Майкъл Конъли
Примката на совата (13)

12

Бош заслони очите си с длани и се приведе към прозореца до вратата на апартамента. Надникна в кухнята. Масата и мивката бяха безупречно чисти и празни. Нито чинии, нито кафеварка или поне тостер. Обзе го лошо предчувствие. Върна се при вратата и почука още веднъж. После зачака, крачейки напред-назад. Наведе глава и зърна на пода малко по-светъл правоъгълник там, където бе имало изтривалка.

— Проклятие — промърмори той.

Бръкна в джоба си и извади малък кожен калъф. Отвори го и измъкна от него два малки стоманени шперца, които бе изработил от стари ножовки. Озърна се. Наоколо нямаше жива душа. Намираше се в закътано ъгълче на голям жилищен блок в Уестууд. Повечето наематели вероятно още бяха на работа. Той пристъпи на прага и се захвана с ключалката. След деветдесет секунди вратата беше отворена я Бош прекрачи вътре.

Още от първия миг разбра, че апартаментът е пуст, но за всеки случай провери стаите една по една. Всички бяха: празни. С надеждата да открие празни шишенца от лекарства, той надникна дори в шкафчето над мивката в банята. На едната лавица имаше розова самобръсначка еднодневка. Нищо повече.

Върна се в хола и извади клетъчния си телефон. Само преди ден бе нагласил за бързо избиране номера на Джанис Лангуайзър. Тя беше помощник-обвинител по делото и през почивните дни двамата бяха обсъдили подробно показанията на Бош. Обаждането му я завари все още във временния щаб на обвинението в съдебната сграда на Ван Нюис.

— Слушай, не искам да ти развалям настроението, но Анабел Кроу е изчезнала.

— Как така изчезнала?

— Просто изчезнала, скъпа. Няма я. Стоя в апартамента, където живееше. Празен е.

— По дяволите! Не можем без нея, Хари. Кога се е изнесла?

— Не знам. Току-що открих, че я няма.

— Разпита ли домоуправителя?

— Не още. Но от него най-много да научим преди колко време си е плюла на петите. Ако бяга от съда, не вярвам да е оставила новия си адрес.

— Добре де, кога разговаря с нея за последен път?

— В четвъртък. Позвъних й тук. Но сега линията е прекъсната. Без никаква допълнителна информация.

— По дяволите!

— Знам. Каза го вече.

— Получила е призовка, нали?

— Да, получи я в четвъртък. Затова й се обадих. Да проверя.

— Добре, в такъв случай може утре да дойде.

Бош се озърна из пустия апартамент.

— Не бих разчитал на това.

Той погледна часовника си. Минаваше пет. Беше дошъл да провери Анабел Кроу последна, защото изобщо не се съмняваше в нея. До този момент нямаше никакви признаци, че смята да изчезне. А сега Бош знаеше, че цяла нощ ще се мъчи да я открие.

— Какво можеш да направиш? — попита Лангуайзър.

— Имам някои сведения за нея и ще се опитам да ги използвам. Тя трябва да е в града. Къде ще ходи, нали е актриса?

— В Ню Йорк?

— Там отиват истинските артисти. Тя е просто марионетка. Ще стои тук.

— Намери я, Хари. Идната седмица ще се нуждаем от нея.

— Ще се опитам.

Настана кратко мълчание, докато и двамата обмисляха положението.

— Мислиш ли, че Стори се е добрал до нея? — попита накрая Лангуайзър.

— Чудя, се. Би могъл да я притисне с онова, което й трябва — работа, роля, добро заплащане. Ще питам, като я намеря.

— Добре, Хари. Успех. Ако я откриеш тази вечер, обади ми се. Иначе ще се видим утре сутрин.

— Разбрано.

Бош изключи телефона и го остави на кухненската маса. Извади от джоба на сакото си тънко теста, картончета. Върху всяко картонче бе записано името на един от свидетелите, които трябваше да подготви и доведе на процеса. Под имената бяха добавени адресите, телефоните и пейджърите. Той провери картончето на Анабел Кроу, после набра номера на пейджъра й. Автоматичен глас му съобщи, че апаратът е изключен.

Той затвори телефона и отново огледа картончето. Най-отдолу беше записал името и номера на нейния агент. Реши, че това е единствената връзка, която не би прекъснала.

Прибра телефона и картончетата обратно в джобовете си. Трябваше да провери лично.