Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of Foxes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Реймънд Фийст. Лисичи крал

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 23

ISBN 978-954-585-897-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на много слепени параграфи

Глава 2
Прием

Тал се усмихна.

Беше първото му посещение в двореца след победата му на турнира в Двора на майсторите преди две години. Кралят му бе изпратил покана за галапразненството по случай пристигането на херцог Оласко.

Тал чакаше търпеливо да му дойде редът да го представят, зад цялото благородническо съсловие на Ролдем и повечето гости от други държави и малко пред най-богатите особи от простото съсловие. В очите на ролдемския двор един скуайър от Островното кралство стоеше съвсем малко над майстор на панделки с много злато.

При все това Тал изпъкваше с новите си панталони с широки крачоли — текущата тукашна мода, — с покритите с железца ботуши и широкия черен кожен колан. Бе избрал обаче да облече вече старомодна връхна дреха — жълт жакет, обшит с малки перли. Повечето други благородници се бяха спрели на прикачващата се на едното рамо военна куртка, но Нокът бе предпочел жакета, подарен му лично от краля преди две години.

При последната си среща с краля Тал се бе превърнал в център на всеобщо внимание — беше победител на Турнира на майсторите, най-великият фехтовач на света. Сега фокусът на галаприема беше Каспар Оласко, а Тал — само един от незначителните присъстващи. Когато най-сетне чу името си, младият мъж закрачи отривисто напред. Крал Карол седеше на трона, съпругата му, кралица Гертруда, бе от дясната му страна. От лявата му страна седеше принцът на Короната Констънтайн, наследникът. Тал помнеше принца като кротко момче с живи любопитни очи: усмихваше се леко, докато слушаше какво си говорят възрастните. Явно интелигентно дете. По-младите членове на кралската фамилия отсъстваха — слугите и гувернантките несъмнено подготвяха другите двама принцове и принцесата за лягане.

Вляво от Констънтайн седеше мъж, облечен в тъмночервена кадифена туника, стегната с връзки и токи от диаманти. Носеше черни гамаши вместо модните този сезон панталони с широко дъно, а краката му бяха в лъскави, но практични ботуши. И същата черна шапка, с която Тал го беше видял преди две години — голяма, от кадифе, провиснала над дясното му ухо почти до рамото, със златна емблема отляво.

Херцогът на Оласко.

Каспар Оласко изгледа младия скуайър — не точно втренчено, както забеляза Тал, защото принц Констънтайн говореше нещо на далечния си роднина. Оласко обаче преценяваше с поглед новодошлия. Тал пък бързо прецени, че Каспар е от малкото хора, способни да съсредоточават вниманието си върху две неща едновременно, рядко дарование дори сред магьосниците.

Докато се покланяше пред краля, с крайчеца на окото си Тал отново се „запозна“ с Каспар. Беше все така едър, с широки гърди и силни рамене, а мускулите, изпъкващи под впитите гамаши, издаваха и бързина. Погледна го така, сякаш бе доловил, че младият скуайър го преценява. Лицето му беше закръглено, но с леко издадена брадичка, която лишаваше физиономията му от какъвто и да било комизъм.

Пуснал си беше късо подрязана черна брада, която му придаваше още по-агресивен вид. Косата му все още беше предимно черна, макар сребристите кичури тук-там да издаваха, че минава четиридесетте. Очите му бяха като на хищник, черни и търсещи. А устата му бе пълна, чувствена, но не и изнежена, кривната почти в насмешка, както Тал вече я беше виждал.

Младият мъж се изправи от поклона си и кралят каза:

— Скуайър Хокинс, радваме се, че отново ви виждаме в нашия двор.

— Аз също се радвам, че се върнах в Ролдем, ваше величество.

Кралицата заговори с лъчезарна усмивка:

— И виждам, че се връщате при нас в облеклото, което ви подарихме на вашата победа.

Тал удостои Гертруда с най-чаровната си усмивка.

— Ваше величество, носил съм този дар само веднъж преди, в нощта на моя триумф, и се заклех никога повече да не го обличам освен в присъствието на височайшите ви особи.

Кралят кимна със задоволство.

— Много сте мил. Добре сте дошъл.

Тал разбра, че вече е освободен, така че се отдръпва при множеството гости от лявата страна на краля, за да наблюдава следващите представяния. Хвърли отново крадешком поглед към Каспар, но херцогът като че ли вече се бе съсредоточил изцяло върху разговора си с принца.

Най-сетне приключи и последното представяне, церемониалмайсторът застана пред трона и каза с поклон:

— Ваше величество, с ваше позволение?

Кралят махна с ръка и церемониалмайсторът се обърна и заяви:

— Ваши благородия, дами и господа, заповядайте в банкетната зала, за да изчакате там техни величества!

Кралското семейство се оттегли, херцог Оласко тръгна след тях. Тал знаеше, че ще изчакат в един от дворцовите апартаменти, докато всички гости се настанят, преди да пристъпят към официалната маса.

Зачака на редицата — тя се движеше бързо, поне двайсетина пажове и млади скуайъри бяха назначени в помощ на церемониалмайстора, за да настаняват гостите. След като той прошепнеше нарежданията си в ухото на поредното момче, то поемаше госта и го придружаваше до отреденото му място в залата.

Тал бе приятно изненадан, когато се оказа, че е настанен на кралската маса. Преброи набързо столовете и разбра, че между него и херцог Оласко ще има само двама-трима души. Подозираше, че мястото му на банкета е по-скоро заради желанието на Каспар да му е подръка, отколкото заради престижа му като шампион на Двора на майсторите.

Кралската фамилия пристигна и всички станаха и се поклониха, а след това останаха прави, докато кралят не се настани и церемониалмайсторът не удари по пода с обкования си с желязо жезъл. Чак тогава гостите седнаха и слугите започнаха да наливат вино и да поднасят храна.

Тал се оказа до един местен дворцов барон и съпругата му, с които Каспар подхвана небрежен разговор. След малко баронът се обърна да се запознае с Тал и подхвана въодушевено описание на победите му, все едно самият Тал не е бил там. От лявата страна на Тал седеше хубава жена на средна възраст и съпругът й, богати хора от простолюдието, които изглеждаха доволни, че седят на кралската маса, и не демонстрираха особена нужда да разговарят с когото и да било. Бяха навели глави, говореха си шепнешком и се озъртаха, явно гледаха за познати, които ще са впечатлени от това, че седят на главната маса.

По време на вечерята херцогът не обръщаше особено внимание на Тал, освен едно леко кимване и усмивка, докато поднасяха първото блюдо. В хода на пиршеството всевъзможни изпълнители предлагаха развлечения на няколко места из огромната зала. Ловки жонгльори, акробати и „магове“ с фокуснически хитрини. Особено „даровит“ поет редеше куплети, изпълнени с ласкателства към дамите и леки шеги към господата. Беше остроумен и доста вещ в римуването. В другия край на залата един менестрел от Батира пееше любовни песни и балади за геройска саможертва. Тал го чуваше достатъчно добре и прецени, че е великолепен.

Великолепен, както блюдата и всичко останало на галаприема. А и защо не? — помисли си Тал. Ролдем се смяташе за столицата на всички културни и изтънчени неща на света, или поне в тази част от света. Мода, литература, музика, всичко изтичаше от двора на Ролдем. В пътуванията си той беше установил, че много от това влияние се губи, когато човек се отдалечава от островната държава. Хората на запад изглеждаха напълно безразлични към проблемите на модата. Само в Саладор и Риланон можеше да се забележи внимание, каквото човек виждаше тук.

Но след като огледа залата, Тал прецени, че каквото и да мислят някои — че това е безсмислена проява на суетност, — дрехите все пак придават на събитието пищност и красота. Жените бяха красиви в елегантните си тоалети, облеклата на мъжете им придаваха чар — или поне толкова чар, колкото позволяваше природата.

Когато вечерята приключи, дворът насочи вниманието си към центъра на кралската маса. На никого не бе позволено да напуска, преди да напусне кралската двойка. Тези, които бяха приключили с яденето, отпиваха вино или ейл, наблюдаваха гостите наоколо или водеха небрежен разговор със съседите си.

Изведнъж Каспар каза:

— И тъй, скуайър, върнахте се при нас?

Тал се извърна, с цялата възможна лекота и безгрижие, и с подобаващата се вежливост към барона отвърна през него на херцога:

— За известно време, милорд.

Каспар отпи глътка вино и попита:

— Свършихте ли с онези „семейни дела“, за които споменахте на последната ни среща?

— Да, ваша светлост. Отне ми повече време, отколкото мислех, но вече приключих.

— Значи вече сте свободен да търсите късмета си? — Колкото и лековато да звучеше тонът на херцога, очите му бяха присвити изпитателно.

Тал отвърна с насилен смях.

— Както не ми върви на карти напоследък, наистина имам нужда от късмет, милорд.

В този момент кралят стана, а половин секунда по-късно го последва и Каспар. И докато се обръщаше да тръгне след братовчеда си, подхвърли през рамо:

— Излизам на лов на разсъмване. Да се видим при южната порта. Ще поръчам кон и за вас. Имате ли лък?

— Да, милорд — отвърна Тал на гърба на Каспар. Дворцовият барон се обади:

— Голям успех, Хокинс.

— Моля?

— Херцозите Оласко са прочути ловци от поколения. Казват, че дядото на херцога някога ловувал дракони на запад в Островното кралство. Да ви покани на лов е висока чест.

Тал се усмихна и кимна, помъчи се да изглежда подобаващо поласкан. Баронът и съпругата му станаха от масата.

Тал реши да направи една обиколка из залата, след което застана близо до изхода, изчакваше преди него да напусне някой друг. Никакво желание нямаше да се отличи като първия излязъл, макар да му се искаше да се измъкне от двореца колкото се може по-скоро.

Заговаряха го познати, а на няколко пъти и непознати, които просто искаха да се запознаят с шампиона на Двора на майсторите. Когато се приближи до кралския кортеж, Тал се изненада колко са слугите — очевидно бяха и стражи освен разносвачи на пикантни мезета и питие. Защото кой можеше да яде и пие след такава вечеря?

Съвсем неволно засече погледа на краля, който му махна с ръка да се приближи. Тал моментално се обърна и щом тръгна към краля, слугите се разстъпиха, за да му направят път. Тал се поклони.

— Ваше величество.

Крал Карол се усмихна.

— Хокинс, наистина се радвам, че отново сте с нас. Дали ще е възможно да уредим демонстрация на вашите умения тук, в двореца?

— Винаги съм на разположение на ваше величество — отвърна Тал. — Когато благоволите.

— О, чудесно. Принц Констънтайн е на възраст, в която вече се полага да изучава оръжията. Наставниците му твърдят, че дава надежди, но все пак мисля, че да види истински майстори ще даде на момчето пример за подражание. Какво ще кажете?

Тал не можеше да възрази. Първо, беше съгласен, второ — говореше с краля.

— Всяко учене започва с подражание, ваше величество.

— Правилно. Какво ще кажете за идната седмица?

— По всяко време, когато пожелаете, ваше величество.

— Да речем, преди обед. Забелязал съм, че умът е по-остър сутрин, отколкото следобед. — Обърна се към съпругата си и добави: — Но моят ум е остър по всяко време на деня, нали, скъпа?

Кралицата се усмихна и го потупа нежно по ръката.

— Вие сте мъж с много остър ум, милорд… понякога.

Кралят се изсмя и Тал също неволно се усмихна. Крал Карол Ролдемски бе единственият монарх, когото бе срещал, но се съмняваше, че другите притежават неговата сърдечна самоирония.

— Да си доведа ли противник, ваше величество? — Знаеше, че всеки ученик от Двора на майсторите и повечето инструктори с радост ще приемат възможността да посетят кралския двор и да спечелят кралското благоразположение.

— Разполагаме с изобилие от добри фехтовачи в двореца, скуайър — отвърна кралят. — Просто заповядайте в уговорения час.

— Да, ваше величество — каза с поклон Тал, прие, че са го освободили, и се оттегли.

Забеляза, че някои гости вече излизат, и реши, че и той може да си тръгне. Чу обаче зад себе си познат глас:

— Скуайър, отделете ми един момент, моля.

Тал отвърна, без да се обръща:

— Старши полицай! Каква неочаквана изненада!

Старши полицай Денис Дроган се приближи и застана пред него. Усмихна се и кимна.

— Радвам се да ви видя, скуайър.

— Какво ви води тук? — попита Тал.

Денис, мъж на средна възраст, широкоплещест, имаше глава, която изглеждаше съвършено кръгла. Поддържаше косата си късо подстригана и като че ли държеше на ефекта от това, защото то подчертаваше лявото му ухо, отхапано наполовина при някаква свада в младостта му. Носът му изглеждаше все едно е чупен многократно. Тал знаеше що за тип е — заядлив, корав и опасен мъж. Да не говорим, че бе олицетворението на закона в града.

Дроган се усмихна.

— Чичо ми все още е дворцов служител, което формално ме прави член на кралския двор.

— Ах, да, разбира се. Все пак какво ви води тук?

Дроган отпусна ръка на рамото му и го поведе към изхода.

— Вие, скуайър.

— Аз? — Тал влезе в стъпка. — И защо?

— Защото някои хора имат досадния навик да умират, когато сте в града. Помислих си, че няма да е зле да поговоря с вас, преди отново да започнем да събираме трупове.

Тал изобщо не се опита да се прави на невинен. Всъщност беше искрено огорчен.

— Денис, с теб така и не станахме приятели, но бяхме добри познати. Знаеш, че във всеки случай някой се оказваше мъртъв, защото моят живот бе застрашен. Какво да направя? Да си стоя и да кажа: „О, ако взема да се защитя, старши полицаят току-виж се притеснил! Я по-добре да се оставя да ме убият!“ Хватката на рамото на Тал стана малко по-силна, колкото за лек намек.

— О, не, в никакъв случай. Ако животът ти е в опасност, защитавай се. Просто те съветвам да се постараеш за известно време животът ти да не се оказва в опасност.

Развеселен и в същото време подразнен, Тал отвърна:

— Ще направя каквото мога.

— Само това исках да те помоля.

Тал се измъкна от месестата длан на старши полицая и излезе от двореца. Гостите отвън чакаха каляските си, но той си проправи път през тълпата, излезе през портата за пешеходци и закрачи по широката улица.

— Добър вечер, Тал. — Гласът беше познат.

— Добър вечер, Куинси — отвърна Тал, без да се обръща. Зърнал беше търговеца от Батира сред тълпата в двореца.

— Чудесна вечер е, нали?

Тал се разсмя.

— Не ме причакваш извън двореца, за да си говорим за времето, приятел.

— Ами, видях те на излизане, когато те спря старшият. Знаех, че ще дойдеш пеш на приема, вместо да наемеш карета, тъй че просто излязох преди теб и те изчаках.

— Как я караш, Куинси? — попита Тал, загледан в стария си познат под светлината на уличния фенер. Куинси де Касъл беше над тридесет и вече оплешивяваше. Лицето му беше невзрачно, ако се изключеха очите му, може би най-проницателните очи, които Тал бе виждал. Беше облечен модно, но не и екстравагантно: къс жакет с въгленочерен цвят и панталони в същия тон, затъкнати във високи до коленете ботуши. Тал знаеше, че това е последната мода в Островното кралство, както и миналогодишната тук, в Ролдем.

— Нормално.

— Наскоро си се върнал от Кралството, виждам.

Тръгнаха по улицата.

— Облеклото, да. Тъкмо пристигнах и нямах време да си поръчам нови дрехи. А и цялото това робуване на модата ми изглежда много… непродуктивно. Ако някой ме мисли за по-долен, защото се нося по миналогодишната мода, негова си работа. Това само ми носи предимства, ако се пазарим.

Куинси беше един от най-хитрите търговци в града. Родом беше от Батира, втория по важност град в Източните владения на Кралството, и се беше специализирал във висококачествени луксозни стоки. В резултат на това сред клиентелата му се срещаха доста благородници и дори кралски особи и го канеха на по-важните социални събития. Тал също така подозираше, че е агент на краля на Островите. Имаше нещо у него, което го караше да е нащрек, нещо не съвсем търговско в държането му.

— Разбирам — каза Тал. — Едва ли ти липсва проницателност, но признавам, че е логично да се възползваш от една хитрина повече. Е, и какво искаш от мен?

— Кое те кара да мислиш, че искам нещо? — попита с усмивка Куинси.

— Защото нямаш навик да дебнеш в сенките и да ми скачаш в нощта. Тази среща едва ли е случайна.

— Едва ли. Виж, ще говоря по същество. Първата причина е, че искам да те поканя на едно малко събиране вечерта този петъчник в „Доусън“. Поканил съм няколко приятни хора и после можем да отидем някъде на карти или зарове.

— Бележка на човека ми щеше да е достатъчно.

— Има и друга причина — отвърна Куинси, след като завиха на ъгъла и продължиха надолу по по-стръмния склон към квартирата на Тал. — Утре ще ходиш на лов с херцог Каспар, прав ли съм?

— Подкупваме слугинския персонал, така ли?

Куинси се засмя.

— Дадох да се разбере из двореца, че по някоя новинка тук-там, която може да се окаже полезна, ще бъде възнаградена. Е, вярно ли е?

— Да, утре на разсъмване съм на лов с херцога и свитата му. Защо?

— Ако се радваш на разположението на херцога, бих искал да ме представиш.

— Защо? — попита Тал и спря.

— Защото той е най-трудният човек за запознанство. Мога да получа аудиенция при краля по-лесно, отколкото от херцог Каспар.

— Само защото продаваш скъпоценни камъни на кралицата на добра цена.

— Не губя пари, а и ми печели голям обществен достъп. Но не и до Каспар.

— Защо толкова държиш да се срещнеш с него?

Куинси помълча малко, след което закрачи отново и подкани Тал да продължи с него.

— Търговията с Оласко е… трудна. Все едно всеки търговски концерн в херцогството е… решил да върти бизнеса по един и същи начин. Пращат агентите си в Риланон, Ролдем, Батира, Ран, чак до Кеш, но ако аз пратя някой свой агент в Опардум, ще е все едно в отпуска. Защото никой няма да му предложи сделка. Винаги са техните агенти, в нашите градове, при техните условия. Приемай или отказвай.

— Мамят в търговията, така ли?

— Не. Често бизнесът с тях е много добър. Но същината на голямата търговия е в редовните търговски маршрути, като стоките се осигуряват надеждно. Това поддържа пазара жив. Тук удар, там пропуск… Чувствам, че с тези търговски концерни се губи огромна възможност. И ако мога да се срещна с херцог Каспар, да го убедя, да речем, да поговори с някои от по-богатите концерни или дори да ме покани да посетя двора му… или ако отида от двора на херцога в някой главен търговски концерн, като „Касана“ или „Братя Петрик“, тогава ще приемат офертите ми сериозно.

Тал слушаше и кимаше, уж че се съгласява. Вътрешно си казваше: а ако можеш да вкараш и свой агент в Опардум, особено ако търгува с канцлера на херцога, тогава кралят на Островите ще има свои очи и уши близо до опасен съсед.

— Ще видя какво мога да направя. Но засега не разчитай на нищо.

— Защо не?

— Защото херцогът най-вероятно ще ми предложи място в двора си и аз почти със сигурност ще му откажа.

— Но защо?!

— Защото не ми е в нрава да служа на друг — излъга Тал. Знаеше, че преди вечерята в петъчника у „Доусън“ половината Ролдем ще е чул как Каспар е предложил пост на Тал и той е отказал. — И освен това имам няколко други предложения, които ме устройват повече.

— Е, не го обиждай много дълбоко — каза сухо Куинси.

— Ще се постарая.

Стигнаха улицата, на която живееше Тал, и се разделиха. Тал бързо влезе в квартирата си. Паско и Амафи го чакаха, убиваха си времето с игра на карти.

— Господарю — каза Паско и се надигна, щом Тал влезе.

— Събуди ме час преди разсъмване — нареди Тал, докато отиваше към спалнята си. — Ловно облекло.

— Лов ли?

— Да. Херцогът на Оласко ме покани да излезем да поизбием няколко безпомощни животинки и аз приех. — На Амафи каза: — Утре съм на лов с херцога. Като се върна, ще посетя няколко вили и имения наблизо. Тогава те представяме на света като мой прислужник и телохранител.

— Да, ваше великолепие.

— Постели си в ъгъла — каза му Паско. — Ще спиш тук. — Посочи му място на пода до вратата на Тал. — Аз спя в кухнята.

След това влезе след Тал в спалнята и затвори вратата. Докато му помагаше с развързването на луксозния жакет, прошепна:

— Всичко наред ли е?

— Естествено — отвърна Тал също шепнешком. — Като знаем репутацията на Каспар, животните няма да са толкова безпомощни, както подхвърлих. Нещо гадно като лъв или гигантски глиган, предполагам.

— Такъв тип изглежда, да — отбеляза Паско.

— Какво мислиш за новия ни приятел?

— Лош играч на карти.

— Лош играч или лошо мами?

— И двете.

— Какво друго? — попита Тал, докато Паско смъкваше ленената риза през главата му.

— Той е оръжие. Много опасно, въпреки твърденията му, че е стар. Може да се окаже полезен, стига да не се порежеш.

— Разбрах те.

— Ще го държа под око известно време.

— Той се закле.

— Може и така да е — отвърна жилавият стар слуга, — но няма да е първият мъж в историята, който е изменил на клетва.

— Накарах го да се закълне в храма на Лимс-Крагма.

Паско помисли, докато му смъкваше ботушите, после каза:

— Някои хора не се плашат и от Богинята на смъртта.

— На такъв ли ти прилича?

— Не. Но Накор заприлича ли ти на особено опасен, когато го срещна за първи път?

— Разбрах те. Дръж го под око тогава за известно време. — Тал смъкна гамашите и бельото си и се пъхна под мекия пухен юрган. — Сега излез, искам да поспя.

— Да, господарю — отвърна Паско и заотстъпва заднешком към вратата.

Тал лежа дълго в тишина. Умът му работеше трескаво. Сънят не идваше. Години наред целта на живота му бе само една: да отмъсти за унищожаването на своя народ. От всички замесени оставаха само две главни фигури: капитанът на гвардията на Каспар Куентин Хавревулен… и самият херцог. Другите вече беше убил.

Успокои се с едно от упражненията за отпускане на ума, на които го бяха научили на Острова на чародея, и сънят най-сетне дойде. Но не беше облекчителен сън. По-скоро беше пълен със сънища и образи от други места и друго време: селото му в планините и семейството му, майка му, баща му, сестра му, брат му и дядо му. Момичето, за което бе мечтал като дете, Око на синекрил примкар. В съня му тя седеше кръстосала крака, облечена в проста лятна рокля от еленова кожа, усмихната. Събуди се с болезнения копнеж, който бе мислил, че е изкоренил от себе си преди години. Обърна се и с усилие заспа отново, а сънищата отново дойдоха. Беше неспокойна нощ. Изобщо не се беше наспал, когато Паско дойде да го събуди.