Теодор Драйзер
Титан (51)

Глава LI
ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА ХАТИ СТАР

Увлечена от удоволствията и забавленията, които й осигуряваха парите на Каупъруд, Беренис доскоро не се беше замисляла особено за своето бъдеще.

— Тя е млада — каза веднъж снизходително и великодушно Каупъруд на мисис Картър, когато разговаряха за Беренис и бъдещето й. — Тя е същинско чудо. Оставете я да поживее. Ако се омъжи добре, ще се отплати на вас или на мен. Сега обаче й дайте всичко, от което се нуждае.

И той подписваше чековете с вид на градинар, който отглежда рядка орхидея.

Всъщност мисис Картър беше толкова привързана към хубавата Беренис, която сигурно щеше да стане гранддама, че беше готова да продаде и душата си, за да я види добре подредена в живота, и тъй като парите за дрехите, каретите и всичко останало все пак трябваше да дойдат отнякъде, тя се остави в ръцете на Каупъруд и закриваше очи за това, че поставя най-близките си хора в доста двусмислено положение.

— О, колко сте добър — му повтаряше непрекъснато с очи, преливащи от благодарност и радост. — Никога не бих повярвала, че може да има такива хора. Но Беви…

— Естетът си е естет — отвърна Каупъруд. — А те рядко се срещат. Не искам нищо да смущава изтънчена душа като нейната. Очаква я голямо бъдеще.

Забелязала, че лейтенант Браксмър излиза на преден план в обкръжението на Беренис, мисис Картър има глупостта да я разпитва приятелски и да й досажда. Браксмър беше наистина интересен. Млад, висок, мускулест, хубав, той танцуваше чудесно, но преди всичко изпъкваше в нейните очи със своето потекло, обществено положение и с много други неща, които Беренис най ценеше. Беше умен, сериозен, с прекрасни обноски и чувство за хумор. Беренис го срещна за първи път на една танцова забава, където разучаваха нов танц, а той танцуваше така леко в красивата си униформа, че моментално я плени.

— Прекрасно танцувате — каза му тя. — И това ли влиза в живота ви сред вълните на океана?

— Танцуваме и когато потъваме — отвърна Браксмър с възхитителна усмивка. — Не знаете ди, че всички битки се придружават от музиката на свирещите гранати?

— О, каква ужасна шега! — отговори Беренис. — Невероятно.

— Но не и за мен. Зная още по-ужасни.

— Не понасям такива шеги — каза тя и двамата продължиха да танцуват. После Браксмър дойде и седна до нея, след това се разходиха на лунна светлина и той й разказа за живота си във флота, за къщата си на Юг, за своите близки.

На сутринта, след като го видя с Беренис и се запозна с него, мисис Картър отбеляза:

— Харесва ми твоят лейтенант, Беви. Познавам добре някои от роднините му. От Каролина са. Той положително ще забогатее. Цялото семейство е заможно. Смяташ ли, че проявява интерес към теб?

— О, възможно е… да, сигурно — отвърна небрежно Беренис, леко раздразнена от тази проява на родителска загриженост. Засега предпочиташе да наблюдава как животът тече като в мъгла и да не се задълбочава както през този разговор в подробности. — Но все пак само мисли за машини и се съмнявам, че проявява сериозен интерес към жените. Дай му да говори за бойни кораби.

Тя се нацупи, а мисис Картър извика весело:

— Ах, хитруша такава! Всички мъже се увличат по теб. Значи смяташ, че няма да ти хареса, а?

— Що за въпрос, мамо! Защо ме питаш? Толкова ли е важно да го харесам?

— Разбира се, че не — отвърна мило майка й и се помъчи да намери по-подходяща дума, отговаряща на родителския й дълг, — но помисли за общественото му положение. Произхожда от добро семейство и сто на сто ще наследи голямо състояние, което ще бъде само негово. О, Беви, не искам да избързвам и да обърквам живота ти, но не забравяй бъдещето. С твоите вкусове и наклонности парите са много важни и ако не се омъжиш за богаташ, не зная откъде ще ги имаш. Баща ти беше много лекомислен, а Ролф е още по-лош.

Тя въздъхна.

За първи път в живота си Беренис се отнесе с необходимата сериозност към тази мисъл. Запита се дали би могла да понася Браксмър като свой спътник в живота, да го следва по света, а вероятно да се премести да живее на Юг, но не можа да си отговори. Наставленията на мисис Картър само й развалиха настроението. Но в този момент на колебание тя всъщност непрестанно се връщаше в мислите си към Каупъруд — единствения човек, повече олицетворяващ онова, което момичето наистина желаеше. Беренис си спомни колко е богат, как се е оплакал, че новата му къща ще е само музей, начина, по който я е гледал и й е правел безмълвни намеци. Но Каупъруд беше стар и женен — следователно не влизаше в сметките, — докато Браксмър беше млад и очарователен. И колко нетактична бе майка й, като й подсказа да се замисли за този младеж. Почти я отблъсна от него. А дали финансовото им положение наистина беше толкова несигурно, както го описваше майка й?

Сега, при тези тревожни мисли, Беренис се сети за някои предишни случаи. Например само няколко седмици, преди да се запознае с Браксмър, бе гостувала в имението на семейство Корекейдън Батджър в Рединг Хилс, Лонг Айланд, и една заран бе седяла с домакинята в гостната, откъдето в далечината се откриваше чудесна гледка към залива.

Мисис Фредерика Батджър беше тъмноруса, красива, спокойна и невъзмутима — сякаш нарисувана от холандски живописец. Облечена в сребристосива утринна рокля, с коса, сресана на гръцки кок, тя държеше е скута си кошничка с ръкоделие.

— Беви — каза домакинята, — спомняш ли си Килмър Дюелма? Май и той беше у семейство Хагърти миналото лято, когато и ти им гостуваше?

Беренис, която пишеше писма на малко бюро в стил чипъндейл, вдигна очи и си представи за миг въпросния младеж. Килмър Дюелма бе висок, едър, важен, облечен по модата с известна небрежност, с бавна походка, превзет, замечтан, нехаен, със зачервено лице и пълни бузи, с малко зареян поглед и ум, посрещаш лекомислено и хаотично всяка мисъл и всеки въпрос, който му задаваха. По-малкият от двамата сина на Огъст Дюелма, банкер, предприемач и мултимилиоиер, Килмър щеше да получи състояние, възлизащо на около шест-осем милиона. Предната година у Хагърти той, кой знае защо, бе стоял непрекъснато до Беренис.

Мисис Батджър се вгледа за миг в момичето, после отново се зае с ръкоделието си.

— Поканих го да дойде за края на седмицата — подхвърли тя.

— Така ли? — попита мило Беренис. — Ще дойдат ли и други?

— Разбира се — потвърди с нежелание мисис Батджър. — Сигурно Килмър не те интересува.

Беренис се усмихна загадъчно.

— Спомняш ли си Клариса Фокнър, Беви? — продължи мисис Батджър. — Омъжи се за Ромюлъс Гарисън.

— Прекрасно. А къде е сега?

— За тази зима са наели замъка Брийол в Арс. Ромюлъс е глуповат, но затова пък Клариса е много умна. Знаеш ли, пише, че през сезона се е запознала с куп хора. Гостува й половината от висшето общество на Париж и Лондон. Колко е хубаво, че сега може да си го позволи. Бедната! По едно време се тревожех много за нея.

Без да се издава, Беренис веднага схвана какво значи това сравнение. Така си беше. Човек трябва отрано да мисли за живота си. Измъчваше я някакво смущаващо чувство за дълг. Килмър Дюелма пристигна в петък следобед с шест куфара и прислужник, изпълнен с прекалено въодушевление към полото и лова (от което се бе заразил напоследък, на един лов в Бъркшир). Един изкусно скалъпен комплимент, конто уж принадлежеше на Беренис Флеминг и който мисис Батджър му предаде тактично, го накара да отиде вяло при момичето и да го покани в неделя на разходка е карета до Садл Рок.

— Ха! Ха! Знаете ли, чудесно е, че ви виждам отново. Ха! Ха! Цяла вечност не съм виждал семейство Хагърти. Всички съжалявахме, когато си заминахте. Ха! Ха! И аз също. След последната ни среща се запалих по полото, където и да ходя, водя със себе си и три попита… Ха! Ха! Цяла конюшня!

Беренис се мъчеше мъжествено да проявява интерес. Не я напускаха чувството за дълг, мислите за замъка Брийол, за компанията, заобикаляща през зимата Клариса Гарисън, и за първите предупреждения, че времето бързо отлита. Но излетът беше непоносимо скучен, разговорът — цяло мъчение, усилията да поддържа разговора — титанични, неописуеми. В понеделник Беренис избяга и прекара следващите дни до края на седмицата в Мористаун. Мисис Батджър, която разбираше всичко и без думи, въздъхна. И нейният Корскейдън не можеше да се похвали кой знае с какво освен с парите си, но животът си е живот и амбициозен ли си, трябва да наследиш богатство или с ум да го придобиеш. Някоя невъзможна пресметлива глупачка щеше скоро да пипне Дюелма и тогава… Мисис Батджър намираше Беренис за малко претенциозна.

Беренис не можеше да не свърже спомена за тази случка с наскорошните думи на майка си за лейтенант Браксмар. Един голям, всесилен, смущаващ и смазващ факт се възправяше, след като тя проумя, че нямат с майка й много пари и ако не се брои доброто потекло, в известен смисъл не спадат към висшето общество. За нея никога не се шушукаше като за богато момиче — никой в обществото не я ласкаеше и не я обсъждаше като наследница на пари. Всички тези самодоволни дребни риби от светското общество отдаваха предпочитанията си на празноглавите кукли с безкрайно дълги банкови сметки. Нежна по природа, гореща поклонница на изкуството, на възвишените стремежи, на силата и успеха във всички техни прояви, Беренис непрекъснато мечтаеше за свобода на духа и за осмислен от изкуството живот, какъвто при тези обстоятелства можеше да й осигури само голямото богатство. В същото време хранеше смътната надежда някога да срещне някой, който истински я обича и когото тя също обича и дори му се възхищава, някой, който наистина има нужда от нея, и да му се отдаде свободно и с радост. Но кой би могъл да бъде този човек? Беше очарована от Браксмър, но нейният проницателен и аналитичен ум имаше нужда от по-твърд, по-жизнен, по-непреклонен човек, който да я подчини на волята си. И въпреки всичко трябваше да е благоразумна и да играе само със сигурни карти.

По време на летния си престой в Нарънгасет Каупъруд не беше смущаван дълго от присъствието на Браксмър, тъй като той получи специална заповед и трябваше незабавно да се върне в Хампгън Роудс. Но следващия ноември Каупъруд временно отсрочи решаването на трудните си проблеми в Чикаго, замина за Ню Йорк и отиде в апартамента на мисис Картър в южната част на Сентрал парк, където срещна отново лейтенанта, който се появи една вечер в пълна парадна униформа, за да заведе Бервние на бал. С висока фуражка над красивото лице, със златни еполети, с отметнати пешове на пелерината, подплатена с червена коприна, със звънтяща на бедрото му сабя, той излъчваше неподправена и необуздана младежка страст. Притиснат от обстоятелствата — от възрастта, от неуместното си посещение, от неотразимото обаяние на младостта и романтиката, Каупъруд усети непоносима мъка.

Беренис беше много красива в полупрозрачната рокля, очертаваща тялото й. Каупъруд ги погледна от съседната стая, където уж четеше, и въздъхна. Уви, как дори неговата лукавост и предвидливост можеха да надвият потока на живота? Как можеше той да се мери с младостта? Браксмър беше млад, хубав, с обноски. Тази вечер, докато се готвеше да излезе, Беренис сякаш преливаше от младост, надежди и веселие. След малко Каупъруд стана, извини се, че има работа, и побърза да си отиде. Всъщност нямаше никаква работа, прибра се в стаите си в един съседен хотел и потъна в размисли. При такива обстоятелства всеки нормален човек, движен от старомодните понятия рицарство, саможертва, дълг пред по-благородни подтици и така нататък, ще отстъпи пред младостта, ще се съобрази с условностите и ще се оттегли в името на нравствеността и добродетелта. Каупъруд обаче не виждаше нещата в такава морална и алтруистична светлина. „Робувам само на себе си“ — това беше неговият девиз, и колкото и да съчувстваше на любовта на Беренис, пък и на самата любов, той нямаше намерение да отстъпва, докато не се убеди напълно, че за него наистина вече няма никаква надежда. Понякога между него и Беренис настъпваха моменти — едва доловими стъпки към близостта, които го караха да вярва, че не й е чак толкова чужд. В същото време историята с лейтенанта, за която мисис Картър му разказа малко по-късно, не биваше да бъде подценявана. Може Беренис да не беше увлечена по Браксмър, но затова пък той очевидно бе.

— След заминаването си направо я отрупа с писма — каза един следобед мисис Картър на Каупъруд. — Струва ми се, че е от мъжете, които не се спират дори когато им откажат.

— Само такива мъже печелят — отвърна сухо Каупъруд.

Мисис Картър гореше от желание да се посъветва с него. На Браксмър му предстоеше блестящо бъдеще. Тя знаеше за връзките му. След смъртта на баща си щеше да наследи поне шестстотин хиляди долара, ако не и повече. Ами миналото й в Луисвил? Ако се разчуе след време? Нямаше ли да е по-разумно Беренис да се омъжи и така да избегне опасността?

— Сериозен въпрос, нали? — отговори спокойно Каупъруд. — Сигурна ли сте, че е влюбена?

— О, не бих казала, но тези чувства лесно прерастват в любов. Не вярвам да се намери човек, който да накара Беренис да си изгуби ума, толкова е разумна, но тя разбира, че сама трябва да си пробива път в живота, а мистър Браксмър е много подходящ. Познавам братовчедите му, семейство Клифорд Портър.

Каупъруд смръщи вежди. От всички тревоги около Беренис го болеше душата. Чувствуваше, че тя трябва да бъде негова дори с цената на обществен скандал. По-добре да го превъзмогне с него, отколкото да го избегне с някой друг. Случи се обаче така, че му беше спестена жестоката необходимост да действува по този начин.

Представете си ресторанта на голям хотел в Ню Йорк, някъде около полунощ е, след посещение в операта — като домакин Каупъруд беше поканил Беренис, лейтенант Браксмър и мисис Картър. Сега той играеше ролята на безкористен домакин и благожелателен покровител. Обмисляйки как да се отърве от Браксмър, той се държеше с Беренис мило, любезно и изключително внимателно. Изчакваше като същински Мефистофел, наблюдаваше мисис Картър и Беренис, които седяха на първия ред, облечени в екзотични тоалети, с каквито се ходеше по онова време на опера — мисис Картър бе в лимоненожълта коприна и с брилянти, а Беренис в пурпурно и бледорозово и с гребен със скъпоценни камъни в косата. Лейтенантът се усмихваше в своята лъскава униформа, разговаряше любезно, възхищаваше се от певците, шепнеше приятни безсмислици на Беренис, от време на време сочеше на Каупъруд видните личности от флота, които също бяха в залата. После си тръгнаха от операта, поеха с каретата по студените и ветровити улици към „Уолдорф“, седнаха на запазената маса и Каупъруд ги попита какво ще вечерят, поръча виното и се върна в мислите си към музиката на „Бохеми“. Смъртта на Мими, скръбта на Рудолф, изразени чрез прекрасната музика на Пучини, му бяха направили впечатление.

— Този измислен бутафорен свят може и да няма нищо общо с творците, но изразява много добре живота — отбеляза той.

— Не зная, може и да е така — каза сериозно Браксмър. — Всичките си познания за бохемите съм почерпил от книгите, които съм чел — например от „Трилби“ и… — той не успя да си спомни друга книга и спря. — Предполагам, че в Париж е така.

Браксмър погледна Беренис за потвърждение и с надеждата тя да му се усмихне.

Непосредствена и състрадателна, Беренис от време на време биваше поглъщана от красотата на мелодиите — ту весели, ту печални, за да бъдат изразени с думи, но намиращи дълбок отклик в душата й. В един момент тя се унесе, скръсти ръце върху коленете си и впи очи в сцената, а Браксмър и Каупъруд се загледаха с вълнение и възторг в леко разтворените й устни и в нежния й профил. След като се отърси от обзелото я вцепенение, Беренис усети, че и двамата я наблюдават, и остана в тази поза още минута, а после въздъхна, сякаш се пробужда от сън. Сега си спомни за това, както и за чувството, което беше пробудила у нея музиката.

— Операта е много хубава — каза тя. — Просто нямам думи. Разбира се, че има такива хора. Всичко това е много по-хубаво от скучното благополучие. Животът наистина е най-красив, когато е трагичен.

Тя погледна Каупъруд, който внимателно я наблюдаваше, после Браксмър, който в този миг си представяше как командва сражение от капитанския мостик на боен кораб. И в ума на Каупъруд нахлуха много спомени за най-тежките му изпитания. Неговият живот беше достатъчно трагичен, за да я задоволи.

— Не мисля, че ми харесва трагичното в живота — намеси се мисис Картър. — Човек се уморява от тъжните случки. В живата ни и без това има предостатъчно драми.

Каупъруд и Браксмър едва-едва се усмихнаха. Беренис се загледа замислено встрани. Разговорите на посетителите, звънтенето на порцеланови прибори и стъклени чаши, сновящите между масите келнери, оркестърът отвличаха вниманието й, както и кимванията и усмивките на някои от влизащите гости, които познаваха Браксмър и нея, но не и Каупъруд.

От една съседна врата, водеща към бара, внезапно се появи пийналата фигура на някакъв явно важен човек с пораздърпани дрехи, с провиснала на едното рамо пелерина, е цилиндър в едната ръка, с леко зачервени очи, издадена презрително напред долна устна и лице, изразяващо дързост, надменност и лукавство, които пияните нехранимайковци придобиват с времето. Той се огледа навъсено и колебливо, после забеляза Каупъруд и неговата компания и се отправи към тях с полурешителните, полунесигурни стъпки на не съвсем трезвия човек. Когато бе точно срещу масата на Каупъруд, към която бяха обърнати много погледи, той внезапно спря, сякаш бе познал някого, после се приближи и сложи весело и непринудено ръка върху голото рамо на мисис Картър.

— Я, здравей, Хати! — подвикна мъжът цинично и подигравателно. — Какво правиш в Ню Йорк? Да не си се отказала от работата си в Луисвил, миличка? Чакай да ти кажа нещо. Откакто ни напусна, не съм имал нито едно, ама нито едно свястно момиче. Ако отвориш и тук дом, съобщи ми, нали няма да забравиш?

Той се наведе над нея със самодоволна и покровителствена усмивка и започна да рови в джобчето на бялата си жилетка за визитна картичка. В същия миг Каупъруд и Браксмър скочиха на крака, разбрали ясно смисъла на думите му. Докато мисис Картър се дърпаше и се мъчеше да се освободи от непознатия, Браксмър (който беше най-близо до него) го сграбчи с ръка, а оберкелнерът и двама сервитьори дойдоха на масата им.

— Какво става тук? Какво направи този човек? — попитаха те.

В това време досадникът, който се хилеше цинично на всички, викна доста силно:

— Пуснете ме! Кои сте вие? Защо, по дяволите, се бъркате в тази работа? Да не смятате, че не зная какво върша? Тя ме познава, нали, Хати? Та това е Хати Стар от Луисвил… можете да я попитате! Имаше един от най-известните… в Луисвил. Защо се вълнувате толкова? Зная си работата. Тя ме познава.

Той не само негодуваше, но и се бореше, и то доста разпалено. Каупъруд, Браксмър и келнерите го наобиколиха, избутаха го в преддверието на ресторанта, а оттам и до изхода и повикаха полицай.

— Арестувайте този човек — настоя решително Каупъруд, щом полицаят се появи. — Той оскърби грубо една дама, моя гостенка. Пиян е, нарушава обществения ред и аз ще го дам под съд. Ето визитната ми картичка. Съобщете ми, ако обичате, къде да се явя.

Той подаде визитната си картичка, а Браксмър, който разглеждаше войнствено непознатия, добави:

— С удоволствие щях да ви пребия. Ако не бяхте пиян, и миг нямаше да се двоумя. Стига да сте порядъчен човек и да имате визитна картичка, дайте ми я. Като изтрезнеете, искам да поговоря с вас. — Той сведе студеното си и решително лице над мистър Бийлс Чадси от Луисвил, щата Кентъки.

— Дадено, капитане — ухили се присмехулно Чадси. — Имам визитна картичка. Нищо лошо не съм направил. Заповядайте. Можете да ме намерите по всяко удобно за вас време — хотел „Бъкингам“. Пето авеню и Петнадесета улица. Имам право да говоря с когото пожелая, където пожелая и когато пожелая. Разбрахте ли?

Той бъркаше по джобовете си, възмущаваше се, а полицаят чакаше, готов да го арестува. Не намери визитна картичка и каза:

— Добре тогава. Записвайте. Бийлс Чадси, хотел „Бъкингам“ или Луисвил, щата Кентъки. Можете да ме посетите по всяко удобно за вас време. Но това е Хати Стар. Познава ме. А нея не мога да сбъркам — и сред хиляди хора ще я позная. Малко ли нощи съм прекарвал в нейния дом.

Браксмър беше готов да му се нахвърли, стига полицаят да не му беше попречил.

Беренис и майка й продължаваха да седят в ресторанта, мисис Картър изглеждаше много смутена, бледа, стъписана, ужасно слисана — толкова •изтормозена, че трудно можеше да скрие истината.

— Като си помисля само! — каза тя. — Този противен човек! Колко ужасно! Виждам го за първи път в живота си.

Смутена и объркана, Беренис си мислеше за насмешливата и похотлива усмивка, с която непознатият беше говорил на майка й — какъв ужас, какъв срам! Можеше ли един пиян човек, освен ако не беше напълно заблуден, да се държи така предизвикателно и упорито да: отказва да обясни поведението си? Какви неприлични неща трябваше тя да чуе!

— Ела, мамо — каза мило Беренис, изпълнена с достойнство, — не обръщай внимание, всичко е наред. Можем веднага да си тръгнем. Ще се почувстваш по-добре, щом излезем оттук.

Тя повика един келнер и го помоли да предаде на господата с тях, че са отишли в дамската тоалетна. После дръпна стола, който им препречваше пътя, и подаде ръка на майка си.

— Като си помисля как ме оскърбиха — мънкаше мисис Картър, — в такъв голям хотел, в присъствието на лейтенант Браксмър и мистър Каупъруд! Ужасно! Нечувано!

Тя почти хленчеше, докато вървеше, Беренис я водеше бавно и гледаше цялата зала с достойнство и с изписано върху лицето превъзходство, а дълбоко в себе си изпитваше странна разкъсваща болка. Какво ли се криеше зад тези срамни твърдения? Защо този пиян скандалджия бе избрал за обидните си забележки точно майка й измежду всички останали жени в ресторанта? Защо майка й бе така поразена, защо така отпадна духом, ако в думите му нямаше малко поне истина? Колко странно, колко тъжно, колко ужасно! Какво щяха да си кажат за тази сцена любителите на клюки и скандали, мнозина от които Беренис познаваше? За първи път в живота си усети колко ужасно ще е да я отлъчат от обществото.

На другата сутрин лейтенант Браксмър отиде в полицейския участък, където заяви, че ако мистър Бийлс не се извини незабавно, той ще му продупчи с един изстрел корема, и в резултат на това от Чадси на името на Айра Джордж Картър, Сентрал парк 36 пристигна следното писмо:

 

Уважаема госпожо, Снощи след един гуляй, за който нямам задоволително или подходящо обяснение, аз засегнах вашите чувства, както и тези на вашата дъщеря и на приятелите ви, за което моля най-смирено да ме извините. Невъзможно ми е да изразя с думи колко съжалявам за всичко, което съм казал или извършил и за което сега не си спомням ясно. Когато съм пиян, ставам заядлив и злобен и в подобно душевно състояние и настроение твърдях неща, които, признавам, са напълно неоснователни. В опиянението си ви сбърках с една известна жена от Луисвил — защо, нямам и най-малка представа. Най-искрено ви моля за извинение и прошка. Не зная как да изгладя вината си, но с удоволствие бих направил всичко, което пожелаете. В същото време се надявам да приемете писмото в духа, в който е написано, и като един незначителен опит да се извиня, което съм убеден, че никога не мога да направя докрай.

Искрено ваш Бийлс Чадси.

 

В същото време, още преди писмото да е написано и изпратено, лейтенант Браксмър разбра, че обвиненията срещу мисис Картър са напълно основателни. Бийлс Чадси беше казал в пияно състояние онова, което двадесет трезви мъже, та дори и полицията в Луисвил, можеха да потвърдят. Чадси беше настоял да го изясни на Браксмър, преди да напише писмото.