Майкъл Конъли
Примката на совата (17)

16

Когато съдията обяви почивка, Маккейлъб изключи телевизора. Не му се слушаха коментари от студиото. Според него защитата водеше по точки. Фоукс бе предприел хитър ход, казвайки на заседателите, че и той не харесва личния живот на своя клиент. Напомняше им, че делото е за убийство, а не за навиците на обвиняемия.

Отново се зае с подготовката за следобедната си среща с Джей Уинстън. След закуска пак бе отскочил до яхтата да вземе книгите и досиетата. Сега с помощта на ножици и лепенки изработваше експонат, чрез който се надяваше не само да впечатли Уинстън, но и да я убеди в нещо. Все още не можеше сам да си повярва. В известен смисъл сглобяването бе генерална репетиция за доказването на неговата теза. Тъй че Маккейлъб смяташе за много полезно времето, посветено на онова, което щеше да каже и демонстрира на Уинстън. То му позволяваше да види логическите пропуски и да подготви отговори на въпросите, които Уинстън със сигурност щеше да зададе.

Докато обмисляше какво точно да каже на Уинстън, тя позвъни по клетъчния телефон.

— Може да имаме напредък със совата. Не е сигурно, но се надявам.

— Какво става?

— Дистрибуторът в Мидълтън, щат Охайо, смята, че знае откъде е закупена. Някаква компания тук, в Карсън, наречена „Небесна преграда“.

— Защо смята така?

— Защото Кърт му прати по факса снимки на птицата и човекът в Охайо забелязал, че дъното на отливката е продупчено.

— Добре. Какво означава това?

— Доколкото разбрах, птиците се доставят с отделна основа, която може да бъде напълнена с пясък, за да не падат от ветрове, бури и тъй нататък.

— Разбирам.

— Има обаче един клиент, който поръчва основата да е пробита. И това е „Небесна преграда“. Искат го, защото монтират совите върху някаква джунджурия, която крещи.

— Как така крещи?

— Като истинска сова, нали разбираш. Изглежда, че така птиците се плашат още повече. Знаеш ли какъв е девизът на „Небесна преграда“? „Ние сме номер едно, когато птиците трябва да станат номер две.“ Много мило, а? Казват го всеки път, щом им позвъниш по телефона.

Маккейлъб не се разсмя. Мозъкът му работеше толкова трескаво, че просто нямаше време за хумор. Значи компанията е в Карсън?

— Точно така, близо до твоето пристанище. Сега трябва да бягам на съвещание, но мисля да отскоча дотам, преди да се видим. Можеш ли да дойдеш и ти? Ще имаш ли време?

— Добра идея. Ще дойда.

Тя му даде адреса, който се оказа на петнайсет минути път от Кабрильо, и се споразумяха за среща там в два следобед. Уинстън добави, че президентът на компанията, някой си Камерън Ридъл, се съгласил да ги приеме.

— Ще донесеш ли и совата? — попита Маккейлъб.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Тери? Вече дванайсет години работя като ченге. А мозък си имам още по-отдавна.

— Извинявай.

— Чакам те в два следобед.

След като изключи телефона, Маккейлъб извади от фризера последното тамале, затопли го в микровълновата печка, уви го във фолио и го прибра в кожената си чанта, за да хапне по пътя през залива. Надникна във всекидневната, където дъщеря му спеше в прегръдките на бавачката мисис Перес. Той докосна бузката на бебето и излезе.

 

„Небесна преграда“ се намираше в един квартал с множество магазини и складове на едро, разположен откъм източната страна на магистрала 405, точно преди летището, над което висеше дирижабълът на „Гудиър“. Дирижабълът си беше на място и Маккейлъб видя стоманените въжета, които го удържаха срещу напора на следобедния вятър, слизащ от планините. Когато спря пред „Небесна преграда“, той забеляза на паркинга служебен автомобил и предположи, че е на Уинстън. Оказа се прав. Когато влезе през стъклената врата, завари я да седи в малка чакалня. На пода до нея имаше куфарче и кашон с червена лепенка ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО. Тя веднага стана и пристъпи към гишето, зад което седеше младеж с телефонни слушалки.

— Бихте ли съобщили на мистър Ридъл, че сме тук?

Младежът, който явно водеше някакъв разговор, само кимна.

Няколко минути по-късно двамата бяха въведени в кабинета на Камерън Ридъл. Маккейлъб носеше кашона. Уинстън го представи като свой колега. В известен смисъл това бе истина, но същевременно прикриваше неофициалното му положение.

Ридъл беше приятен мъж на около трийсет и пет години, очевидно изгарящ от желание да подпомогне разследването. Уинстън надяна чифт гумени ръкавици от куфарчето си, после разкъса лепенката и отвори кашона. Извади совата и я сложи върху бюрото на Ридъл.

— Какво можете да ни кажете за този предмет, мистър Ридъл?

Без да става, Ридъл се приведе напред да огледа совата.

— Може ли да я докосна?

— Знаете ли какво, най-добре си сложете това.

Уинстън отвори куфарчето, извади още един чифт ръкавици и ги подаде на Ридъл. Маккейлъб гледаше мълчаливо. Беше решил да не се меси, ако Уинстън не допусне сериозна грешка при разговора. Ридъл неловко надяна ръкавиците.

— Съжалявам — каза Уинстън. — Среден размер са. Вие май имате по-едри ръце.

След като си сложи ръкавиците, Ридъл взе совата с две ръце и огледа долната част на основата. Надникна в кухата пластмасова отливка, след това задържа птицата право пред себе си и огледа изрисуваните очи. После я остави в ъгъла на бюрото и се върна към креслото си. Седна и натисна бутона на секретарската уредба.

— Моника, обажда се Камерън. Би ли отишла да ми донесеш една от крещящите сови? Трябва ми незабавно.

— Тичам.

Ридъл свали ръкавиците и раздвижи пръсти. После погледна Уинстън, усещайки, че тя е по-важната. Кимна към совата.

— Да, от нашите е, само че… Не знам каква дума бихте използвали. Преработена, изменена. Не ги продаваме в този вид.

— Как така?

— Е, Моника ще ни донесе образец, за да видите, но преди всичко трябва да кажа, че, птицата е. Пребоядисана и някой е махнал звуковата система. Освен това прикрепваме върху основата табелка с името на собственика, но сега тя липсва.

Той посочи задния край на основата.

— Да започнем от боята — каза Уинстън. — Какво точно са направили?

Преди Ридъл да отговори, на вратата се почука и млада жена внесе още една пластмасова сова, увита в найлон. Ридъл й нареди да я сложи върху бюрото и да махне обвивката. Маккейлъб забеляза, че тя направи гримаса, когато видя боядисаните в черно очи на тяхната сова. Ридъл благодари и жената напусна кабинета.

Маккейлъб огледа двете сови. Тяхната беше по-тъмна. Совата на „Небесна преграда“ имаше оперение в пет цвята, включително бяло и бледосиньо, а около зениците на пластмасовите й очи имаше фосфоресциращи кехлибарени кръгове. Освен това стоеше върху черна пластасова подложка.

— Както виждате, совата, която носите, е била пребоядисана — каза Ридъл. — Особено очите. Когато се замажат така, изчезва значителна част от ефекта. В пластмасовия слой са вградени частици фолио, които отразяват светлината и създават ефект за движение.

— За да мислят птиците, че е истинска.

— Точно така. Когато очите се боядисат, ефектът изчезва.

— Не смятаме, че човекът, който е направил това, се интересува от птиците. Какво друго е променено?

Ридъл поклати глава.

— Просто перата са оцветени малко по-тъмно. Сами виждате.

— Да. Казахте, че е отстранен механизмът. Какво представлява той?

— Получаваме птиците от Охайо и монтираме към тях един от двата варианта на звуковата система. Тук виждате нашия стандартен модел.

Ридъл взе совата и им показа долната част. Докато я преобръщаше, основата се завъртя и издаде силен, дрезгав крясък.

— Чухте ли?

— Да, стига толкова, мистър Ридъл.

— Извинявайте. Както виждате, птицата е монтирана върху тази основа и реагира на вятъра. Когато се завърти, издава крясък на хищник. Добра работа върши, стига да има вятър. Предлагаме и луксозен модел с електронен механизъм в основата. Той съдържа високоговорител, който издава крясъците на няколко вида грабливи птици. Не зависи от вятъра.

— Може ли да се закупи сова без механизъм?

— Да, можете да поръчате от склада резервна отливка. В случай че старата се повреди или изчезне. На открито, особено край морето, боята трае две-три години, а след това совата губи голяма част от ефекта си. Трябва да я пребоядисате, или просто да поръчате нова. Всъщност отливката е най-евтината част от комплекта.

Уинстън погледна Маккейлъб. Той нямаше какво да добави или да попита. Кимна й мълчаливо и тя пак се обърна към Ридъл.

— Добре, в такъв случай сега ни интересува дали има начин да проследим тази сова от вас до евентуалния собственик.

Ридъл се загледа в совата, сякаш очакваше тя сама да отговори на този въпрос.

— Е, това няма да е много лесно. Продаваме няколко хиляди бройки годишно. Правим доставки за магазини на дребно, освен това приемаме поръчки по каталози и Интернет. — Изведнъж той щракна с пръсти. — Има обаче нещо, което доста стеснява полето на издирване.

— Какво?

— Миналата година смениха модела. Китайците. Направили проучване и решили, че птиците смятат така наречената рогата сова за по-сериозна заплаха, отколкото кръглоглавата. Затова прибавили тези снопчета пера отгоре.

— Не ви разбирам съвсем, мистър Ридъл.

Ридъл й направи знак да изчака. После отвори едно чекмедже и се разрови из него. Накрая извади един каталог и бързо прелисти страниците. Маккейлъб видя, че основното производство на „Небесна преграда“ не са пластмасовите сови, а по-големи системи за прогонване на птици, включително мрежи и телени намотки. Ридъл откри страницата със совите и я завъртя към двамата посетители.

— Това е миналогодишният каталог — обясни той. — Виждате, че совата има заоблена глава. Производителите смениха модела през юни миналата година, тоест преди около седем месеца. Сега продаваме тези приятели. — Ридъл посочи совите върху бюрото. — С две остри снопчета пера на главата. Според нашия специалист по продажбите тия снопчета се наричали рога, а за някои хора птицата е дяволска сова.

Уинстън се озърна към Маккейлъб, който леко повдигна вежди.

— Значи казвате, че тази сова не може да е поръчана или купена по-рано от юни? — попита тя.

— По-скоро бих казал август или септември. Промениха модела през юни, но вероятно сме почнали да получаваме новата отливка чак към края на юли. Освен това сигурно сме изчакали да продадем запасите от стария модел.

Уинстън разпита Ридъл за документацията по продажбите и установи, че всички сведения за поръчки по пощата и Интернет се съхраняват в компютъра на компанията. Но очевидно нямаше начин да се открият отделните купувачи от магазини, получили доставка на едро. Ридъл се приведе над компютъра на бюрото си и натрака няколко команди. После посочи екрана, макар че Маккейлъб и Уинстън не можеха да го видят.

— Добре, проверих доставките на тези артикули от първи август насам — каза той.

— Артикули?

— Да, стандартният и луксозният модел плюс резервните отливки. Според сведенията сме изпратили по адреси общо четиристотин и четиринайсет бройки. Още шестстотин сме продали на едро.

— Искате да кажете, че чрез вас можем да проследим само първите четиристотин и четиринайсет броя.

— Именно.

— Разполагате ли с имената и адресите, на които са изпратени совите?

— Да, разполагаме.

— Ще ни дадете ли тази информация без съдебно нареждане?

Ридъл се навъси, сякаш въпросът беше абсурден.

— Нали казахте, че разследвате убийство?

— Да, така е.

— Не ни трябва съдебно нареждане. Ще помогнем с каквото можем.

— Много се радваме да го чуем, мистър Ридъл.

 

Седнали в колата на Уинстън, двамата преглеждаха компютърните разпечатки, които им бе дал Ридъл. Кашонът със совата лежеше на седалката между тях. Имаше три разпечатки — за луксозния модел, за стандартния и за отделните отливки. Маккейлъб помоли да прегледа последния списък, защото инстинктът му подсказваше, че совата в апартамента на Едуард Гън е купена специално заради ролята си в убийството и следователно не се е нуждаела от механизъм. А и беше най-евтина.

— Дано да открием нещо — каза Уинстън, плъзгайки поглед по списъка с купувачите на стандартния модел. — Защото издирването на купувачи от складове и магазини ще изисква съдебни нареждания, адвокати и… хей, от музея „Гети“ са поръчали четири бройки.

Маккейлъб извърна очи към нея и се замисли. Накрая сви рамене и пак се приведе над списъка. Уинстън също продължи прегледа, както и описанието на трудностите, с които щяха да се сблъскат, ако им се наложеше да обикалят по складовете. Маккейлъб престана да я слуша, когато до края на списъка му оставаха само три имена. От познатото име плъзна пръст по сведенията за, адреса, начина за плащане и името на получателя. Сигурно бе ахнал тихо, защото Уинстън надигна глава.

— Какво?

— Открих нещо.

Той протегна разпечатката към нея и посочи реда.

— Този купувач. Джером ван Айкен. Един ден преди Коледа е получил сова на адреса на Гън. Разноските са покрити с платежно нареждане.

Уинстън взе разпечатката и започна да чете.

— Поръчано и платено от Едуард Гън, изпратено на „Суицър Авеню“, но получено от някой си Луберт Дас. Не съм срещала в разследването подобно име. Не го помня и от списъка на наемателите. Ще се обадя на Роршах да провери дали Гън е имал съквартирант.

— Недей да си хабиш времето. Дас никога не е живял там.

Тя откъсна очи от списъка и го погледна.

— Знаеш ли кой е Луберт Дас?

— Донякъде.

— Донякъде ли? Донякъде? Ами Джером ван Айкен?

Маккейлъб кимна. Уинстън захвърли разпечатките върху кашона. По лицето й се бореха любопитство и раздразнение.

— Е, Тери, мисля, че е крайно време да ми кажеш каквото знаеш.

Маккейлъб кимна отново и хвана дръжката на вратата.

— Хайде да отидем на яхтата. Можем да поговорим там.

— Защо да не разговаряме тук, дявол да го вземе?

Маккейлъб се усмихна смутено.

— Защото съм ти подготвил нещо като аудио-визуална демонстрация.

Той отвори вратата, излезе и се извърна към нея.

— Ще те чакам там, бива ли?

Тя тръсна глава.

— Дано да си ми подготвил свестен психологически портрет.

Маккейлъб поклати глава.

— Все още не мога да ти предложа подробен портрет, Джей.

— Тогава какво можеш да ми предложиш?

— Заподозрян.

После той затвори вратата и докато вървеше към колата си, чу приглушените ругатни на Уинстън. Както крачеше през паркинга, внезапно над него падна сянка. Вдигна очи и видя в небето дирижабъла на „Гудиър“, който напълно закриваше слънцето.