Урсула Ле Гуин
Гробниците на Атуан (6)

5. СВЕТЛИНА ПОД ХЪЛМА

Тази година с наближаването на зимата Тара се спомина. През лятото я налегна тежка болест — както беше слаба, заприлича на скелет, както бе мълчалива, отказа да говори съвсем. Понякога, когато бяха сами, приказваше с Арха. После и това престана и тя се стопи мълчаливo в мрака. След смъртта й Арха започна болезнено да усеща нейната липса. Макар и строга, Тара никога не беше жестока. Тя научи Арха на гордост, не на страх. Сега оставаше само Косила.

Новата Върховна жрица на Храма на Боговете-близнаци щеше да дойде в Авабат напролет. А дотогава Мястото щяха да управляват Арха и Косила. Жената наричаше момичето „Господарке“ и бе готова да се подчини на всяка заповед. Ала Арха не бе научена да заповядва на Косила. Тя имаше правото, но не и силата да го стори — нужна беше голяма сила, за да противостоиш на стремежа на Косила към по-високо положение, на омразата й към всичко, което не е в нейната власт.

Откак Арха научи (от нежната Пенте), че съществува безверие и въпреки страха си от него го прие като реалност, тя бе способна да се вгледа в Косила много по-спокойно, и да проникне в нея. Косила не носеше в душата си истинско преклонение пред Безименните или пред боговете. За нея нямаше нищо свято освен силата. Сега императорът на Каргадските земи владееше силата и затова в нейните очи той беше наистина Божествен крал и тя вярно му служеше. Но за нея храмовете бяха само показност, Надгробните камъни — само скали, Гробниците на Атуан — тъмни дупки в земята, страшни, ала празни. Стига да можеше, Косила щеше да прекрати поклоненията пред Празния трон, щеше да унищожи Първата жрица, ако смееше.

Последния факт Арха осъзна съвсем спокойно. Може би Тара и бе помогнала да го види, макар че не беше казала нищо направо. В началните стадии на болестта, преди мълчанието да се спусне над нея, тя бе поискала Арха да идва на всеки няколко дни и и бе разказвала много за делата на Бога-крал и неговия предшественик, както и за обичаите на Авабат — неща, които тя като Първа жрица трябваше да знае, но които често не правеха чест на Бога-крал и двора му. Тара нерядко й говореше за нейния живот, разправяше и как е изглеждала, какво е вършела Погълнатата в предишното си съществуване. От време на време споменаваше за трудностите и опасностите, които крие настоящето. Нито веднъж не вметна името на Косила. Обаче Арха бе учила при Тара единадесет години и умееше да разбира дори от намек или интонация.

След като отмина мрачният срив на Траурните ритуали, тя се стремеше да избягва Косила. Подир дългите ежедневни служби и обреди Арха се прибираше в уединената си обител. Винаги щом й оставаше време, отиваше в стаята зад трона, отваряше таванския капак и слизаше в мрака — денем и нощем, защото там нямаше никаква разлика. Стремеше се напълно да опознае своето владение. С цялата му сакралност, Подземието беше напълно забранено за всички освен за жриците и техните приближени евнуси. Всеки друг, мъж или жена, който се осмилеше да влезе, щеше да бъде веднага умъртвен от гнева на Безименните. Но между многото правила, които познаваше, никое не забраняваше да се слиза в Лабиринта. Това не бе необходимо. Там можеше да се отиде само през Подземието. А и нужни ли са на мухите правила, които да им забранят да влизат в мрежата на паяка?

Тя често взимаше Манан да я придружава в по-близките райони на Лабиринта, за да научи пътя. Той съвсем не изгаряше от желание да ходи там, обаче се подчиняваше, както винаги. Арха се увери, че Дюби и Юахто, евнусите на Косила, знаят маршрута към Оковната стая и за излизане от Подземието, но нищо повече. Никога не ги взе със себе си в Лабиринта. Не искаше никой друг освен Манан, който и бе напълно предан, да познава тайните пътеки. Защото те принадлежаха на нея, завинаги само на нея. Беше започнала подробно да изучава Лабиринта. Много дни през цялата есен бе скитала из безкрайните коридори, ала все още оставаха недосегаеми места. Уморително беше кръстосването по неизбродната, непостижима мрежа от пътеки, краката натежаваха, умът се отегчаваше постоянно да брои завоите и проходите, отминати и предстоящи. Тъмното скалисто Подземие бе очарователно като улиците на огромен град. Но за обикновения смъртен то бе изтощително и объркващо. Дори неговата жрица почна накрая да го чувства само като ужасна клопка.

И така, с напредването на зимата тя все повече насочваше цялото си внимание към самата зала, към олтарите и нишите зад и под тях, към стаите с ракли и сандъци и онова, което криеха, към проходите и таваните, към прашните сводове под купола с гнездата на стотици прилепи, към сутерените и мазетата, които бяха преддверия в коридорите на мрака.

Ръцете и ръкавите й сладостно миришеха на мускус, изсъхнал на прах, след като осем века е лежал в някой железен сандък, по веждите й имаше чернилка и паяжини, тя с часове коленичеше да разглежда резбата на някоя красива, съсипана от времето кедрова ракла, дарение от някогашен крал пред Безименните сили на Гробниците. Ето го краля — малка дървена фигурка с голям нос, а ето я и Тронната зала с широкия й купол и предни колони, майсторски изваяна от резбар, който от стотици години е вече само прах. Ето я Първата жрица — вдъхва упойни аромати от бронзовите подноси, изпича пророчества или съвети към краля, който в тази сцена е със счупен нос. Лицето на жрицата е твърде дребно, за да се откроят чертите му, но Арха си представяше, че това е нейното лице. Питаше се какво ли е казала на краля, благодарен ли е останал той?

Тя си имаше своите любими места в Тронната зала, както човек си има любими места за сядане в някоя слънчева къща. Често посещаваше тясна галерийка над един от дрешниците в задната част на залата. Там се пазеха древни мантии и костюми, останали от времето, когато велики крале и вождове бяха идвали на поклонение в Мястото на Гробниците на Атуан и бяха признавали по-велика власт от своята и от всяка друга човешка власт. Едно време техните дъщери, принцесите, бяха носили меките бели коприни, украсени с топаз и тъмен аметист, и бяха танцували с Жрицата на Гробниците. Имаше малки рисувани масички от слонова кост в една от съкровищниците и там бе изобразен такъв танц, а вождовете и кралете чакаха вън от залата, защото и тогава, както и сега, мъжки крак не бе стъпвал в земята на Гробниците. Но девойките са можели да влизат и да танцуват с жрицата, целите в бяла коприна. Самата жрица и тогава, както и днес, винаги е била облечена в грубо, домашно тъкано черно платно. Арха обичаше да идва и да докосва нежната мека материя, прогнила от времето, скъпоценните камъни, устояли на вековете и късащи се от платното под собствената си тежест. Раклите таяха аромат, различен от всички мускуси и тамяни в храмовете на Мястото — по-свеж, по-лек, по-млад аромат.

В стаите със съкровищата Арха можеше да прекара по цяла нощ. Изучаваше съдържанието на някоя ракла скъпоценност по скъпоценност — ръждясалата броня, счупените пера на шлем, токите, декоративните игли и брошките от бронз, сребро или чисто злато.

Необезпокоявани от нейното присъствие, бухалите седяха под гредите и отваряха и затваряха жълтите си очи. Късче звездна светлина огряваше през процепите на покрива; или се сипеше сняг, нежен и студен като тези коприни, и се стопяваше при докосване.

Една късна зимна нощ в залата бе прекалено хладно. Тя отиде до таванския капак, отвори го и се спусна надолу по стълбите, като го затвори след себе си. Безмълвно пое по добре познатата й пътека, която извеждаше към Подземието. Там, разбира се, Арха никога не носеше светлина. Ако се връщаше от Лабиринта или слизаше през нощта и имаше фенер, тя го угасяше, преди да наближи Подземието. Никога не бе виждала това място, никога през всичките поколения на своето жречество. Сега в прохода духна пламъка на свещта и без да забавя крачка, се спусна в катранения мрак леко като рибка в тъмни води. И зиме, и лете тук не проникваше нито студ, нито горещина — цареше вечно един и същ, непроменлив, леко влажен равномерен хлад. Горе ледени зимни ветрища помитаха снега през пустинята. Долу липсваха ветрове, липсваха сезони. Беше затворено, тихо и сигурно.

Отправи се към Рисуваната стая. Понякога обичаше да ходи там и да разгадава странните стенни рисунки, които изскачаха от мрака при светлината на нейната свещ: хора с дълги криле и огромни ясни или свъсени очи. Никой не можеше да каже кои бяха те — други такива рисунки в Мястото нямаше. Но на нея й се струваше, че знае — това бяха душите на обречените, които не се прераждаха. Рисуваната стая се намираше в Лабиринта, така че трябваше първо да премине през пещерата под Надгробните камъни. Когато я доближи, спускайки се по наклонения проход, пред нея просветна нещо бледосиво — леко загатнато блещукане, отражение на отражението от далечна светлина.

Тя си помисли, че очите й я лъжат, както често се случваше в този непрогледен мрак. Затвори ги и просветването изчезна. Отвори ги — и то се появи отново.

Спря и замръзна неподвижна. Това бе нещо сиво, не черно. Бледоматова ивица, която едва личеше тук, където видимост нямаше, където чернилката бе всичко.

Тя направи няколко крачки напред и сложи длан върху стената на тунела тъкмо в тази ивица. Съзря почти незабележимото движение на ръката си.

Продължи нататък. Беше удивителен — отвъд всяко съображение, отвъд всеки страх — тоя слаб отблясък светлина, дето светлина никога не бе имало, в най-дълбоката пропаст на мрака. Вървеше безшумно, босонога в черното си облекло. При последния завой на коридора спря; после много бавно направи последната крачка, надникна и видя.

Видя нещо, което не беше виждала преди, макар и живяла стотици пъти — огромната сводеста пещера под Надгробните камъни, издълбана не от човешка ръка, а от силите на Земята. Украсяваха я кристали, кубета с орнаменти и филигранни фигури от бял варовик, където подводните води бяха вършили своето векове наред. Пещерата бе грамадна, със светнали тавани и стени, изкусни и заплетени — един диамантен дворец, обител от аметист и кристал, в който великолепието беше прогонило древната тъма.

Не ярка, а направо ослепителна за навикналото към мрака око бе светлината, която извайваше това чудо. Лъчението струеше меко, подобно на магическо, и бавно се преместваше из пещерата, като хвърляше хиляди светкавици по покрития със скъпоценни камъни таван и разлюляваше хиляди фантастични сенки по ваяните стени.

Светлината идваше от върха на един дървен жезъл, без да дими, без да изгаря. Жезълът се държеше от човешка ръка. Арха съзря лицето зад лъчите — мургаво лице, лице на мъж.

Тя не помръдна.

Доста време мъжът кръстосваше и прекръстосваше дългата пещера. Движеше се, сякаш търси нещо, надничаше зад каменните дантели, разглеждаше подробно коридорите, които излизаха извън Подземието, но не влизаше в тях. Жрицата на Гробниците все още стоеше неподвижно в тъмната ивица на прохода, изчаквайки.

Най-непоносима и беше мисълта, че се намира пред непознат. Тя рядко бе срещала непознати. Струваше й се, че това е някой от надзирателите — или не, някой от мъжете оттатък стената — козар, страж или роб на Мястото. Дошъл е да види тайните на Безименните или може би да открадне нещо от Гробниците…

Да открадне. Да ограби Силите на мрака. Светотатство — думата бавно изникна в съзнанието на Арха. Това бе мъж, а мъжки крак не биваше да докосва пръстта на Гробниците, Свещеното място. Ала той все пак бе тук, в пещерата, която е сърцето на Гробниците. Беше влязъл в нея. Запалил беше светлина тук, където светлината е недопустима, където никога не е имало светлина от самото начало на света. Защо Безименните не го погубеха?

Сега стоеше и гледаше скалната настилка, която бе откъртена и разместена. Виждаше се, че е била отворена и затворена отново. Горчивата ялова пръст, изкопана за гробници, още не беше утъпкана.

Нейните Повелители, които бяха погълнали онези тримата, защо не поглъщаха и него? Какво чакаха?

Да се задвижат ръцете им, да заговори езикът им…

— Върви си! Върви! Изчезвай! — ненадейно с всички сили извика тя.

Величествен ек гръмна и прокънтя в пещерата, сякаш взриви мрака. Лицето сепнато се обърна към нея и след миг я съзря отвъд разтърсения блясък на пещерата. После светлината изчезна. Изчезна целият блясък. Сляп мрак и тишина.

Сега отново можеше да мисли. Беше освободена от магията на светлината.

Сигурно бе влязъл през вратата в червените скали, Затворническата врата, и ще се опита да избяга оттам. Лека и безшумна като мекокрилите прилепи, тя пробяга полудъгата на пещерата и се спусна в ниския тунел към портата, която се отваряше само навътре. Тук пред входа на тунела спря. Не се чувстваше външният полъх на вятъра — той не бе оставил вратата отворена след себе си. Беше затворена и ако се намираше в тунела, гостът бе уловен като в капан.

Но в тунела го нямаше. Тя бе уверена в това. В тясното пространство щеше да чуе диханието му, да усети топлината и пулса на самия му живот. В тунела нямаше никой. Тя стоеше изправена и се вслушваше. Къде ли изчезна?

Тъмнината притискаше като превръзка очите й. Беше объркана, че видя Подземието, беше зашеметена. Познаваше го само като пространство, определяно чрез слуха, докосването на пръстите, хладните въздушни течения в мрака. Като пространство — мистерия, недостъпна за зрението. И ето че го бе видяла. И мистерията отстъпи не на ужаса, а на красотата — една по-дълбока мистерия от тази на тъмата.

Сега вървеше бавно и несигурно напред. Опипваше пътеката вляво до втория проход, онзи, който водеше в Лабиринта. Там спря и се ослуша.

Слухът й не я ориентираше повече от очите. Но опряла ръце о двете стени на сводестия скалист проход, тя усети смътна вибрация в скалата. Сред застоялия хладен въздух се прокрадваше мирис, който не беше тамошен — мирис на див пелин, растящ горе из пустинните хълмове, под открито небе.

Полека и тихо Арха се спусна по коридора, следвайки обонянието си.

Чу го на около стотина крачки. Беше почти като нея безшумен, ала не се движеше така уверено в тъмнината. Долови удар — навярно се бе препънал в ръбестата настилка и бе скочил веднага. Друго нищо. Почака още малко и бавно продължи, като докосваше стената съвсем леко с връхчетата на пръстите на дясната си ръка. Накрая достигна заоблена метална преграда. Спря, опипа желязната рамка и най-сетне допря една издадена напред груба дръжка, висока колкото да я стигне. Внезапно с всички сили я дръпна надолу.

Чуха се страхотно скрибуцане и някакъв удар. Порой сини искри се разхвърчаха. Ехото с гръм и трясък заглъхна по коридора зад нея. Протегна длани и само на няколко сантиметра пред лицето си усети грапавата повърхност на желязна врата. Пое си дълбоко дъх.

Бавно се върна нагоре по тунела към Подземието, без да се откъсва от стената вдясно, и продължи към таванския отвор на Тронната зала. Не бързаше, вървеше тихо, макар тишината вече да не бе необходима. Хванала беше своя крадец. Той бе проникнал през единствения път навътре или навън от Лабиринта — вратата, която се отваряше само отвън.

Сега беше там, долу, в подземния мрак, и нямаше никога да излезе отново.

Бавно и изправено мина покрай Празния трон в дългата зала с колоните. Свърна край една бронзова съдина с червена въглищна жарава върху висок триножник и приближи седемте стъпала, водещи към трона.

На най-ниското коленичи и удари чело о студения камък, покрит с прах и разпилени миши кости, които ловуващи бухали бяха изхвърлили.

— Простете ми, че видях накърнен Вашия мрак — обърна се тя безгласно. — Простете ми, че видях Вашите гробове осквернени. Вие ще бъдете отмъстени. О, Повелители мои, смъртта ще го предаде във Вашите ръце и той не ще се прероди пак!

Но дори докато се молеше, тя съзираше в мислите си трептящото лъчение на осветената пещера — живот в мястото на смъртта. И вместо ужас от осквернението и гняв срещу крадеца усещаше колко странно бе това, колко странно…

„Какво ще трябва да кажа на Косила?“, питаше се тя, щом излезе навън в зимната вихрушка и се загърна в наметалото си. „Нищо. Засега нищо. Аз съм господарката на Лабиринта. Това не се отнася до Бога-крал. Ще й кажа може би, когато крадецът бъде мъртъв. А как да го убия? Ще повикам Косила, за да гледа как ще умре. Тя обича смъртта. Какво ли е търсил? Трябва да е бил луд. Как е успял да влезе? Аз и Косила притежаваме единствените ключове от вратата в червените скали и от таванския отвор. Сигурно е влязъл през тази врата. Само един магьосник би могъл да я отвори. Магьосник…“

Тя спря, макар че вятърът щеше да я отнесе.

„Той е магьосник, заклинател от Вътрешните земи, решил е да търси амулета на Ерет-Акбе.“

В това се криеше такова безбожно очарование, че Арха цялата пламна въпреки ледения вятър и се разсмя на глас. Всичко, Мястото и пустинята околовръст, бе тъмно и тихо. Вятърът виеше. Долу в Големия дом светлините бяха загаснали. Прелитаха ситни, призрачни снежинки.

„Щом е отворил вратата в червените скали с магия, той може да отвори и останалите. Може да избяга.“

Тази мисъл я накара да охладнее за момент, но не беше убедителна. Безименните го бяха пуснали да влезе. Защо не? Няма да стори никакво зло. Какво зло би сторил един крадец, който не може да напусне мястото на кражбата? Навярно той имаше власт над заклинанията и тъмните сили, и то огромна, след като бе стигнал дотук. Ала нямаше да продължи. Никое заклинание на смъртен не е по-силно от волята на Безименните, от духовете в Гробниците, от кралете с Празен трон.

За да се увери, тя забърза надолу към Малкия дом. Манан спеше на верандата, завит в наметалото си и в окаяната кожена завивка, която му служеше за зимно легло. Влезе тихо, без да пали свещ, за да не го събуди. Отвори малка заключена стаичка, нещо като ниша в дъното на коридора. Пална кремъчна искра, колкото да намери мястото в пода, коленичи и премести някаква плоча. Напипа парче плътен, мръсен плат от няколко квадратни инча. Махна го, без да вдига шум. После се дръпна назад — един лъч светлина бе насочен право в лицето й.

След малко тя твърде внимателно надникна в отвора. Забравила беше за странната светлина на неговия жезъл. Най-много очакваше да го чуе долу в тъмното. Забравила бе за светлината, обаче го намери там, където предполагаше: точно под шпионката, до Желязната врата, която препречваше бягството му от Лабиринта.

Стоеше с ръка на кръста, с другата държеше наклонен дървения жезъл, а на върха му се крепеше този мек магически светлик. Можеше да зърне от шест стъпки височина отпуснатата му настрани глава. Носеше, както всеки пътник или поклонник през зимата, къса тежка наметка, кожена туника, вълнени калцуни и опинци с навуща. На гърба му имаше лек вързоп, от който се подаваше мях за вода, в калъфка на хълбока му висеше нож. Стоеше неподвижен като статуя, спокоен и замислен.

Той бавно издигна жезъла и насочи светлия му край към вратата, която Арха не виждаше през шпионката. Светлината стана по-малка и ярка и силно заблестя. Той заговори. Езикът му бе странен за нея, но още по-странен бе неговият глас, дълбок и звучен.

Светлината на жезъла лумна, после замъждука и изтля. За миг тя съвсем угасна и Арха престана да го вижда.

Бледовиолетовото метиленово лъчение се появи отново същото и тя забеляза как той се отдръпна от вратата. Заклинанието му за отваряне бе пропаднало. Силите които държаха заключена тази врата, бяха по-могъщи от неговата магия.

Той се огледа наоколо, сякаш се питаше — а сега накъде?

Тунелът или коридорът, където се намираше, бе широк около пет стъпки. Таванът му се извисяваше дванадесет-петнадесет стъпки над грубата скална настилка. Стените тук бяха от огладен камък, наредени без хоросан, много внимателно и плътно, тъй че крайчецът на нож едва ли би могъл да се пъхне между сглобките. Горе те се накланяха навътре, образувайки свод.

Това беше всичко.

Той тръгна напред. Една крачка — и излезе извън обзора на Арха. Светлината угасна, Тя тъкмо щеше да сложи на мястото им парчето плат и плочата, когато мекият лъч светлина отново изникна от пода под нея. Гостът се беше върнал до вратата. Навярно бе разбрал, че ако веднъж се отдалечи и навлезе в Лабиринта, едва ли ще я открие отново.

Изрече само една дума, съвсем ниско: „Емен“, и после по-високо: „Емен!“ Желязната врата изскърца в подпорите си, ниското ехо се търкулна по сводестия тунел като гръм и на Арха й се стори, че подът се разтресе.

Но вратата остана затворена.

Тогава той се разсмя — кратък смях на човек, който си казва: „Какъв съм глупак!“ Огледа стените още един път, озърна се нагоре и Арха видя, че усмивката все още стои на мургавото му лице. После седна, свали вързопа от рамо, извади парче сух хляб и започна да яде. Отпуши кожения си мях за вода и го разтърси; беше лек в ръката му като празен. Върна запушалката, без да отпие. Остави вързопа зад себе си вместо възглавница, придърпа наметалото си и легна на земята. Жезълът беше в дясната му длан. Когато се излегна назад, малкият сноп или кълбо светлина смътно се мярна на горния край на жезъла и увисна на няколко стъпки зад главата му. Лявата ръка остана на гърдите, държейки нещо, висящо на тежка верижка около шията му. Настанил се бе удобно, с кръстосани глезени. Погледът му блуждаеше към шпионката и обратно. Въздъхна и затвори очи. Светлината постепенно отслабна. Той се унесе в сън.

Свитата пред гърдите ръка се отпусна и плъзна встрани и момичето, което го наблюдаваше отгоре, видя талисмана на верижката: приличаше на груб метал с формата на полумесец.

Слабото блещукане, запалено от неговата магия, угасна. Гостът лежеше в тишина и мрак.

Арха върна парчето плат на мястото му и постави отново плочата. Внимателно се изправи и се промъкна незабелязано в своята стая. Там тя дълго лежа будна във ветровитата тъма и виждаше пред очите си кристалното лъчение, което бе потрепвало в дома на смъртта, слабия, неизгарящ огън, камъните в стената на тунела, кроткото лице на спящия мъж.