Теодор Драйзер
Титан (30)

Глава XXX
СПЪНКИ

Препятствията, които могат да възникнат и да разстроят една голяма и успешна кариера, са неочаквани и различни. Силният плувец може понякога да преодолее и насрещните вълни на живота. При други се появява някаква случайност или сила, която за късмет се съюзява с тях или пък просто те се съюзяват съвсем несъзнателно с нея и установяват, че има течение, което ги тласка напред. Може би божествената воля? Едва ли. Никой не го е разбрал. Добрите орисници? Мнозина вярват в тях — за свое нещастие. (Да си припомним Макбет.) Или несъзнателният ни стремеж към справедливостта, добродетелността, дълга? Но те са измислени от човека. Не е доказано нищо, позволено е всичко.

Така например малко след като Каупъруд се сдоби с трамваите в Западната страна, между неговата компания и гражданина Редмънд Пурди — инвеститор, търговец на недвижими имоти и лихвар, възникна спор, разбунил цяло Чикаго. Тунелите на Ла Сал и Уошингтън стрийт работеха с пълна пара, но тъй като северните и южните части на Западната страна биха големи, се появи нужда от кабелна линия по Ван Бърен стрийт и Блу Айлънд авеню и от трети тунел, който да минава южно от Уошингтън стрийт, най-добре по Ван Бърен стрийт, и който да скъси пътя до деловия център. Каупъруд изгаряше от нетърпение да построи този тунел, но не знаеше как да получи от градския съвет разрешение тунелът да бъде под Ван Бърен стрийт, където сега имаше висящ мост и много натоварено движение. Съществуваха какви ли не усложнения. Първо, Министерството на войната във Вашингтон трябваше да даде съгласие тунелът да бъде прокопан под реката. Второ, ако изкопът за тунела бе точно под моста, можеше да се появят неразрешими проблеми, налагащи мостът да бъде затворен и дори махнат. Заради критичното, да не кажем враждебно отношение на вестниците, които, след като Каупъруд получи концесии за тунелите на Ла Сал и Уошингтън стрийт, държаха под око всяка негова стъпка, той реши този път да не подава молба до градския съвет, а вместо това да закупи достатъчно парцели на север от моста, където тунелът можеше да бъде прокаран без вмешателства.

Най-подходящият за тази цел участък с размери сто и петдесет на сто и петдесет бе разположен малко встрани от брега на реката и на него имаше седеметажна сграда, собственост на споменатия вече Редмънд Пурди — висок, слаб, кокалест, мърляв, който носеше целулоидни яки и маншети и говореше на нос.

Каупъруд както винаги изпрати привидно незаинтересовани лица. които да му осигурят участъка на изгодна цена. Но Пурди, който бе стиснат и предпазлив, надуши какво смятат да правят с тунела. Усети, че ще падне голяма печалба.

— Не, не и не — повтаряше той на представителите на мистър Силвестър Туми, вездесъщия агент ма Каупъруд, — нямам намерение да продавам земята. Вървете си!

Накрая мистър Силвестър Туми изпадна в безизходица и се оплака на Каупъруд, а той незабавно повика генерал Ван Сикъл и уважавания Кент Бароус Маккибън, които като морски фарове го направляваха сред тъмните и бурни води на финансите. Генералът беше започнал малко да оглупява и Каупъруд мислеше да го прати в почивка; Маккибън беше в разцвета на силите си — самодоволен, красив, непоколебим, хитър. След като обсъдиха въпроса с мистър Туми, те се върнаха в кабинета на Каупъруд с многообещаващ плач. Уважаемият Нейъм Дикеншийтс, съдия от апелационния съд, отдавна впрегнат в колесницата на Каупъруд с методи, които не е необходимо да описваме тук, беше убеден да насочи обширните си специализирани познания и да намери изход от критичното положение. Той предложи прокопаването на тунела да започне незабавно — първо от източната страна, тоест от Франклин стрийт, а после, след осеммесечна работа, и от запад, откъм Канал стрийт. На тридесетина фута от сградата на мистър Пурди — между нея и реката — се появи шахта, а въпросният господин наблюдаваше с лукав блясък в очите това предизвикателно начинание. Беше сигурен, че когато стане необходима и неговата собственост, Северната и Западната трамвайна компания ще да са принудени да му заплатят скъпо и прескъпо.

— През носа ще им го изкарам — повтаряше си често той, защото не виждаше как ще му вземат полагащия му се фунт месо, но въпреки това понякога се чувствуваше доста неспокоен.

Накрая, когато Каупъруд вече не можеше да протака и трябваше да се сдобие с този толкова бленуван парцел, той повика неговия собственик, който отиде изпълнен с приятното предчувствие за изгодна сделка — тя щеше да му донесе цяло състояние.

— Мистър Пурди — каза непринудено Каупъруд, — пие притежавате зад реката малък парцел, от който имам нужда. Защо не ми го продадете? Не можем ли да се споразумеем приятелски още сега?

Той се усмихна, а Пурди хвърляше лукави и алчни погледи и се питаше колко ли може да измъкне. Сградата заедно със съоръженията, земята и всичко останало струваше около двеста хиляди долара.

— Защо ще ги продавам? Сградата е добра. Върши ми работа, както ще върши и на вас. Печеля добре от нея.

— Точно така — отвърна Каупъруд, — но аз съм Готов да ви платя добре за нея. Тук става дума за нещо, от което ще имат полза всички граждани. Тунелът е важен за западната част на града и за имотите, които може би притежавате там. С парите, които ще ви дам, можете да купите повече земя в околността или някъде другаде и да извлечете голяма полза. Налага се да прокараме тунела точно на това място, иначе нямаше да си губя времето в спорове с вас.

— Ето на! — отсече Пурди. — Почнахте да копаете тунела, без да се съветвате с мен, а сега очаквате, че ще се махна от пътя ви. Не виждам защо ще се махам — само за да ви доставя удоволствие ли?

— Но аз ще ви платя добре.

— Колко?

— Колко искате?

Хитрият като лисица мистър Пурди се почеса зад ухото.

— Един милион долара.

— Един милион долара ли! — възкликна Каупъруд. — Мистър Пурди, не смятате ли, че е малко прекалено?

— Не! — отговори важно Пурди. — Не е повече, отколкото струва.

Каупъруд въздъхна.

— Съжалявам — отвърна замислено той, — но това наистина с прекалено много. А ако още сега ви броя триста хиляди и смятаме въпроса за приключен?

— Един милион! — отряза Пурди, вторачен в тавана.

— Чудесно, мистър Пурди — каза Каупъруд. — Съжалявам много. Ясно е, че няма да се споразумеем така, както се надявах. Наистина смятах да ви заплатя разумна сума, но онова, което искате, е прекалено — дори абсурдно! Може би ще претеглите отново всичко? Все още можем да преместим тунела.

— Един милион долара — повтори Пурди.

— Невъзможно, мистър Пурди. Имотът не струва толкова. Защо не сте почтен? Нека бъдат триста двадесет и пет хиляди в брой, ще получите чека още довечера.

— Мистър Каупъруд, няма да взема нито пет, нито шестстотин хиляди долара, когато и да ми ги предлагате. Зная правата си.

— Добре тогава — каза Каупъруд, — повече нямам какво да ви кажа. Щом отказвате да продадете земята, не я продавайте. Може би по-късно ще промените решението си.

Мистър Пурди излезе, а Каупъруд повика своите адвокати и инженери. Един съботен следобед седмица-две по-късно, когато във въпросната сграда нямаше никого, триста работници дойдоха с колички, кирки, лопати и динамитни фитили. На другия ден към залез слънце (тъй като беше неделя, неприсъствен ден, съдилищата не работеха и нямаше кой да издаде заповед за спиране на работата) солидната сграда, собственост на мистър Редмънд Пурди, беше изравнена напълно със земята и на нейно място зейна огромна яма. Когато към девет сутринта същата неделя съобщиха на джентълмена с целулоидна яка и маншети, че сградата му е съборена, той естествено бе много разтревожен. Когато Пурди пристигна разгорещен и възбуден, част от стената все още стоеше и той повика полиция. Твърде странно, но това почти не му помогна, тъй като на полицаите беше показана писмена заповед, издадена от най-висшата съдебна инстанция начело с уважаемия Нейъм Дикеншийтс и забраняваща да се пречи на изграждането на тунела. (Впоследствие, когато друг съд поиска да види този забележителен документ, се разбра, че той е изчезнал, говореше се, че такъв документ не е могъл да бъде показан на полицията, тъй като изобщо не е съществувал.)

Събарянето и копаенето продължиха. След това адвокатите се разтичаха от врата на врата — при познати съдии. Голямото нарушение се разчу, пламтяха бузи, горяха очи, устата не се затваряха. Но законът си е закон. Процедурата си е процедура и в почивен ден, когато съдът не заседаваше, не можеше да бъде издадена никаква заповед. И все пак към три часа следобед беше намерен един услужлив съдия, който се съгласи да издаде заповед и да сложи край на това чудовищно престъпление. Но сградата вече бе срутена, а изкопът — завършен. Западночикагската трамвайна компания трябваше само да се снабди с нареждане, отменящо първото и гарантиращо правата й, с което тя щеше да предизвика спор, след време естествено прехвърлил целия въпрос в апелативния съд на щата, където той щеше да бъде разглеждан до безконечност. После години наред щяха да бъдат издавани безброй нареждания, отменяния, решения и предложения за преразглеждане на други решения, заплахи, че спорът ще бъде прехвърлен от щатския във федералния съд въз основа на конституционните права и така нататък. В края на краищата спорът бе разрешен извън съда, тъй като мистър Пурди вече бе по-благоразумен. Междувременно обаче вестниците научиха всички подробности около сделката и над Каупъруд се разрази същинска словесна буря.

Но конкуренцията на новата Чикагска транспортна компания бе много по-главоболна от случката с Редмънд Пурди. Идеята за тази компания принадлежеше на някой си Джеймс Фърнивал Улсън, решителен млад западняк от Калифорния, и постепенно се разгърна в молби и петиции, подписани от почти две трети от жителите на различни улици в най-югозападната част на града, където имаше предложение да бъде построена новата линия. Същият този Джеймс Фърнивал Улсън, една доста амбициозна личност, не можеше да бъде така лесно отстранен. Освен молбите и петициите, които Каупъруд не можеше да му отнеме току-така, той разполагаше и с нов вид тяга, изпробвана по онова време в някои по-малки градове — електрическата: вагони с лира, захванати за жица, която била много по-икономична, осигурявала по-добро обслужване от кабелната линия и дори била по-евтина от конските трамваи.

Каупъруд бе чувал за тази нова електрическа система и вече години наред я изучаваше най-внимателно, тъй като тя обещаваше да направи революция в целия трамваен транспорт. Но тъй като беше изградил своята отлична кабелна линия, смяташе за неизгодно да се отказва от нея. Трамваят с лира беше нещо съвсем ново и дума да няма, не беше желателно той да бъде пускан в Чикаго, докато Каупъруд не е готов да го въведе — първо в покрайнините, а после може би навсякъде.

Но преди да е успял да вземе мерки срещу Улсън, този отракан млад парвеню, надарен с богато въображение и с дар слово, се съюзи с такива заинтересовани капиталовложители като Труман Лесли Макдоналд, който съзря в това изпратена му от небето възможност да се пребори с Каупъруд, и с Джордан Джулс, бившия председател на Северночикагската газова компания, който заради Каупъруд изгуби доста пари в газовата война. Трудно биха могли да бъдат подбрани по-добри съюзници срещу човека, когото те смятаха за свой враг — Труман Леели с черни, язвителни, завистливи очи и стройно жизнено тяло, и Джордан Джулс, нисък, закръглен, с рижава рядка мазна коса, плъзнала чак до яката на сакото му, с лъскаво чело и плешиво теме, със студени сини очи, отмъстителни и пронизващи. Те на свой ред привлякоха Самюъл Блакман, навремето председател на Южната газова компания, Съндърланд След, известен акционер от управлението на местните железници, както и Нори Симс, председател на кредитното дружество „Дъглас“, който обаче играеше ролята само на финансов посредник. Всичките бяха на мнение, че могат лесно да се справят със защитната тактика на Каупъруд, която се състоеше в това, гой да принуждава градския съвет да бездейства.

— Мисля, че скоро ще им видим сметката на съветниците — възкликна на едно сутрешно заседание младият Макдоналд. — До един трябва да ги изгоним. Малко шум във вестниците и готово.

Макдоналд се обърна към баща си, издателя на „Инкуайърър“, но той отказа засега да се намесва, тъй като видя, че синът му е сред заинтересованите. Вбесен от пасивността на съвета, Макдоналд нахълта в сградата и настоя Даулинг, все още оглавяващ съветниците, да му обясни защо не е разгледан този проект от голямо значение за целия град. Даулинг, едър, отпуснат, спокоен човек със сини очи, здраво телосложение и твърд израз, благоволи да отговори, че макар и да е председател на Комисията по благоустройството, не знае нищо.

— Напоследък не съм отделял особено внимание на тези въпроси — отвърна той.

Мистър Макдоналд се срещна и с останалите членове на комисията. И те не му казаха нищо повече. Трябвало да разгледат внимателно въпроса. Някой заяви, че молбите не били редовни.

Беше ясно, че има нещо гнило. Без съмнение виновен за всичко беше Каупъруд. Макдоналд се посъветва с Блакман и Джордан Джулс и те решиха, че трябва да принудят съвета да си върши работата. Начинанието беше напълно законно. Някой пречеше на системата. Шрайхарт, на когото предложиха да участвува в предприятието и който имаше голяма вероятност да го оглави, се съгласи, че съветът трябва да бъде принуден да разгледа молбите. А вестниците отново вдигнаха голям шум.

„Кроникъл“ на Шрайхарт, вестниците на Хисъп и Мерил, както и „Инкуайърър“ изтъкнаха, че подобно положение не бива да бъде търпяно. След като повечето съветници, поддали се на зловещото влияние на Каупъруд, са готови да пречат на всяко начинание в трамвайния транспорт, не остава друго освен избирателите да бъдат приканени да изгонят мошениците. Няма партия, която да се задържи на власт при тези политически измами и финансови жонгльорства. Маккенти, Даулинг, Каупъруд и останалите бяха обрисувани като глупави врагове на напредъка и хора, сеещи вредно влияние. Но Каупъруд само се усмихваше. Противниците му просто бяха надали вой. По-късно, когато младият Макдоналд заплаши, че ще се обърне към съда, за да принуди съвета да си върши работата, на Каупъруд и на неговите съдружници не им беше толкова весело. Едно съдебно решение, дори да не се увенчаеше е никакви последици, щеше да развърже езиците на вестникарите, на всичкото отгоре наближаваха и изборите за градски съветници. Но Маккенти и Каупъруд съвсем не бяха безпомощни. Те разполагаха с постове, служби, пари, добре организирана партийна система, пивници, вертепи и с онези тъмни стаички, където съдържанието на избирателните урни можеше да бъде подменено.

Дали Каупъруд е участвал във всичко това? Ни най-малко. А Маккенти? Не. С хубави костюми и фино бельо, те често се съвещаваха в седалището на Чикагското кредитно дружество, в директорския кабинет на Северночикагската транспортна компания или в библиотеката на мистър Каупъруд. Там никога не се разиграваха задкулисни сцени. И все пак, когато дойде времето, издателският сговор на Шрайхарт—Симс—Макдоналд не спечели. Партията на мистър Маккенти получи най-много гласове. Е, да, неколцина от най-покварените градски съветници претърпяха поражение, но какво значение имаше загубата на един-двама градски съветници? Новоизбраните лесно можеха да бъдат подкупени или убедени въпреки тържествените предизборни обещания и клетви. И така противниците на Каупъруд не направиха и крачка напред, но настроението против него доста се засили, а сред широката публика се породи впечатлението, че в методите на Каупъруд в управлението на трамвайния транспорт има нещо нередно.