Реймънд Фийст
Лисичи крал (12)

Глава 10
Откритие

Тал стоеше и чакаше.

Каспар седеше отпуснат, зачетен в някакво съобщение. Най-сетне го остави и се усмихна.

— Току-що пристигна донесение от агентите ни в Станция Майцел. Принцеса Светлана неочаквано е изпаднала в силна треска, от която сърцето й спряло да бие. Принц Янош не е на себе си от скръб и съветът го е обявил за негоден да управлява. Принц Серж е провъзгласен за владетел, но той е още момче и министър Одески ще управлява от негово име, докато не навърши пълнолетие. Гениално, Тал. Как все пак успя да постигнеш такова съвършено разрешение?

Тал заговори спокойно.

— Моят слуга Амафи знаеше за една определена отрова, която може да се смеси от привидно безвредни съставки — повечето от които не е трудно да се намерят, — и посети няколко аптеки в града. Той приготви отровата, а аз намерих начин да я приложа в нощта преди заминаването си. Принцесата трябваше да умре до седмица.

— Значи не съществува никаква явна връзка между твоята визита и нейната смърт. — Каспар направо сияеше. — Момчето ми, изключително съм доволен от работата ти. Очаквам първият министър да се обади до дни и да помоли за едно или друго „разяснение“ по последното ми послание, за да може да намери начин да отклони настояването ми.

— Означава ли това, че ще се върна в Станция Майцел? — попита Тал.

— Не. Настояването ми за васалство ще отпадне. Исках Светлана да умре, макар че тая стара брантия ще ми липсва. — Вдигна ръка и почти допря палец и показалец. — Ей толкова близо бях до брак с нея. Баща ми смяташе, че е добра партия, но аз го разубедих. Един от двама ни трябваше да убие другия. — Каспар се разсмя и добави: — Е, единият го направи. — Херцогът стана. — Възнаграждавам отличната работа, Тал, и заради това ти вече си мой дворцов барон. Ще наредя да съставят грамотата и ще намеря някое безполезно парче земя, което да добавиш към безполезната си земя в Островите. Но знай, че те чакат други облаги, ако продължиш да ми служиш добре.

— Благодаря ви, ваша светлост. Винаги ще се старая.

— Хайде сега да хапнем нещо за обяд и да видим какво ново злодеяние можем да измислим за теб.

Тал го последва на една тераса с изглед към залива. Денят беше хладен, тъй като есента вече бе дошла, затова и двамата бяха с дебели палта. Ала за Тал студеният въздух бе ободряващ.

Каспар махна на слугите да се оттеглят и заговори:

— Длъжен съм да призная, че очаквах да чуя, че си задържан и екзекутиран, което щеше дами даде повод да вляза с войска и да отмъстя за тебе. Не че нямах повод, но ме разбираш.

— Да, ваша светлост.

— Сега най-вероятно ще изтръгна отстъпки от министър Одески и ще си спестя досадата с войната.

— Останах с впечатлението, че искахте пълно подчинение, ваша светлост.

— От Светлана и нейния идиот съпруг — да. Ако твоята мисия се провалеше. Не забравяй: никога не разчитай на един-единствен план, Тал. Винаги трябва да разполагаш с два или повече, ако си се заловил с нещо рисковано. Ако първият план се провали, минаваш на втория. Ако вторият се провали, минаваш на третия.

— А ако се провали и третият, ваша светлост?

Каспар се засмя.

— Тогава бягаш колкото краката ти държат, ако още си жив.

Тал отвърна със смях, макар че изобщо не му беше смешно. Каспар продължи:

— Ако бях отишъл при Светлана с разумно искане, с настояването Салматер да престане да действа в полза на враговете ми, тя щеше да настои да поговорим и щях да си замина с отстъпка от нейна страна, че Салматер ще престане да действа в полза на враговете ми от време на време. С настояването за васалство и пълно подчинение знаех, че ще са твърде заети с мисълта що за лудост ме е обзела и няма много да се замислят над възможността, че може да имам друга амбиция.

— Да се отървете от принцеса Светлана.

Каспар кимна.

— Да, колкото и да съжалявам. Тя никога не е разполагала с достатъчно ресурси, за да ме предизвика пряко, Тал. Винаги й се е налагало да зависи от други, за да укрепи позициите си. В различни моменти е действала в съюз с Ролдем, с Островите, а този път беше Мискалон. Тя всъщност така и не ми прости, че отказах да се оженя за нея.

Тал седеше и слушаше мълчаливо, изражението му издаваше мислите му. Каспар продължи:

— Да, много от нещата, случили се между Светлана и мен, се дължаха на отказа ми да я взема за жена. Не че беше влюбена в мен, нали разбираш. — Изсмя се. — В много отношения бяхме еднакви: амбициозни, безскрупулни, неотстъпчиви. Ако тя беше мъж, без колебание щях да я взема за свой първи генерал. Но за съпруга… — Сви рамене. — На нея й трябваше марионетка като Янош, за да държи властта. Но не можех да простя последните й безскрупулни прояви. Действията й с Мискалон за завземането на Портал Оласко… това беше прекалено. За първи път си позволяваше да насърчи пряка атака на територията на Оласко и това не можех да търпя. — Плесна с ръка по масата, широко усмихнат. — Но това е без значение. Нея вече я няма и скоро ще имам нов договор със Салматер, и когато приключа с тях, е напълно възможно да се окажат провинция на Оласко. — Херцогът се отпусна на стола. — Вече мога да обърна внимание на други неща.

Тал си мълчеше, отпиваше от виното и похапваше.

Каспар също си взе хапка и след като преглътна, рече:

— Различаваш ли някакъв план тук, Тал? Някакъв шаблон, който те кара да мислиш, че разбираш какво се опитвам да направя?

— Всъщност не, ваша светлост. Мисля, че има някои очевидни неща, като подсигуряване на границите ви и грижа да се предпазите от потенциални врагове, но извън това — нищо явно.

— Добре, защото си много умен младеж и щом ти не виждаш нищо явно, значи няма нищо явно за виждане.

— Сега за следващата ти задача — продължи херцогът. — Искам да си починеш и да се порадваш на новия си ранг за около седмица. След това, щом ти кажа, искам да заминеш за Саладор. Имам разни поръчки и задачи за тебе в този град. Но искам до Празника на Средизимие да се установиш като жител на този град.

— Това няма да представлява никаква трудност, ваша светлост. Живял съм там и мога лесно да възобновя приятелства и да се установя отново.

— Добре. Защото херцог Вариен Родоски ще присъства на празненствата под домакинството на херцога на Саладор. Познаваш ли го?

— Виждал съм го и веднъж му бях представен набързо, но не мога да твърдя, че го познавам.

— Знаеш ли колко е важен за трона на Ролдем?

— Той е братовчед на краля и е на ред за короната след… принц Матю?

— И принц Майкъл, Констънтайн и принцесата. Накратко, той се пада шести поред за наследството. Поради това е един от важните херцози в Ролдем, ако не и сред най-важните.

— Значи, ваша светлост, аз съм в Саладор и херцог Родоски — също. Какво е желанието ви?

— Желанието ми, млади Хокинс, е да разбера, че след празненствата си напуснал Саладор, а херцог Родоски — не.

— Желаете той да не се върне в Ролдем?

— Да, точно така.

— И колко дълго желаете херцогът да остане в Саладор, ваша светлост?

— За остатъка от живота си, приятелю — отвърна Каспар. — Колкото се може по-кратко.

Тал помълча за миг, после каза:

— Ще видя какво мога да направя, ваша светлост.

— Знам, че няма да ме разочароваш, барон Талвин — каза херцогът с жестока усмивка.

Тал се загледа мълчаливо към залива. Дъхът му излизаше на пара в студения въздух — той всъщност усети студа чак сега.

 

 

Тал седеше само на три места от лейди Наталия. С издигането му в ранг барон бе последвало и спечелването на място на масата на херцога по време на вечеря. Вляво от него седеше друг млад барон, Евгени Колдас, а между тях и Наталия седеше капитан Куинт. И двамата бяха поздравили Тал с новата му титла, макар да се виждаше ясно, че при Куинт е само проява на учтивост. Още от мига, в който се бяха запознали, между двамата се бе породила отчужденост и Тал не знаеше дали е причинена от някаква лична омраза, от съперничество за вниманието на Наталия или пък капитанът усеща враждебността му, колкото и добре да я прикриваше.

Ако съдбата позволеше, Тал щеше да се погрижи Куинт и херцогът да умрат и тогава…

Представа нямаше какво ще прави след това — стига да оцелееше, разбира се. Усети се, че се е отнесъл в мисли, когато Евгени Колдас каза:

— Бароне?

— Извинете — отвърна Тал. — Просто съм поразен от щедростта на Негова светлост и се бях замислил. Какво казвахте?

— Казвах, че ако разполагате с време, за мен ще е удоволствие да ви заведа нагоре по реката, в дивата пустош отвъд Хълмистите земи. Славата ви на ловец буди у мен желание да видя какво мога да науча от вас.

Тал смяташе Колдас за искрен човек, за когото празното ласкателство е неприсъщо, затова се усмихна и отвърна:

— Стига времето да позволи, ще ми е наистина приятно.

Вечерята течеше по обичайния начин. През месеците, откакто се бе настанил тук, Тал вече бе свикнал с ритъма на херцогския двор. Херцогът бе необичаен владетел, доколкото не изискваше придворните му да присъстват непрекъснато около него. Голяма част от времето на Каспар минаваше в компанията на Лесо Варен, който почти никога не напускаше покоите си, а в редките случаи, когато го правеше, беше винаги с херцога.

В тези редки случаи Тал наблюдаваше много внимателно и се стараеше да научи за този човек колкото може повече в полза на Конклава. Беше решил, че най-подходящият избор е да остане напълно пасивен по този въпрос. Никога не споменаваше името на Лесо, нито разпитваше за него. Само слушаше, ако някой друг заговори за магьосника.

След няколкото месеца, прекарани в Опардум, беше започнал да мисли за Лесо Варен като за Човека, който го няма. Името му никога не се споменаваше в никакъв контекст освен в един: когато херцога го нямаше, все някой подхвърляше: „Горе е, при Варен“.

Тал не бързаше, но беше любопитен. Беше решил, че все ще дойде денят, в който да зададе въпроси, но този ден все още не бе настъпил.

На Амафи му бе наредено да се държи по същия начин с другите слуги в цитаделата. Да слуша, но да не пита. Единственото, което бе успял да открие, беше, че два пъти на ден пред покоите на Варен се оставя храна и че веднъж седмично пред вратата се оставя купчина дрехи за пране. На никой слуга не бе разрешено да влиза вътре, освен в много редки случаи, винаги по нареждане на Варен и винаги свързано с някоя неприятна задача. Амафи беше чул един слуга да недоволства, че ако Лесо Варен поиска да му извлекат още един труп от покоите в тъмна доба, да си го прави сам проклетникът, а друг веднъж подхвърлил, че от каквото и да били черните петна по стените в една от стаите горе, било почти невъзможно да се изтъркат.

Тал беше дал подробни указания на Амафи за ролята му на слуга и вече намираше, че е достоен съперник на Паско в обичайните ежедневни проблеми. Дрехите му винаги бяха чисти, подредени безукорно, а съобщенията му се доставяха навреме. Амафи умееше да се слива с фона въпреки донякъде колоритния избор на облекло в отделни случаи и запомняше всичко, което виждаше и чуваше.

След вечерята Наталия даде знак на Тал да се доближи до нея и прошепна:

— Ще имаш ли малко време за мен по-късно?

Тал кимна и отвърна също тъй тихо:

— Колкото пожелаете, милейди.

Тя се усмихна, тръгна да излиза с брат си и подхвърли през рамо:

— Ще те известя.

Тал се поклони. Капитан Куинт Хавревулен се обърна към него и каза:

— Не ставаме ли амбициозни, бароне?

Тал се престори, че не разбира намека.

— Сър?

— Просто внимавайте, бароне. Нашата дама си има много ухажори и някой от тях може да не понесе добре конкуренцията.

— Аз съм само слуга на нашата дама, сър — отвърна Тал с усмивка, кимна, обърна се и се отдалечи.

Амафи застигна господаря си и заговори:

— Милият капитан желае смъртта ви, ваше великолепие.

— Е, чувствата са взаимни.

Щом се прибраха, Амафи попита:

— Какви са желанията ви, ваше великолепие?

— Нашият господар, изглежда, няма да се нуждае от мен тази вечер.

— Дали да не отидем в града?

— Не, тази вечер искам да поизследвам малко — отвърна Тал. — Каспар няма да има нужда от мен, но подозирам, че Наталия вероятно ще ме потърси след единайсет. Тъй че трябва да съм се върнал дотогава.

— Ваше великолепие, но това са по-малко от два часа — каза Амафи.

— Ако поканата дойде, преди да съм се върнал, кажи, че… че се къпя… А, и поръчай да донесат вода. Няма да се бавя. — Смъкна богато украсената си туника и си навлече по-простичка, тъмносива. Отиде до вратата и надникна наляво и надясно. — Ще се върна скоро.

— Добре, ваше великолепие.

 

 

Тал вървеше тихо по сумрачния коридор. След първия ден, в който Рудолф го разведе из слугинската мрежа, тор при всяка възможност я проучваше сам.

Вече бе открил две мрежи от проходи, явно неизвестни на слугите, които продължаваха мили навътре в скалата. Едната водеше надолу и той се бе отказал да я проучва поради ограничения във времето. Другата вървеше леко нагоре и свършваше при едно срутване. Тал беше убеден, че с малко разкопаване може да намери изход към повърхността на платото над цитаделата.

Сега търсеше таен вход към покоите на Лесо Варен. Вече бе опитал неуспешно няколко прохода, минаващи успоредно на коридора, водещ до тази част на цитаделата, а сега проучваше тайните коридори над него. За малко не се беше пребил, докато пробваше една от стълбите към по-горните нива — точно както го бе предупредил Рудолф, дървото се оказа старо и изгнило.

Но намери и три здрави стълби, които го отведоха до низ от проходи, разположени по-високо от всички, които бе видял досега. Започваха в отдалеченото крило на цитаделата, което бе затворено, и се виеха покрай най-високите нива с помещения. Тал бе запомнил всяко помещение в цитаделата и на всяка стъпка по пътя си знаеше точно къде се намира.

Знаеше също така, че времето му изтича и че трябва бързо да се върне в квартирата си. Стигна до една врата и спря.

Ако бе преценил правилно посоката и разстоянието, от другата страна на тази врата щеше да има коридор, който след стотина стъпки щеше да го изведе до нещо като слугински вход към коридора за личните покои на Лесо Варен. Огледа внимателно вратата, докосна я… и целият настръхна.

На вратата имаше магическа преграда. Дори в този забравен проход чародеят си бе осигурил недостъпност. Тал бързо се отдръпна. Надяваше се, че краткият му допир не е предупредил заклинателя. Смяташе, че е малко вероятно, тъй като по този проход сигурно минаваха достатъчно плъхове и Варен едва ли го проверяваше повече от два-три пъти в седмицата.

Реши да дойде пак някоя нощ. Сега трябваше да се прибира. Тръгна по най-късия път обратно и след като се спусна по няколко стълбища и извървя поне половин миля по мрежата от проходи, най-сетне открехна слугинската врата срещу жилището си. Надникна, увери се, че коридорът е празен, и бързо се шмугна при Амафи.

— Лейди Наталия прати бележка — каза слугата.

— Кога? — попита Тал, докато смъкваше изцапаната си туника.

— Преди десетина минути. Отвърнах, както ми наредихте — че се къпете и скоро ще отидете.

Тал бързо се съблече и се топна в топлата вана.

Изми се набързо, облече се и излезе.

Двамата стражи пред вратата на покоите на Наталия се направиха, че не го виждат, което бе знак, че е очакван.

Едно слугинче му отвори и щом той влезе, се измъкна навън. Тал отиде до вратата на спалнята и я отвори.

— Кучи син такъв — каза мило Наталия. — Защо ме караш да чакам?

Седеше върху цяла камара възглавници, увита със снежнобял чаршаф. Голите й рамене и шия се къпеха в светлината на единствената запалена свещ. Беше прибрала дългата си черна коса с фиби.

— Бях в банята — отвърна Тал и седна до нея.

Тя пусна чаршафа, протегна ръце и го притегли към себе си.

— Повечето мъже не са толкова чистоплътни.

— Някакви оплаквания? — попита той, преди тя да го целуне.

След дълга страстна целувка тя отвърна:

— Не, макар че ще ти призная, миризмата ти ми харесва — стига да е умерена — повече от сапуна, който използваш. Ще трябва да пратя човек до Родез да купи от тамошните сапуни. Те са по-хубави.

— Ще ги използвам с радост.

— Хайде млъквай и се събличай.

— Слушам, милейди — отвърна Тал и се ухили.

 

 

Слънцето тъкмо изгряваше. Наталия се размърда сънено и Тал понечи да се откопчи от прегръдката й, но тя се събуди и го стисна още по-силно.

— Не си отивай.

— Трябва. Ако брат ти ме повика, ще е по-добре за всички пажът да ме намери в квартирата ми.

— Колко досадно — каза тя нацупено.

Понякога му се струваше, че наистина е малко момиче. Тал почна да се облича. Тя лежеше по гръб и зяпаше балдахина.

— Понякога ми се иска да беше принц или поне някой могъщ херцог някъде, Тал.

— Защо?

— Защото тогава брат ми можеше да се съгласи да се оженим.

Нещо го жегна в стомаха и той я погледна и каза:

— Наталия…

Тя се засмя.

— Не гледай така паникьосано де. — Обърна се и се надигна, гушнала възглавницата. — Не съм влюбена в тебе. — Присви очи. — Не знам дали изобщо мога да се влюбя. Мисля, че по рождение съм лишена от това. И зная, че и ти не си влюбен в мен. Не мисля, че някой от нас е от този тип… Но ти си ужасно забавен. Ако трябва да се омъжа за човек, в когото не съм влюбена, то нека поне да е такъв, с когото ще ми е приятно. Знаеш толкова много неща и си постигнал толкова много за мъж на твоите години. И си мисля, че може би си… не знам… някак особен.

— Ласкаеш ме, Наталия.

— Да, знам. Но го заслужаваш. Ти си най-младият мъж за всички времена, провъзгласен за шампион на Двора на майсторите — накарах един писар да провери. И как спаси Каспар от онази мечка… Знаеш много езици, разбираш от храна и вино… Какво още можеш да правиш? Разбираш ли от музика?

— Слабо — призна Тал, докато си обуваше ботушите.

— Какво още?

— Е, и рисувам.

— Трябва да ми нарисуваш портрет! — възкликна тя. — Виждаш ли, толкова много неща си, каквито повечето мъже в живота ми не са. Не си глупав. Никога не ми е скучно с теб. О, направи нещо наистина велико, Талвин Хокинс, че брат ми да се съгласи да се оженим. Иди завладей някоя страна, или покори някоя държава и я подари на Каспар.

Тал се засмя.

— Брат ти би могъл да се съгласи, ако можех да поставя някоя държава в нозете му, но без нещо такова подозирам, че в бъдеще трябва да продължим по различни пътища.

Тя се хвърли към него и го прегърна.

— Не задълго, Тал. Може и да не съм способна да се влюбя, но ако можех, щях да се влюбя в теб, дълбоко и с цялото си сърце.

За един кратък, неудобен миг Тал не знаеше какво да отвърне. Спал беше с много жени през живота си, но извън това не можеше да твърди, че ги разбира. Точно с това никога не беше се сблъсквал: Наталия бе различна от всички жени, които бе познавал, и той не беше сигурен дали просто капризничи, или разкрива нещо дълбоко заровено в душата й. Потърси в ума си да измисли по-лек начин да се измъкне от неудобството, целуна я и каза:

— Ако жена като теб може да обикне мъж като мен, дълбоко и с цялото си сърце, това би било нещо наистина забележително. Дори боговете биха го забелязали.

Тя го погледна и се усмихна.

— Добре казано. Сега, преди да си побягнал, кажи ми: спа ли с принцеса Светлана, преди да я убиеш?

Изведнъж Тал разбра, че отново се е върнала другата страна на Наталия, хладната, пресметлива, коварна страна.

— Милейди?

Наталия се изсмя.

— Не се притеснявай, Тал. Каспар ми каза много малко, но зная достатъчно, за да долавям податки и да правя заключения. Е, вече можеш да си тръгваш.

Тал се поклони и бързо излезе. Сутрешният персонал вече се бе раздвижил из цитаделата по всевъзможните си задачи, защото придворните на херцога скоро щяха да се събудят и да поискат закуската си.

Амафи вече беше буден и беше приготвил чисто бельо и дрехи, ако на господаря му потрябват. От ваната се вдигаше пара — бе напълнена току-що. Тал миришеше на Наталия и на парфюма й и знаеше, че ще предизвика вдигане на вежди, ако се доближи така до другите членове на двора.

Легна във ваната и каза на Амафи:

— В случай, че го забравя, моля те, чувствай се свободен, дори длъжен, да ми напомняш, че Наталия по свой начин е точно толкова опасна, колкото и брат й.

Амафи — вече търкаше гърба на господаря си — отвърна:

— Не, ваше великолепие. Тя е по-коварна.

 

 

Амафи влезе забързано в стаята. Беше целият оплескан… с кръв.

— Какво е станало? — възкликна Тал.

— Нещо необичайно, ваше великолепие. Облечете си по-просто облекло, бързо.

Беше почти посред нощ и Тал току-що се беше върнал от късна вечеря с Каспар и придворните му. Яденето бе преминало в средвечерно пиене и приказки и никой освен Наталия не бе напуснал масата часове наред. Тя се бе извинила под предлог, че е уморена, и на излизане хвърли отчаян поглед към Тал. Той също толкова бързо сви рамене и кривна леко глава в отговор, че нищо не може да се направи и че ще я навести някой друг път.

Тал облече туниката и клина, които носеше на упражненията на плаца.

— Ботушите не вървят — каза Амафи.

— Нищо по-просто нямам.

— Тогава елате бос.

После грабна шепа пепел от камината и я размаза по лицето и косата на Тал.

— Господарю, постарайте се да приличате на долен селяк и може и да преживеем тази нощ. — Забърса малко кръв от туниката си и я размаза по туниката и лицето на Тал.

След което го поведе право към крилото на цитаделата, използвано от Лесо Варен. Щом видя какво става там, Тал насмалко щеше да повърне.

Пребледнели слуги изнасяха трупове от жилището на магьосника. Сред слугите се мяркаха и непознати, може би работници, привикани от града. Някой им подвикна:

— Вие двамата! Внесете онова корито там, по-бързо.

Тал и Амафи вдигнаха голямото дървено корито, пълно с вода, смесена с нещо лютиво. Очите на Тал се напълниха със сълзи и той извърна глава настрани. Все пак успяха да вкарат коритото в жилището на мага.

Лесо Варен стоеше до една маса, взрян в купчина свитъци. От време на време вдигаше очи да види как върви работата, но цялото му внимание бе насочено в тях.

Стаята беше същата, в която Тал бе положил клетвата си, с две големи двукрили врати от двете страни. Вратите наляво бяха отворени и на Тал и Амафи им посочиха да отнесат коритото там.

Щом го оставиха на пода, Тал се огледа. Стаята беше с голи каменни стени, без нищо, което да й придаде поне малко уют. Една от стените беше покрита с рафтове, пълни с книги и свитъци. На стената срещу вратата на тежки вериги висяха многобройни пранги и ако се съдеше по кръвта по нея и по пода, труповете трябваше да идват оттам, реши Тал. На третата стена имаше малък прозорец и под него писалище с мастилница и перо. Вдясно от вратата имаше голяма маса, покрита със стъкленици, делви и кутии. На пода имаше голям сифон — кръвта бавно се отичаше през него.

Тал настръхна. Тази стая бе просмукана от гнусна магия. Той помнеше достатъчно неща от обучението си на Острова на чародея, за да добие някаква представа какво става тук. Черни магии за обвързване и могъщи заклинания, за да сплашат врагове, и всевъзможни други тайнствени дела, и всичко това ставаше още по-силно от човешка смърт и пролята кръв. Лесо Варен бе некромант, майстор в смъртната магия, и явно се бе заел с някакво могъщо заклинание. По разсеяното му изражение, докато сверяваше бележките си, Тал реши, че всичко е минало добре — за Варен, разбира се.

Взе една четка и започна да търка пода, а Амафи се зае със стените. Докато работеше, Тал се стараеше да запомни всяка подробност. Приближи се постепенно към рафтовете, мъчеше се да разчете заглавията, ако може. Повечето томове не бяха надписани, а на други се виждаха тайнствени глифове и неведоми за него знаци. Но на гръбчетата на десетина имаше заглавия — на кешийски, на ролдемски, на Кралската реч — и той ги запомни за деня, в който щеше да докладва на Конклава.

Толкова се бе увлякъл в това, че не усети как някой дойде зад него. Усети нечия длан на рамото си, обърна се, снишил поглед, за да не се окаже някой, който да го познае, и видя две боси стъпала под дълга мръсна рокля. Вдигна очи и видя млада жена с ведро в ръката.

— Дръпни се да измия — каза му тя на ролдемски.

Тал кимна, отдръпна се и се подпря с ръка на стената. Почти му се зави свят. Младата жена не го погледна повече, лисна водата на пода и започна да мие локвата кръв.

Той я гледаше вцепенен. Амафи го дръпна за ръкава и прошепна:

— Не я зяпайте, господарю. Наведете глава!

Тал отново затърка с четката. Всякакви мисли за заглавия се бяха изпарили от ума му. Работата продължи около час, след което им заповядаха да изнесат коритото от стаята. Щом го изляха, двамата забързаха към стаите си. Ваната все още беше пълна и Тал каза:

— Трябва да се окъпем и двамата, после ще почистиш всичко. Никой не бива да види и капка кръв тук.

— Какво ви стана, ваше великолепие? — попита Амафи. — Изглеждахте все едно сте видели призрак.

Тал вдигна очи.

— Почти, Амафи. Почти. — Смъкна подгизналата си от кръв риза и я хвърли на слугата. — Изгори я. И панталоните. Всичко.

Седна във ваната и затвори очи, но лицето на младата жена витаеше във вътрешния му взор като портрет, жигосан в паметта му. Всеки косъм от косата й, петната по страните й, белезите по лицето й — отоци, някои стари, други — отскорошни.

Но той я помнеше от време, когато лицето й бе напръскано с лунички от слънцето и меденоцветните й очи го поглеждаха присвити така, че му се искаше да умре. Натопи главата си под водата и си изми косата. Стисна очите си с ръце. Наистина бе видял призрак. Познаваше това високо стройно тяло. Виждал я беше да тича с другите момичета в Кулаам още когато Талвин Хокинс се казваше Киелинапуна — Малка червена катерица, а тя се наричаше Око на синекрил примкар.

Амафи попита:

— Какво има, ваше великолепие?

Искаше му се да извика: „Не съм последният от племето си!“, ала знаеше, че ако го направи, ще трябва да разкаже на Амафи повече, отколкото е редно. Най-сетне промълви:

— Онова момиче… в стаята на Лесо Варен. С русата коса.

— Да, ваше великолепие?

— Тя… Прилича на едно момиче, което…

— Аха — отвърна Амафи и започна да смъква оцапаните си с кръв дрехи. — Смайваща прилика, така ли?

— Наистина смайваща.

Докато Амафи се къпеше, Тал се избърса. И преди да си легне — знаеше, че сънят изобщо няма да го споходи — каза:

— Утре, докато херцогът ми дава последни указания, преди да тръгна за Саладор, искам да разбереш каквото можеш за онези хора, дето изнасяха труповете. Трябва да са някои, на които се разчита, че ще мълчат. Разбери каквото можеш.

— А за момичето?

Тал помисли и каза:

— Още не. Засега само разбери коя е и кой е господарят й.

— Да, ваше великолепие.

Тал седна пред камината да се стопли. Отне му много повече време, отколкото очакваше.