Метаданни
Данни
- Серия
- Землемория (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tombs of Atuan, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Кръстева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 62 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЗЕМЛЕМОРИЯ ІІ: ГРОБНИЦИТЕ НА АТУАН. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.17. Роман. Превод: от англ. Мария КРЪСТЕВА [The Tombs of Atuan / Ursula LE GUIN (1972)]. Въведение: Накратко за „Землемория“ І — с.5. Послеслов: Александър КАРАПАНЧЕВ — с.157–158. Художник: Фико ФИКОВ. С карта. Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 10. Тираж: 20 000 бр. Страници: 160. Цена: 12.00 лв. ISBN: 954-444-019-4.
История
- — Корекция
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Гробниците на Атуан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гробниците на Атуан | |
The Tombs of Atuan | |
Автор | Урсула Ле Гуин |
---|---|
Първо издание | 1971 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
„Гробниците на Атуан“ (на английски: The Tombs of Atuan) е един от романите за Землемория на американската писателка Урсула Ле Гуин.
В тази книга си разкрива живота на една млада жрица, почти момиче, в храма на Атуан. Младият магьосник Ястреб идва в храма с цел да проникне в Гробниците. Веднъж срещнали се, душите и съдбите им се преплитат завинаги.
Предишна: | Поредица: |
Следваща: |
---|---|---|
Магьосникът от Землемория | Землемория | Най-далечният бряг |
3. ЗАТВОРНИЦИТЕ
Стъпките на Косила отекваха в коридора на Малкия дом, отмерени и бавни. Високият тромав силует изпълни вратата на стаята, снижи ре за поклон, докосвайки пода с едно коляно, и се изправи в цял ръст:
— Господарке?
— Какво, Косила?
— Досега имах правото да се грижа за някои дела, свързани с владението на Безименните. Дойде време, ако желаеш, да усвоиш, съблюдаваш и поемеш отговорност за тези дела, за които нямаш спомен от този живот.
Момичето седеше в своята стая без прозорци и изглеждаше, че медитира, но всъщност не вършеше нищо и почти нищо не мислеше. Мина известно време, преди неподвижното, мрачно, надменно изражение на лицето му да се промени, макар че се опита да скрие промяната:
— Лабиринтът ли?
— Няма да влизаме в Лабиринта. Ала ще трябва да прекосим Подземието.
В гласа на Косила имаше страх или претенция за страх, предназначена да сплаши момичето. Арха се изправи, без да бърза, и каза с безразличие:
— Много добре.
Но в душата си, докато следваше тромавия силует на Жрицата на Бога-крал, тя ликуваше: „Най-сетне! Най-сетне! Най-сетне ще видя своето владение!“
Беше петнадесетгодишна. От година насам бе преминала в зрелостта и получила пълната си власт на Първа жрица на Гробниците на Атуан, най-върховната сред всички върховни жрици на Каргадските земи — жрица, на която дори самият Бог-крал не можеше да заповядва. Сега всички коленичеха пред нея, даже непреклоннeте Тара и Косила. Всички й говореха с прекомерна почтителност. Нищо обаче не се бе променило. Нищо не се случваше. Щом минаха церемониите по нейното ръкополагане, дните продължиха да текат, както си бяха текли и преди. Трябваше да се преде вълна, да се тъче черно платно, да се мели брашно, да се извършват обредите. Деветте песнопения трябваше да се изпълняват всяка вечер, да се благославят вратите, да се поят Надгробните камъни с козя кръв два пъти годишно, да се играят танците по новолуние пред Празния трон. Така измина цяла година както предишните и нима всички години щяха да отлитат все по същия начин?!
Понякога у нея се надигаше досада, силна като ужас, и започваше да я дави за гърлото. Неотдавна заговори за това. Усети, че трябва да сподели с някого, иначе ще полудее. Разказа на Манан. Тя бе твърде горда, за да се довери на другите момичета, и твърде предпазлива, за да се изповяда пред по-възрастните жени, но пред Манан нямаше значение, той беше верен стар овен, безразлично бе какво ще говори пред него. За нейна изненада евнухът имаше отговор.
— Знаеш ли, малката ми — подзе той, — много отдавна, още преди нашите Четири земи да се съединят в една империя, преди да съществува Бог-крал над всички нас, имало множество по-малки крале, принцове и вождове. Те винаги се карали помежду си. И дошли тук да разрешат споровете си. Точно тъй станало — дошли от нашия край Атуан и от Карего-Ат, от Атнини и даже от Хур-ат-Хур всички вождове и принцове със своите слуги и армии. Пристигнали и попитали какво да правят. А ти си отишла пред Празния трон и си им предала съвета на Безименните. Е, това било доста отдавна. След време Жреците-крале започнали да управляват целия Карего-Ат, а скоро вече управлявали и Атуан. Оттогава четири-пет поколения Божествени крале ръководят едновременно Четирите земи и са ги превърнали в империя. Така ситуацията се променила. Богът-крал може да сваля некадърните вождове и сам да разрешава всички спорове. А понеже е бог, виждаш ли, не му е необходимо твърде често да се съветва с Безименните.
Арха се замисли над това. Времето не беше от значение тук, в пустинята, под неизменните Надгробни камъни, които съществуваха едни и същи от самото начало на света. Тя не бе свикнала да мисли, че нещата се променят, че едно умира, а друго се ражда. Не й се струваше приятно да ги разглежда в тази светлина.
— Могъществото на Бога-крал е много по-нищожно от могъществото на онези, на които служа аз — рече намръщена.
— Разбира се… Разбира се… Но това не се казва на никой бог, малко сладурче. Нито на неговата жрица.
Той я погледна с кафявите си живи очички и тя си помисли за Косила, Върховната жрица на Бога-крал, която винаги й бе вдъхвала страх, откакто за първи път стъпи на Мястото. Едва сега разбра какво имаше предвид той.
— Но Богът-крал и хората му пренебрегват богослуженията на Гробниците. Никой не ги посещава.
— Е, нали изпраща затворници за жертвоприношение, не е пренебрегвал това. Пък и даровете, които се полагат на Безименните…
— Дарове! Неговият храм се зографисва всяка година, олтарът му е покрит със сто кила злато, розово масло гори в кадилниците му! А виж Тронната зала: по покрива — дупки, куполът се руши, по стените са плъзнали мишки, бухали и прилепи… Ала туй ще сполети и Бога-крал заедно с всичките му храмове, и всичките крале, които ще го наследят. Този храм е бил тук преди тях и ще остане след тях, когато те изчезнат. Той е сърцето на всички неща.
— Той е сърцето на всички неща.
— В него се крият съкровища. Понякога Тара ми е разказвала за тях. Биха могли десет пъти да изпълнят Храма на Бога-крал. Злато и трофеи, получени преди векове, преди сто поколения, незнайно кога. Всичко това е заключено в дупки и ровове в Подземието. Още отказват да ме заведат там, карат ме все да чакам и чакам. Но аз зная как изглежда. Има помещения под залата, под цялото Място, под нас, където стоим сега. Огромна мрежа от тунели, Лабиринт. Прилича на грамаден тъмен град под хълма. Пълен със злато, с мечове на отколешни герои, със стари корони, кости, години, мълчание.
Тя говореше като в транс, като обладана. Манан я наблюдаваше. Неговото плоско лице никога не изразяваше нещо повече от безжизнена, грижовна тъга. В момента то бе по-тъжно от обикновено.
— И ти си господарка на всичко това — каза той. — На мълчанието,на мрака.
— Да. Но те не искат да ми покажат нищо освен над-земните стаи зад трона. Не са ми показали даже входовете на Подземието. Само понякога ще смотолевят нещо. Крият от мене собственото ми владение! Защо ме карат все да чакам и да чакам?
— Още си млада — рече Манан с дрезгавия си алт. — А и може би се страхуват, малката ми. Когато влязат там, те са в опасност. Няма смъртен, който да не се бои от Безименните.
Арха не отговори, обаче погледът й просветна. Отново Манан и бе открил нов начин да гледа на нещата. Тара и Косила винаги й се бяха стрували така студени, тъй силни — тя дори не си представяше, че могат да изпитват страх. Но Манан беше прав. Те се плашеха от местата, които й принадлежаха, част от чиято сила бе Арха. Страхуваха се да се спуснат в местата на мрака, за да не бъдат погълнати.
Сега, когато слизаше с Косила по стълбите на Малкия дом и се изкачваше по стръмната вита пътека към Тронната зала, тя си припомни този разговор с Манан и пак възтържествува. Все едно къде ще я заведат, какво ще й покажат. Тя няма да се уплаши. Тя ще намери пътя си.
По пътеката, малко зад нея, Косила нареждаше:
— Едно от задълженията на моята господарка, както й е известно, е жертвоприношението на затворници, престъпници от благородно потекло, които чрез светотатство или предателство са съгрешили спрямо нашия господар, Бога-крал.
— Или срещу Безименните — допълни Арха.
— Точно така. Не е прието Погълнатата, докато е още дете, да поема такова задължение. Но моята господарка вече не е дете. В Оковната стая има затворници, изпратени преди месец от Негово превъзходителство, нашия господар Бога-крал от град Авабат.
— Не знаех, че са пристигнали затворници. Защо не съм била уведомена?
— Затворниците се водят нощем скрито, както повеляват древните обичаи на Гробниците. Пътят е таен и моята господарка може да стигне до него, ако върви по пътеката край стената.
Арха се отклони, за да поеме край огромната каменна стена, която ограждаше Гробниците зад залата с купола. Беше построена от масивни скали. Най-дребните бяха по-големи от човешки бой, а най-едрите имаха размери на каруца. Макар и неогладени, те бяха внимателно свързани и подредени. Въпреки това на места върхът на стената се бе свлякъл и скалите лежаха в безформени купища. Подобно нещо можеха да сторят само необозрими периоди от време, векове от жарки дни и мразовити нощи в пустинята, хилядолетия, през които хълмовете бяха вършили своите невидими движения.
— Гробищната стена може да се прескочи съвсем лесно — каза Арха, докато минаваха под нея.
— Нямаме достатъчно мъже да я възстановят — отговори Косила.
— Имаме достатъчно мъже да я пазят.
— Само роби. Не можеш да се довериш на един роб.
— Ще можеш да се довериш, ако му вдъхнеш страх. Наказанието за тях трябва да бъде същото каквото за непознат, допуснат да пристъпи Свещената земя от вътрешната страна на стената.
— А наказанието какво е?
Косила питаше не за да чуе отговора. Тя самата бе учила Арха на този отговор много отдавна.
— Да се обезглави пред трона.
— Нима волята на моята господарка е да се определят стражи за Стената на Гробниците?
— Да — отвърна момичето.
Под дългите черни ръкави пръстите му надменно се свиха. То знаеше, че Косила не иска да отделя роби за тази цел, а и това беше ненужно задължение, защото — какви непознати идваха тук? Едва ли някой мъж би могъл да се скита, случайно или преднамерено, на около миля от Мястото, без да бъде забелязан. Сигурно бе, че той няма да успее да приближи Гробниците. Но един страж беше дължима чест и Косила не можеше, убедително да я оспори. Налагаше се да се подчини на Арха.
— Ето тук — чу се студеният й глас.
Арха спря. Често бе минавала по тази пътека край Стената на Гробниците и я познаваше, както познаваше всяка стъпка от Мястото, всяка скала, бодил и магарешки трън. Огромната скална стена се издигаше вляво, висока три пъти колкото нея. Отдясно хълмът полегато се спускаше в плитка безводна долина, която скоро отново се издигаше в подножието на западната верига. Арха се огледа по цялата околност, ала не видя нищо, което да не беше зървала преди.
— Под червените скали, господарке.
На няколко ярда надолу по хълма личеше изригнала червена лава, която образуваше нещо като стъпало или малка издатина. Щом слезе и застана пред нея с лице към скалите, Арха осъзна, че те имаха вид на груба врата, висока четири стъпки.
— Какво трябва да се направи?
Отдавна бе научила, че на свещени места е безсмислено усилието да отваряш една врата, без да знаеш как тя се отваря.
— Моята господарка притежава всички ключове към местата на мрака.
След като се извършиха ритуалите, чрез които Арха навлезе в зрелостта, тя носеше около кръста си железен обръч, където висяха малка кама и тринадесет ключа, някои от които дълги и тежки, други — дребни като куки за въдица. Тя повдигна обръча и показа ключовете.
— Ето този — посочи Косила.
После втъкна дебелото връхче в един процеп между две вдлъбнатини на червената скала. Ключът — дълга желязна ос с две гравирани езичета — влезе в процепа. С двете си ръце и с усилие Арха го наклони наляво, но го превъртя съвсем леко.
— А сега?
— Сега заедно…
Двете натиснаха грубата скала вляво от ключалката. Трудно, ала без да заяжда и с много слаб шум, неравната плоча на червената скала помръдна навътре и открехна тясна пролука. Вътре цареше мрак.
Арха се приведе и влезе.
Налагаше се Косила, която беше тромава и тежко облечена, да се промъква през тесния отвор. Щом влезе, тя се облегна на вратата и с мъка я блъсна да се затвори.
Владееше абсолютен мрак. Никаква светлинка не се виждаше. Тъмнината тегнеше, сякаш се озоваха с отворени очи под вода.
Превиха се почти одве, защото се намираха на място, високо не повече от четири стъпки. Арха опипваше стената, докосвайки я едновременно вляво и вдясно.
— Носиш ли светлина? — прошепна момичето, както се шепне на тъмно.
— Не — отвърна зад нея Косила. Тя също бе снижила глас, но в него се усещаше нещо като насмешка. А Косила никога не се бе усмихвала.
Сърцето на Арха заигра, кръвта й кипна в гърдите. Рече си с ожесточение: „Това място е мое, аз му принадлежа и няма да се уплаша!“
На глас не каза нищо. Пое напред. Имаше само един път. Надолу, към недрата на хълма.
Косила я последва, като пъхтеше тежко. Дрехите и се закачаха и влачеха по скалите и земята.
Внезапно таванът се издигна — Арха можеше да застане изправена и да протегне ръце, без да допре стените. Въздухът, душен и застоял, сега докосна лицето й по-прохладен и влажен и лекият му полъх създаваше усещане за обширност. Арха пристъпи предпазливо напред в непрогледния мрак. Един камък се изтърколи изпод обутите й в сандали нозе, удари се о друг й тихият звук събуди ехото. То отекна с множество гласове — слаби, далечни, все по-далечни. Навярно пещерата бе огромна на шир и длъж, но не и празна — нещо в нейната тъма, повърхнини на невидими предмети или прегради, разчупваше ехото на хиляди отломъци.
— Тук сигурно се намираме под Надгробните камъни — прошепна момичето и шепотът му се разбяга из кухата чернилка, разливайки тънки като паяжина звуци, които продължително отекваха.
— Да. Това са Гробниците. Върви. Аз не мога да остана тука. Все по лявата страна. Ще преминеш покрай три отвора.
Шепотът на Косила съскаше (и слабото ехо просъскваше след нея). Тя се страхуваше, тя наистина се страхуваше. Не искаше да бъде сред Безименните, между техните гробове, в техните пещери, в мрака. Мястото не беше нейно, тя не му принадлежеше.
— Ще дойда тук с факла — каза Арха, като опипом си проправяше път край стената и се удивляваше на странните скални образувания, хлътнатини, изпъкналости, заоблености и ръбове, ту груби като въже, ту гладки като пиринч. Това определено бе ваятелство. Може би цялата пещера бе дело на древни скулптори.
— Тука светлината е забранена — рязко прошепна Косила.
Начинът, по който го изрече, накара Арха да разбере, че така е редно. Бяха в самия дом на мрака, в сърцето на нощта.
Три пъти пръстите й напипваха отвори сред подвеждащата скална тъмнина. Четвъртия отвор тя обходи с ръце на длъж и шир и влезе в него. Зад нея идваше Косила.
В тунела, отново леко наклонен, те задминаха един ляв отвор и при следващото разклонение поеха вдясно — налучкваха и опипваха пътя си в подземния мрак, в тишината на земните недра. През цялото време трябваше да вървят с разперени ръце и да следват двете страни на тунела, за да не пропуснат да преброят някой отвор или незабелязано да отминат определено разклонение. Ориентираха се само с докосване, пътят не се виждаше, а се налучкваше.
— Това ли е Лабиринтът?
— Не. Това е проходът, който се намира под трона.
— А къде е входът на Лабиринта? Арха харесваше тази игра в тъмното. Искаше да се изправи пред по-голяма загадка.
— Във втория отвор на Подземието, който задминахме. Сега потърси една врата вдясно, дървена врата, ако не сме я пропуснали вече.
Арха долови как Косила неспокойно опипваше с ръце стената и се жулеше о твърдия камък. Тя леко плъзна връхчетата на пръстите си по скалата и в миг усети гладката дървена повърхност. Блъсна я и проскърцвайки, вратата се отвори без усилие. Един миг стоя, ослепена от светлина.
Влязоха в ниска широка стая, със стени от дялан камък, осветена от увиснала на синджир димяща факла. Помещението бе душно от пушека на факлата, защото не се проветряваше. Очите на Арха смъдяха и се насълзиха.
— Къде са затворниците?
— Ето там.
Най-сетне осъзна, че трите неясни купчини в далечния край на стаята бяха хора.
— Вратата не е заключена. Няма ли стража?
— Не е необходима.
Тя колебливо надникна през димната завеса. Двата глезена и китката на затворниците бяха оковани във вериги, забити в скалната стена. Ако някой поискаше да легне, окованата му ръка оставаше вдигната, провиснала на веригите. Косите и брадите им бяха сплъстени и заедно със сенките скриваха лицата им. Единият бе полуизлегнат, другите двама — седнали или приклекнали. Бяха голи. Миризмата, която се излъчваше от тях, бе по-силна дори от димната смрад.
Един затворник сякаш наблюдаваше Арха; стори й се, че вижда блясъка на зениците му, после си помисли, че се лъже. Останалите не помръдваха с наведени глави.
Тя се извърна настрани и каза:
— Това вече не са мъже.
— И никога не са били. Те са демони, зли духове, които са готвили покушение срещу свещения живот на Бога-крал! — очите на Косила горяха в червената светлина на факлата.
Арха отново погледна затворниците със страхопочитание и любопитство.
— Как би могъл човек да нападне бог? Нима е възможно това? Вие там, как сте се осмелили да нападне-те самия жив бог?
Единият от мъжете се взря в нея изпод черната си четина, но не отвърна нищо.
— Отрязали са им езиците, преди да ги изпратят от Авабат — каза Косила. — Не говори с тях, господарке. Те са осквернени. Твои са, ала не за да приказваш с тях, не за да ги гледаш или да мислиш за тях. Твои са, за да ги предадеш на Безименните.
— Как ще бъдат принесени в жертва?
Арха вече не гледаше към затворниците. Вместо това се обърна към Косила, извличайки сила от масивното тяло, от хладния глас. Зави и се свят, от димната смрад и сажди й призляваше, но тя разсъждаваше и говореше със съвършено спокойствие. Не беше ли постъпвала така много пъти досега?
— Жрицата на Гробниците най-добре знае каква смърт ще удовлетвори нейните Повелители и тя трябва да я избере. Има доста начини.
— Нека Гобар, капитанът на стражите, отсече главите им. А кръвта да се излее пред трона.
— Като приношение на козел ли? — Косила сякаш се присмиваше над нейната липса на въображение. Арха остана безмълвна. Косила продължи да говори:
— Освен туй Гобар е мъж. А никой мъж не може да влезе в Местата на мрака на Гробниците — моята господарка положително помни това? Ако влезе, не може да ги напусне…
— Кой е довел тук тези роби? Кой им дава храна?
— Надзирателите Дюби и Юахто, които служат на моя храм: те са евнуси и могат да слизат тука в услуга на Безименните, както и аз. Стражите на Бога-крал оставиха затворниците, оковани пред стената, а аз и надзирателите ги въведохме през Затворническата врата, вратата в червените скали. Винаги се е постъпвало така. Храна и вода им се подават през тавански отвор от стаята зад трона.
Арха вдигна поглед. Зад синджира, където висеше факлата, видя дървен четириъгълник, вдълбан в каменния таван. Беше твърде малък, за да мине през него човек, но едно въже би достигнало тъкмо до средния от тримата затворници. Тя отново бързо отмести очи.
— Тогава да не носят повече храна и вода. И да загасят факлата.
Косила се поклони:
— А какво ще правим с телата, когато умрат?
— Нека Дюби и Юахто ги погребат в голямата пещера на Подземието, през която минахме — отвърна момичето, като повиши глас. — Това да стане на тъмно. Моите Повелители ще погълнат телата им.
— Ще бъде сторено.
— Правилно ли е така, Косила?
— Правилно, господарке.
— Да тръгваме тогава — каза Арха много рязко, спусна се обратно към дървената врата и излезе от Оковната стая в мрака на тунела.
Той изглеждаше спокоен и мирен като беззвездна нощ — безмълвен, невидим, лишен от светлина и живот. Тя се потопи в чистата тъма, гмурна се в нея както плувец във вода. Косила забърза след момичето, като изоставаше все повече, пъшкаше и се тътрузеше. Без никакво колебание Арха премина за втори път разклоненията, които бяха следвали и пропуснали при идването си насам, заобиколи широкото кънтящо Подземие и огъната надве, запълзя нагоре по последния дълъг тунел към затворената врата в скалите. Там се наведе и потърси дългия ключ на обръча, опасващ кръста й. Откри го, но не можа да намери процепа на ключалката. Нямаше ни лъч светлина по невидимата стена пред нея. Заопипва я с пръсти, търсейки брава, болт или дръжка, обаче нищо не откри. Къде трябваше да влезе ключът? Как ще се измъкне оттук?
— Господарке!
Гласът на Косила, умножаван от ехото, просъска и отекна далече зад нея:
— Господарке, вратата не се отваря отвътре. Няма как да излезем. Няма обратен път. Арха се облегна на скалата. Не каза нищичко.
— Арха!
— Тук съм!
— Ела!
Тя допълзя на ръце и колене като куче до полите на Косила.
— Вдясно. Побързай. Аз не трябва да се застоявам тука. Не принадлежа на това място. Последвай ме.
Арха се изправи на крака и здраво се хвана за робата на Косила. Вървяха дълго, следвайки отдясно причудливо изваяната пещерна стена, след което навлязоха в една черна дупка в мрака. Поеха нагоре по някакви тунели и стълби. Момичето продължаваше да се държи за робата на жената. Очите му бяха затворени.
Почувства върху клепачите си червена светлина. Помисли си, че отново е в стаята с факлата и не отвори очи. Но въздухът миришеше сладникаво на застояло и плесен, с дъх на познато. А краката й стъпваха като по стръмна скала. Арха се пусна от робата на Косила и открехна очи. Над главата й зееше тавански отвор. Промъкна се през него след Косила. Той ги отведе в стая, която познаваше — малка каменна килия с няколко сандъка и железни ковчези в поредицата от стаи зад Тронната зала. Дневната светлина мъждукаше сива и немощна във външния коридор.
— Другата, Затворническата врата, води само към тунелите. Тя не извежда навън. Този е единственият път за излизане. Ако съществува друг, нито аз, нито Тара го знаем. Ако го има, ти самата трябва да си го спомниш. Но струва ми се, че няма.
Косила продължаваше да говори полугласно и с някаква злост. Пълното й лице под черната качулка бе бледо и влажно от потта.
— Не си спомням завоите на този път за излизане.
— Аз ще ти ги кажа. Ала само веднъж. Ще трябва да ги запомниш, защото следващия път няма да дойда с тебе. Аз не принадлежа на това място. Трябва да дойдеш сама.
Момичето кимна. Вдигна поглед към лицето на възрастната жена и си помисли колко странно изглеждаше то — бледо от едва овладян страх и в същото време тържествуващо, сякаш Косила тайно се наслаждаваше на нейната слабост.
— После ще дойда сама — рече Арха, но когато направи опит да се откъсне от Косила, коленете й се подкосиха и стаята се завъртя пред очите й. Свлече се като малко черно кълбо в краката на Върховната жрица.
— Ще се научиш — каза Косила и все още дишаше тежко, застанала неподвижна. — Ще се научиш.