живее с теб, когато си в Чикаго! А сега Беренис Флеминг и нейната старомодна майчица. Доколкото зная, още не си успял да я спечелиш, може би защото майка й е доста хитра, но в края на краищата ще бъде твоето. Те тичат не след теб, а след парите ти! Е, добре, сигурно съм нещастна, но вече не можеш да направиш нищо, за да оправиш нещата. Онова, което можеше да направиш, за да съм нещастна, вече си го направил, а сега ми говориш, че мога да бъда по-щастлива, ако съм без теб. Много умен си бил! Познавам те като десетте си пръста. Повече няма да ме мамиш. Не мога да ти попреча. Не мога да те накарам да не се правиш на глупак заради всяка срещната жена, с което развързваш езиците на всички. Достатъчно е някоя жена да бъде видяна с теб, за да изгуби доброто си име. Сега целият Бродуей знае, че тичаш след Беренис Флеминг. Скоро ще опозориш и нейното име, както опозори и останалите жени. Тя може и да ти се отдаде. Ако някога е имала добро име, вече го е изгубила, бъди сигурен.

Тези думи вбесиха Каупъруд — особено онова, което каза Ейлийн за Беренис. „Ти изобщо не можеш да се сравняващ с такава жена“ — помисли си той. Езикът й ставаше непоносим като грубите и вулгарни думи на опърничава жена. Да, да, бе допуснал голяма грешка, като се бе оженил за нея. Въпреки всичко продължаваше да я държи здраво в ръцете си.

— Ейлийн — каза студено, когато тя млъкна, — говориш прекалено много. Надрънка безброй глупости. Струва ми се, че ставаш вулгарна. А сега ми разреши и аз да ти кажа нещо. — И той я погледна твърдо и спокойно. — Няма да се извинявам. Мисли си каквото искаш. Зная защо каза всичко това. Но слушай. Искам да го разбереш веднага, и то ясно. Може би то в края на краищата ще има някакво значение, ако изобщо си жена на място. Не те обичам вече. Или ако предпочиташ да се изразя другояче, опротивяла си ми. Отдавна си ми опротивяла. Затова ходя с други жени. Ако не ми беше опротивяла, нямаше да го правя. Нещо повече, обичам друга — Беренис Флеминг, и се надявам винаги да я обичам. Иска ми се да бъда свободен, за да подредя иначе живота си, да изпитам малко радост, преди да умра. Ти всъщност вече не ме обичаш. А и не можеш. Признавам, лошо се държах с теб, но ако те обичах истински, нямаше да мога да го направя, така ли е? А какво съм виновен аз, че любовта у мен угасна? И ти не си виновна. Ни най-малко не те обвинявам. Пламъкът на любовта не може да се раздухва по желание, както въглищата в камината. Щом няма огън, значи всичко е свършено. След като вече не те обичам, а и не мога да те обичам, защо искаш да оставам с теб? Защо не ме пуснеш да си вървя и не ми дадеш развод? Ти ще бъдеш толкова щастлива или нещастна с мен, колкото и без мен. Съгласна ли си? Искам отново да бъда свободен. Тук се чувствам нещастен, и то от дълго време. Ще направя всичко, което смяташ за справедливо и правилно. Ще ти оставя тази къща — картините, макар че наистина не виждам какво ще ги правиш — Каупъруд нямаше намерение да се отказва от своята колекция, стига да бе възможно. — Ще ти осигуря до края на живота рента, каквато пожелаеш, или пък ще ти дам наведнъж определена сума. Искам да бъда свободен, искам да ми върнеш свободата. Защо не бъдеш благоразумна и не ме оставиш да го направя?

Докато държеше тази тирада, Каупъруд седна, после стана. Когато каза, че любовта му наистина е угаснала — заявяваше го за първи път ясно и открито, — Ейлийн побледня и сложи ръка пред очите си. Точно тогава Каупъруд се изправи. Държеше се хладно, решително и малко отмъстително. Тя разбра, че той наистина мисли онова, което казва, че в сърцето му няма и следа от миналото — никакви сладостни спомени, никакви мисли за споделени щастливи мигове, дни, седмици и години, толкова блестящи и прекрасни за нея. Боже, наистина беше така! Любовта му наистина беше угаснала, самият той й го каза! Но Ейлийн не беше в състояние да го повярва, не можеше. Не можеше да е вярно.

— Франк — поде тя и пристъпи към него, но той се отдръпна. Очите й бяха широко отворени, ръцете й трепереха, устните й непрекъснато се мърдаха от вълнение. — Нали не мислиш онова, което каза? Любовта още не е напълно угаснала, нали? Цялата любов, която изпитваше към мен. О, Франк, ядосах се, мразех те, казах ужасни и грозни неща, но само защото те обичам! Винаги съм те обичала. Знаеш го. Толкова страдах — о, господи, как само страдах. Франк, ти не знаеш, но възглавницата ми много нощи бе мокра от сълзи. Плачех безспир. Или ставах и се разхождах нагоре-надолу из стаята. Пиех уиски — чисто, неразредено уиски, — защото ме болеше и исках да заглуша болката. Ходех с други мъже, с много мъже, знаеш го. Но, Франк, Франк, знаеш, че не го исках, че не съм имала намерение да го правя. След това винаги съм ненавиждала и мисълта за тях. Правех го единствено защото бях самотна и защото ти не ми обръщаше внимание, не се държеше мило с мен. О, как изгарях от копнеж за един-единствен любовен час с теб — за една нощ, за един ден! Има жени, които умеят мълчаливо да страдат, но аз не мога. Умът ми не ме оставя на мира, Франк, мислите не ми дават покой. Не мога да не мисля как тичах при теб във Филаделфия, как ме посрещаше на път за къщи или как идвах при теб на Девета и на Единадесета улица. О, Франк, вероятно съм причинила голяма мъка на първата ти жена. Сега го разбирам — колко ли е страдала! Но тогава бях само едно глупаво момиченце и нищо не разбирах. Не си ли спомняш как идвах при теб на Девета улица и как те посещавах всеки ден в затвора във Филаделфия? Тогава казваше, че винаги ще ме обичаш и никога няма да го забравиш. Не можеш ли пак да ме обичаш — поне мъничко? Истина ли е, че любовта ти е угаснала? Толкова ли съм остаряла или променена? О, Франк, моля те, не го казвай — моля те, недей — моля те, моля те, моля те! На колене те умолявам.

Ейлийн се опита да се доближи до него и да постави ръка на рамото му, но Каупъруд се дръпна. Гледаше я и сега тя му се струваше пълна противоположност на всичко, което той беше в състояние да понесе, не можеше дори да си представи някаква духовна или физическа близост с нея. Очарованието беше изчезнало, магията — отлетяла. Сега му трябваше друга жена, с по-различно мислене, но преди всичко млада: млада като духа, въплътен у Беренис Флеминг. Съжаляваше, но по свой начин. Изпитваше съчувствие, но то напомняше звъна на далечна параходна камбана или сигналите на плаващ фар сред рева на бурята и грохота на черните морски вълни.

— Ти не разбираш как стоят нещата, Ейлийн — каза Каупъруд. — Не съм в състояние да направя нищо. Моята любов към теб е мъртва. Тя отлетя. Не мога да я върна. Не мога да я изпитам отново. Бих искал, но не мога, трябва да го разбереш. Има възможни и невъзможни пета.

Той я погледна без съжаление. И Ейлийн не виждаше в очите му нищо друго освен студена логика — пред нея стоеше човек на делото, на мисълта, на търговията, на интригата. При мисълта за несъкрушимата му душа, която можеше да затвори завинаги вратите си за нея, тя се ядоса, разтрепери се, сякаш бе полудяла.

— О, не говори така! — замоли го Ейлийн, изпаднала в безразсъдство. — Моля те, недей. Моля те, не го казвай. Може би ще се върне малко от любовта, ако… ако повярваш в нея. Не разбираш ли моите чувства? Нищо ли не виждаш?

Тя падна на колене и обви ръце около кръста му.

— О, Франк! О, Франк! О, Франк! — започна да вика и да плаче. — Не мога да го понеса! Не мога! Не мога! Не мога! Ще умра.

— Ейлийн, съвземи се! — замоли, я Каупъруд. — Няма никаква полза. Не мога да се самозалъгвам. Не мога да лъжа и теб. Животът е твърде кратък. Каквото станало, станало. Ако можех да ти кажа и да повярвам, че те обичам, щях да го направя още сега, но не мога. Не те обичам. Защо да те лъжа?

В характера на Ейлийн имаше нещо позьорско, нещо детско — разнежено и разглезено, — нещо очевидно неразумно, но и някаква великолепна чувствителност — дълбока, първична, объркана. При тези думи на Каупъруд, с които той сякаш я отхвърляше завинаги и я изоставяше сама на себе си, тя отначало го удари на молби, бе готова да го раздели с друга. Не се беше борила срещу Стефани Плейтоу, срещу Флорънс Кокрейн, нито срещу Сесили Хейгънин, мисис Ханд, срещу никоя след Рита и нямаше никога вече да се бори. Не го беше шпионирала с Беренис, беше ги срещнала съвсем случайно. Е, и тя беше ходила с други мъже, но?… Беренис беше красива, Ейлийн го признаваше, но и тя все още беше хубава. Нима Каупъруд не можеше да намери местенце и за нея в своя живот? Нямаше ли място и за двете?

От това нейно унижение и пораженчество Каупъруд изпита болка, отврати се, дори му се повдигна. Как да спори с нея? Как да я накара да разбере?

— Де да беше възможно, Ейлийн — каза накрая той тежко, с усилие, — но не е.

Изведнъж тя скочи със зачервени, но изсъхнали от сълзите очи.

— Значи вече не ме обичаш, така ли? Дори малко?

— Не, Ейлийн, не те обичам. С това съвсем не искам да кажа, че не те харесвам. Не искам да кажа, че не си интересна като жена и че не ти съчувствам. Напротив. Но вече не те обичам. Не мога. Не мога вече да изпитвам онова, което изпитвах към теб.

Тя замълча за миг, не знаеше как да възприеме думите му, после пребледня, напрегна се още повече и за първи път я обзе някаква необикновена одухотвореност. Чувствуваше се отчаяна, вбесена, но като скорпион, обкръжен от огън, насочваше всичко против себе си. Проклет да е този живот, каза си. Как се изнизват дните и ни оставят да остаряваме ужасяващо сами! Любовта и вярата не бяха нищо, абсолютно нищо!

В миг очите й се озариха от някаква решителност и сила, от някакво решение.

— Добре тогава — каза студено и твърдо Ейлийн. — Зная какво да правя. Няма да живея така. Това ми е последната нощ. Искам да умра и ще умра.

Не изкрещя тези думи, изрече ги съвсем спокойно. Те трябваше да докажат нейната любов. На Каупъруд му се стори, че са нереални, че изпаднала в яд, Ейлийн му прави номера и иска да го сплаши. Тя се обърна и тръгна към голямата стълба наблизо — великолепно изработена от мрамор и бронз, широка седем метра, с мраморни нимфи вместо колони и барелефи с танцуващи фигури. Отиде съвсем спокойно в стаята си и извади стоманен нож за хартия във вид на кама — с бронзова дръжка и много остър връх. После излезе, мина по балкона над двора с орхидеите, където все още седеше Каупъруд, и влезе в слънчевата стая с басейна, птиците, пейките и виещите се лози. Заключи вратата, седна, вдигна ръкава си, заби с рязко движение ножа в една вена, разшири раната и остави кръвта да тече. Сега щеше да види дали той ще я остави да умре.

Разколебан, учуден, Каупъруд не вярваше, че Ейлийн е способна на подобна безразсъдна постъпка и че любовта й е толкова силна, и продължаваше да седи там, където тя го беше оставила. Не се разтревожи кой знае колко — нещо обикновено е една жена да избухне, — и все пак… Нима наистина бе решила да се самоубие? Как е възможно? Колко смешно! Животът беше толкова странен, толкова чудат. Но Ейлийн току-що го беше заплашила и може би се беше качила горе да изпълни заплахата си. Невероятно! Как е възможно? Измъчваше го обаче някакво съмнение, в душата му се промъкваше страх. Спомни си как тя се беше нахвърлила на Рита Солбърг.

Каупъруд се втурна нагоре по стълбите и влезе в стаята й. Ейлийн я нямаше. Мина бързо по балкона, като се оглеждаше насам-натам, докато стигна до слънчевата стая. Сигурно Ейлийн беше там, тъй като вратата беше затворена. Той се опита да я отвори… беше заключена.

— Ейлийн — извика Каупъруд. — Ейлийн! Тук ли си? — Не последва никакъв отговор. Той се ослуша. Отново никакъв отговор. — Ейлийн! — повтори. — Тук ли си? Какви са тия глупости?

„Господи — помисли си и отстъпи назад, — може би ще го направи, възможно е да го направи!“ Не се чуваше нищо освен своеобразното крякане на един тукан, събуден от лампите, които бе запалила Ейлийн. По челото му избиха капчици пот. Той разтърси кръглата ръкохватка на вратата, позвъни на прислугата да донесе ключовете от всички врати, а също длето и чук.

— Ейлийн — извика Каупъруд, — ако не отвориш, ще накарам да разбият вратата. Много бързо ще я отворят.

Пак никакъв отговор.

— По дяволите! — възкликна той и се уплаши не на шега. Един слуга донесе ключовете. Ключът от стаята не влизаше в ключалката, понеже му пречеше ключът от вътрешната страна. — Някъде имаше по-голям чук — каза Каупъруд. — Донеси го. Донеси и стол. — Напъна много силно вратата, като си служеше с голямото длето.

Ейлийн седеше на една от каменните пейки на прекрасната стая, пред нея се разстилаше гладкото езерце, изкуствената слънчева светлина заливаше всички предмети, накацалите по клоните тропически птици, както и самата нея — косата й беше разпусната, лицето пребледняло, а едната ръка, лявата, висеше разрязана и кървяща и от нея се изцеждаше плътна струя алена кръв. Върху пода се беше образувала локва от кръв, която приличаше на разкошен червен шал и вече бе започнала да потъмнява по краищата.

Каупъруд се спря смаян. Втурна се, хвана Ейлийн за ръката, разкъса една носна кърпа, превърза раната, изпрати да повикат лекар и каза:

— Как можа, Ейлийн? Чудовищно! Да посегнеш на живота си! Това не е любов. Не е дори безумие. Това е просто глупост.

— Наистина ли не ме обичаш? — попита Ейлийн.

— Как можеш да питаш? Как въобще можа да го направиш?

Беше ядосан, оскърбен, радостен, че е жива, засрамен… и какво ли още не.

— Наистина ли не ме обичаш? — повтори уморено тя.

— Ейлийн, това е истинско безумие. Не желая сега да разговаряме повече. Наранила ли си се и на друго място? — попита Каупъруд и започна да я опипва по гърдите и отстрани по тялото.

— Защо не ме оставиш тогава да умра? — отвърна по същия начин Ейлийн. — Някой ден отново ще го направя. Искам да го направя.

— Добре, можеш да го направиш някой друг ден — каза той, — само че не тази нощ. А и не мисля, че вече ти се иска да го направиш точно сега. Прекали, Ейлийн, наистина е възмутително.

Каупъруд се изправи и я погледна — студено, недоверчиво, с Тържествуващ, дори победоносен блясък в очите. Както и бе предположил, тя му разиграваше номера. Не е имала намерение да се самоубива. Очаквала го е да дойде, за да повтори стария номер. Много добре. Сега той щеше да изчака, докато отстранят опасността, докато сложи Ейлийн да легне и я поеме болногледачката, после щеше да я избягва колкото се може повече. Ако намерението й беше сериозно, нека го изпълни в негово отсъствие, само че на него не му се вярваше да го направи отново.