Дамян Дамянов
Лъжа ли беше първата ни ласка…

Лъжа ли беше първата ни ласка?…

Или за ласки само бях мечтал?

Затуй ли нощем все насън ме стряска

един копнеж — роден, но неживял?…

Със теб си имах някога огнище.

Там греех две премръзнали ръце.

Гордеех се пред всички с него: „Вижте,

от туй е топло моето сърце!“

Домът ми беше толкова уютен!

Бедняшки, ала спретнат беше той.

Едно дете люлеех там на скути

и тоз немирник беше мой и твой.

И мой бе оня щъркел, дето лятос

под нашия въртеше своя дом.

И моя беше ти, заради която

света бих минал три пъти пешком!…

Но моя бе и мъката, а нея

не слагах под глава, когато спях…

И този дом измислен тя отвея,

и този дом измислен стана прах…

Затуй към всеки светъл чужд прозорец

издигам днеска последа си ням

и радвам се, че вътре има хора —

дечица, смях, огнище има там!

Аз всяка чужда радост съм обсебил —

деца ли срещна — милвам с две ръце.

Светът е мой…Но ако те има тебе,

как пълно би било това сърце.