Теодор Драйзер
Титан (47)

Глава XLVII
„АМЕРИКАНСКИ КИБРИТ“

След удара, с който Каупъруд си осигури парите, като привидно подари триста хиляди долара за телескопа, неговите врагове се укротиха за известно време, но само защото не можеха да измислят нищо ново, с което да го унищожат. Общественото мнение — създадено от вестниците — все още беше срещу него. Но срокът на неговите концесии изтичаше едва след осем-десет години, а дотогава той можеше да си извоюва несломимо могъщество. Сега, заобиколен от своите инженери, директори и юристи, той бе погълнат от строежа на надземните трамвайни линии, които трябваше да бъдат изградени с шеметна бързина. Същевременно бе замислил чрез Видера, Кафрат и Адисън да предостави заеми на местните чикагски банки — същите банки, които бяха най-настроени срещу него, — та при криза да им отмъсти. Разполагаше с огромно количество акции и облигации и ръководейки се единствено от правилото да не плаща повече от шест процента лихва на никой акционер, закупил негови акции като странично лице, печелеше луди пари. Така беше най-изгодно за него. Когато акциите му започваха да носят повече, Каупъруд пускаше нови, продаваше ги на борсата и слагаше разликата в джоба си. От касите на различните си компании теглеше огромни суми под формата на временни заеми, а по-късно по негово нареждане послушните му служители ги вписваха при разходите за „строителство“, „оборудване“ и „експлоатация“. Приличаше на хитър вълк, дебнещ в гората, която сам е създал.

Слабото място в целия проект за надземните трамвайни линии беше, че на първо време те нямаше да носят доходи. Те щяха да конкурират старите му трамвайни компании и да намаляват доходите от тях. А Каупъруд бе вложил огромни суми и в тези компании; и в акциите на надземните трамвайни линии. Ако се случеше нещо и техният курс паднеше, огромни количества от същите акции; притежавани от други хора, щяха да бъдат хвърлени на пазара и да се обезценят още повече и той щеше да е принуден да ги изкупува. Каупъруд се страхуваше от финансови бури и финансови репресии и незабавно започна да трупа най-внимателно за всеки случай резерв в правителствени облигации, който според него не биваше да е по-малък от осем-девет милиона долара — бе заложил на карта толкова много, за да се остави да го изненадат.

В началото, когато Каупъруд се зае с надземните: трамвайни линии, по нищо не личеше, че в близко време в Щатите може да се разрази финансова криза, Но много скоро се появиха нови затруднения. Бе дошло времето на тръстовете с цялото тяхно раздуто великолепие. Въглищата, желязото, стоманата, петролът, машиностроенето и редица други важни отрасли бяха организирани в тръстове, а други като кожарството, обувната промишленост, производството на въжета и така нататък почти непрекъснато попадаха под контрола на хитри и безскрупулни хора. И в Чикаго Шрайхарт, Ханд, Арнийл, Мерил и много други се бяха научили да извличат огромни печалби, като изкупуват всички акции, за което се искаха налични пари, а колкото до по-дребните магнати, те се задоволяваха с трохите от трапезата на богатите и бяха щастливи да ги канят за учредители. От друга страна, сред широките народни маси нарастваше убеждението, че на върха са застанали неколцина гиганти — титани, бездушни и безсърдечни, които изобщо не се интересуват как живеят обикновените хора и които са решили да ги оковат във вериги и да ги поробят. Затънали в невежество и беднотия, накрая тези маси се вкопчиха със сърцераздирателен плам в програмата на един политически водач от западните щати, обещаващ да ги отърве от всички злини^[1]. Видял, че пусканото в обръщение злато става все по-малко и по-малко, че парите и кредитите на страната се съсредоточават в ръцете на шепа хора, които спекулират с тях както им е изгодно, тази „пророк“ реши, че онова, от което се нуждае държавата, е да бъдат увеличени парите в обръщение, което ще облекчи получаването на кредити и ще намали лихвения процент. Мините изобилстваха на сребро и то трябваше да бъде насечено на монети при съотношение шестнадесет сребърни долара за всяка златна монета от един долар в обръщение, а паритетът между двата метала трябваше да бъде узаконен от правителството. Тогава малцинството никога вече нямаше да превръща разменната монета в свое оръжие и да докарва народа до нищета. Трябваше да се появят толкова много пари, че централните банки и хората, които ги ръководеха, нямаше да имат власт пад тях. Такава бе прекрасната мечта на едно състрадателно сърце, но тъкмо заради нея се появи заплахата от ожесточена борба за политически натиск върху правителството, която скоро след това наистина избухна. Доловила колко опасни са теориите на новия политически лидер, финансовата върхушка се опълчи срещу него, както и срещу хората от Демократическата партия, които ги поддържаха. Редовите членове на двете партии — малко или повече гладните и жадните, на които винаги са се опирали и двете страни, го приветстваха като изпратен от бога избавител, като един нов Мойсей, дошъл да ги изведе от пустинята на беднотията и отчаянието. Горко на политическия водач, който проповядва нова доктрина за спасение и от състрадание предлага панацея за всички човешки болки. Той наистина е обречен на трънлив венец.

Каупъруд, както и другите богаташи, се обяви срещу безумната според него идея — да се поддържа по законодателен път паритет между златото и среброто. Той го наричаше конфискация — конфискация на богатството на малцинството в полза на мнозинството. Беше против тази идея най-вече, понеже се страхуваше, че този все по-голям смут предвещава класова воина, при която вложителите ще побързат да се отърват от своите акции и да заключат парите си в сейфовете. Моментално сви платната — зае се да влага само в най-сигурните ценни книжа, а по-несигурните да превръща в налични пари.

За текущите си нужди обаче бе принуден да заема крупни суми от различни места и скоро забеляза, че банките, представящи враговете му в Чикаго и другаде, скланяха да отпускат пари срещу негови акции само при условие че ги връща при първо поискване. Той приемаше на драго сърце, но започна да подозира, че Ханд, Шрайхарт, Арнийл и Мерил кроят някакъв план да го погубят, като внезапно и едновременно поискат да им върне заемите и така го поставят в трудно финансово положение.

— Май се досещам какво ми крои тази банда — каза веднъж той на Адисън. — Криви са им сметките, няма да се хвана така лесно в капана им.

Каупъруд не се лъжеше в своите подозрения. Шрайхарт, Ханд и Арнийл го наблюдаваха чрез своите агенти и борсови посредници и скоро откриха — още в началото на суматохата около среброто, преди да се е разразила бурята, той сключва заеми в Ню Йорк, Лондон, с някои банкери в Чикаго и другаде.

— Струва ми се — каза веднъж Шрайхарт на своя другар Арнийл, — че нашият приятел е затънал до гуша в дългове. Поувлякъл се е. Тези негови надземни трамвайни линии гълтат твърде много капитал. Есента предстоят избори и той знае, че ще се борим с нокти и зъби. Трябват му пари, за да електрифицира старите си трамвайни линии. Ако разберем какво точно е положението му и къде сключва заеми, ще знаем и какво да правим.

— Освен, ако не се лъжа — отговори Арнийл, — той е изпаднал или много скоро ще изпадне в трудно положение. Суматохата около среброто подбива цената на акциите и покачва стойността на парите. Предлагам тукашните ни банки да му отпуснат всички пари, които поиска, но при условие че ги върне веднага щом кажем. Щом му дойде времето, ще го притиснем до стената. Няма да е лошо и да разберем къде другаде сключва заеми.

Мистър Арнийл го каза без следа от раздразнение или сарказъм. В някой труден час, който може би наближаваше много бързо, на мистър Каупъруд щеше да му бъде обещано спасение — при условие че напусне завинаги Чикаго. А в интерес на града и на доброто име на властта те щяха да сложат ръка върху неговото състояние и да го използват по свое усмотрение.

За нещастие точно по това време Ханд, Шрайхарт и Арнийл се замесиха в една дребна спекулация, върху която застрашителната агитация в полза на среброто можеше да се отрази само зле. Отнасяше се за нещо съвсем просто, за кибрита — стока, чието производство по окова време заедно с много други производства беше обединено в тръст и носеше добри печалби. Акциите на „Американски кибрит“ се котираха на всички борси и курсът им — сто и двадесет долара — бе стабилен.

Гениалната идея да бъдат обединени всички американски фирми за производството и продажбата на кибрит бе хрумнала на двама души, банкери и борсови посредници — мистър Хъл и мистър Стакпоул. Мистър Файниъс Хъл беше дребен, приличен на пор пресметлив човек с рядка сивопепелява коса и отчасти парализиран, силно увиснал десен клепач, който му придаваше характерен, а понякога и твърде мрачен израз.

Съдружникът му мистър Бенъни Стакпоул навремето беше карал дилижанс в Арканзас, а по-късно бе търгувал с коне. Беше много силен и предприемчив — едър, мазен, хитър и смел. Без да притежава умствените заложби на хора като Арнийл, Ханд и Мерил, той все пак беше находчив и кадърен. Беше се впуснал малко по-късно в надпреварата за богатство, но сега правеше всичко възможно да доведе до успешен завършек плана, който беше разработил с помощта на Хъл. Вдъхновявани от мисълта за голямо богатство, те най-напред се сдобиха с контролния пакет акции на една компания за кибрит, което им позволи да започнат преговори със собствениците на останалите компании. Патентите и тайните на производството, притежавани от две други компании, преминаха в техни ръце и по този начин полето им на действие се разшири възможно най-много.

Но за да го постигнат, им трябваха много пари, много повече, отколкото те притежаваха. Тъй като и двамата бяха от западните щати, обърнаха най-напред погледи към западния капитал. Посетиха последователно Ханд, Шрайхарт, Арнийл и Мерил и тези господа закупиха солидни пакети от новите акции на цени, много по-ниски от номиналните. С получените по този начин средства обединението на компаниите продължи успешно. Хъл и Стакпоул изкупуваха отвсякъде патенти, хрумна им да завладеят Европа и накрая да заграбят целия световен пазар. В същото време на високопоставените им повелители им дойде на ум, че ще бъде чудесно, ако курсът на акциите, които бяха купили по четиридесет и пет долара и които сега се продаваха свободно на борсата за сто и двадесет долара, отскочи на триста долара — ако мечтите за монопола се сбъднеха, това повишение щеше да е напълно реално. Малко повечко такива акции със съдба, която по онова време изглеждаше сигурна и блестяща, нямаше да се окажат излишни. Така капиталистите започнаха тихомълком да се надпреварват в изкупуването на такива акции и повишавайки курса им, да трупат цели състояния.

Игра като тази никога не остава скрита за другите финансисти. Скоро из борсовите среди се разчу, че се очаква рязко повишение на акциите на „Американски кибрит“. Каупъруд го научи от Адисън, който винаги бе в течение на финансовите слухове, и двамата закупиха акции за голяма сума, макар и не чак толкова много, та да могат да ги продадат по всяко време с известна печалба. През следващите осем месеца цената на акциите бавно се покачи, премина границата от двеста долара и когато достигна двеста и двадесет долара, Адисън и Каупъруд ги продадоха, печелейки почти милион от тези капиталовложения.

Междувременно се надигна очакваната политическа буря. Откачало се появи само едно облаче, не по-голямо от човешка длан, което през последните месеци на 1895 година нарасна бързо, а през пролетта на 1896 година стана зловещ облак, от който всеки миг щеше да се разрази буря. През юли е много шум бе издигната кандидатурата на Апостола на свободното сечене на среброто за президент на Съединените щати, което хвърли в ужас консерваторите и финансистите в страната. И други, по-непредвидливи хора от Мейн чак до Калифорния и от Мексиканския залив до Канада започнаха да правят онова, което Каупъруд бе направил благоразумно преди месеци. Банковите наличности бяха отчасти изтеглени, слабите и несигурните ценни книжа бяха хвърлени на пазара. Изведнъж Шрайхарт, Арнийл, Ханд и Мерил разбраха, че са попаднали малко или много в капан със своите огромни капиталовложения в „Американски кибрит“. Натрупали огромни количества от тези акции, издавани с милиони, сега те трябваше или да поддържат курса, или да продават на загуба. Тъй като много от акционерите се нуждаеха от пари, а въпросните акции вървяха по двеста и петдесет долара, от всички части на страната по телеграфа заваляха нареждания за продажби на чикагската борса, която направляваше сделките и където акциите очевидно се търсеха. Всички инициатори на сделките се събраха и решиха да поддържат курса. Господата Хъл и Стакпоул, които официално оглавяваха тръста, получиха нареждане да купуват, а те от своя страна се обърнаха към основните акционери и ги подканиха да поемат своя дял от допълнителни акции, пропорционален на вложенията им. Ханд, Шрайхарт, Арнийл и Мерил, огънати под тежестта на рукналия порой от акции, които трябваше да изкупуват по двеста и двадесет долара, се втурнаха към предпочитаните от тях банки, ипотекираха големи количества акции срещу сто и петдесет долара едната и започнаха да се разплащат с тези пари за допълнителните акции, които бяха принудени да купуват.

В края на краищата обаче зависимите от тях банки се задръстиха напълно и се оказаха на ръба на краха. Вече не бяха в състояние да приемат повече акции.

— Не, не и не! — заяви Ханд на Файниъс Хъл по телефона. — Не мога, пък и не искам да рискувам нито долар повече за тази работа! Предложението е превъзходно. Знам не по-зле от вас всичките му плюсове. Но край на всичко. Казвам ви, наближава финансова криза. И затова борсата е наводнена с акции. Искам да защитавам интересите си, доколкото мога. Както вече ви казах, не съм съгласен да пусна на пазара дори една-единствена от акциите, които притежавам. Повече от това не мога да направя. Останалите господа, които участвуват в споразумението, ще трябва да се защитават както могат. Имам други, не по-маловажни проблеми от „Американски кибрит“.

Същата позиция зае и мистър Шрайхарт, който поглаждаше къдравите си черни мустаци и се чудеше дали да не пусне на борсата всичките си акции и да се отърве от тях, страхуваше се обаче, че Ханд и Арнийл ще побеснеят, ако по негова вина акциите на „Американски кибрит“ спаднат и на чикагската борса настане паника. Беше рисковано. Най-сетне Арнийл и Мерил се съгласиха да не продават акциите, които притежаваха, ала, както заявиха на мистър Хъл, да става каквото ще, но нищо не е в състояние да ги принуди да „купуват“ нови акции, за да предотвратят спадането на курса.

По време на тази криза господата Хъл и Стакпоул — и двамата почтени джентълмени — бяха естествено много потиснати. Съвсем не бяха богати като своите високопоставени покровители и сега състоянията им бяха застрашени. В такава силна буря те бяха готови да се приютят в което и да е пристанище. И ето Бенъни Стакпоул се появи в кантората на Франк Алджърнън Каупъруд. Вече бе опитал всичките си средства, а Каупъруд беше единственият богаташ в града, все още неучаствуващ в тази спекулация. В началото Стакпоул беше чул от Ханд и Шрайхарт, че нямало да участвуват в начинанието, ако в него се включи и Каупъруд, но това бе преди повече от година, а сега Шрайхарт и Ханд изоставиха и него, и съдружника му на произвола на съдбата. Не можеха да му се сърдят, че по време на кризата Стакпоул е преговарял с Каупъруд, дано само магнатът не го измами. Мистър Стакпоул беше висок над шест фута и тежеше двеста и тридесет фунта. В кафяв ленен костюм, със сламена шапка на главата (беше към края на юли), той носеше в жълта кожена чантичка ветрило от палмов лист и своите злополучни акции. Целият беше плувнал в пот, а в главата му се въртяха мрачни мисли. Над него бе надвиснал банкрут, ужасен банкрут. Ако акциите на „Американски кибрит“ паднеха под двеста долара, щеше да се наложи той да затвори банкерско-посредническата си кантора и да се прости с онова, което тя носеше, и двамата с Хъл щяха да хлътнат с около двадесет милиона долара. Господата Ханд, Шрайхарт, Арнийл и Мерил щяха да изгубят някъде към шест-осем милиона долара. Местните банки също щяха да пострадат според пая си, макар и не толкова жестоко, тъй като, отпускайки заеми на основата на сто и петдесет долара за акция, щяха да изгубят само разликата между тази цифра и курса, до който щяха да паднат акциите.

Когато Стакпоул влезе, Каупъруд го погледна двусмислено, защото знаеше добре какво ще се случи. Само преди няколко дни бе предсказал в разговор с Адисън възможната катастрофа.

— Мистър Каупъруд — започна Стакпоул, — в чантата нося петнадесет хиляди акции от „Американски кибрит“ на номинална стойност един милион и петстотин хиляди долара, тяхната пазарна стойност в момента е три милиона и триста хиляди долара, всяка акция струва по триста долара, дори повече. Не зная доколко близо сте следили развитието на „Американски кибрит“. Ние притежаваме всички патенти за най-новите и усъвършенствани машини, дори нещо повече, в близко време предстои да сключим договори с Италия и Франция, на които ще предоставим правата за ползване на нашите машини и технологични процеси срещу почти един милион долара годишно. Преговаряме и с Австрия и Великобритания, а по-късно ще установим, разбира се, връзки и с други страни. Компанията „Американски кибрит“ ще произвежда кибрит за целия свят, независимо от това, дали аз ще остана в нея или не. Тази агитация в полза на среброто ни връхлетя в открито море и сега ни е малко трудно да се преборим с бурята. Когато става дума за тесни търговски отношения, съм напълно откровен, затова ще ви разкажа как точно стоят нещата. Ако успеем да се измъкнем от това затруднение, причинено от агитацията в полза на среброто, курсът на нашите акции ще се покачи до края на годината на триста долара. И така, ако сте съгласен да ги купите, ще ги получите още сега по сто и петдесет долара едната, но само при условие да не пускате до декември нито една акция на пазара, ако не можете да го обещаете — той млъкна и се опита да прочете нещо върху непроницаемото лице на Каупъруд, — бих искал да ми отпуснете заем по сто и петдесет долара за акция за срок поне от тридесет дни с лихва от десет, петнадесет или колкото определите процента.

При това ново доказателство за изменчивостта и несигурността на всичко земно Каупъруд сключи пръсти и започна да върти палци. Всеки си има своя звезден миг и ето че му се удаваше възможност да се разплати с онези, конто се опитваха да го погубят. Ако вземеше тези акции по сто и петдесет долара срещу заем и ги продадеше бързо по двеста и двадесет долара или по-малко, „Американски кибрит“ щеше моментално да фалира. А щом курсът паднеше на сто и петдесет долара или още по-ниско, Каупъруд щеше отново да ги изкупи, да прибере печалбата в джоба си да приключи сделката с мистър Стакпоул, да получи и неговите проценти и да се усмихне като сит котарак. Всичко беше просто, както да върти палци, което правеше в момента.

— А кой освен вас и мистър Хъл подкрепяше тези акции тук, в Чикаго? — попита любезно той. — Струва ми се, че вече зная, но ако нямате нищо против, бих искал да съм сигурен.

— Ама разбира се, разбира се — отвърна с готовност мистър Стакпоул. — Мистър Ханд, мистър Шрайхарт, мистър Арнийл и мистър Мерил.

— Така си и мислех — отбеляза небрежно Каупъруд. — И сега не могат ли да поемат тези акции от вас? Задръстили ли са се?

— Да — потвърди унило Стакпоул. — Но за да приема заем срещу тези акции, искам да поставя едно условие. Нито една акция не бива да бъде пускана на пазара, най-малкото докато не съм в състояние да изпълня задължението си към вас. Подразбрах, че между вас, мистър Ханд и останалите господа, които споменах, има малко неразбирателство. Но както вече казах — сега говоря съвършено откровено, — в момента съм в безизходица, а при буря всяко пристанище е спасение. Ако решите да ми помогнете, съгласен съм на всички условия и няма никога да забравя услугата ви.

Той отвори чантата и започна да изважда ценните книжа — продълговати, зеленикаво-жълти пачки, здраво притегнати през средата с дебел ластик. Бяха на връзки от по хиляда акции. Стакпоул несигурно му ги подаваше, а Каупъруд ги поемаше с една ръка и леко ги претегляше.

— Съжалявам, мистър Стакпоул — каза съчувствено той, след като явно се позамисли, — но не мога да ви помогна. Твърде съм ангажиран с други неща и рядко се занимавам с каквито и да е борсови спекулации. Не изпитвам лоши чувства към никого от господата, които споменахте. Човек не може да угоди на всекиго. Стига да реша, мога естествено да взема тези акции, да ги платя и още утре да ги пусна на пазара, но нямам никакво желание да постъпвам така. Единственото ми желание е да ви помогна и ако мога да ги задържа три-четири месеца, бих го направил. Но при тези обстоятелства… — Той повдигна съчувствено вежди. — Опитахте ли при всички банкери в града?

— Практически при всички.

— И никой ли не може да ви помогне?

— При сегашното положение те не са в състояние да вземат нито една акция допълнително.

— Много лошо. Много съжалявам. Впрочем случайно да познавате мистър Милард Бейли или мистър Едуин Кафрат?

— Не, не ги познавам — отговори Стакпоул обнадежден.

— Добре тогава, има двама души, много по-богати, отколкото предполагат хората. Често разполагат с твърде големи суми. Обърнете се към тях, може и да ви помогнат. После моят приятел Видера. Не зная какво е положението му в момента. Винаги можете да го намерите в банката на Дванадесети район. Може би ще склони да вземе голяма част от акциите — не зная. Положението му е много по-добро, отколкото смятат повечето хора. Учудвам се, че не са ви насочили по-рано към някои от тях. — В действителност нито един от въпросните финансисти не би се съгласил да отпусне и долар заем без нареждането на Каупъруд, но Стакпоул не можеше да го знае. Малцина знаеха за връзките им с магната.

— Много ви благодаря, непременно ще се обърна към тях — отбеляза Стакпоул и прибра в чантата върнатите акции.

Каупъруд бе необикновено любезен, повика една стенографка, помоли я да намери домашните адреси на тези господа и да ги предостави на госта, сякаш изобщо не ги знаеше. След това се сбогува с мистър Стакпоул, като му пожела да не пада духом. Обърканият ръководител на „Американски кибрит“ моментално реши да опита не само при Бейли и Кафрат, но и при Видера. Още преди да е стигнал в кантората на Бейли, Каупъруд разговаряше лично с него по телефона.

— Слушай, Бейли — каза той, когато в слушалката прозвуча гласът на богатия търговец на дървен материал, — преди малко при мен беше Бенъни Стакпоул от компанията „Хъл и Стакпоул“.

— Е, и?

— Носеше петнадесет хиляди акции от „Американски кибрит“ по сто долара номинална стойност, а по днешен пазарен курс — по двеста долара.

— Да.

— Иска да ипотекира всичките или поне една част от тях по сто и петдесет долара.

— Да.

— Вероятно знаеш за неприятностите на „Американски кибрит“?

— Не. Зная само, че курсът им се е повишил много благодарение на някой, който се стреми към това.

— Добре, слушай сега. Курсът им скоро ще падне. „Американски кибрит“ е пред банкрут.

— Да.

— Искам обаче да отпуснеш на този човек петстотин хиляди долара, не повече от сто и двадесет долара за акция, дори по-малко, а след това да му препоръчаш да отиде при Едуин Кафрат или Антон Видера за остатъка.

— Но, Франк, в момента не съм в състояние да отделя петстотин хиляди. А освен това твърдиш, че „Американски кибрит“ е пред банкрут.

— Зная, че нямаш, но издай чек на Чикагското дружество, а Адисън ще го изплати. Акциите изпрати на мен и забрави за случката. С останалото ще се заема аз. Не споменавай обаче в никакъв случай моето име и не се издавай, че си кой знае колко заинтересуван от сделката. Но не повече от сто и двадесет, чуваш ли? Дори по-малко. Нали разбираш?

— Прекрасно.

— Ако имаш време, намини след това да ми кажеш какво е станало.

— Добре — отвърна делово мистър Бейли.

После Каупъруд се обади на мистър Кафрат. Проведе с него и с Видера почти същия разговор и за по-малко от три четвърти час уреди цялата обиколка на мистър Стакпоул. Той щеше да получи заема, който искаше, срещу сто и двадесет долара за акция, дори по-малко. Чековете щяха да му се връчат веднага. Щяха да ги изплатят различни банки, но не и Чикагското кредитно дружество! Каупъруд щеше да се погрижи по околен път чековете да бъдат изплатени веднага, независимо дали банките имат пари. Всички заложени акции трябваше да бъдат изпратени на него. След това, като взе мерки за отличното осъществяване на този малък план, а банките, които трябваше да осребрят чековете, също отлично разбраха, че са гарантирани от него или от някои други хора, Каупъруд зачака да се върнат доверените му лица, за да прибере акциите в своята лична каса.