Николай Райнов
Славей

На едно дърво беше кацнал славей и пееше. Той бе обиколил света и знаеше много.

А под дървото лежеше таралеж. Той се беше добре наял и славейовата песен му беше приятна, защото го караше на дрямка.

Славеят пееше за слънцето, за дълбокото небе и сребристите облаци, хвалеше необятния океан, бистрите ручеи и спокойните замечтани езера. Той славеше (нали е славей?) благовонните кринове, трендафили, карамфили, босилеци и маточини. Пееше за пълните с живот кедри, борики и дъбове, за райските птици, за пъстроперите фазани и шарените папагали.

Слънцето залезе.

Мръкна се.

Таралежът беше отдавна заспал, а малката птица навръх дървото все още пееше.

Тя възпяваше сега звездите, на които живеят други славеи и също пеят. Малкият земен славей казваше, че звездните славеи ще да пеят по-добре от него, но крилата му са слаби, за да отлети до тях и да се поучи.

Таралежът се събуди, поразходи се до реката, напи се с вода и се върна.

Славеят все още пееше.

Таралежът се заклати и тръгна да си търси храна. Той се нахрани добре и се прибра отново под дървото.

Съмна се.

Славеят продължаваше да пее.

Той възхваляваше слънцето, но с нова песен — по-бодра от снощната.

На таралежа омръзна да слуша.

Той кресна:

— Млъкни, сива птицо! Стига си споменавала слънце, звезди и звездни славеи! Не виждаш ли се колко си дребна? По-малка си от муцуната ми! И що ли имаш, та си се разпяла? Да ти отскубна перцата, няма да стигнат за легло дори на единия ми крак!

Тогава славеят прекъсна песента си и каза:

— Надути таралежо, ти си много богат, защото имаш на гърба си хиляди игли. И си голям майстор, понеже умееш да дереш дори змии и да им сушиш кожите по трънака и храстите. Но — макар че носиш на гърба си хиляди игли — ти си нищо пред бедния шивач, който с едничка игла прехранва цяло семейство.