Майкъл Конъли
Примката на совата (4)

3

Видеозаписът беше стабилен и ясен, осветлението добро. Личеше, че в техническо отношение работата на полицейските оператори е напреднала доста, откакто Маккейлъб напусна Бюрото. Съдържанието обаче си оставаше все същото. Екранът показваше ярко осветена сцена на убийство. След малко Маккейлъб стопира кадъра и се вгледа внимателно. В каютата беше тихо, отвън долиташе само тихото пляскане на вълните край корпуса.

Централно място в кадъра заемаше голо тяло, вероятно на мъж, завързан с желязна тел. Ръцете и краката бяха изпънати зад гърба тъй жестоко, че фигурата изглеждаше сгъната едва ли не на четири. Трупът лежеше по очи върху стар, мръсен килим. Кадърът го обхващаше прекалено отблизо, тъй че не можеше да се разбере къде е намерен. Маккейлъб преценяваше пола на жертвата само по размерите и мускулатурата на тялото. Защото главата не се виждаше. Беше изцяло захлупена със сива пластмасова кофа. Маккейлъб видя, че парче желязна тел е обтегнато от глезените на жертвата покрай гърба, минава между ръцете и изчезва под ръба на кофата, където се омотаваше около шията. На пръв поглед това напомняше така наречения „сицилиански капан“, при който опънът на краката затяга примката и предизвиква задушаване. И наистина, жертвата беше вързана така, че накрая да предизвика собствената си смърт, когато загуби сили да удържа краката в това неестествено положение.

Той продължи да оглежда. От кофата върху килима бе протекла струйка кръв, което подсказваше, че навярно върху главата има някаква рана.

Маккейлъб се облегна назад в старото кресло и обмисли първоначалните си впечатления. Все още не бе отворил досието — предпочиташе най-напред да изгледа видеозаписа и да види местопрестъплението така, както са го видели за пръв път полицаите. Гледката вече го завладяваше. Усещаше ритуалните елементи в сцената върху екрана. Усещаше и тръпнещия прилив на адреналин в кръвта си. Той натисна бутона на дистанционното управление и записът продължи.

Докато камерата се оттегляше, Джей Уинстън влезе в кадъра. Сега Маккейлъб виждаше по-голяма част от стаята и разбра, че е част от малка, зле обзаведена къща или апартамент.

По някакво съвпадение Уинстън беше със същите дрехи, които носеше и днес. На ръцете си имаше гумени ръкавици, изтеглени върху ръкавите на якето. Детективската значка висеше на черна връзка за обувки около врата й. Тя застана от лявата страна на трупа, докато нейният партньор, когото Маккейлъб не познаваше, мина отдясно. За пръв път в записа се чу глас.

— Жертвата вече беше прегледана от съдебния лекар и оставена за оглед на място. Разположението на трупа е фотографирано. Сега ще свалим кофата, за да продължим проучването.

Маккейлъб знаеше, че тя внимателно подбира думите и поведението си, имайки предвид бъдещето — бъдещето, в което щеше да има процес срещу убиеца и този видеозапис да се появи пред очите на съдебните заседатели. Трябваше да изглежда съсредоточена и обективна, напълно безпристрастна към онова, с което се сблъсква. Всяко отклонение от тази линия би дало основание на защитата да настоява за изваждане на видеозаписа от списъка на веществените доказателства.

Уинстън вдигна ръка и намести кичур коса зад ухото си, после хвана трупа за раменете и с помощта на своя партньор го преобърна на една страна, с гръб към обектива.

Камерата се приближи, плъзна се над раменете на жертвата и хвана в едър план как Уинстън лекичко издърпва дръжката на кофата изпод брадата на мъртвеца, после бавно я изтегля нагоре.

— Готово — каза тя.

Обърна вътрешността на кофата към обектива — по стените бе засъхнала кръв — сетне я остави в отворен кашон за веществени доказателства. След това се завъртя и сведе очи към убития.

Устата беше плътно запушена с широка ивица сив лейкопласт, омотан около главата на мъртвеца. Отворените очи бяха изхвръкнали от орбитите. По роговиците им се червенееха петна от вътрешни кръвоизливи. Петна имаше и по кожата около очите.

— Кръвоизлив в роговицата — каза партньорът, сочейки с пръст очите.

— Кърт, води се запис — напомни му Уинстън.

— Съжалявам.

Уинстън подсказваше на своя партньор да не прави излишни изводи. Пак заради бъдещето. Маккейлъб разбираше, че човекът посочва очевиден факт: очните кръвоизливи бяха сигурен признак за удушаване. Но това трябваше да се обясни на съдебните заседатели от съдебен лекар, а не от полицейски детектив.

Косата на мъртвеца беше сплъстена от кръв, протекла отляво по лицето му и върху кофата. Търсейки раната, Уинстън изви главата и плъзна пръсти по черепа. Най-сетне я откри на темето. Издърпа косата настрани, за да оголи източника на кръвоизлива.

— Барни, хвани това колкото се може по-отблизо — каза тя.

Камерата се приближи. Маккейлъб видя малка, кръгла прободна рана, която навярно не проникваше през костта. Знаеше, че количеството кръв невинаги е свързано с тежестта на раната. Дори дребни, незначителни рани по главата могат да предизвикат обилен кръвоизлив. Щеше да открие подробно и официално описание на раната в протокола от аутопсията.

— Барни, заснеми тук — каза Уинстън и безизразният й глас трепна едва доловимо. — Изглежда, че върху лентата над устата има някакъв надпис.

Беше го забелязала, докато извиваше главата. Камерата се измести. Маккейлъб смътно различи няколко букви там, където лентата притискаше устните на мъртвеца. Изглеждаха изписани с мастило, но кръвта ги бе заличила. Успя да разчете само част от една дума.

— Каве — изрече на глас той. — Каве?

Не се сещаше за друга дума, започваща с тия букви, освен каверна.

Маккейлъб отново спря кадъра и се загледа като омагьосан. Онова, което виждаше, го връщаше обратно към работата му като специалист по психологически портрети, когато почти всяко разследване пораждаше у него един и същ въпрос: От чие мрачно, измъчено съзнание идва всичко това?

Думите на убиеца винаги бяха важни и издигаха случая на по-високо стъпало. Най-често те означаваха, че самото убийство е изявление или послание, изпратено от убиеца към жертвата, а сетне чрез следователите — и към целия свят.

Той стана и посегна към горната койка. Издърпа една от кутиите със стари досиета и тежко я пусна на пода. Бързо вдигна капака и започна да рови из папките за бележник с няколко неизписани страници. Докато работеше в Бюрото, Маккейлъб имаше навик да започва всяко разследване с чисто нов бележник. Най-сетне откри една папка, в която имаше само официална молба за помощ от Бюрото и бележник. Знаеше, че при толкова малко документи следствието трябва да е приключило бързо и в бележника вероятно ще има празни страници.

Прелисти бележника и откри, че почти не е използван. После взе молбата и набързо прегледа първия лист, за да види какъв е бил случаят. Спомни си го веднага, защото бе уредил всичко само с едно телефонно обаждане. Молбата беше изпратена преди десетина години от полицейски служител в градчето Уайт Елк, Минесота. По онова време Маккейлъб все още работеше в Куонтико. Полицейският доклад описваше как двама мъже подхванали пиянска свада в къщата, където живеели, после си обявили дуел и се простреляли едновременно от десет метра разстояние в задния двор. Детективът не се нуждаеше от помощ за двойното убийство, защото там всичко беше ясно като бял ден. Но го озадачаваше нещо друго. При претърсването на къщата полицаите открили във фризера нещо странно — найлонови торбички с десетки употребявани менструални тампони. Тампоните били от най-различни модели и първоначалните лабораторни изследвания установили, че кръвта по тях идва от няколко жени.

Полицаят нямаше представа на какво се е натъкнал, но се боеше от най-лошото. Молеше психолозите от ФБР да му подскажат какво могат да означават кървавите тампони и как трябва да действа. По-специално искаше да знае дали тампоните не са сувенири, събирани от серийни убийци, които са успели да останат незабелязани, докато се застреляли взаимно.

Маккейлъб се усмихна на спомена. И друг път бе имал работа с тампони във фризер. След онази молба той позвъни на полицая и му зададе три въпроса. Какво са работили двамата убити? Намерени ли са в жилището им пушки или разрешителни за ловуване? И накрая, кога започва в Северна Минесота ловът на мечки?

Отговорите на полицая бързо изясниха загадката с тампоните. Двамата убити работели към една фирма за почистване на пътнически самолети в Минеаполис. В къщата били открити няколко ловни пушки, но нямало разрешителни. И последно, сезонът за лов на мечки се откривал след три седмици.

Маккейлъб каза на детектива, че двамата едва ли са серийни убийци. Вероятно са събирали тампоните от тоалетните в самолетите и след това са ги замразявали с намерението да ги използват през ловния сезон като примамка за мечки, които надушват кръвта от километри. Обикновено ловците си служат за тази цел с обикновен боклук, но кръвта е много по-ефикасна.

Маккейлъб си спомни разочарованието на детектива, че не е разкрил серийни убийци. Явно го беше срам, че един агент от ФБР, седнал зад бюрото си в Куонтико, е разкрил загадката толкова бързо. Или пък просто се ядосваше, че националните медии няма да вдигнат шум около случая. Така или иначе, в края на разговора той рязко затвори телефона и повече не се обади.

Маккейлъб откъсна няколкото изписани страници от бележника, пъхна ги в папката заедно с формуляра и я прибра на място. После затвори капака и върна кутията върху горната койка. Натисна я малко по-силно и тя се блъсна в стената.

След като седна отново, Маккейлъб погледна застиналия кадър, после се втренчи в празната страница на бележника. Накрая извади химикалка от джобчето на ризата си и посегна да напише първата дума, когато вратата рязко се отвори и на прага застана Бъди Локридж.

— Добре ли си?

— Какво?

— Чух някакъв трясък. Целият кораб се разтресе.

— Добре съм, Бъди. Просто…

— Ах, мамка му, каква е тая ужасия?

Бъди бе вперил очи в екрана. Маккейлъб веднага вдигна дистанционното и изключи телевизора.

— Виж какво, Бъди, нали ти казах, че е поверително и не мога…

— Добре де, добре. Знам. Просто исках да видя дали не си се гътнал или нещо такова.

— Благодаря, добре съм.

— Ще поостана още малко, в случай че нещо ти потрябва.

— Нищо не ми трябва, но все пак благодаря.

— Знаеш ли, доста ток използваш. Утре сутрин, след като си тръгна, ще трябва да пуснеш генератора.

— Няма проблеми. Ще го направя. До утре, Бъди.

Бъди посочи изгасналия екран.

— Тоя тип е съвсем смахнат.

— Лека нощ, Бъди — каза нетърпеливо Маккейлъб.

Той стана и затвори вратата още преди Бъди да се обърне. Този път я заключи. Върна се към креслото и бележника. Започна да пише и след малко бе нахвърлял няколко точки.

МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ

1. Връзване

2. Гол

3. Рана на главата

4. Уста запушена с лейкопласт — „Каве“?

5. Кофа?

Вгледа се в списъка, очаквайки някаква идея, но не му хрумна нищо. Беше твърде рано. Инстинктивно усещате, че думата върху лейкопласта е ключ, който ще се превърти едва след като разбере цялото послание. Той потисна желанието да разгърне досието и да открие надписа. Вместо това отново включи телевизора и пусна записа от мястото, където бе спрял. Камерата обхващаше в близък план устата на мъртвеца и лентата върху нея.

— Ще оставим това на съдебния лекар — каза Уинстън. — Засне ли каквото можа, Барни?

— Заснех го — отвърна невидимият оператор.

— Добре, дай сега да огледаме как е вързан.

Обективът проследи желязната тел от врата до краката. Първо беше обвита около шията като примка. После слизаше покрай гръбнака и омотаваше няколко пъти глезените, които бяха изтеглени тъй високо, че петите на жертвата се притискаха в кръста.

Китките бяха вързани с отделно парче тел, омотано около тях шест пъти и стегнато на възел. Дълбоките бразди в кожата на глезените и китките подсказваха, че човекът се е борил известно време, преди да загуби съзнание.

Когато тялото беше заснето от всички страни, Уинстън нареди на оператора да заснеме целия апартамент стая по стая.

Камерата се оттегли и обхвана останалата част от помещението, служещо едновременно за хол и столова. Обзавеждането изглеждаше купено от вехтошарски магазин. Нямаше и опит за някакъв стил, мебелите изобщо не се съчетаваха. По стените висяха няколко картини като в стар, евтин хотел — пастелни рисунки в оранжево и морскосиньо. В дъното на стаята имаше голям бюфет, но вместо съдове или чаши по празните лавици се валяха само няколко книги. Върху бюфета Маккейлъб забеляза нещо странно — фигура на сова, висока около шейсет сантиметра и боядисана на ръка. Неведнъж беше виждал подобни статуетки, особено в пристанища като Авалон и Кабрильо. Най-често бяха изработени от куха пластмаса. Закрепваха ги по мачтите или върху кабините на моторниците с безпочвената надежда да пропъдят чайките и другите морски птици. Предполагаше се, че птиците ще приемат изображенията за истински хищници и няма да кацат наоколо, което би спасило лодките от техните изпражнения.

Маккейлъб бе виждал подобни сови и по покривите на обществени сгради, застрашени от ята гълъби. Но никога досега не бе чувал някой да ги слага в дома си за украшение или с някаква друга цел. Знаеше, че хората колекционират какво ли не, включително и сови. Ала за пръв път виждаше такава статуетка в частен дом. Той бързо разгърна папката и откри сведенията за жертвата. Убитият бе работил като бояджия. Маккейлъб затвори папката и си помисли, че човекът може да е задигнал фигурката отнякъде или просто да я е свалил временно, докато приключи с боядисването.

Той върна записа назад и отново проследи движението на камерата от трупа към бюфета, върху който стърчеше совата. Стори му се, че обективът се завъртя на 180 градуса, което означаваше, че совата е гледала право към жертвата и сцената на престъплението.

Макар че имаше и други възможности, инстинктът му подсказваше, че пластмасовата сова е свързана по някакъв начин с убийството. Той взе бележника и я записа под номер шест.

 

Останалата част от видеозаписа не го заинтересува особено. Тя показваше другите стаи в апартамента — спалнята, банята и кухнята. Нямаше други сови и Маккейлъб не посегна повече към бележника. Когато стигна до края на записа, той превъртя касетата и изгледа всичко още веднъж. Нищо ново не привлече вниманието му. Извади касетата и я прибра в картонения калъф. После отнесе телевизора в каюткомпанията и го намести в рамката.

Бъди лежеше на дивана с книга в ръка. Не каза нищо и Маккейлъб усети, че е дълбоко засегнат. Помисли дали да но се извини, но се отказа. Бъди проявяваше прекалено любопитство към неговото минало и настояще. Може би днешното произшествие щеше да му даде урок.

— Какво четеш? — попита Маккейлъб.

— Книга — отговори Локридж, без да го поглежда.

— Маккейлъб се усмихна. Вече нямаше съмнение, че е накарал Бъди да проумее.

— Връщам телевизора. Ако искаш да гледаш новините или нещо друго…

— Новините отдавна свършиха.

Маккейлъб погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Не бе усетил колко време е минало. Някога това му се случваше често. Докато работеше в Бюрото, редовно пропускаше обяда или оставаше в кабинета си до късна нощ.

Той остави Бъди да се цупи и се върна долу в каютата. Затвори вратата шумно и я заключи.