Метаданни
Данни
- Серия
- Землемория (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tombs of Atuan, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Кръстева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 62 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЗЕМЛЕМОРИЯ ІІ: ГРОБНИЦИТЕ НА АТУАН. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [The Tombs of Atuan / Ursula LE GUIN (1972)]. Въведение: Накратко за „Землемория“ І — с.5. Послеслов: Александър КАРАПАНЧЕВ — с.157–158. Художник: Фико ФИКОВ. С карта. Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 20 000 бр. Страници: 160. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-019-4.
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гробниците на Атуан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гробниците на Атуан | |
The Tombs of Atuan | |
Автор | Урсула Ле Гуин |
---|---|
Първо издание | 1971 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
„Гробниците на Атуан“ (на английски: The Tombs of Atuan) е един от романите за Землемория на американската писателка Урсула Ле Гуин.
В тази книга си разкрива живота на една млада жрица, почти момиче, в храма на Атуан. Младият магьосник Ястреб идва в храма с цел да проникне в Гробниците. Веднъж срещнали се, душите и съдбите им се преплитат завинаги.
Предишна: | Поредица: |
Следваща: |
---|---|---|
Магьосникът от Землемория | Землемория | Най-далечният бряг |
1. ПОГЪЛНАТАТА
Мощен рог изви пронизително и замлъкна. Възцари се тишина, нарушавана от шума на множество стъпки в тихия бавен ритъм на някакъв тъпан. Слънцето проникваше неравномерно и косо през процепите в покрива на Тронната зала, през срутените керемиди и зидарията между колоните. Изгряло беше преди час. Въздухът още бе студен и неподвижен. Сухите плевели между мраморните плочи на настилката, сгърчени и заскрежени, се заплитаха в дългите роби на жриците.
Те прииждаха на четворки в огромната зала между двуредните колони. Глухо биеше тъпанът. Ни глас се чуваше, ни око поглеждаше отнякъде. Облечени в черно, момичетата държаха в ръце факли, които под сноповете слънчева светлина горяха червеникави и пламваха по-ярки в междинния мрак. Отвън, на стълбите пред Тронната зала, стояха мъжете — стражи, тръбачи, барабанчици, — през великите порти можеха да преминат само жени; жени, които в тъмни роби, с качулки и на четворки бавно приближаваха към Празния трон.
Две високи жрици, целите в черно, влязоха и постепенно се откроиха от останалите: едната — източена и строга, а другата — олюляваща се от пълнота на всяка крачка. Момиченце на около шест годинки вървеше помежду им. Облечено бе в тясна бяла риза. Главата, ръцете и нозете му бяха голи, стъпалата — боси. Изглеждаше съвсем дребно. Високите жени спряха пред стълбата, извеждаща към трона. Там вече в тъмни редици стояха останалите.
Побутнаха детето малко напред.
Върху високия си пиедестал тронът беше сякаш целият обгърнат с огромни черни паяжини, увиснали от тъмния покрив. Не можеше да се различи дали бяха завеси или по-плътни сенки. Самият трон бе черен, задната и страничните му облегалки смътно проблясваха в злато и скъпоценни камъни. Беше огромен. Ако седнеше в него, човек би заприличал на джудже. Размерите му бяха нечовешки. Стоеше празен. Освен сенките там никой не сядаше.
Оставено само, детето изкачи четири от седемте мраморни стъпала на червеникави ивици. Те бяха толкова широки и вийски, че трябваше да покатерва с два крака всяко стъпало, преди да изпробва следващото. На средното стъпало, точно пред самия трон, имаше голям, груб дървен ешафод с вдлъбнатина. Детето коленичи и.намести странично главата си в дупката. Застина неподвижно на колене.
Внезапно една фигура, опасана в бяла сукнена мантия, изникна иззад сенките откъм дясната страна на трона и се спусна към детето надолу по стълбата. Носеше меч от лъскава стомана, дълъг пет стъпки. Имаше бяла маска вместо лице. Безмълвно и решително вдигна с две ръце меча над шията на момиченцето. Тъпанът спря да бие,
Щом острието се извиси докрай и замря, отляво на трона изскочи една черна фигура, втурна се по стълбите и спря ръцете на жертвоприносителя. Острието на меча просветна насред замах. За миг двете фигури, бялата и черната, останаха в равновесие, като танцьори без лица, над неподвижното дете, оголило шия под черните коси, които падаха от двете му страни.
Фигурите безшумно се отдръпнаха, върнаха се обратно по стълбите и изчезнаха в мрака зад огромния трон. Една от жриците пристъпи напред и изля бокал с течност на стъпалата зад коленичилото дете. В тъмата на залата петното изглеждаше черно.
Детето се надигна и с усилие слезе по четирите стъпала. Щом стъпи долу, двете високи жрици му облякоха черна роба, мантия с качулка и го обърнаха отново с лице към стълбите, към тъмното петно, към трона.
— O, нека Безименните извърнат поглед към това момиче, родено завинаги безименно. То им се предава. Нека те приемат живота му и всичките години до самата му смърт, която също им принадлежи. Нека бъдат благословени да го приемат. Нека Тенар бъде погълната!
Други гласове, силни и пронизителни като тръби, отвърнаха:
— Погълната е тя! Погълната!
Момиченцето бе вдигнало поглед към трона изпод черната си качулка. Скъпоценните камъни, вдълбани в задната и в огромните хищни странични облегалки, бяха целите покрити с прах. По инкрустираната задна облегалка имаше паяжини и белезникави петна от кукумявчи тор. Крак на смъртен никога не бе пристъпвал трите най-високи стъпала под трона, под които то беше коленичило преди. Те бяха така плътно потънали в прахоляк, че напомняха насил от сива пръст, затулил напълно червеникавите мраморни плочи, скрити под неподвижните, недокоснати от стъпки наслоения на неизбродни години, на неизбродни векове.
— Погълната е тя! Погълната!
Сега тъпанът отново заби рязко в по-бърз ритъм. Безмълвна и провлачена, процесията се заоттегля на изток от трона, по посока на яркия отдалечен квадрат на вратата. От двете страни дебелите двойни колони се виеха към таванския мрак като прасците на множество бели нозе. Детето вървеше между жриците, вече цялото в черно като тях, и с малки боси крачета твърдо пристъпваше по скрежните бурени и ледения камък. Не вдигаше очи дори когато слънцето, косо проникващо през разрушения покрив, озаряваше пътеката.
Стражите широко отвориха огромните порти. Черната процесия излезе вън на режещата студена светлина в ранния утринен вятър. Слънцето, плувнало над източната шир, заслепяваше. По Западните планини и фасадата на Тронната зала играеха отблясъците на жълтите му лъчи. Останалите сгради в подножието на хълма още тънеха в морава сянка. Само върху малкото крайпътно възвишение Храмът на Боговете-близнаци величествено отразяваше просветляването на деня с новопозлатения си покрив. Черната четворна редица на жриците се виеше надолу по надгробната могила и както вървяха, те започнаха тихо да пеят. Мелодията се състоеше само от три тона, а единствената дума, повтаряна многократно, бе толкова стара, че значението й бе изчезнало като знак от път, отдавна несъществуващ. Тази кухо звучаща дума те пееха отново и отново. Целият ден, посветен на Прераждането на жрицата, се изпълваше от тихия женски напев — скучен, постоянен, монотонен.
Момичето бе развеждано от стая в стая, от храм в храм. На едно място му сложиха сол върху езика; на друго го накараха да коленичи, обърнато на запад, отрязаха косата му и го умиха с масло и ароматен оцет; на трето похлупиха лицето му върху черна мраморна плоча зад олтара, а гласове, изпълнени с тъга, виеха жалейка за мъртвите. Нито то, нито някоя от жриците прие храна или вода през всичките тия часове. Когато Вечерницата изгря, сложиха момиченцето да си легне голо между опърляни овчи козяци, в стая, необитавана от него никога преди. Къщата бе стояла заключена от години, за да бъде отворена едва днес. На височина стаята бе по-голяма, отколкото на ширина, и нямаше прозорци. Миришеше на мърша, застояло и смрадно. Безмълвни, жените оставиха момиченцето в тъмното.
То не помръдваше. Лежеше, както беше оставено. С широко отворени очи. И така лежа дълго.
Мярна му се светлина, която трепна по високата стена. Някой тихо приближаваше по коридора, засланяйки свещта, която просветваше бледа като светулка. Чу се дрезгав шепот:
— Хей, тук ли си, Тенар?
Детето не отвърна.
През вратата се подаде една странна глава, приличаща на обелен картоф, с картофеножълт цвят. И очите й бяха като картофчета — кафяви и мънички. Носът приличаше на джудже между огромните, изпити, сплеснати бузи, а устата беше само една цепка. Детето гледаше това лице неподвижно, с големи, тъжни, самовглъбени очи.
— Хей, Тенар, къде си, сладурчето ми? Гласът бе дрезгав, по женски тънък, но не принадлежеше на жена.
— Не бива да съм тук, мястото ми е вън, пред вратата, натам съм се запътил. Ала трябваше да видя как се чувства моята малка Тенар след целия този дълъг ден. Как е моето бедно малко сладурче, а?
Той я доближи, безшумен и едър, и протегна ръка, сякаш да поглади косата й.
— Не съм вече Тенар — промълви детето, загледано в него. Ръката му спря. Гостът не я докосна.
— Не си, зная — прошепна скоро той. — Зная. Сега ти си малката Погълната. Но аз… Тя нищо не каза.
— Беше тежък ден за едно малко момиченце — рече мъжът провлечено. Свещта просветваше в огромната му жълтеникава длан.
— Не биваше да влизаш в този дом, Манан.
— Не, не. Зная. Не биваше да влизам в този дом. Добре, лека нощ, малката ми… Лека нощ.
Детето не отвърна. Манан бавно се обърна и се отдалечи. Светлината се отдръпна от високите килийни стени. Момиченцето, което вече нямаше друго име освен Арха, Погълнатата, лежеше по гръб и гледаше неотклонно в мрака.