Реймънд Фийст
Лисичи крал (10)

Глава 8
Задача

Тал газеше уморено през блатото.

Рота войници на Оласко, обути във високи до коленете ботуши и облечени в тежко подплатени куртки, се тътреха през дълбоката до прасците вода. Каспар му беше дал първата задача преди месец: „С бърз кораб иди до Инаска и ликвидирай банда контрабандисти, които причиняват проблеми на местните търговци“. Освен това бяха и пирати, откри Тал след два дни пребиваване в най-южния град на Оласко. Беше прекарал дълги часове в долнопробни кръчми и още по-долнопробни бардаци, но след две седмици пилеене на пари бе събрал информацията, която му трябваше.

Представи се на гарнизонния командир в Инаска, показа му пълномощията си от херцога и избра двадесетимата мъже, които сега с усилие се приближаваха към лагера на контрабандистите. Местните ги ръководеше един сержант, корав мъж, казваше се Вадески. Имаше чело като наковалня и челюст, изпъкнала напред като таран на квеганска бойна галера, а раменете му бяха широки като на херцога, макар да беше с цяла глава по-нисък от него. Тал беше виждал типажа му в не една кръчма: кавгаджия, побойник и вероятно убиец, но беше точно типът, който му трябваше за неблагодарна работа като тази.

Всички останали в отряда бяха трапери или ловци преди време, защото Тал знаеше, че му трябват хора, запознати с района. За първи път в живота си се чувстваше не на свой терен. Беше ловувал в планините и в лесове в низините, и из степите, но никога в блата.

От Инаска взеха лодка до село Имриск, където си осигуриха провизии и мобилизираха две големи плоскодънни лодки. С тях стигнаха до наветрената страна на острова, точно срещу лагера на пиратите.

Съобщили им бяха, че два малки крайбрежни кораба стоят на котва на подветрената страна, плюс над десет плоскодънни лодки, като използваните от хората на Тал. Той очакваше в лагера да има не повече от трийсетина контрабандисти. Бърза атака, взимане на пленници за разпит, подпалване на съдовете и базата — такива бяха плановете му.

Даде знак на Вадески да задържи хората на място и каза:

— Отивам напред да разузная.

Загази между странните на вид дървета с подводните им корени — нямаше представа как се наричат. Беше нащрек, очите му следяха за опасност, от хора или нещо друго. Тресавището гъмжеше от хищници: алигатори, големи гущери и особено свирепата дива котка. Повечето гледаха да стоят далече от войниците, но имаше и една особено смъртоносна водна змия, която не се боеше от хора.

Стигна суша, излезе от водата и се закатери колкото може по-безшумно по склона. Подуши дим. Надникна от върха на възвишението и видя дълга близо четвърт миля падина, — продължаваше до друг хълм, зад който успя да зърне дим, разнасян от вятъра.

Върна се и даде знак на хората си да го последват през падината. В другия край спряха и Тал даде мълчалива команда да останат на място. Изкачи се, надникна между скалите и видя пиратския лагер. Изруга и махна на сержанта да дойде при него.

Пиратите бяха поне стотина, корабите три, а лодките повече от десет.

Вадески посочи лодките и прошепна:

— Цепят от островите и нападат. После свалят цялата стока и палят търговските гемии. С трите кораба пък прекарват плячката.

— Колко често сменят лагерите?

— Непрекъснато.

Слязоха при хората си и се оттеглиха. Когато стигнаха на безопасно разстояние от разбойническия лагер, Тал попита:

— Кой беше онзи лъжлив кучи син, който ни каза, че тук имало не повече от трийсетина контрабандисти, сержант?

— Джакос от Салдома. Търговец някакъв, капитане — отвърна сержантът.

— Напомни ми да го напердаша с камшик, като се върнем, стига да се върнем. В лагера им има поне сто души. — Бързо пресметна силите си. Разполагаше с двайсет войници и само четири арбалета.

— Петима срещу един не е чак толкова зле — ухили се сержантът.

— Само ако имаме предимство — рече Тал. — Давай да се връщаме до водата, да не вземе някой от ония да реши да се качи горе да се изпикае, и да го обсъдим.

Знаеше, че да се връщат за повече хора ще е загуба на време. Контрабандистите сменяха лагера си редовно, което означаваше и че правят оглед на местността. Нямаше начин един опитен съгледвач да не забележи следите от двайсет мъже.

Щом стигнаха до брега, Тал погледна надолу.

— Какво е това? — И коленичи. Брегът бе покрит с натрошено бяло вещество, което не приличаше нито на пясък, нито на камък.

Един от войниците отвърна:

— Прилича на натрошени черупки, капитане.

— Черупки ли?

— Блатни стриди — каза друг. — Тука ги има много. Не стават за ядене, освен ако не умираш от глад. — И посочи. — Вижте ей там.

Тал погледна накъдето му сочеха и видя голяма купчина черупки. Нещо го зачовърка. Помнеше нещо за тези стриди, но не можеше да се сети точно.

Отидоха до купчината и Тал каза:

— Някой ги е струпал тук.

— Сигурно е търсил перли — каза първият от войниците и вдигна една. — Перлите им не струват много, не са като морските, но все има пазар. Всякакви типове обикалят покрай тия блата, вдигнат бивак, помотаят се и се преместят.

Тал постоя мълчаливо, оглеждаше черупките в шепата си. Накрая попита:

— Какво става, когато ги изгориш?

— Получава се бяла пепел — каза друг. — В моето село винаги ги горят.

— Бяла пепел? — повтори Тал замислено. — И за какво я използвате?

— За сапун. Смесва се с лой. Гадна работа, направо ти смъква кожата, но иначе мие добре. И за пране става, ако го изплакнеш бързо. Иначе ще ти пробие дупка в ризата.

Тал се ухили.

— Аха, спомних си! Чел съм го това! — Махна на сержанта. — Постави двама часови в дерето. Ако видят нещо, да дойдат на бегом. — Вадески бързо назначи двамата часови, а Тал продължи: — Сега запалете огън, ето там. — Посочи едно сухо място над водата. — И започнете да събирате черупки. Колкото можете повече. След това опразнете мешките си.

Огънят горя през целия следобед. Тал гледаше как се трупа голямата купчина бяла пепел. Щом слънцето започна да се снишава, каза:

— Нападаме по залез. Вечерният вятър би трябвало да е зад гърба ни, нали, сержант?

— Вярно, капитане — отвърна Вадески. — Вятърът по тия острови е съвсем постоянен. Мъртвило като гробница по изгрев, хубав ветрец всяка привечер.

— Чака ни мръсна работа, сержант. Вадески отвърна с определено зла усмивка:

— Ей това най го обичам, капитане!

 

 

Двадесет и един души стояха приведени под билото на възвишението. Тал надникна и видя, че част от пиратите са се струпали край голям лагерен огън, други се изтягаха лениво наоколо. Даде знак на хората си и те се развърнаха в редица на ниския хребет, с двама стрелци в средата и по един в двата края.

Беше дал ясни указания на войниците си. Сега трябваше само да изчака вятъра. Слънцето докосна хоризонта на запад и той усети първия по-силен порив. Кимна и каза тихо:

— Сега.

Бойците му се изправиха и зачакаха. Един от контрабандистите ги видя и извика. Разбойниците награбиха оръжията си и се подготвиха за атака. Тал бе заповядал на своите хора да стоят на място.

Двете групи стояха неподвижно една срещу друга, а после Вадески изрева:

— Е, какво чакате, гадни шибаняци?

Пиратите нададоха рев и връхлетяха. Разстоянието от брега до възвишението, на което стояха хората на Тал, бе стотина разтега, повечето — с лек наклон нагоре. Тал изчака първите нападатели да се доближат на двайсет крачки и извика:

— Хайде!

Бойците му надигнаха мешките и започнаха да хвърлят във въздуха шепи от бялата пепел. Вятърът я поде и я отвя в очите на нападателите. Изведнъж връхлитащите мъже започнаха да хвърлят оръжията си, да падат и да крещят от болка.

Четиримата с арбалетите стреляха и четирима пирати паднаха поразени. От стотината атакуващи пирати само десетина бяха прикрили очите си и успяха да стигнат до линията на Тал, но хората му бързо ги посякоха.

— Трябват ми пленници! — извика Тал.

За по-малко от десет минути клането приключи. Тал имаше само двама ранени бойци, и двамата с повърхностни рани, а четирима пленници седяха на брега до лодките и се мъчеха да измият очите си с мокри парцали.

Сержант Вадески се приближи.

— Капитане, има нещо, което трябва да видите.

Тал тръгна след него до мястото, където бойците му вече копаеха ровове да погребат убитите.

— Какво има?

— Погледнете им краката — каза сержантът. Мнозина от избитите контрабандисти бяха с ботуши.

— Тези не са моряци.

— Не са — потвърди сержантът, наведе се над най-близкия и дръпна ризата му. — Погледнете това, сър.

Под ризата на мъртвеца имаше медальон.

— Бас, слагам, че ще намерите същото и на другите, сър.

— Какво е това?

Вадески го дръпна от врата на мъртвия и му го подаде. На медальона бе изобразена глава на ревящ лъв.

— Носят го Черните лъвове, сър.

Тал поклати глава.

— Не разбирам.

— Черните лъвове са специална група, сър. Войници на служба при принца на Салматер. Това не са пирати, сър, а войници, прехвърлили границата, за да нанасят щети.

Тал погледна четиримата пленници и видя, че един от тях също е с ботуши. Отиде при него и го срита. Мъжът вдигна глава и примига, после възкликна:

— Сляп съм!

— Най-вероятно — отвърна Тал. — Или поне за известно време.

— С какво ме ослепихте?

— С луга — отвърна Тал. — Пепел, съдържаща луга. Сега обаче аз задавам въпросите. Кой беше офицерът ви?

— Не разбирам за какво говорите.

Тал кимна на Вадески и той изрита пленника с все сила. Мъжът се преви и изрева от болка. Лежа на пясъка цяла минута, без да може да си поеме дъх, накрая вдиша хрипливо.

— Изобщо не сте пирати — каза Тал. — Вие сте войници на Салматер. Преминали сте границата и сте влезли в територията на Оласко. Ако ви отведа в Опардум, това ще означава война.

— Контрабандист съм — изхриптя мъжът.

— Добре. — Тал махна на Вадески. — Ще останем тук за нощта, а утре ще изгорим лодките, освен една. — Посочи трите малки кораба в заливчето. — Изпрати хора да видят дали няма още от тези главорези, скрити на тях, и ако няма — какъв товар има в трюмовете. Ако можете, прехвърлете целия товар на един от корабите и ще отплаваме за Инаска. Прати четирима да докарат нашите лодки от другата страна на острова. Искам да отнеса тази новина на херцога колкото може по-бързо.

— А този? — попита сержантът.

Тал погледна свития на пясъка мъж. Вадески сигурно му беше счупил някое ребро. Каза безжалостно:

— Накарай го да проговори.

— С удоволствие, сър.

Старият войник зарева заповеди, а Тал тръгна към огъня. В един голям железен котел бълбукаше нещо. Той взе една дървена лъжица и го опита — оказа се проста, но съвсем приемлива рибена яхния. Махна с ръка на един от войниците си и му каза:

— Предай на останалите: тази вечер сме на топла храна. След като заровите труповете, поставете постове и хората може да се нахранят.

— Слушам, капитане.

Тал коленичи и огледа струпаните около огъня торби. Имаше достатъчно хляб и сухи плодове, за да стигнат за хората му за четири-пет дни. Повече от достатъчно, за да компенсира провизиите, които бяха хвърлили, за да приберат пепелта в мешките си. Въздъхна. Сигурен беше, че това е само първата от многото проклети задачи, които щеше да му възлага Каспар.

Ако искаше да реализира амбицията си да унищожи напълно херцога на Оласко, трябваше да е добър и верен слуга дотогава, докато херцогът не разкриеше истинската си природа и не го предадеше. Едва тогава щеше да е освободен от клетвата си и щеше да може да го убие.

Но този ден бе твърде далече, защото трябваше да научи още много неща. От друга страна, Тал беше търпелив.

Взе една дървена паница от купчината наблизо и си сипа яхния. После си отчупи къшей хляб и седна. Имаше и няколко бутилки вино, но той реши да ги остави за хората си. Топна къшея в яхнията и отхапа. Чу как пленникът закрещя.

 

 

Докато Каспар четеше донесението, Тал стоеше мълчаливо.

— Добре си се справил, Тал — рече Каспар и остави пергамента на масата. — Докладът ти е подробен. Докараните стоки ще изплатят цената на неприятността, която си създадохме, но какво да правим с принца на Салматер?

— Да му изпратим послание, сър?

— Да, точно това си мислех. — Вдигна един медальон от купчината, която Тал бе поставил на масата пред него. — Мисля, че ако му ги изпратим тези, ще бъде достатъчно красноречиво.

— Сигурен ли сте, ваша светлост?

Каспар се отпусна в стола и го изгледа.

— Още нещо ли имаш за мен, скуайър?

— Контрабандата беше само дребна неприятност, ваша светлост. Вредяла е на някои търговци и може би е отклонявала малко доходи от мито от трезора ви, но не е мащабен проблем. Защо да праща елитни бойци за такова дребно начинание?

— Какво имаш предвид?

— Само идея, ваша светлост. Войникът, когото заловихме, не знаеше нищо, но офицерът му е имал заповеди, несподелени с останалите. Разбрахме го от войника, преди да умре. Другите трима пленници се оказаха обикновена сган — бандити и пристанищни плъхове, хванали се заради лесна плячка. Но намерихме ето това.

Тал махна на един слуга и той постави пред херцога едно сандъче. Каспар го отвори и видя в него прибори за писане и страници, изписани с тайни бележки, на други се виждаха изчертани линии.

— Картираща експедиция? — попита учудено херцогът.

— Да, ваша светлост.

— С каква цел?

— Описание на директния маршрут от станция Майцел до Портал Оласко. Проучих картите на района, преди да замина. След като вече бях там, зная, че те са непълни и неточни. Това, което прилича на голям воден път, се оказва плитчини, запълнени с наноси, и на места има набелязани острови, които не съществуват, пясъчни струпвания, които се местят, и всякакви други рискове за дълбоководни съдове. — Посочи една от скиците. — Ако съм разбрал добре кода им и тези рисунки, те се връщаха от успешна експедиция — и то не първата. — Посочи една страница. — Почти са привършили. Зная от благонадеждни източници, че има само един достъпен маршрут от пункта, където бяха спрели, до самата река. Щяха да го открият на следващото си пътуване, сигурен съм.

Потърка за миг разсеяно брадичката си, след което добави:

— Ако на север започне война, с един пряк маршрут, който да им позволи да завземат Портала, без да им се налага да се сблъскват с вашите сили в Инаска или тук в Опардум, това би им дало стратегическо предимство: ще държат укрепен град на западния ви фланг и ще ви отрежат всякакво снабдяване. По моя преценка с една атака на Инаска откъм вътрешната островна група, съчетана с морски щурм, градът може да бъде завзет за по-малко от седмица.

— Наистина ли? — каза с усмивка херцогът. Обърна се към капитан Хавревулен и попита: — Вие какво мислите, капитане?

Капитанът отвърна невъзмутимо:

— Мисля, че трябва да укрепим Инаска и да изпратим строга нота до Салматер.

— Аз също — каза Каспар и погледна Тал. — Добре се справихте, Хокинс. Капитан Хавревулен, съставете план за укрепяването на Инаска и ми го представете утре.

Капитанът се поклони и излезе. Каспар отново се обърна към Тал.

— Искам утре да започнете да нанасяте тази информация на нашите карти. Осъвременете ги. — Отпусна се в стола и добави: — Сега вървете да се измиете и да си починете преди вечерята. Това е всичко.

Тал се поклони и излезе. Амафи го чакаше, беше приготвил банята.

— Господарю, следващия път трябва да ме вземете със себе си. Трябва ви човек да ви пази гърба. — Амафи сниши глас. — Слугите чуват това-онова. Това място не е добро. Прекалено много политически съперничества и заговорничене.

— Виждам, че усвояваш езика добре — каза Тал, докато се потапяше в горещата вана.

— Вие заповядвате, аз се подчинявам, господарю. — Амафи натри със сапун едно кисе и махна на Тал да се наведе, за да може да му изтърка гърба. — Мое предимство е, че повечето хора не разбират колко съм умен и си мислят, че не разбирам езика им. Тъй че клюкарстват и се изпускат за някои неща.

— И какво толкова си разбрал?

— Целият слугински персонал се бои от Лесо Варен. Слугите му идват и си отиват, не се задържат дълго. Единствените хора, които го посещават, са херцог Каспар и понякога лейди Роуена.

— Хм. — Тал се зачуди какво ли е замислила Роуена. Той спазваше указанията на Конклава и не правеше никакъв опит да я заговори извън нормалния социален контакт, произтичащ от това, че и двамата служеха в двора на Каспар. Когато се виждаха — например на вечеря или по друг повод, — и двамата изпълняваха ролите си безупречно и никой не подозираше за предишната им връзка. Все пак Тал често си мислеше каква ли е нейната задача. Това, че посещаваше Варен, изостряше любопитството му.

Амафи продължи:

— Никой не знае Варен да е направил нещо лошо, но всички мислят, че е магьосник и зъл човек.

— С това съм склонен да се съглася — отвърна Тал. — Друго какво?

— Повечето по-стари слуги помнят херцог Каспар като съвсем друг човек, особено като момче. И обвиняват Варен, че е променил характера си.

— Човек избира.

— Вярно, но изборът, който прави, зависи от избора, който му се предлага.

— Понякога си доста проницателен, Амафи.

— Благодаря, ваше великолепие. Херцог Каспар много обича сестра си. Нищо не се отказва на лейди Наталия. Тя обича мъже, коне, луксозни тоалети и приеми. Тук има много забавления, поне по едно на седмица. Мнозина се домогват до ръката й, но Каспар я пази за важен брачен съюз.

— Иска да я направи кралица на Островите — каза Тал.

— Не съм експерт в политиката, ваше великолепие, но мисля, че това няма да стане.

— Съгласен съм — отвърна Тал и стана. Амафи го загърна в хавлиената кърпа и попита:

— Какво ще желаете до вечерята, господарю?

— Да хапна. Донеси хляб, сирене и вино, докато се обличам. След това намери онзи паж, Рудолф, и му кажи да дойде. Мисля, че е време да поразгледам цитаделата.

— Пак ли? — Амафи сви рамене. — Мислех, че сте видели всичко.

Тал се усмихна.

— Едва ли. Тук има неща, за които имам само смътна представа, Амафи.

— Разбирам, господарю. Тръгвам веднага.

И Амафи се поклони и излезе.

Тал почна да се бърше. Толкова много неща имаше да научи. Стига да останеше жив достатъчно дълго, за да ги научи.

 

 

Рудолф го поведе по някакъв коридор, чист, но очевидно рядко използван.

— Тези помещения са празни, скуайър — каза момчето. — И всички са заключени. — Погледна го. — Е, това е. Видяхте вече всичко, от единия край на цитаделата до другия.

Тал се усмихна.

— Не е всичко, обзалагам се.

— Е, освен складовете в пещерите…

— Пещери?

— Има пещери, които се използват за складове зад цитаделата, скуайър. Големи, усойни и тъмни. Казват, някои били дълги цели мили. Няма причина да ходите там, но ако трябва… — Обърна се и понечи да тръгне.

Тал сложи ръка на рамото му.

— Не, някой друг път може би. Как все пак се стига до тези пещери?

— Има няколко входа, скуайър. Единият е зад оръжейната, но винаги е заключен и само капитан Хавревулен и лично херцогът имат ключове. Има друг зад кухнята, през вратата, през която се излиза за изхвърляне на боклука на сметището, и още един от онази стара стая, която ви показах, с всичките мебели, които пазим за лейди Наталия, когато й хрумне да си промени обзавеждането. И след това тъмницата, но едва ли държите да ходите там.

— Не държа — съгласи се Тал.

— Има и още една врата, която излиза някъде другаде, но не помня точно къде. — Погледна го и добави: — Показах ви всичко, за което знам, сър. Останаха само покоите на магьосника, скуайър, но не мисля, че държите да ходите там.

— Вече бях там — каза Тал и момчето зяпна от удивление. — Имам предвид слугинските проходи.

— Слугинските? Но никой от благородниците не минава през тях. Дори и аз не ги знам всичките, сър.

— Защо не ми покажеш тези, които знаеш?

Рудолф сви рамене и го поведе.

— Насам, сър, но ако ме питате, това е малко странно желание.

Тал се засмя.

— Тогава защо не си го затаим между нас?

— Нито дума, скуайър — отвърна Рудолф и го поведе към кухнята.

 

 

Вървяха по толкова тесен коридор, че Тал почти забърсваше стените с рамене. Рудолф държеше запалена свещ.

— Този води до покоите на херцога, скуайър. Не можем да се доближаваме много, освен ако не сме повикани.

Точно както Тал беше очаквал, имаше проходи, невидими за обитателите и гостите на цитаделата. Използваха се от слугите, за да донасят и отнасят през тях всевъзможни неща. Пране и храна, тоалетни ведра и вода се мъкнеха по тези тесни коридорчета, за да не се създават неудобства за благородниците и, както се досещаше Тал, тези проходчета често се използваха за бърз преход от една част на сградата до другата.

Подозираше, че не един благородник се е промъквал през тези проходи на път за спалнята на жената или дъщерята на друг благородник, и не една прелестна дама се е провирала през тях към покоите на благородник също така.

Подминаха едно стълбище и Тал попита:

— Рудолф, това накъде води?

— На горния етаж, скуайър — отвърна момчето, вече явно много отегчено от обиколката.

— Знам това, момче. Къде на горния етаж?

— Не мога да кажа в момента, сър. Ние гледаме да не ги използваме тия стълбища. Повечето са толкова стари и изгнили, че можеш да паднеш и да си счупиш врата. А като носиш поднос, е трудно да се качваш и слизаш. Тъй че просто не ги използваме.

Тал за миг затвори очи, за да си припомни наученото за проходите горе, и доби доста точна представа къде свършва стълбището. Както подозираше, макар входовете долу в цитаделата — най-вече в кухнята и пералнята — да бяха обикновени врати, то почти всички изходи бяха тайни: някои в килери, други зад гоблени. Зачуди се дали дори самият херцог познава всички тези проходи, макар да му беше трудно да повярва, че толкова предвидлив човек като Каспар ще е останал в неведение за нещо, което може да се окаже уязвимост. Но от друга страна, дори най-умните хора приемаха твърде много неща за даденост и ако родителите му не бяха знаели за всички тези скрити проходи, то и Каспар можеше да не ги знае.

Реши, че ще е добре скоро да се върне в тези тайни проходи и да ги проучи добре. Също както трябваше да разгледа и тъмницата, и пещерите.

Щеше да стои настрана само от покоите на Каспар и стаите на Лесо Варен.

— Мисля, че стига вече — каза накрая. — Покажи ми най-бързия път до квартирата ми.

— Благодаря ви, скуайър — отвърна момчето, без да крие облекчението си. — Икономът ще ме пребие, ако закъснея още малко.

— Не се притеснявай. Ще му кажа, че си ми трябвал.

— Благодаря, скуайър. Само че това няма да свърши работа. Той смята, че рано или късно ще трябва да се науча да съм на две места едновременно.

Тал се засмя.

 

 

Тал стоеше смълчан, обзет от чувство много близо до триумф. Намираше се на изхода на пещера с изглед към дълбоко дефиле, все още загърнато в полумрак — светлината на ранното утро огряваше скалите на половин миля отсреща. Погледнеше ли надолу, се чувстваше почти замаян от радост.

Няколко дни след като се бе върнал от мисията си до Южните острови, Каспар го повика и му каза, че на другия ден тръгват на едноседмичен лов. Тал нареди на Амафи да му приготви багажа, взе резервни тетиви и стрели от оръжейната на херцога. После, малко преди вечеря, стомахът му се разбунтува и го повали убийствено стомашно разстройство — или от нещо, което бе хванал на връщане от островите, или от нещо, което бе изял заранта. Изкара деня на легло или в тоалетната. Не можеше дори да задържи вода, без да я изхвърли веднага.

Лекарят на херцога дойде да го види и му даде да изпие някаква ужасна отвара, но Тал я повърна само след минута. Лекарят поклати глава и му нареди да остане на легло поне три дни. Каспар му изпрати бележка, в която му пожелаваше да се оправи и го канеше да се присъедини към групата, ако се възстанови скоро.

След заминаването на Каспар го втресе, изпоти се и спа цял следобед. Събуди се жаден. Вече не повръщаше. През нощта спа спокойно, а на следващата сутрин каза на Амафи, че няма да се присъедини веднага към лова. След което реши да използва времето, с което разполагаше, за да проучи пещерите зад цитаделата.

Облечен в черно и с фенер в ръка, същата нощ се промъкна в по-долните зимници на цитаделата, бързо се оправи през слугинските коридори и стигна до кухнята. Тъй като херцогът и повечето му придворни бяха на лов, кухненската дейност бе сведена до минимум и той лесно успя да избегне няколкото помощник-готвачи, работещи късно през нощта, намери древните пещери, за които му бе казал Рудолф, и ги огледа. Както го бе уверило момчето, някои от тях продължаваха цели мили в скалните недра. Първата нощ му беше трудно, защото макар треската и разстройството да му бяха минали, все още се чувстваше изтощен.

На втората нощ откри един дълъг тунел, по който явно не бе минавано от много дълго време. Тунелът го изведе в огромна пещерна галерия с три прохода, водещи на изток. В един от тях смътно се долавяше полъх и Тал тръгна по него.

Отне му три нощи проучвания, но накрая откри изхода, където стоеше сега. Остави фенера и огледа дълбокото дефиле, което картите в библиотеката на херцога ясно обозначаваха като най-голямата преграда зад укреплението. Високо горе между двете срещуположни скални стени на дълбокия прорез в земята се виждаше изсветляващото небе. А точно пред себе си Тал видя нещо съвсем неочаквано: пътека, слизаща по отсрещната страна на дефилето. Пристъпи до ръба, погледна надолу и видя друга пътека. Проследи я с очи в ранната утринна светлина и видя нещо, което не беше и сънувал, че е възможно да съществува: средството за преодоляване на пропастта, която бе пазила задната страна на цитаделата векове. Тези пътеки не бяха естествени. Някой древен боен главатар или ранен херцог на Оласко ги беше изсякъл в скалите. Бяха достатъчно широки, та двама и дори трима мъже да вървят рамо до рамо. Не бяха отбелязани в никакви документи в библиотеката на Каспар. Тал прецени, че някой стар владетел е пожелал да си осигури бърз изход от Опардум, изход, за който освен него са знаели малцина.

Заслиза предпазливо към дъното на пропастта. Не беше трудно, защото пътеката бе широка и равна. На дъното имаше два каменни стълба. Още два, еднакви с тях, се виждаха на отсрещния бряг на неравния каменист овраг. Някога тук трябваше да е текла вода, но в някой по-късен етап водоизточникът беше пресъхнал или потокът се бе отклонил. Тал мина през скалистото дере и погледна нагоре. Изкатерването щеше да е неприятно, но можеше да се справи. Реши обаче да не си прави труда. При следващото си идване тук щеше да е от другата страна с инженерна част, която щеше да вдигне мост през скалистото корито за няколко часа.

Тръгна обратно. Щеше да се е стъмнило, докато се прибере в квартирата си, и Амафи нямаше да пуска слуги да притесняват „спящия“ му „болен“ господар. А утре Тал щеше да се събуди достатъчно възстановен, за да присъедини към Каспар в лова, и никой нямаше да разбере, че е открил очебийната слабост на цитаделата. За миг си помисли дали да го сподели с Амафи, но реши да не го прави. Не можеше да споделя нещо, което не знае. Освен това, колкото и верен да беше бившият убиец, откакто бе дошъл на служба при него, Тал не беше сигурен дали винаги ще му остане верен. Спомни си баснята на Накор за скорпиона, убил жабата, докато го пренасяла през реката, с което се беше обрекъл сам, и реши, че Каспар може би не е единственият скорпион, с който трябва да се съобразява.

След убийството на Гарвана в земята на ородоните Тал често си мислеше как би могъл да надвие Каспар. Представяше си как го пробожда със сабята си и му казва кой е всъщност. Представяше си как се промъква в покоите му в тъмна доба по тайните проходи за слугите, за да избегне охраната му. Сега, изглежда, имаше и друг избор.

 

 

Тал седеше и гледаше в няма почуда как слугите внасят мечока. Бяха го дали на майстор в Ролдем да го препарира и подготви за показ и го бяха донесли в деня, преди Каспар и свитата му да се върнат от лова. Мечокът беше изправен на задните си крака, с озъбена муцуна. Събраните благородници и привилегировани хора от простолюдието в Опардум гледаха зяпнали.

— Почитаеми гости, дами и господа — заяви херцогът, — последния път, когато това животно се изправи така, го видях много отдолу, паднал на земята, и очаквах да ме разкъса. Нямаше да съм тук тази вечер сред вас, ако не бяха бързите и героични действия на най-новия член на двора. Приятели, позволете ми да ви представя Талвин Хокинс, моя спасител.

Махна с ръка на Тал да стане и той се подчини и се поклони. Чуха се учтиви ръкопляскания. Каспар му махна да седне и продължи:

— Тази мечка ще стои изложена с другите ни придобивки в Залата на трофеите, с паметна плочка, описваща благородния подвиг на скуайър Хокинс. А сега — да продължим нашето празненство.

Приглушеното бръмчене на разговорите се поднови. Офицерът до Тал, лейтенант Адрас, каза:

— Голям късметлия сте, скуайър. Никой не се издига толкова бързо, колкото хората с късмет.

Тал кимна. Наталия му хвърли бърз поглед, докато се преструваше, че слуша разказа на един от старшите съветници на херцога. Усмихна му се за миг и отново насочи вниманието си към придворния. Лейтенантът забеляза погледа й и подметна:

— Полека обаче, скуайър. За нашата дама се знае, че… да го кажем, че не взима пленници — довърши с кикот.

Тал го погледна.

— Нима?

— Не че имам опит от първа ръка, ако ме разбирате, скуайър. Аз съм най-обикновен лейтенант от кавалерията, не съм дори член на дворцовата гвардия. Позволяват на неколцина от нас да присъстват тук на пировете от време на време, но предполагам, че следващия път редът ми ще дойде някъде след година или повече. — Кимна към другия край на масата, където седеше капитан Хавревулен, и продължи: — Нашият почитаем капитан Куинт е единственият войник в херцогството, който би могъл да си помисли за такъв ценен трофей. Останалите можем само да зяпаме с обожание. — Отпусна се в стола и изгледа Тал с възхищение. — Виж, вие, скуайър, сте с благородно потекло, шампион сте на Двора на майсторите и — ако се съди по големината на тази мечка — сте добър ловец. И тъй като нашият господар не е човек, който раздава похвали току-така, е явно, че ви е в дълг. Така че имате шанс, колкото и малък да е, да ухажвате нашата дама.

— Дамата е най-ценното съкровище на херцога — отбеляза Тал. — Готов съм да се обзаложа, че ще се омъжи за онзи принц, който донесе най-големи облаги за Оласко.

— Явно не сте селско момче, Хокинс — отвърна със смях лейтенантът.

Тал знаеше, че ако бе продължил връзката си с Наталия, щеше да се изложи на риск, но пък ако отблъснеше попълзновенията й, щеше да си създаде могъщ враг.

Погледна красивата блондинка, увлечена в разговор с един от многото присъстващи придворни. Лейди Роуена се бе появила тази нощ ръка за ръка с Каспар и това за Тал беше първата възможност да я види, откакто се беше върнал в Опардум от Южните острови.

Отсъствала бе при завръщането му в града под предлог, че е отишла да навести семейството си. Тал знаеше, че няма семейство, тъй като бе отраснала на Острова на чародея, и затова се чудеше какво е замислила. Знаеше, че ще е невъзможно да го разбере. И той, и бившата му любима бяха затънали дълбоко в ролите си и никой нямаше да признае съществуването нито на Нокът на сребърния ястреб, нито на Алисандра.

Винаги, когато я видеше, си спомняше за изпитанието, което му бяха наложили с нея. Съжалението, което изпитваше, бе нищожно, защото знаеше, че тя е едно сломено същество, лишено от истински чувства към когото и да било, същество, примирено с това да изпълнява указанията на Миранда, господарката на Острова на чародея — единственото лице, способно да властва над младата жена.

В края на пиршеството един паж дойде и каза:

— Скуайър, херцогът ви кани да се явите в личните му покои.

Тал го последва в луксозно обзаведена стая с ниска кръгла маса. Украсяваха я изящни бюфети, златни канделабри и гоблени. На масата имаше кристална гарафа и кристални бокали.

Каспар махна с ръка на Тал да седне до него. Един слуга им наля вино и веднага излезе.

— Решил съм да те пратя в Салматер, Талвин — каза херцогът. — Ще занесеш моето послание на Негово височество принца на Салматер.

— Сър?

— Ще е много кратко, макар и много цветисто, много дипломатично, но сърцевината му ще е следната: той ще ме признае за свой върховен господар и ще ми се подчини като васал, или ще превърна града му в руини. — Ухили се и попита: — Как смяташ, че ще реагира?

Тал отпи от виното си, за да спечели време да обмисли нещата. После каза:

— Не го познавам и ми е трудно да предположа, но не мога да си представя, че ще се зарадва.

Каспар се засмя.

— Да, със сигурност няма да се зарадва. Но той е глупак и някой го използва.

— Кой, ваша светлост?

— Почти със сигурност Пол Мискалонски. Може и да е някой друг, но се съмнявам. Принц Янош Салматерски е женен за сестрата на херцог Пол и тя го управлява. Би могло да я сполети някоя ненавременна злополука…

— Ваша светлост?

— Все още не, но това е възможност. — Каспар се пресегна зад стола си, извади една карта и я разстла на масата. — Ето ги спорните земи, Тал. Оласко, Салматер, Мискалон, Роскалон, Маладон и Семрик, Фарлорън и Аранор, всички имат претенции за тези земи. — Въздъхна. — Някои от нас имаме по-основателни претенции, а други от нас — по-големи армии. — Каспар замълча, докато Тал огледа картата, след което продължи:

— Оласко има четири граници, за които трябва да се тревожи. Ти вече разкри проблем на една от тях, между островите, съставящи южната ни провинция. На север имаме разбойниците в Стегата на Бердак. Докато са си само разбойници, те не ме притесняват. Държа достатъчно войска в Града на Бранителя, за да ги накарам да си помислят добре, преди да нападнат на юг, а и те си имат свои проблеми с графство Конар — онази весела банда убийци може да изнерви всекиго.

Тал си спомни историите за хората от Конар. Бяха съвсем близо до земята на оросините и преди време те бяха имали сблъсъци с тях.

— На запад — продължи Каспар — е моят братовчед в Аранор, във връзка с когото нямам притеснения. При което остава изток.

— Което е морето — каза Тал.

— Което е морето — съгласи се Каспар. — Морето може да е голяма преграда, но може също така и да е удобен път. Ако проучиш историите за последната война в Кралството отпреди тридесетина години, ще откриеш, че една армия е дошла на кораби от другия край на света и е разорила почти половината Западно владение, преди да я унищожат.

— Значи искате да укрепите границите? — каза Тал.

— Да — отвърна Каспар. — Но и нещо повече. Някои неща ще ти обясня по-късно, но засега помисли над следното: докато Кеш и Островите градят големи държави, под правото на един закон, под обща администрация във всяка държава, то Източните кралства се дърлят като бедни роднини над кухненски огризки.

— Само уникалната връзка на Оласко с Ролдем държи Островното кралство настрана. Флотата на Ролдем е огромна, защото Ролдем е островна държава, и дори само присъствието на тази флота прави източната ни граница сигурна. — Засмя се и добави: — Докато сме в добри отношения с Ролдем. Но точно сега трябва да гледам на юг, а след време и в други посоки. Само че първо трябва да покоря тези дърлещи се дребни владетелчета и след това цялата сегашна сбирщина от малки кралства, принципати и херцогства ще бъде сплотена в една държава, с един владетел.

Тал едва сега разбра напълно онова, което вече подозираше: Каспар жадуваше за власт.

— Тъй че сега иди си почини — каза херцогът. — Утре тръгваш за Салматер. Ще поръчам да напишат необходимите ти документи, както и посланието ми до принц Янош.

Тал стана, поклони се и излезе. Забърза към квартирата си с мисълта, че вече напълно се е превърнал в слуга на Каспар.