Урсула Ле Гуин
Гробниците на Атуан (3)

2. СТЕНАТА, ОГРАЖДАЩА МЯСТОТО

Когато порасна, споменът за майка й се бе заличил, тя дори не знаеше, че я е загубила. Принадлежеше тук, на това Място на Гробниците, винаги бе принадлежала тук. Само понякога, в дългите юлски вечери, когато съзерцаваше Западните планини — сухи, с оттенъка на лъвска козина при последните отблясъци на залеза, — в паметта й изплуваше споменът за огън, за едно някогашно огнище, което бе горяло със същата прозрачножълта светлина. Припомняше си как я държат на ръце — нещо странно, защото тук рядко даже я докосваха. И някакъв приятен дъх, ухание на коса, мита и изплакната с ароматна пелинова отвара — дълга руса коса с цвят на залез и огън. И това беше всичко.

Разбира се, тя знаеше повече, отколкото си спомняше, защото й бяха разказали цялата история. Когато бе на седем години, за първи път се запита коя е всъщност Арха, отиде при своя страж, надзирателя Манан, и рече:

— Разкажи ми как съм била избрана, Манан.

— О, ти знаеш всичко, малката ми.

Тя наистина знаеше. Тара, високата жрица със сухия глас, й бе разправяла историята, додето запамети думите й и започне да ги декламира.

— Да, зная. Щом умре Първата жрица на Гробниците на Атуан, ритуалите по погребението и предаването на душата се изпълняват в продължение на месец по лунния календар. Подир това някои от жриците и надзирателите на Мястото на Гробниците поемат през пустинята към селищата на Атуан, за да дирят и разпитват. Търсят момиченце, родено в същата нощ, когато е умряла Първата жрица. След като открият такова дете, те чакат и го наблюдават. Детето трябва да е телесно и психически здраво и докато порасне, не трябва да се разболява от рахит, дребна шарка или друга някоя болест, нито да ослепее. Достигне ли петгодишна възраст неувредено, става ясно, че тялото му наистина е прероденото тяло на умрялата жрица. Тогава детето се представя на Бога-крал в Авабат, довеждат го в храма на жрицата и го обучават в течение на една година. В края на годината го завеждат в Тронната зала и връщат името му на неговите Повелители, Безименните, понеже Вечно прераждащата се жрица е безименна.

Тара и беше разказала дословно това и повече тя не посмя да разпитва. Без да бъде жестока, слабата жрица бе много студена и имаше свои железни закони, тъй че Арха се страхуваше от нея. Но от Манан не се боеше, съвсем не. Тя му заповядваше:

— А сега ми разкажи как съм била избрана! И той разказваше отново:

— На третия ден от пълнолунието поехме на северозапад. Защото Арха, покойната, бе умряла на третия ден от предишното пълнолуние. Първо отидохме в Тенакбах. Това е голям град, макар виделите да говорят, че в сравнение с Авабат прилича на бълха пред слоница. Според мене той си е голям — трябва да имаше поне хиляда къщи! После отидохме в Гар. Никой в онези градове нямаше бебе момиченце, родено на третия ден от предишното пълнолуние. Някои имаха момчета, но момчетата не вършеха работа … И така, упътихме се към хълмистите земи северно от Гар, из селата и градовете. Това е моето родно място. Роден съм отвъд, сред онези хълмове, където текат реки и зеленеят поля. Не в тази пустиня.

Дрезгавият глас на Манан прозвучаваше странно при тия думи, очичките му съвсем се скриваха в кухините. Той прекъсваше разказа си за малко, сетне отново продължаваше:

— Дирехме и разговаряхме с всички родители, които имаха деца, родени предишния месец. Някои ни мамеха: „А, да, разбира се, нашето бебе е родено на третия ден от пълнолунието!“ Защото, знаеш ли, бедните често са доволни да се отърват от момичетата си. А имаше и такива, които бяха толкова бедни и живееха в такива самотни къщурки в долините сред хълмовете, че не брояха дните и трудно можеха да пресметнат изтеклото време, тъй че не знаеха със сигурност на колко дни са бебетата им. Винаги обаче може да се разбере истината, ако дълго се пита. Макар и бавно. Накрая намерихме едно момиченце в село, състоящо се от десет къщи в овощните долини западно от Ентат. Беше на осем месеца — времето, през което го бяхме търсили. Родило се бе в същата нощ, когато умря Жрицата на Гробниците, при това в часа на нейната смърт. Хубаво бебе беше. Седнало на коленете на майка си, то ни гледаше със светлите си очи, а ние се тълпяхме като прилепи в пещера в едничката стая на къщата. Бащата беше беден човек. Грижеше се за ябълките в овощната. градина на богаташа и нищо свое си нямаше освен петте деца и една коза. И къщата дори не бе негова. И така, натъпкахме се вътре и човек не можеше да види как жриците разглеждат бебето и си говорят, че по тяхному Преродената най-сетне е открита. И майката разбираше това. Тя притискаше бебето в ръце и дума не проронваше. Е, и тъй, на следващия ден се върнахме. Но що да видим! Малкото светлооко бебе лежеше в отделна люлка, цялото обринато, плачеше и простенваше. Тялото му бе покрито с трескави петна и червени обриви, а майката виеше по-силно и от него:

— Ох, ох, Баба Шарка е налегнала бебенцето ми!

Имаше предвид варицелата. И в моето село я наричаха Баба Шарка. Косила обаче, която сега е Върховна жрица на Бога-крал, се приближи до люлката и взе бебето на ръце. Всички други се отдръпнаха, заедно с тях и аз. Не че кой знае колко ме е грижа за живота, но кой влиза в къща, където има шарка? Ала тя не се страхуваше. Вдигна бебето и каза:

— Никаква треска няма.

Наплюнчи пръст, потърка червеникавите белези и те се изтриха. Бедничката глупава майка си бе наумила да ни излъже, за да запази детето си!

Манан се засмя от сърце. Жълтото му лице не се промени особено, но страните му се издуха.

— Тъй че мъжът й я наби, понеже се уплаши от гнева на жриците. Скоро ние се завърнахме в пустинята, обаче всяка година някой от Мястото наминаваше към селото сред ябълковите градини, за да провери как расте детето. Пет години изтекоха и тогава Тара и Косила потеглиха на път, придружени от надзирателите на храма и стражите на Червения шлем за охрана. Доведоха детето, защото наистина то бе Преродената жрица на Гробниците и нейното място бе тук. А кое е било това дете, малката ми?

— Това съм била аз — отвърна Арха, загледана в далечината, сякаш да зърне нещо, недостъпно за очите, нещо отвъд видимостта.

Веднъж тя попита:

— А какво направи… майката, когато отидоха да отведат детето й?

Ала Манан не знаеше. Той не бе ходил с жриците последния път.

А и тя не можеше да си спомни. За какво й беше да си спомня? Всичко бе минало, отдавна минало. Беше дошла на отреденото й място. Само него познаваше в целия свят — Мястото на Гробниците на Атуан.

Първата година спеше в обща спалня с другите послушници — момичета от четири до четиринадесет години. Още тогава Манан се открои сред останалите надзиратели като специален неин страж, а креватчето й се намираше в малка ниша, отделена донейде от дългата, слабо осветена спалня в Големия дом, където момичетата се кискаха и шушукаха, преди да заспят, а в сивата светлина на утрото се прозяваха и сплитаха косите си едно на друго. Когато и отнеха името и тя стана Арха, вече спеше сама в Малкия дом в леглото и в стаята, които щяха да бъдат нейни до края на живота й. Това бе домът й, Домът на Първата жрица, и в него никой не можеше да влезе, без тя да му разреши. Още съвсем малка, на нея й бе приятно да чуе как покорно се чука на вратата и да произнася:

— Можете да влезете.

Дразнеше се, че двете върховни жрици, Косила и Тара, смятаха, че разрешението й се подразбира от само себе си и влизаха, без да чукат.

Изнизваха се дни, години и всички си приличаха. Момичетата от Мястото на Гробниците прекарваха часовете си в обучение. Не играеха изобщо. Време за игри нямаше. Изучаваха сакрални песни и сакрални танци, историята на Каргадските земи, тайнствата на боговете, на които бяха посветени: на Бога-крал, който владееше Авабат, или на близнаците Атуах и Улуах. От всички единствена Арха усвои ритуалите на Безименните, а те бяха предавани само от един човек — Тара, Върховната жрица на Боговете-близнаци. Това всеки ден я откъсваше от останалите за час или час и нещо, но основната част от ежедневието си тя прекарваше просто в работа като всички други — момичетата се учеха да предат и тъкат вълната от овцете, да сеят, жънат и приготвят сами храната си: леща, грухан овес за каша и ситно брашно за безквасен хляб, лук, зеле, козе сирене, ябълки и мед.

Най-приятното от всичко, което можеше да ти се случи, бе да те пуснат на риболов в тъмнозеленикавата река, която течеше през пустинята, на половин миля североизточно от Мястото. Да си вземеш ябълка или студена питка за обяд и целия ден да стоиш между тръстиките под прегарящото слънце, загледан в зеленото спокойно течение на реката и в сенките на облаците, които бавно се местеха над планините. Но ако някой извикаше от вълнение при опъване на въдицата, когато на речния бряг излетеше златисто бляскава риба и се замяташе бездиханна във въздуха, тогава Мебет просъскваше като пепелянка:

— Млъкни, креслива глупачке!

Мебет, която служеше в Храма на Бога-крал, беше мургава жена, все още млада, ала рязка и твърда като обсидиан. Риболовът бе нейната страст. Трябваше да внимаваш да не я разгневиш, да не гъкнеш, в противен случай тя никога повече нямаше да те вземе отново на риболов. И тогава ти никога повече нямаше да отидеш на реката освен през лятото за вода, когато кладенците намалееха. Това беше досадна работа: половин миля да бъхтиш пеша до реката в прежурящата до бяло жега, да напълниш двете ведра на кобилицата и колкото се може по-бързо да поемеш нагоре по хълма към Мястото. Първите стотина ярда бяха лесни, но после ведрата започваха да натежават и кобилицата протриваше раменете като парче нажежено желязо, а светлината ярко напичаше сухия път и всяка стъпка бе все по-трудна и бавна. Накрая трябваше да стигнеш хладната сянка на задния двор на Големия дом край зеленчуковата градина и с плисък да изсипеш ведрата в огромния водоем. Сетне да се върнеш и да повториш всичко отново и отново.

В околностите на Мястото — единственото име, което носеше и от което се нуждаеше, защото беше най-древно и неприкосновено в Четирите земи на Каргадската империя — живееха неколкостотин човека и имаше редица постройки: три храма, Големият дом и Малкият дом, квартирите на надзирателите евнуси, бараките на стражите и много пристройки на роби отвън, досам стената, кошари за овце и кози и други селскостопански сгради. Изглеждаше като градче в далечината, погледнато откъм сухите западни хълмове, където не растеше нищо освен пелин, едно плъзнало на места диво увивно растение, дребни бурени и пустинни треви.

А от дълбочината на източните равнини, вдигайки поглед нагоре, човек можеше да забележи как златистият покрив на Храма на Боговете-близнаци проблясва и трепка в подножието на планините като люспици слюда в канара.

Самият храм представляваше каменен куб, боядисан в бяло без прозорци и с нисък портал и врата. По-помпозен и с векове по-нов бе Храмът на Бога-крал малко по-надолу, с висок портик и редица плътни бели колони с рисувани капители — всяка направена от як кедров труп, докаран с кораб от горите на Хур-ат-Хур и довлечен от двадесетина роби през голите равнини до Мястото. Едва когато пътникът приближеше от изток и видеше златистия покрив и ярките колони, той забелязваше над всички тях, на известна височина върху Хълма на Мястото, светлокафеникав и в руини като самата пустиня, най-стария от всички човешки храмове — Тронната зала, огромна, ниска, с откъртени стени и широк рухнал купол.

Отвъд залата хребетът на хълма бе опасан по цялото си протежение с масивна каменна стена, зидана без хоросан и срутена на много места. От вътрешната страна на стената, като огромни пръсти над земята, се възправяха няколко камъка — черни, високи осемнадесет — деветнадесет стъпки. Зърнеше ли ги, окото непрестанно се връщаше към тях. Видът им спотайваше някакъв скрит, неразгадаем смисъл. Бяха девет на брой. Един стърчеше прав, другите бяха леко килнати, а два от тях — съборени. Като мазки боя ги покриваха сиво-оранжеви лишеи и само едничък бе останал гол и черен, с потъмнял блясък. Беше гладък камък, но под кората от лишеи на останалите се криеха странни издълбани фигури и знаци, които пръстите не можеха да определят. Това бяха Надгробните камъни на Атуан. Говореше се, че са тук от епохата на първите хора, когато е била създадена Землемория.

Забити били в мрака, щом сушата се въздигнала от океанските дълбини. Бяха далеч по-стари от Боговете-крале на Каргад, по-стари от Боговете-близнаци, по-стари от светлината. Бяха Надгробните камъни на онези, които са господствали преди сътворението на човешкия свят, на Безименните, и тя, тяхната служителка, също беше Безименна.

Арха рядко се разхождаше сред тях, а друг никой не бе пристъпвал тая земя — върха на хълма отвътре на скалната стена, зад Тронната зала. Два пъти годишно по новолуние, при пролетното и есенното равноденствие, пред трона се извършваха жертвоприношения и тя излизаше през ниската задна врата на залата с един огромен месингов тас с димяща козя кръв. Трябваше да излее половината пред изправения черен камък, другата половина — върху килнатите камъни, забити в скалната почва и покрити с петна от кръвните приношения на вековете.

Понякога в ранните утрини Арха се разхождаше тук сама, бродеше между камъните, опитвайки се да разгадае тайнствените форми и грапавини на изваяните фигури, които косите лъчи на слънцето открояваха по-ясно. Друг път присядаше, загледана към Западните планини или в ниското към редицата стени и покриви на Мястото, с първите признаци на живот около Големия дом и бараките на стражите, с овцете и козите, поели на стада към пръснатите крайречни пасбища. При камъните нямаше какво да се прави. Ходеше там само защото имаше разрешение и защото можеше да остане сама. Мястото беше мрачно. Дори по пладне, в горещината на лятото, някакъв хлад витаеше в пустинята около него. Понякога вятър леко просвирваше между два близки камъка, доближени сякаш да споделят тайна. Но тайната оставаше несподелена.

От Гробищната стена тръгваше друга, по-ниска скална стена, която очертаваше дълга, неравна полускоба около Хълма на Мястото и постепенно се губеше на север от реката. Тя не толкова охраняваше Мястото, колкото го разделяше на две — от едната страна храмовете и домовете на жриците и надзирателите, от другата — помещенията на стражите и робите, които обработваха земята, пасяха стадата и събираха фуража в Мястото. Никой не прекосяваше тази стена освен на някои много свети празници, когато тези, дето биеха тъпаните и надуваха роговете, съпровождаха процесията на жриците. Ала и тогава те не влизаха през храмовите врати. Никой мъж не можеше да пристъпи във вътрешната земя на Мястото. Навремето имало поклонения, крале и вождове от Четирите земи идвали да се поклонят тук. Първият Бог-крал дошъл преди век и половина сам да изпълни ритуалите в собствения си храм. Но дори и той не успял да достигне Надгробните камъни, дори и той трябвало да се храни и спи извън стената, която опасва Мястото.

Човек лесно би могъл да я изкачи по процепите в скалата. Един следобеден ден през късна пролет Погълнатата и едно друго момиче на име Пенте бяха седнали върху стената. И двете бяха дванадесетгодишни. Трябваше да се намират в тъкачницата на Големия дом — огромен каменен таван; трябваше да седят пред грамадните станове с вечно наснована досадна черна прежда и да тъкат черното платно, от което се правеха роби. Момичетата се бяха измъкнали да пийнат вода от кладенеца на двора и тогава Арха бе казала: „Ела!“ и беше повела другото момиче надолу по хълма, към стената, заобикаляйки местата, които се виждаха от Големия дом. Сега седяха отгоре, на десет стъпки височина, с провесени навън крака и гледаха равните ширни поля на североизток.

— Искам да видя морето — каза Пенте.

— Защо? — попита Арха, като дъвчеше горчивото стъбълце на някакъв плевел, откъснат от стената.

Цъфтежът едва бе преминал по тази безплодна земя. Всички дребни пустинни цветове — жълти, розови, бели, нискорасли и бързопреходни, щяха да вържат семена, да разпилеят ситни пепелявобели перца и пухчета, а после кривите им, грапави, причудливи плодове да окапят. Земята под ябълките в овощната градина приличаше на бяло-розова пряспа. Клоните зеленееха и на дълги мили от Мястото се простираха само разлистени дървета. Всичко останало от хоризонт до хоризонт беше мрачно, кафеникаво, с цвят на пустиня и единствени планините имаха сребристосин оттенък от първите зрънца на цъфналия пелин.

— О, не зная защо. Просто ми се иска да видя нещо различно. Тук всичко е едно и също. Нищо не се случва.

— Всичко, което се случва навсякъде, започва оттук — рече Арха.

— О, зная… Но ми се иска да видя как се случва. Пенте се усмихна. Тя бе нежно, приятно момиче. Почеса босите си крака в затоплената от слънцето скала и скоро продължи:

— Знаеш ли, когато съм била малка, живяла съм край морето. Селището ни е било точно зад дюните и ние сме слизали понякога да играем на брега. Спомням си, че веднъж забелязахме корабна флотилия, която плаваше навътре в морето. Изтичахме, разказахме в селото и всички излязоха да я зърнат. Корабите приличаха на дракони с червени крила. Някои имаха истински шии и драконови глави. Плаваха от Атуан, но не бяха каргадски кораби. Капитанът съобщи, че идват от запад, от Вътрешните земи. Всички надойдоха да ги видят. Може би се страхуваха да не пуснат котва. Ала корабите просто продължиха, без никой да знае накъде отиват. Може би да нападнат Карего-Ат. Но всъщност, като помислиш, идваха от островите на магьосниците, където всички са с цвят като пръстта и могат да правят заклинания, все едно че намигат.

— Не и над мене — каза Арха ожесточено. — Не бих ги погледнала дори. Това са отвратителни проклети магьосници. Как смеят да плават така близо до Свещената земя?

— Добре де, предполагам, че някой ден Богът-крал ще ги покори всичките и ще ги отведе в робство. А аз искам да видя отново морето. В крайморските вирове имаше малки октоподи и като им викнеш: „Буу!“, те целите побеляваха. Ето го и стария Манан — идва да те търси.

Стражът-слуга на Арха се задаваше бавно откъм вътрешната страна на стената. Спираше се да извади по някой стрък див лук, който прибавяше към голямата проскубана връзка в ръцете си, изправяше се и се оглеждаше наоколо с малки, мрачни кафяви очи. Бе напълнял с годините и жълтеникавата му кьосава кожа лъщеше на слънцето.

— Спусни се откъм Мъжката страна — просъска Арха и двете момичета се плъзнаха, гъвкави като гущерчета, надолу по външната страна на стената и прилепнаха в подножието й, невидими отвътре. Чуха се да приближават бавните стъпки на Манан.

— Хей, ти! Картофено лице! — изтананика насмешливо Арха, както тихо шепне вятър в тревите. Тежката походка замря.

— Хей, там? — поде несигурен глас. — Малката ми? Арха?

Мълчание.

— Хей, ти! Картофено лице!

— Хей, ти! Картофено шкембе! — изимитира я шепнешком Пенте и издаде стон, потискайки кикота си.

— Има ли някой там? Мълчание.

— Е, добре, добре, добре — въздъхна евнухът и с бавна крачка продължи нататък. Когато прехвърли билото на склона, момичетата изпълзяха обратно върху стената. Пенте бе порозовяла от пот и кикот, ала Арха изглеждаше разярена:

— Този тъп стар овен, който навсякъде ме следи!

— Но той е длъжен да го прави — отвърна разсъдливо Пенте. — Това е неговата работа — да се грижи за тебе.

— Тези, на които служа, се грижат за мене. И аз изпълнявам тяхната воля. Не ми е нужно да се съобразявам с никой друг. Всичките тези старици и полумъже трябва да ме оставят на мира. Аз съм Първата жрица.

Пенте зяпна в нея.

— О, зная. Зная, Арха — отрони плахо тя.

— Тогава да ме оставят да бъда Първата жрица, а не да ми заповядват непрекъснато!

Известно време Пенте нищо не каза, но въздъхна и седна, люлеейки пълничките си крака, втренчила поглед надолу към обширните белезникави земи, които съвсем плавно се издигаха до високия, смътен, необятен хоризонт.

— Ти ще започнеш да заповядваш твърде скоро — промълви тя накрая. — След две години вече няма да бъдем деца. Ще станем на четиринадесет години. Аз ще отида в Храма на Бога-крал и за мен нещата едва ли ще се променят много. Ала тогава ти наистина ще бъдеш Първата жрица. Даже Косила и Тара ще трябва да ти се подчиняват.

Погълнатата не реагира. Лицето й остана неподвижно, а под черните вежди очите й леко проблясваха на светлината на небето.

— Трябва да се връщаме — рече Пенте.

— Не.

— Но учителката по тъкачество може да каже на Тара. А и скоро ще стане време за деветте песнопения.

— Аз ще остана тук. И ти също.

— Тебе няма да те накажат, ама мен ще накажат — предпазливо заговорй Пенте.

Арха не отвърна. Пенте въздъхна и остана. Слънцето тънеше в омара високо над равнините. Недалеч от полегатия склон слабо прозвънваха хлопатари на овце и блееха агнета. На слаби повеи духаше сух пролетен вятър и носеше сладостна миризма.

Деветте песнопения почти бяха свършили, когато момичетата се върнаха. Мебет ги бе видяла да седят на Мъжката страна и бе докладвала на своята господарка Косила, Върховната жрица на Бога-крал.

Косила имаше тежка походка и мрачен вид. С безизразно лице и глас тя се обърна към двете момичета и им заповяда да я последват. Преведе ги през каменните коридори на Големия дом и през входа горе по могилата към Храма на Атуах и Улуах. Там разговаря с Върховната жрица на този храм, Тара — висока, суха и слаба като крак на сърна.

Косила се извърна към Пенте:

— Свали расото си.

Тя наложи момичето с връзка тръстикови пръчки, които прорязаха леко кожата й. Пенте ги понесе търпеливо, с безмълвни сълзи. Върнаха я в тъкачницата без вечеря и я оставиха и на другия ден без храна.

— Ако още веднъж те открият да се катериш по Мъжката страна — каза Косила, — ще ти се случат много лоши неща. Разбра ли, Пенте?

Гласът на Косила беше тих, но враждебен.

— Да — отвърна Пенте и се изплъзна свита и разтреперана, а тежката дреха жулеше разранената кожа на гърба й.

Арха стоя до Тара и наблюдава побоя. Сега гледаше как Косила почиства пръчките.

Тара й каза:

— Не е уместно да те виждат да се катериш и да тичаш с останалите момичета. Ти си Арха.

Тя стоеше навъсена и не отговори.

— По-добре е да правиш само онова, което се очаква от тебе. Ти си Арха.

В миг момичето вдигна очи към лицето на Тара, после към Косила и в погледа му се четеше такава омраза, че бе страшно да го гледаш. Ала тънката жрица не му обърна внимание. Вместо това се приведе напред и произнесе натъртено, почти просъска:

— Ти си Арха. Нищо друго не е останало от теб, всичко е било погълнато.

— Всичко е било погълнато — повтори момичето, както бе повтаряло всеки ден през своя живот от шестата си година насам.

Тара леко се поклони. Същото направи и Косила, оставяйки камшика встрани. Момичето не отвърна на поклона, но покорно се обърна и си тръгна.

След вечерята от картофи и ранен лук, която изядоха мълчаливо в тясната и тъмна трапезария, след пението на вечерните химни, благословията на вратите и краткия Ритуал на Мълчанието заниманията за деня свършиха. Сега момичетата можеха да се качат в общата спалня, да играят на зарове и пръчици, докато догори единствената свещ, и да си шушукат през леглата в мрака. Както всяка вечер Арха пое през дворовете и склоновете на Мястото към Малкия дом, където спеше сама.

Нощният вятър беше приятен. Пролетните звезди грееха гъсти като облаците маргаритки в ливадите, като слънчеви бликове по априлско море. Но момичето не си спомняше нито ливадите, нито морето. То не вдигаше поглед.

— Хей ти, малката ми!

— Манан — обади се тя с безразличие. Огромната сянка до нея се размърда. Звездната светлина хвърляше отблясъци по голото му теме.

— Наказа ли те?

— Не могат да ме накажат.

— Да… Така е…

— Не могат да ме накажат. Не смеят.

Той стоеше с едри провесени ръце, тъмен и огромен. Тя подуши мириса на див лук, потния монашески дъх на старото му черно расо със скъсан подгъв, твърде късо за неговия ръст.

— Не могат да ме докоснат. Аз съм Арха — каза тя рязко и ожесточено и избухна в сълзи.

Отпуснатите едри длани се повдигнаха, придърпаха я към себе си и нежно я задържаха, приглаждайки сплетените й коси.

— Хайде, хайде. Малкото ми сладурче, малкото ми момиченце…

Тя чу хриповете от хлътналите му гърди и се притисна към него. Сълзите и бързо спряха и Арха се улови за Манан, сякаш не можеше да стои върху краката си.

— Бедничкото ми момиченце — прошепна той, вдигна детето на ръце и го занесе до входа на къщата, където то спеше само. Пусна го долу.

— Сега по-добре ли си, малката ми?

Тя кимна, обърна се и влезе в мрачната къща.