Майкъл Конъли
Примката на совата (11)

10

Хапнаха на открита масичка без чадър. Макар че беше мек зимен ден, Маккейлъб откри, че се поти. В Лос Анджелис по всяко време беше със седем-осем градуса по-топло, отколкото на Каталина, а той вече не понасяше подобна промяна. Вътрешните му отоплителни и охладителни системи така и не се оправиха след трансплантацията. Редовно го обливаха горещи или студени вълни.

Той подхвана небрежен разговор за сегашния случай на Бош.

— Готов ли си да се превърнеш с това дело в герой на Холивуд?

— А, не — отвърна Бош с пълна уста. — По-скоро ще ме пратят да патрулирам нощем по магистралите.

— Но нали разкри случая? Нали го спипа?

— Не се знае. Областната прокуратура не е спечелила нито един голям процес още от епохата на диското. Не знам как ще свърши. Всички адвокати казват, че зависи от съдебните заседатели. Винаги съм си мислил, че най-важни са доказателствата, но аз съм само един тъп детектив. Джон Ризън доведе консултант по подбора на заседателите — същият, дето е участвал и в делото срещу О Джей Симпсън. Изглеждат много щастливи от резултата. Ах, мамка му! Джон Ризън! Покрай репортерите и аз взех да използвам тия две имена. Това показва колко го бива да манипулира събитията, да изпипва всичко докрай.

Той поклати глава и отново захапа хотдога.

— Кой е едрият тип с него? — попита Маккейлъб. — Онзи, дето стои отзад като истукан.

— Детективът му, Руди Валентино.

— Наистина ли се казва така?

— Не, името му е Руди Таферо, Бивш полицай. Допреди няколко години работеше в Холивуд. Викаха му Рудолф Валентино заради външния вид. Май заради това напусна. Както и да е, захвана се с частна практика. Получи разрешително да дава заеми за освобождаване под гаранция. Не ме питай как, но взе да осигурява охраната на доста народ в Холивуд, Намеси се още щом пипнахме Стори. Всъщност именно Руди го свърза с Фоукс. Сигурно е лапнал тлъста комисиона за тая работа.

— Ами съдията? Как ще се прояви?

Бош кимна, сякаш най-сетне откриваше нещо хубаво в целия разговор.

— Хютън Пукотевицата. Не е мекушав, ще знаеш. И не търпи празни приказки. Наложи ли се, ще скастри Фоукс здравата. Поне това е в наша полза.

— Хютън Пукотевицата? — повтори Маккейлъб.

— Обикновено под черната тога крие кобур… или поне така си мислят хората. Преди около пет години гледаше дело срещу мексиканската мафия и когато съдебните заседатели обявиха присъдата, приятелите и близките на обвиняемия така побесняха, че едва не вдигнаха бунт в залата. Хютън измъкна пищова и гръмна в тавана. Моментално настана спокойствие. Оттогава го преизбират с по-голям брой гласове от всички други съдии в областта. Ако не вярваш, иди да погледнеш тавана на залата. Дупката още си е там. Хютън не позволява да я замажат.

Бош отхапа още един залък и погледна часовника си. Все тъй с пълна уста, той смени темата.

— Не го приемай лично, но с Гън май са стигнали до задънена улица, щом вече търсят външна помощ.

Маккейлъб кимна.

— Има такова нещо.

Той погледна хотдога пред себе си и съжали, че няма нож и вилица.

— Какво има? — попита Бош. — Сбъркахме ли, че дойдохме тук?

— Не. Просто си мислех. След палачинките в „Дюпар“ и тая чудесия, нищо чудно до довечера да ми потрябва ново сърце.

— Ако искаш да си съсипеш сърцето, другия път отскочи след „Дюпар“ до „Поничките на Боб“. Пак там, до пазара. Висок, остъклен павилион. Хапнеш ли две понички, тутакси усещащ как артериите ти се втвърдяват и почват да пукат като ледени висулки напролет. Засега още няма заподозрян, нали?

— Да, няма.

— И какво толкова, те заинтересува?

— Каквото интересува и Джей. Има нещо особено в случая. Смятаме, че вероятно убиецът тепърва ще се развихри.

Бош само кимна. Устата му беше пълна.

Маккейлъб го огледа изпитателно. Косата му беше по-къса, отколкото я помнеше. И по прошарена, но това можеше да се очаква. Все още беше с мустаци. Очите му напомняха тези на Грасиела — толкова тъмни, че зеницата почти не се различаваше. Но очите на Бош бяха уморени и от ъгълчетата им се разбягваха ситни бръчици. И все пак си оставаха живи, наблюдателни. Седеше леко приведен напред, сякаш готов да скочи на крака. Маккейлъб си спомни, че винаги бе усещал в него някаква скрита сила — като обтегната пружина. Имаше чувството, че Бош може всеки момент да превърти без каквато и да било причина.

Бош бръкна под сакото, извади слънчеви очила и си ги сложи. Маккейлъб се запита дали не го прави, защото с усетил интереса му. Наведе се, вдигна хотдога и най сетне отхапа. Вкусът бе чудесен и в същото време убийствен. Топ отново го остави върху картонената чинийка и избърса ръка със салфетката.

— Е, разкажи ми за Гън. Казват, че бил отрепка. И какво още?

— Какво още ли? Май няма друго. Той беше хищник. Използваше жените, купуваше ги. Изобщо не се съмнявам, че беше убил онова момиче в мотелската стая.

— Но прокуратурата се отказа от случая.

— Да, Гън се оправда със самозащита. Разправяше разни небивалици, но не чак такива, че да подкрепят обвинението. Претендираше за самозащита и при един съдебен процес просто нямаше как да го опровергаят. Затова подритнаха папката. Случаят е приключен, ходом марш към следващия.

— Той разбра ли, че не му вярваш?

— И още как. Знаеше много добре.

— Опита ли се да го притиснеш?

Дори и през тъмните очила погледът на Бош беше красноречив. Последният въпрос засягаше самочувствието му на следовател.

— Искам да кажа — побърза да се поправи Маккейлъб, какво стана, когато се опита да го притиснеш?

— Истината е, че така и не ни се отвори възможност. Възникна проблем. Разбираш ли, бяхме нагласили цялата работа. Аз и моят партньор отведохме Гън в участъка и го оставихме в една от стаите. Искахме да повиси там, да се поти и да си мисли за разни неща. Канехме се да свършим канцеларската работа, да попълним регистъра, а после да го притиснем и да изкопчим истината. Но не успяхме да си свършим работата. Да я свършим както трябва, искам да кажа.

— Какво стана?

— Аз и Едгар — това е моят партньор, Джери Едгар — отидохме отсреща да пием кафе и да обсъдим как ще разиграем сценката. Докато бяхме там, нашият лейтенант зърнал Гън в стаята за разпити, без да си има представа за какъв дявол е задържан. Решил да влезе и да провери дали човекът е осведомен за правата си.

Маккейлъб видя как лицето на Бош пламва от гняв, макар да бяха минали шест години.

— Разбираш ли, Гън беше дошъл като свидетел и предполагаема жертва на престъпление. Разправяше, че тя му налетяла с нож и той завъртял острието насреща й. Затова не се налагаше да му четем правата. Планът беше да влезем и да го разпитваме, докато допусне грешка. Успеехме ли, щяхме да му прочетем правата. Но онзи скапан лейтенант си нямал представа какво е положението. Просто влязъл и се раздрънкал. Оттам нататък цялата работа се издъни. Гън разбра, че сме го взели на мерник. Още щом влязохме, поиска адвокат.

Бош поклати глава и се загледа към улицата. Маккейлъб проследи погледа му. Отсреща имаше фирма за търговия със стари автомобили, над чийто паркинг се развяваха червени, бели и сини знамена. За Маккейлъб тия фирми бяха символ на Ван Нюис. Имаше ги навсякъде.

— И какво каза на лейтенанта? — попита той.

— Какво му казах ли? Нищо не казах. Просто го метнах през прозореца на канцеларията. Временно ми отнеха правата и ме пуснаха в отпуск по болест. Джери Едгар насочи случая към областната прокуратура, ония там се помотаха известно време и накрая му биха шута.

Бош кимна. Гледаше втренчено празната картонена чинийка.

— Просто провалих случая — добави той. — Да, провалих го.

Маккейлъб изчака, преди да заговори. Порив на вятъра грабна чинийката от масата и я запремята по тревата. Детективът гледаше подир нея. Не направи опит да я догони.

— Още ли работиш с онзи лейтенант?

— А, не. Той вече не е при нас. Малко след онзи случай една вечер излезе и не се прибра у дома. Откриха го в колата му. Беше спряна в тунела под Грифит Парк, близо до Обсерваторията.

— Какво, самоубил ли се е?

— Не. Някой му беше помогнал. Случаят още се води неразкрит.

Бош отново го погледна. Маккейлъб сведе очи и забеляза, че иглата на вратовръзката му има форма на чифт малки сребърни белезници.

— Какво друго да ти кажа? — продължи Бош. — Гън нямаше нищо общо. Той беше просто муха в мехлема — под мехлема имам предвид онази тъпотия, наречена правна система.

— Май не си имал много време да проучиш миналото му.

— Никакво време. Всичко, което ти разказах, стана за около осем или девет часа. После бях отстранен от случая, а Гън си тръгна по живо, по здраво.

— Но ти не си се отказал. Джей ми каза, че си го посетил в участъка един ден преди убийството.

— Да, бяха го прибрали за шофиране в нетрезво състояние, докато обикалял с колата да търси курви. Обадиха ми се, че е зад решетките. Отидох да видя как е. Мислех евентуално да го попритисна, да видя дали не е готов да пропее. Само че той беше мъртво пиян. Лежеше на пода и драйфаше. С това свърши всичко. Може да се каже, че изобщо не сме общували.

Бош погледна недоядения хотдог на Маккейлъб, после часовника си.

— Извинявай, но друго не знам. Ще ядеш ли това, или…

— Още някоя хапка и един-два въпроса. Не искаш ли да запалиш?

— Зарязах ги преди две години. Пуша само в извънредни случаи.

— Само не ми разправяй, че ти е повлияла кампанията против тютюна.

— Не, жена ми искаше да се откажем и двамата. Направихме го.

— Жена ти? Хари, отново ме изненадваш.

— Не се впрягай толкова. Минала работа. Пак съм ерген, но поне вече не пуша. За нея не знам.

Маккейлъб кимна мълчаливо, усещайки, че е навлязъл прекалено навътре в личния му живот. Побърза да се върне към случая.

— Е, имаш ли някакви теории кой може да го е убил?

Отхапа още един залък, докато Бош отговаряше.

— Предполагам, че си е намерил майстора. Някой тип досущ като него, който вече е нарушавал закона. Само не ме разбирай погрешно, искрено се надявам вие с Джей да го спипате. Засега обаче, който и да е той или тя, не е сторил нищо, за което да се разтревожа. Нали ме разбираш?

— Странно, че говориш за „той или тя“. Мислиш ли, че може да е била жена?

— Твърде малко знам, за да правя изводи. Но както казах, той дебнеше жените. Може някоя да му е видяла сметката.

Маккейлъб кимна. Не се сещаше какво повече да попита. Разговорът с Бош от самото начало си беше изстрел напосоки. Може би сам той отдавна го знаеше и просто искаше да се свърже с Бош по друга причина. Привел очи към картонената чинийка, Маккейлъб попита:

— Още ли си мислиш за момичето на хълма, Хари?

Не искаше да изрече на глас името, с което я наричаше Бош.

Бош кимна.

— От време на време. Тия неща не се забравят.

Макейлъб пак кимна.

— Да. Значи нищо… никой не си е признал за нея?

— Никой. Накрая пак опитах със Сегин, отидох да го видя в смъртното отделение една седмица преди екзекуцията. Помъчих се за последно да изкопча нещо от него, но той само се усмихваше. Сякаш знаеше, че това е единственият начин да ми отмъсти. Доставяше му огромно удоволствие, усещах го. Накрая станах да си вървя и му пожелах приятен престой в ада. И знаеш ли какво ми отговори? Рече: „Чух, че там било суха жега“ — Бош поклати глава. — Скапаняк. Карах дотам и обратно през почивния си ден. Дванайсет часа в колата, а климатикът не работеше.

Той се втренчи в събеседника си и въпреки тъмните очила Маккейлъб отново усети връзката, която някога го обединяваше с този човек.

Преди да каже нещо, чу как телефонът му забръмча в джоба на якето, преметнато върху облегалката на съседния стол. Трескаво разрови гънките на дрехата и успя да измъкне телефона, преди отсреща да затворят. Обаждаше се Браз Доран.

— Имам нещо за теб. Не е много, но става за начало.

— Може ли да ти се обадя след малко?

— Точно сега съм в централната заседателна зала. Готвим се да обсъдим един случай и аз водя съвещанието. Може да минат два часа, преди да се освободя. Позвъни ми довечера у дома, ако…

— Не, задръж така.

Той отпусна телефона и погледна Бош.

— Налага се да прекъснем. Ако изскочи нещо, ще те потърся пак, бива ли?

— Разбира се.

Бош се надигна от стола и взе недопитата кока-кола.

— Благодаря — каза Маккейлъб и протегна ръка. Успех с делото.

Бош стисна ръката му.

— И аз благодаря. Няма да е лесно.

Докато той напускаше кафенето и крачеше по тротоара към съда, Маккейлъб се загледа след него. После пак вдигна телефона.

— Ало, Браз?

— Чувам те. Е, добре, интересуваха те совите като цяло, нали така? Нямаш предвид конкретна порода. — Точно така. Според мен просто сова и толкоз.

— Каква е на цвят?

— Ами… предимно кафява. По гърба и крилете.

Докато говореше, той измъкна от джоба си два сгънати листа и химикалка. Бутна недоядения хотдог настрани и се приготви да записва.

— Добре, ето ти сега съвременните възгледи по въпроса. Совата е символ на мъдрост и истина, олицетворява знанието, представата за поглед към цялото за сметка на дребните подробности. С други думи виждането в мрака с равностойно на поглед към истината. Това е откриване на истината, тоест знание. А знанието води към мъдрост. Ясно ли е дотук?

Нямаше смисъл да си води бележки. Доран говореше всеизвестни неща. Но за всеки случай Маккейлъб записа:

Виждане в тъмното = Мъдрост

После подчерта последната дума.

— Добре, ясно. Какво друго?

— Общо взето с това разполагам относно съвременните представи. Но ако се върнем назад, става доста интересно. Нашата приятелка совата напълно променя своята репутация. Била е лошо момиче.

— Разказвай, Браз.

— Хващай молива. Совата непрестанно се появява в църковната и светската живопис през периода от ранното Средновековие до късния Ренесанс. Често я срещаме в религиозни алегории — стенописи, олтари и тъй нататък. Совата е била…

— Добре, Браз, но какво е означавала?

— Сега ще ти кажа. Смисълът се е различавал в отделните картини и е зависел от точния вид на птицата. Но като цяло совата е символизирала злото.

Маккейлъб записа думата.

— Злото. Разбрано.

— Очаквах да се развълнуваш.

— Не ме виждаш. В момента правя челна стойка. С какво разполагаш още?

— Чакай да ти изредя списъка на попаденията. Извлечени са от статии на изкуствоведи за живописта през онази епоха. Споменават се изображения на совата като символ на — цитирам — съдбовна сила, враг на невинността, самият дявол, ерес, безумие, смърт и нещастие, птица на мрака и накрая мъките на човешката душа в нейното неизбежно пътуване към вечното проклятие. Много мило, а? Последното ми допада най-много. През петнайсети век май не са продавали пържените картофи в пликчета с нарисувана сова.

Маккейлъб не отговори. Трескаво записваше всички значения.

— Прочети ми последното още веднъж.

Тя го повтори и Маккейлъб записа всичко дума по дума.

— Има и още — каза Доран. — Срещат се интерпретации, в които совата е символ на яростта и възмездието. Очевидно тя е означавала най-различни неща в зависимост от епохата и хората.

— Възмездие — повтори Маккейлъб, докато записваше. После се вгледа в листа. — Нещо друго?

— Не ти ли стига?

— Комай да. Споменава ли се къде е писано всичко това, или кои художници и писатели са използвали тъй наречената птица на мрака в творбите си?

Доран помълча. Маккейлъб чу отсреща шумолене на страници.

— В това отношение сведенията ми са оскъдни. Нямам записани книги, но мога да ти посоча неколцина художници, а и сам вероятно ще откриеш нещо по Интернет или в библиотеката на Калифорнийския университет.

— Добре. Трябва да бързам. Съвещанието ще почне всеки момент.

— Казвай.

— Добре, има един художник на име Брьогел, който нарисувал адската порта като огромно лице. В ноздрата на лицето гнездяла сова. — Тя се разсмя. — Не питай защо. Просто ти казвам каквото открих.

— Добре — отвърна Маккейлъб, записвайки подробностите. — Продължавай.

— Други двама художници, използващи совата като символ на злото, са Ван Останден и Дюрер. Нямам сведения за конкретни творби.

Маккейлъб отново чу прелиствало на страници. Помоли я да продиктува имената по букви и ги записа.

— Добре, ето още един. Казват, че из картините му било пълно със сови. Не мога да произнеса първото име. По букви се пише Й-Е-Р-О-Н-И-М-У-С. Бил е холандец от времето на северния Ренесанс. Май по ония места совите са били доста едри.

Маккейлъб погледна листа пред себе си. Току-що записаното име му се стори познато.

— Забрави да споменеш фамилията. Как е тя?

— О, извинявай. Бош. Като известната марка автомобилни свещи.

Маккейлъб застина. Не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. Гледаше втренчено името върху листа и нямаше сили да запише последните думи на Доран. Най-сетне извърна глава и се загледа към тротоара, по който бе видял да се отдалечава Хари Бош.

— Тери, слушаш ли ме?

Той се опомни.

— Да.

— Всъщност това е всичко, с което разполагам. И трябва да вървя. Съвещанието започва.

— Нещо друго за Бош?

— Нищо съществено. А и нямам време.

— Добре, Браз. Слушай, много благодаря. Задължен съм ти.

— Няма да го забравя. Обади се, когато приключиш със случая, бива ли?

— Дадено.

— Непременно.

Връзката се прекъсна и Маккейлъб бавно затвори телефона. Записа си да прати на Браз снимка на дъщеря си. Всъщност нямаше опасност да забрави. Правеше го само за да не гледа името на художника.

— Мамка му — прошепна той.

Дълго седя сам с мислите си. Изпълваше го с тревога съвпадението, че бе получил тази зловеща информация само броени минути, след като обядва заедно с Хари Бош. Огледа записките си още веднъж, но знаеше, че те не съдържат необходимите сведения. Накрая извади пак телефона и набра номера на „Справки“. След минута се свърза с личния състав на централното полицейско управление в Лос Анджелис. Чак след деветия сигнал му отговори женски глас.

— Да, обаждам се от областното управление и трябва да се свържа с един полицай от Лос Анджелис. Но не знам къде точно работи. Разполагам само с името му.

Надяваше се жената да не го попита какво общо има с областното управление. Настана дълго мълчание, после затрака пишеща машина.

Фамилията, моля.

— Ами… Бош.

Обясни как се пише, после сведе очи към бележките си, готов да продиктува и малкото име.

— А малкото… не, оставете. Само един е с тази фамилия. Йе… рони… мус. Така ли е? Не знам как се произнася.

— Йеронимус. Да, той е.

Продиктува името буква по буква и попита дали съвпада. Съвпадаше.

— Е, той е детектив трети разряд и работи в Холивуд. Искате ли номера?

Маккейлъб не отговори.

— Сър, искате ли…

— Не, имам го. Много благодаря.

Той прекъсна, погледна часовника си и пак вдигна телефона. Набра директния номер на Джей Уинстън и тя се обади веднага. Попита я дали лабораторията е дала някакви резултати от изследването на пластмасовата сова.

— Засега не. Минаха само два часа, а единият техник беше на обяд. Ще изчакам до утре, преди да им давам зор.

— Имаш ли време да завъртиш няколко телефона?

— На кого искаш да се обадя?

Той й разказа за проучването на Браз Доран, но без изобщо да споменава за Йеронимус Бош. Каза, че иска да разговаря със специалист по живописта от времето на северния Ренесанс, но вероятно срещата ще се уреди по-охотно и по-бързо, ако молбата идва от официален служител в отдел „Убийства“.

— Ще го направя — обеща Уинстън. — Откъде да започна?

— Лично аз бих опитал най-напред с музея „Гети“. Сега съм във Ван Нюис. Ако някой се съгласи да ме приеме, мога да стигна за половин час.

— Добре, ще опитам. Поговори ли с Хари Бош?

— Да.

— Нещо ново?

— Почти нищо.

— Жалко. Дочуване засега. Пак ще ти се обадя.

Маккейлъб изхвърли остатъка от обяда си в едно от кошчетата за смет и тръгна обратно към съдебната сграда, където бе паркирал джипа на една странична уличка близо до службата за освобождаване под гаранция. Докато вървеше натам, мина му през ума, че с мълчанието си е излъгал Уинстън. Знаеше, че трябва да й каже за връзката с Бош, дори и да се окажеше най-невинно съвпадение. Помъчи се да разбере какво го бе накарало да премълчи. Не откри отговор.

Тъкмо наближаваше джипа, когато телефонът му забръмча. Беше Уинстън.

— В два следобед имаш среща в „Гети“. Потърси Лий Аласдеър Скот. Заместник-директор по поддръжката на картините.

Маккейлъб извади листовете, подпря ги върху предния капак на джипа и записа името, след като помоли Уинстън да го продиктува по букви.

— Ти си светкавица, Джей. Благодаря.

— Всичко в името на клиента. Разговарях лично със Скот и той каза, че ако не успее да ти помогне, ще потърси някой друг от сътрудниците.

— Спомена ли му за совата?

— Не, идеята си е твоя.

Маккейлъб усещаше, че има още една възможност да й каже за Йеронимус Бош. Но пак премълча.

— Ще се чуем по-късно, нали?

— Да, дочуване.

Той прибра телефона и отключи колата. Хвърли поглед към службата за освобождаване под гаранция и зърна над входа на сградата голям бял плакат със сини букви:

ЧЕСТИТО ЗАВРЪЩАНЕ, ТЕЛМА!

Седна в джипа и разсеяно се зачуди дали въпросната Телма е затворничка или служителка. После подкара към Виктори Авеню. Щеше да продължи по него до магистрала 405 и след това да отбие на юг.