Метаданни
Данни
- Серия
- Землемория (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tombs of Atuan, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Кръстева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 62 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЗЕМЛЕМОРИЯ ІІ: ГРОБНИЦИТЕ НА АТУАН. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [The Tombs of Atuan / Ursula LE GUIN (1972)]. Въведение: Накратко за „Землемория“ І — с.5. Послеслов: Александър КАРАПАНЧЕВ — с.157–158. Художник: Фико ФИКОВ. С карта. Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 20 000 бр. Страници: 160. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-019-4.
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гробниците на Атуан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гробниците на Атуан | |
The Tombs of Atuan | |
Автор | Урсула Ле Гуин |
---|---|
Първо издание | 1971 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
„Гробниците на Атуан“ (на английски: The Tombs of Atuan) е един от романите за Землемория на американската писателка Урсула Ле Гуин.
В тази книга си разкрива живота на една млада жрица, почти момиче, в храма на Атуан. Младият магьосник Ястреб идва в храма с цел да проникне в Гробниците. Веднъж срещнали се, душите и съдбите им се преплитат завинаги.
Предишна: | Поредица: |
Следваща: |
---|---|---|
Магьосникът от Землемория | Землемория | Най-далечният бряг |
6. ЧОВЕШКИ КАПАН
На следващия ден, щом изпълни задълженията си в различните храмове и свещените танци, на които обучаваше послушничките, тя се измъкна в Малкия дом, затъмни стаята, отвори шпионката и погледна през нея. Нямаше никаква светлина. Беше си отишъл. Не очакваше от него да стои толкова дълго пред затворената врата, но само оттук знаеше да погледне. Как щеше да го открие сега, когато се бе загубил?
Тунелите на Лабиринта според Тара и според собствения и опит се простираха със своите завои и разклонения, спирали и затворени проходи на повече от двадесет мили. Слепият край, който бе най-далечната точка на Гробниците, вероятно беше на не повече от миля по права линия. Но долу под земята нямаше прави линии. Всички тунели се виеха, разделяха и сливаха отново, разклоняваха се, пресичаха се, кръжаха и чертаеха сложни пътеки, които свършваха в собственото си начало, защото нямаше нито начало, нито край. Човек можеше да върви, да върви и да върви и пак да стигне доникъде, понеже нямаше къде да се стигне. Нямаше център, нямаше средоточие в Лабиринта. Веднъж затвореше ли се вратата, беше завинаги. Правилна посока липсваше.
Макар пътеките и завоите към различните помещения и стаи да бяха дълбоко врязани в паметта на Арха, при по-дългите преходи тя носеше кълбо тънка прежда и я размотаваше зад себе си, а на връщане я следваше и навиваше обратно. Защото ако пропуснеше и един от проходите, които трябваше да следва, дори и тя щеше да се изгуби. Светлината нямаше да помогне, тъй като нямаше следи. Всички коридори, всички дири и отвори си приличаха.
Даже и да бе изминал много мили, той можеше пак да не се отдалечи и на четиридесет стъпки от вратата, през която беше влязъл.
Тя отиде в Тронната зала, в Храма на Боговете-близнаци, в избата под кухните и изчаквайки да остане сама, надникна през всички шпионки в гъстия, хладен мрак. Когато се спусна нощта, леденостудена в заревото на звездите, Арха обиколи някои от местата на хълма, премести някои камъни, почисти земята, надзърна отново долу и видя беззвездната подземна тъма.
Той беше там. Той трябваше да бъде там. И все пак й се бе изплъзнал. Щеше да умре от жажда, преди тя да го открие. Щом се увери, че е умрял, ще изпрати Манан в Лабиринта да го потърси. Непоносимо й беше да мисли за това. Коленичила под звездите върху горчивата пръст на хълма, тя се обля в сълзи.
Приближи пътеката, която се спускаше от хълма към Храма на Бога-крал. Под звездите колоните с ваящи капители светлееха с белезникавия си скреж като костни стълбове. Почука на задната врата и Косила я прие.
— Какво води моята господарка насам? — попита пълната жена, студена и бдителна.
— Жрице, в Лабиринта има някакъв мъж. Косила се стъписа — случило се бе нещо неочаквано за нея. Остана така вторачена. Очите й сякаш леко се издуха. На Арха й мина през ума, че Косила много напомня как Пенте я имитираше, и я напуши лудешки смях, който тя потисна и прогони.
— Мъж — в Лабиринта?
— Да, непознат мъж.
И понеже Косила продължаваше да я гледа с недоверие, добави:
— В състояние съм да разпозная един мъж, макар че не съм виждала мнозина.
Косила презрително отмина иронията и:
— Как е могъл да влезе там мъж?
— Струва ми се — чрез магия. Кожата му е мургава. Навярно е от Вътрешните земи. Дошъл е да ограби Гробниците. Заварих го първо в Подземието, точно под Надгробните камъни. Когато ме усети, спусна се към Входа на Лабиринта, сякаш го познаваше добре. Заключих зад него Желязната врата. Той направи някакви заклинания, но те не отвориха вратата. Сутринта е навлязъл в проходите и сега не мога да го открия.
— Има ли светлина?
— Да.
— А вода?
— Малък, непълен мях.
— Свещта му сигурно вече е догоряла — разсъждаваше Косила. — Четири-пет дни. Може би шест. И после можеш да изпратиш моите надзиратели долу да измъкнат тялото. Кръвта да бъде принесена пред трона и…
— Не — каза Арха с внезапна рязка ожесточеност. — Искам го жив.
Жрицата погледна момичето от внушителната си висота:
— Защо?
— За да направя… да направя агонията му по-продължителна. Той извърши светотатство срещу Безименните. Оскверни Подземието със светлина. Дошъл е да плячкосва съкровищата на Гробниците. Полага му се по-тежко наказание, отколкото да лежи самотен в тунела и така да умре.
— Да — рече Косила, сякаш обмисляйки. — Но как ще го заловиш, господарке? Това крие риск. За него няма шанс да оцелее. Нима цяла една стая в Лабиринта не е пълна с костите на хора, които са влезли, без да могат да излязат оттам?… Нека Силите на мрака го накажат според волята си, по собствените си начини, черните начини на Лабиринта. Жаждата причинява жестока смърт.
— Зная — отвърна момичето. Обърна се и тръгна в нощта, като придърпа качулката си, за да се предпази от ледения вятър. Нима не знаеше това?
Детинско и глупаво беше да ходи при Косила. От нея не можеше да получи никаква помощ. Самата Косила не предлагаше друго освен хладнокръвното чакане и накрая — смъртта. От нищо не разбираше. Не съзнаваше, че мъжът трябва да се залови. Не биваше да става както с предишните. Арха нямаше да го понесе повторно. Щом се налагаше смърт, тя трябваше да стане внезапно и на светло. Много по-редно е този крадец, който пръв от векове насам е имал смелостта да нападне Гробниците, да умре под острието на меча. Та той дори нямаше безсмъртна душа, за да се прероди. Духът му щеше да броди и стене из коридорите. Не биваше да го оставят в мрака да умре самотен от жажда.
Тази нощ Арха спа малко. Следващият ден бе изпълнен с ритуали и задължения. Нощта прекара, бродейки мълчаливо и без фенер от шпионка на шпионка из всичките мрачни сгради на Мястото и обруления от вятъра хълм. Накрая отиде да си легне в Малкия дом, два-три часа преди изгрев слънце, ала въпреки това не можа да си почине.
На третия ден късно следобед тя се запъти сама през пустинята към реката, която бе намаляла от зимната засуха и влачеше парчета лед между тръстиките. Спомни си, че веднъж през есента, навлязла дълбоко в Лабиринта, чу в един дълъг извит коридор край Шестия кръст шума на падаща вода зад камъните. Дали ако жаден човек я открие, не би останал там? Шпионки имаше дори и тук, вън. Тя трябваше само да ги потърси. Миналата година Тара й ги бе показала всичките, не беше трудно да ги открие отново. Припомняше си местата и силуетите като слепец. До всяко потайно кътче я водеше осезанието, не зрението. Когато достигна второто място, най-отдалеченото от Гробниците, отметна качулка, за да вижда, погледна през една пролука, където скалата бе хлътнала, и пред нея се появи смътният блясък на магическата светлина.
Той беше там, полуневидим. Шпионката гледаше към слепия край на пътеката. Виждаха се само гърбът му, сведената шия и дясната ръка. Седеше близо до ъгъла, където се пресичаха стените, и чоплеше камъните с нож — къс стоманен нож с гравирана дръжка. Острието му бе счупено. Отчупената част лежеше точно под шпионката. Беше го строшил, опитвайки се да откърти камъните, за да стигне до водата, която се чуваше да шурти бистра и ромоляща в мъртвешката подземна тишина, оттатък непристъпната стена. Движенията му бяха равнодушни. Подир тези три денонощия нямаше и помен от жилавата и спокойна осанка пред Желязната врата, от човека, който се присмиваше над собственото си поражение. Упорстваше все още, но силата го бе напуснала. Не можеше да раздели камъните със заклинание, налагаше се да си служи с безсмисления нож. Дори и магическата му светлина бе избледняла и смътна. Мъждукаше, докато Арха го проследи с поглед. Главата на мъжа потръпна и той изпусна ножа. После упорито го вдигна и се опита насила да вмъкне счупеното острие между камъните. Легнала между заскрежените тръстики на речния бряг, без да съзнава къде се намира и какво върши, Арха долепи устни до студената пролука в скалата и ги заслони с шепи, за да се чува.
— Магьоснико! — извика тя, гласът й се плъзна в каменното гърло и хладно прошушна в подземния тунел.
Мъжът се сепна и скочи, изчезвайки от полезрението й. Тя отново долепи устни до шпионката и викна:
— Върни се обратно по речната стена до втория завой. Първи завой вляво. След двата десни завоя вземи последния. Отмини един завой вдясно, завий във втория. После наляво, след туй надясно. Остани там, в Рисуваната стая.
Когато се премести, за да надникне отново, тя сигурно пропусна сноп дневна светлина да проникне за миг през шпионката в тунела, защото той се бе върнал в полето на видимост и гледаше към отвора. Лицето му, с белег, който Арха сега зърна, изразяваше напрегнатост и очакване. Устните бяха открехнати и потъмнели, очите — светнали. Той вдигна жезъла и доближи светлината по-близо до очите и. Тя уплашено се отдръпна, похлупи шпионката със скалната плоча, нареди камъните, които служеха за прикритие, изправи се и бързо се върна в Мястото. Забеляза, че ръцете й трепереха и от време на време, докато вървеше, и призляваше. Не знаеше какво да прави.
Ако послушаше нейното упътване, той щеше да се върне до Желязната врата, в стаята с рисунките. Но нямаше защо да отива там, тя беше празна. На тавана на Рисуваната стая имаше шпионка, удобна шпионка откъм Храма на Боговете-близнаци. Може би това я наведе на мисълта за тази стая. Не знаеше. Защо ли го заговори?
Би могла да му спусне вода през някоя от шпионките и да го повика. Така ще продължи живота му — толкова, колкото пожелае. Ако периодично го снабдяваше с малко храна и вода, той щеше да живее дни и месеци наред и да броди из Лабиринта. А тя ще може да го наблюдава и да му казва къде е водата, а понякога и да го лъже, за да го кара да ходи напразно. Да, той винаги ще бъде принуден да ходи. Това ще му даде да разбере как човек се подиграва над Безименните, как се перчи с глупавата си мъжественост в Гробниците на Безсмъртните души!
Ала докато е там, самата тя не ще може да влиза в Лабиринта. „А защо не? — запита се и си отговори: — Защото гостът би могъл да избяга през Желязната врата, която ще трябва да остави отворена след себе си…“ Но той не би достигнал по-далеч от Подземието. Истината бе, че се страхуваше да го срещне. Страхуваше се от неговата сила, от изкуствата, които го бяха довели в Подземието, от магията, разпалила тази светлина. Дали обаче бе оправдан такъв страх? Силите, които владееха местата на мрака, служеха на нея, не нему. Той просто беше безсилен в царството на Безименните. Не успя да отвори Желязната врата, да си достави храна чрез собствената магия, нито вода отвъд стената, не успя да призове някое демонично чудовище да събори зида — всичко онова, от което тя се боеше. Дори не бе открил вратата към Голямото съкровище след тридневно лутане, макар че сигурно я търсеше. Самата Арха още не се бе възползвала от упътванията на Тара, за да посети тази стая. Все отлагаше и отлагаше от някакво страхопочитание, съпротива, от усещането, че още не му е времето.
Хрумна й — защо той да не го направи вместо нея? Нека да разгледа каквото си иска в съкровищата на Гробниците. Ще му бъде от голяма полза! А тя ще му се присмее — хайде да се нахрани със златото и да се напои с диамантите.
С нервната трескава забързаност, която я владееше през последните три дни, Арха се втурна към Храма на Боговете-близнаци, отключи малката сводеста съкровищница и намери добре укритата в свода шпионка. Долу се намираше Рисуваната стая, тъмна като гроб. Пътят през подземните проходи бе много по-обходен, вероятно няколко мили по-дълъг. Не помнеше това. А той явно бе отслабнал и се движеше бавно. Възможно бе да забрави нейните упътвания и да свърне в погрешна посока. Малко хора можеха да запомнят посоките отведнъж като нея. А може и да не разбираше езика й. Щом е така — нека се лута, докато падне и загине в мрака, този глупак, този чужденец, този безверник. Нека духът му витае из каменните пътеки на Гробниците на Атуан, докато и той бъде погълнат от тъмата…
Рано на другата сутрин, подир нощ с кратък сън и лоши сънища, отново отиде до шпионката в малкия храм. Погледна надолу и нищо не видя — черен мрак. Надвеси свещта на един тенекиен фенер, окачен на верига. Той беше там, в Рисуваната стая. На светлината на свещта зърна краката му и едната отпусната длан. През шпионката, голяма колкото цяла плоча в настилката, тя се обърна към него:
— Магьоснико!
Никакво движение. Дали не беше мъртъв? Това ли бе цялата му сила? Презрително се усмихна. Сърцето й силно биеше.
— Магьоснико! — извика тя. Гласът и отекна долу в празната стая. Размърда се, изправи се бавно и объркано се озърна.
След известно време той погледна нагоре — светлината на малкия фенер, който се люлееше на тавана, го караше да примигва. Беше страшно да съзреш лицето му — подуто и тъмно като лице на мумия. Докосна с ръка жезъла, който лежеше до него на пода, но светликът не се появи на дървото. Всяка сила го бе напуснала.
— Искаш ли да видиш Съкровището на Гробниците на Атуан, магьоснико?
Той отпаднало вдигна поглед, примигвайки срещу светлината на фенера и, който единствено виждаше. След малко лицето му леко потрепна — нещо като опит за усмивка, и кимна.
— Поеми от тази стая наляво. Свий в първия ляв коридор.
И тя бързо, без прекъсване изброи цялата редица посоки и накрая каза:
— Там ще намериш съкровището, за което си дошъл. И там може би ще откриеш вода. Кое от двете би предпочел в момента, магьоснико?
Той се изправи на крака, опирайки се на жезъла си. Погледна нагоре с невиждащи очи и се опита да каже нещо, но пресъхналото му гърло не издаде никакъв звук. Леко присви рамене и излезе от Рисуваната стая.
Нямаше да му даде вода. Той и без това не ще намери пътя до съкровищницата. Посоките бяха твърде дълги, за да ги запомни, а ако стигнеше дотам, чакаше го пропастта. Сега бе останал на тъмно. Ще изгуби посоката и най-сетне ще падне долу, за да умре из тесните, пусти, безводни зали. А Манан ще го открие и извлече навън. И това ще бъде краят му. Арха се вкопчи в похлупака на шпионката, залюля се напред-назад, напред-назад и прехапа устни, за да понесе ужасната си болка. Нямаше да му даде вода, нямаше да му даде вода. Щеше да му даде смърт, смърт, смърт, смърт, смърт.
В този черен час от живота й при нея се появи Косила, крачейки тромаво из съкровищницата в тежките си черни зимни одеяния.
— Онзи мъж мъртъв ли е вече? Арха вдигна глава. В очите й липсваха сълзи, нямаше какво да крие.
— Струва ми се, че да — отвърна тя, отупвайки полите си от праха. — Светлината му е угаснала.
— Може да хитрува. Лишените от душа са много коварни.
— Ще изчакам още един ден, за да се уверя.
— Да, един-два дена. После Дюби може да слезе долу и да го изнесе. Той е по-силен от стария Манан.
— Но Манан е слуга на Безименните, докато Дюби не е. Има места в Лабиринта, където Дюби не бива да ходи, а крадецът се намира в някое от тях,
— Защо да не бива, след като вече е осквернено…
— Ще бъде пречистено чрез неговата смърт — каза Арха.
По израза на Косила тя забеляза, че сигурно има нещо особено в собственото й лице.
— Това владение е мое, жрице. Аз съм длъжна да се грижа за него, както изискват от мене моите Повелители. Не са ми нужни повече уроци как се убива.
Лицето на Косила бавно се отдръпна в черната качулка като пустинна костенурка в черупката си — свъсено и студено.
— Много добре, господарке.
Разделиха се пред олтара на Боговете-близнаци. Без да бърза повече, Арха се запъти към Малкия дом и по-вика Манан да я придружи. Подир разговора си с Косила вече знаеше какво да прави.
Заедно с Манан изкачиха хълма, минаха през Тронната зала и след това в Подземието. Натиснаха задружно дългата дръжка и отвориха Желязната врата на Лабиринта. Там запалиха фенери и влязоха. Арха го поведе към Рисуваната стая и оттам — по пътеката към Голямата съкровищница.
Крадецът не беше стигнал много далеч. Двамата с Манан не бяха изминали и петстотин крачки по криволичещия път, когато се натъкнаха на него — свит в тесния коридор като захвърлена купчина дрипи. Преди да падне, бе изпуснал жезъла си, който лежеше на известно разстояние от него. Устата му бе разкървавена, очите — леко притворени.
— Жив е — каза Манан, като коленичи и постави огромната си жълтеникава длан върху потъмнялото гърло, за да напипа пулса. — Да го удуша ли, господарке?
— Не. Искам го жив. Вдигни го и го пренеси след мене.
— Жив ли? — попита разтревожен Манан. — Защо, малка господарке?
— За да бъде роб на Гробниците! Престани да говориш и прави каквото ти казвам.
С лице, по-тъжно откогато и да било, Манан се подчини и метна младия мъж през рамо без усилие, като дълга торба. С този си товар той се заклатушка подир Арха. Така не можеше да върви продължително. Спираха десетки пъти по обратния път, за да смогне Манан да си поеме дъх. При всяко спиране коридорът изглеждаше все един и същ — прилепнали сиво-жълтеникави камъни, които преминаваха в свод, грапава скална настилка, застоял въздух. Манан пъшкаше и охкаше, непознатият лежеше неподвижно, двата фенера очертаваха кръг слаба светлина, избледняваща в мрака надолу по коридорите и от двете страни. При всяка почивка Арха отливаше от манерката вода в пресъхналите устни на мъжа, всеки път по малко, за да не го убие внезапният прилив на живот.
— Към Затворническата стая ли? — попита Манан, щом достигнаха прохода, извеждащ към Желязната врата. Тук Арха за първи път се замисли къде да отведе затворника. Не знаеше.
— Не, не там — каза тя.
Прилошаваше и от спомена за пушека, вонята и безсловесните, слепи лица със сплъстени коси. А и Косила можеше да отиде в Затворническата стая.
— Тоя… той трябва да остане в Лабиринта, за да не си възвърне магическата сила. В коя ли стая…
— Рисуваната стая има врата, ключалка и шпионка, господарке. Ако на вратите може да се разчита при човек като него.
— Тук, долу, той е лишен от силата си. Занеси го там, Манан.
Така че Манан го повлече обратно по наполовина вече изминатия път, останал без дъх и сили да протестира. Когато накрая влязоха в Рисуваната стая, Арха свали дългото си, тежко зимно наметало от вълна и го постла на прашния под.
— Сложи го върху него — рече тя. Манан се ококори от ужас и изхриптя:
— Малка господарке…
— Искам този човек да живее, Манан. Той ще умре от студ, погледни го как се тресе.
— Ще оскверни дрехата ти. Жреческата дреха. Той е мъж, неверник — изломоти Манан, а малките му очички се свиха сякаш от болка.
— Тогава ще изгоря наметалото и ще поискам да ми изтъкат ново! Хайде, Манан!
При тези думи той се наведе покорно и свлече затворника от гърба си върху черното наметало. Мъжът лежеше неподвижен като мъртъв, но пулсът му тежко туптеше в гърлото и понякога спазъм разтърсваше цялото му тяло.
— Трябва да го оковем — каза Манан.
— Нима ти изглежда опасен? — присмя се Арха.
Ала когато Манан посочи забитата в камъка желязна халка, където затворникът можеше да бъде прикован, тя го изпрати да донесе верига и окови от Оковната стая. Той замрънка надолу из коридорите, като си повтаряше посоките под нос. Беше ходил до Рисуваната стая и преди, но никога сам.
Рисунките по четирите стени сякаш се движеха на светлината на фенера, потрепваха причудливите човешки фигури, приклекнали или изправени, с отпуснати криле в извънвременната пустота.
Тя коленичи и започна да влива глътки вода в устата на затворника. Най-после той се изкашля и немощно протегна ръце към манерката. Арха го остави да пие. Гостът отново се отпусна назад с намокрено лице, омазано с прах и кръв, и промърмори една-две думи на език, който й беше непознат.
Манан най-сетне се завърна, влачейки дълга верига, огромен катинар с ключ и желязна скоба, която постави около кръста на мъжа и я заключи.
— Не е достатъчно пристегната, може да се измъкне — мърмореше той, докато закрепваше края на веригата за халката, забита в стената.
— Няма, погледни.
С по-малко страх от затворника сега Арха провря ръка между скобата и ребрата на мъжа:
— Освен ако не гладува повече от четири дни.
— Малка господарке — започна Манан плачливо. — Не се съмнявам, но… за какво им е този роб на Безименните? Той е мъж, малката ми.
— А ти си стар глупак, Манан. Хайде вече, престани да се суетиш.
Затворникът ги наблюдаваше със светлите си угрижени очи.
— Къде му е жезълът, Манан? Ето го. Ще го взема. В него се крие магия. О, и това. Ще прибера и него.
С внезапен жест тя улови сребърната верижка, която се подаваше на шията изпод туниката на мъжа, и я измъкна през главата му, макар че той се опита да хване ръцете и и да й попречи. Манан го ритна в гърба. Тя разлюля верижката над него, без да му позволи да я достигне.
— Това ли ти е талисманът, магьоснико? Нима е скъп за тебе? Що за ценност — не можа ли да се сдобиеш с по-добър? Аз ще ти го запазя.
И Арха нахлузи верижката през главата си и скри висулката под тежката яка на своята вълнена роба.
— Не знаеш как да си служиш с него — проговори той съвсем пресипнал и с лошо произношение на каргадски език, но съвсем ясно.
Манан отново го ритна и магьосникът изгрухтя от болка и притвори очи.
— Остави го, Манан. Хайде.
Тя излезе от стаята. Манан я последва, мърморейки.
През нощта, когато всички светлини на Мястото угаснаха, отново изкачи хълма сама. Напълни манерката си от кладенеца в помещението зад трона и понесе водата и един голям, плосък, безквасен самун от елдово брашно към Рисуваната стая на Лабиринта. Сложи ги до вратата, близо до затворника. Той спеше, без да помръдне. Върна се в Малкия дом и тази нощ тя също спа дълго и дълбоко.
Рано следобед отново отиде сама в Лабиринта. Хляба го нямаше, манерката беше пресушена, непознатият седеше облегнат на стената. Лицето му изглеждаше отблъскващо от мръсотия и струпеи, но с будно изражение.
Тя застана в другия край на стаята, за да не може той, както бе окован, да я достигне, и се загледа в него. После отмести поглед, обаче нямаше върху какво да го съсредоточи. Нещо й пречеше да заговори. Сърцето й биеше от страх, макар че причина за страх нямаше. Гостът беше изцяло в нейните ръце.
— Приятно е да бъдеш на светло — мекият му, дълбок тембър я смути.
— Как те наричат? — властно запита тя. Собственият й глас й се стори необичайно висок и тънък.
— Най-често ме наричат Ястреба.
— Ястреба? Това ли ти е името?
— Не.
— Кое е тогава?
— Не мога да ти кажа. Ти ли си Първата жрица на Гробниците?
— Да.
— Как те наричат?
— Наричат ме Арха.
— Погълнатата — това ли означава името ти? Той я наблюдаваше внимателно и мрачно. Съвсем леко се усмихна.
— Как е името ти?
— Нямам име. Не ми задавай въпроси. Откъде си дошъл?
— От Запад, от Вътрешните земи.
— От Хавнър ли?
Туй беше единственото название на град или остров от Вътрешните земи, което тя знаеше.
— Да, от Хавнър.
— Защо си дошъл?
— Гробниците на Атуан са прочути сред моя народ.
— Но ти си иноверец, безбожник.
Тя тръсна глава.
— О, не, жрице. Аз вярвам в Силите на мрака! Срещал съм Безименните и на други места.
— На какви други места?
— В Архипелага — във Вътрешните земи има места, които принадлежат на Древните сили на Земята, както е тук. Ала никое не е толкова голямо. Никъде другаде не притежават храм и жрица и не се прекланят пред тях така, както тук.
— Да не би да си пристигнал да им се поклониш? — присмя се тя.
— Дойдох да ги ограбя — беше неговият отговор. Арха се загледа в мрачното му лице:
— Самозванец.
— Разбирах, че няма да бъде лесно.
— Лесно ли? Невъзможно е! Щеше да го знаеш, ако не беше безбожник. Безименните пазят онова, което им принадлежи.
— Това, което търся, не им принадлежи.
— Сигурно принадлежи на теб.
— Мое е правото над него.
— Какъв трябва да си тогава — бог? Или крал? Тя го огледа от главата до петите: окован, мръсен, изтощен.
— Не си нищо повече от един крадец. Без да отговори, той надзърна в очите й.
— Нямаш право да ме гледаш! — сряза го Арха.
— Господарке, не съм искал да те обидя. Аз съм странник и случаен пътник. Не познавам вашите обичаи, нито обноските, дължими на Жрицата на Гробниците. В твоя власт съм и моля да ме извиниш, ако съм те обидил.
Остана безмълвна и почувства в миг как съвсем глупаво гореща кръв изби по бузите и. Но той не я гледаше и не забеляза изчервяването и. Беше отместил мрачния си взор, подчинявайки й се.
Известно време не каза нищо. Рисуваните фигури наоколо ги следяха с тъжни, слепи зеници.
Тя носеше глинена стомна с вода. Очите му се рееха към стомната и след малко Арха предложи:
— Пий, ако искаш.
Той веднага се хвана за стомната, вдигна я леко като винена чаша и отпи дълга, дълга глътка. После намокри края на ръкава си и почисти, доколкото можа, мръсотията, засъхналата кръв и паяжината от лицето и ръцете си. Момичето го наблюдаваше. След като свърши, изглеждаше по-добре, но тази котешка баня откри белезите от едната страна на лицето му — стари, отдавна зараснали белези, с белезникав оттенък по мургавата му кожа, четири успоредни резки от окото до челюстта, сякаш одрани от огромни, хищни нокти.
— Какъв е този белег? Той не отвърна веднага.
— От дракон ли е? — попита тя с опит за насмешка. Нима не бе дошла тук да се надсмее над своята жертва, да издевателства над неговата безпомощност?
— Не, не е от дракон.
— Значи не си дори господар на драконите.
— Господар съм на драконите — отговори неохотно той. — Обаче белезите са отпреди. Казах ти, че съм срещал Силите на мрака и на други места по Земята. Това на лицето ми е знакът на една от родствениците на Безименните. Но вече не е безименна, защото накрая научих името й.
— Какво говориш ти? Чие име?
— Не мога да ти го кажа — отвърна той и се усмихна, макар лицето му да бе мрачно.
— Всичко това е безсмислица, глупаво дрънкане, светотатство. Става дума за Безименните! Ти просто не знаеш какво приказваш!
— Зная по-добре и от тебе, жрице — рече с по-проникновен глас. — Погледни още веднъж.
Затворникът обърна глава, за да й покаже четирите ужасни следи на бузата си.
— Не ти вярвам — гласът й потрепера.
— Жрице, ти си твърде млада — заговори той ласкаво. — Едва ли дълго си служила на Силите на мрака.
— Служила съм. Служила съм много дълго! Аз съм Първата жрица. Преродената. Служила съм на своите Повелители хиляди години и още хиляди преди това. Аз съм тяхна служителка, техният глас, техните ръце. Аз съм и тяхната мъст, ако някой оскверни Гробниците им и види забраненото за очите. Стига с тия лъжи и хвалби! Не разбираш ли, че само една моя дума и стражът ми ще дойде и ще ти отреже главата? Ако пък си отида и заключа вратата, тогава никой никога няма да дойде — в този мрак ще намериш смъртта си и силите, на които служа, ще погълнат твоята душа, а костите ти ще останат да лежат долу в праха.
Той безмълвно кимна.
Като нямаше какво повече да каже, тя се запъна, измъкна се от стаята и залости вратата с трясък. Нека да си мисли, че няма да се върне! Нека се поти в мрака, нека проклина и трепери, нека се опитва да прави своите нечисти, безсмислени заклинания!
Но си го представи как се протяга преди сън, спокоен като овца на слънчева ливада, какъвто го видя, когато влезе през Желязната врата.
Тя плю на портата, направи знак да прогони осквернението и почти затича към Подземието.
Минавайки покрай стената по пътеката към таванския отвор на залата, леко докосваше с пръсти гладките повърхнини и гравюри в скалата, подобни на замръзнали въжета. Прониза я копнеж да запали фенера, да види още веднъж, само за миг, стародавно издялания камък, прелестното озарение на стените. Притисна силно очи и забърза нататък.