Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
King of Foxes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Реймънд Фийст. Лисичи крал

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Десислава Господинова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 23

ISBN 978-954-585-897-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на много слепени параграфи

Глава 17
Наемници

Стражът гледаше втрещен. Никога не беше виждал толкова странна войска да се приближава към портите на Калеш’каар. Тал беше прибрал оръжието и бронята от шестимата мъртви пазачи и ги беше раздал на тридесетимата роби. Някои носеха само шлем или железен нагръдник, само с по една кама на колана, други меч или сабя, без броня, но всеки си имаше нещо, което да му придава войнишки вид. Всяка сутрин, преди да вдигнат лагера, Тал караше хората си да ги учат на най-елементарните похвати в боя. Някои се учеха бавно, но с всеки ден увереността им крепнеше.

Сержантът на охраната на портата гледаше с присвити очи как двата фургона и тридесет и петимата наемници се изнизват през портата. Носеха всевъзможни дрипави облекла. Някои бяха с ботуши, други по сандали, а жените бяха с рокли вместо туники и панталони — едва ли нещо толкова уникално, — но най-странното от всичко бе, че всички бяха млади и приличаха на робини и роби за удоволствие. Още по-странното обаче бе водачът им, еднорък мъж, който изглеждаше така, сякаш не се е къпал от месеци.

На малкия пазарен площад Тал нареди на Куинт:

— Разпродай всичко, което можеш. — Във фургоните имаше предимно хранителни продукти, но също така и готварски съдове и един сандък със стоки за продан. — Ще намеря пари до ден-два, но ни трябва някое място, където да се пренощува. Намери най-евтиния хан, в който тези деца няма да ги изнасилят, да им прережат гърлата или да ги направят отново роби, и ме извести къде сте.

— Ти къде ще си? — попита Куинт.

— В друг хан, „Наковалня и клещи“.

— Защо и ние не отидем там?

— Имам си съображения. Намери нещо наблизо и ме извести. — Тръгна, после го погледна през рамо и добави: — А, и вземи Мастерсън да стои зад тебе, докато се пазариш за цената на конете и фургоните. Би трябвало да помогне.

Куинт кимна, засмя се и се обърна да се заеме с подопечните си.

Тал пита няколко пъти за посоката и най-сетне зърна една стара олющена табела с клещи, стиснали наковалня. Влезе. Гостилницата беше празна. В този час на деня все трябваше да има някой и друг клиент, но това, че е сам, го зарадва още повече. Той отиде до тезгяха и зачака. След малко се появи млада жена и рече:

— Да ви донеса ли нещо?

— Трябва да изпратя съобщение — отвърна той. Момичето го погледна изненадано.

— Сър? Не ви разбирам.

— Тогава доведи някой, който ще ме разбере — рече той тихо. — Трябва да изпратя съобщение до скуайъра на Дълбоки лес.

Момичето кимна и излезе. След няколко минути се върна с друга жена, малко по-стара. Жената го погледа около минута и най-сетне каза:

— Маями ми каза нещо за съобщение, сър?

— Трябва да пратя съобщение до скуайъра на Дълбоки лес.

Втората обърна към момичето и каза:

— Аз ще се погрижа за това. Иди в кухнята и ме чакай там.

— Да, госпожо.

След като момичето излезе, жената попита:

— Имате ли го съобщението?

— Не. Дайте ми нещо за писане и ще го надраскам или можете просто да кажете на Магнус, на Накор или на Робърт да приложат изкуствата си и да се явят тук колкото може по-скоро, утре ако е възможно, макар че тази вечер ще е още по-добре.

Жената го изгледа съсредоточено.

— Не разбирам за какво говорите, сър.

Тал се засмя.

— Много добре знам за какво говоря. Знам, че съм различен от онова, което помниш. Станал съм кожа и кости, изглеждам ужасно, мириша на умряла котка и съм изгубил едната си ръка, но твърде много нощи си прекарала в леглото ми, за да не можеш да ме познаеш, Лела.

Очите й се разшириха от изненада.

— Нокът?

Тал — сълзите заплашваха да затекат по страните му — отвърна:

— Хубаво е да видиш стар приятел, обич моя. Моля те, трябва да изпратиш вест до Острова на чародея колкото се може по-скоро, а после, ако нямаш нищо против, не бих отказал халба ейл.

Тя го зяпна, после хвана ръката му.

— Ще се погрижа и за двете.

Остави го само за няколко мига, след което се върна с голяма калаена халба. Той я опразни до половината с една дълга глътка и я остави на тезгяха.

— Последния път, когато те видях, обслужваше масите в „Адмирал Траск“ в Крондор, когато се отбихме с Калеб.

— Местят ни — отвърна Лела. — Не е добре хората да опознаят много нечие лице. Тук ме наричат Мариана, Нокът.

— А мен ме знаят като Тал. Видях Алисандра в Опардум.

— По-добре е да не зная за това.

Тал въздъхна.

— Знам. Каквото не знаеш, не можеш да го издадеш.

Довърши пиенето си и изведнъж усети, че настръхва. Магия.

Обърна се. От задната стая тъкмо излизаше човек — мършав мъж с пътна торба, метната през рамо. Накор погледна Тал и рече:

— В някаква беля си изпаднал, както чувам. Какво ти трябва?

Тал се усмихна.

— Злато. Много.

— Злато мога да ти донеса. Друго какво?

— Оръжия, коне, всичко, което ще ми трябва, за да изградя армия.

— Интересно звучи. — Накор се обърна към Мариана. — Дай един ейл, донеси и на него още един. — Махна с ръка на Тал да седнат. — Друго какво?

— Дрехи и продоволствие мога да закупя тук, но ако можеш, бих искал да намериш един мъж в Латагор, Джон Крийд, и да видиш дали може да ми събере войници и да ми ги доведе тук.

— И какво ще правиш с тази армия, като я събереш?

— Каня се да завзема Опардум.

Накор се ухили и удари яка глътка.

— Звучи забавно. И други са се опитвали, но какво пък — може да извадиш късмет.

— Ще извадя. Стига ти и приятелите ти да сте готови да помогнете.

— Какво ти трябва от нас? Освен златото, разбира се.

— Трябва ми някой да държи настрана Лесо Варен.

Накор сви рамене.

— Ще трябва да поговоря за това с другите.

Тал му разказа всичко, което му се беше случило след последната му среща с Магнус. Описа подробно убийството на принцеса Светлана и провала си в опита за покушение над херцог Родоски. Каза му за измяната на Амафи и за решението на Каспар да го принесе в жертва. Накор поклати глава.

— Едно не разбирам.

— Кое?

— Каспар изобщо не е глупак, но много от тези неща, за които ми разправяш, са… лудост. Отчуждил се е от всеки възможен съюзник и се е постарал да премахне всякаква възможност да се добере до някой от кралската фамилия на Ролдем. Въпреки че нищо не може да се докаже, те знаят. Дори да им дойде на държавна визита и всички да стоят наоколо с кривите си усмивки… Ще го следят непрекъснато. Никой повече няма да му се довери. Какви ги е намислил?

— Представа нямам — отвърна Тал. — Просто смятах, че е от суетата му.

— Каспар е арогантен, но не и суетен. Спечелил си е репутация на опасен човек. — Накор помълча. — Каквото и да си мислим, че прави, можем да сме почти сигурни, че прави нещо друго. Ако мамиш някого на карти, му отвличаш вниманието към нещо, за което нямаш нищо против да внимава, за да можеш да направиш каквото искаш там, където искаш.

— Звучи почти логично.

Накор се ухили.

— Каспар се опитва да убива хора наляво и надясно, защото иска да следим точно това. Какво тогава прави? Какво е онова, което не иска да гледаме?

Тал поклати глава.

— Той има действащи агенти навсякъде, Накор. Кара ги да се опитват да убият този и онзи. Привидно сякаш му е все едно, ако предизвика война. Единственото място, което пази строго, е онази част от цитаделата, където пребивава Лесо Варен.

— Значи точно там трябва да наблюдаваме, момче.

— Добре, значи ще трябва да направите нещо с този магьосник. Бил съм в покоите му два пъти и двата пъти не бях убеден, че мога да го въвлека в учтива беседа, още по-малко в дуел. Подозирам, че ще ме превърне в димяща пепел или в жаба, или в нещо друго, преди да съм успял да се доближа до него на сабя разстояние.

— Знаеш ли… — каза Накор. — Той е много могъщ чародей, но такива хора понякога се оказват уязвими за най-прости неща. Ще трябва да видя какво можем да направим.

Тал знаеше, че Накор трябва да обсъди проблема с Пъг, Миранда и другите старши членове на Конклава.

— Разбирам. Но мисля, че Каспар може да е въвлечен в много черни изкуства.

— О, знаем, че е въвлечен. Онова съобщение, дето ни го изпрати, се оказа изключително полезно. Потвърди някои неща, които вече подозирахме. — Накор отпусна гръб на облегалката на стола си. — Лесо Варен е много лош човек и напоследък изпробва особено зла магия. Пъг може и да ти разкаже за него, стига да оцелееш. Пътищата им са се пресичали и преди. Варен се противопоставя на всичко, на което държи Пъг и Конклавът.

— За вас ли работя пак?

— Винаги си работил за нас, така да се каже. Но да, разбира се, след като започваме да ти даваме злато.

Тал кимна.

— Ясно. Но съм решил да набуча главата на Каспар на пика, Накор.

Накор стана.

— Време е да се връщам. Нещо друго?

С горчива усмивка, Тал вдигна дясната си ръка и показа чукана си.

— Можеш ли да оправиш това?

Накор поклати глава.

— Не. — После се усмихна. — Но познавам един, който може. — Върна се до вратата за кухнята и подхвърли през рамо: — Бъди тук утре, по същото време. Ще ти донеса златото и ще имам някои отговори за теб.

И остави Тал сам с Мариана. Тя се приближи с кана ейл и напълни халбата му.

— Като те гледам, май ти трябва баня. — Сбръчка носле. — Дори две.

— Имаш ли някакви стари дрехи? — попита Тал.

— Ще намеря. Изчакай тук, ще поръчам на Маями да стопли вода и можеш да се изкъпеш в стаята ми. — Тръгна към кухнята. — Стой тук, ще я пратя да те доведе, когато банята се затопли. Искаш ли нещо за ядене?

— Всичко, което имаш.

Тя се върна след няколко минути с плато с плодове, сирене и хляб. Тал похапна добре, докато момичето се върна и го заведе до ваната.

Щом се намести в горещата вода, вратата се отвори и влезе Мариана. Носеше малка стъкленица.

— Помислих си, че това може да ти хареса.

Капна малко в шепата си и започна да му търка гърба. Той долови аромат на люляк.

На вратата се почука и Маями влезе и каза:

— Дойде един човек, сър. Хората ви били настанени в „Колелото на Зеления фургон“.

Тал благодари и тя затвори вратата.

— Само кожа и кости си — каза Мариана. — Какво се е случило с тебе?

— Малко повече от три години в затвор, където херцог Каспар заповяда да ми отсекат дясната ръка, и два-три месеца скитане от Оласко насам. Иначе нищо особено.

Тя се засмя.

— Все още имаш чувство за хумор, а?

— Какво чувство за хумор? — Погледна я през рамо. — Не помня да съм бил особено забавен, докато бяхме в хана на Кендрик.

— О, забавен беше — каза някогашното момиче Лела. — Просто не беше преднамерено забавен.

Той се обърна, награби я и я дръпна в малката вана. Тя писна и се засмя, щом роклята й се намокри.

— Нокът!

— Вече съм Тал — промълви той и я целуна страстно. Тя отвърна на целувката му, после леко се отдръпна.

— Три години в затвор?

— Да.

— Горкичкият — промърмори тя и започна да развързва блузката си.

 

 

На Тал ужасно му се искаше да си почеше дясната ръка. Верен на думата си, няколко дни след срещата им Накор го беше отвел да се видят с един жрец на някакъв остров. Единственото, което Тал разбра, беше, че в един момент стоеше с него в „Наковалня и клещи“, а в следващия се озоваха на някакъв песъчлив бряг, пред древен храм посред нощ. Накор заговори на чакащия ги жрец на език, който Тал не бе чувал никога, и жрецът кимна, след което огледа ръката му. Тал схвана същината, въпреки че не разбираше и дума. Жрецът дължеше някаква услуга на Накор, а Накор подслади сделката с тлъста кесия жълтици. Накараха го да легне на една маса между горящи свещи, в стая с гоблени със загадъчни шарки. Представа си нямаше що за бог или богиня почита този храм, защото не можеше да съзре нито едно познато изображение или знак.

Жрецът разтри нещо на чукана и зареди монотонно някакви молитви, след което му даде ужасна на вкус отвара. След това изведнъж отново се озоваха в „Наковалня и клещи“.

Изминаха много дни без никаква видима промяна в ръката. Тал беше изцяло погълнат от обучението на новобранците си и от изграждането на армията. Златото им помогна да се настанят в една изоставена селска къща на половин час езда от града — щяха да я използват за база. Закупиха коне, оръжия, продоволствие и дрехи.

За една седмица стана ясно кои от освободените роби ще станат воини и кои не. Четири от момичетата и две момчета получиха слугински задачи по поддържането на имота, но останалите двадесет и четирима продължаваха да се обучават с оръжията.

Тал предупреди Мастерсън да не закача момичетата, освен ако някое от тях съзнателно не привлече вниманието му, и два пъти седмично го пращаше в града да се напие и да прекара времето си с курви. Тал установи и командния си щаб. Куинт беше неговият помощник-командир, а барон Висня стана офицерът му по разузнаване. След няколко дни Висня започна да изпраща депеши до своите връзки в Опардум. Хора, на които разчитал, обясни той на Тал, а езикът на съобщенията беше така завоалиран, че и да ги засечаха агентите на Каспар, нямаше да открият нищо полезно. Щяха да изчакат за отговори, преди да започнат да събират разузнавателни сведения за Опардум. Столинко се оказа много пригоден за интендант: беше роден търговец, тъй че главно той ходеше до града да купува всичко необходимо.

 

 

Една сутрин Тал седеше на верандата на къщата и гледаше как Висня учи бившите роби на езда. Започна разсеяно да се чеше по чукана, после рязко дръпна ръката си. Беше станала чувствителна.

Влезе вътре, седна до масата, която използваха за заседания на щаба, и започна да развива превръзката. Кожата беше започнала да се бели. Той смъкна две-три парченца и забеляза на върха на чукана малки пъпчици. Огледа ги внимателно, зачуден да не би жрецът да му е дал нещо, от което раната да забере. Огледа я толкова отблизо, колкото да не му се кръстосат очите, и се увери, че от нея се показват пет съвсем видими израстъка.

Гледа ги дълго, после най-сетне се предаде и изми чукана. Водата като че ли пооблекчи сърбежа, но с нищо не облекчи връщането на усещанията, които бе изпитвал дълго след като отсякоха ръката му, чувството, че си има пръсти и длан и че по някакъв начин би трябвало да може да използва тези „пръсти“. Сви рамене и се върна към работата си.

След няколко седмици щеше да започне енергично да събира наемници. Беше поразпитал за трудностите, които можеха да го очакват при изграждането на лична войска, и му казаха, че може да направи доста, стига да е извън града и да подкупи местните властници. Властта в района се делеше поравно между кмета и неговия управителен съвет и местния барон лорд Реслаз. На база в Залива на предателя стоеше независима флота, финансирана от всички местни владетели. Стигнеше ли се до осигуряване на транспорт за войската му, Тал трябваше да говори с тях — те си имаха кабинет и представител в Калеш’каар.

Тал се запозна с кмета и му предложи внушителен дар. По същия начин постъпи и с лорд Реслаз. С втория изпиха доста вино и Реслаз му каза, че ако си търси съюзници за някое голямо начинание, може да разчита на подкрепата му срещу приличен дял от плячката.

Тал седеше на масата и обмисляше ситуацията. Куинт влезе и каза:

— Изглеждаш унесен.

— Просто си мислех. Влезли сме в страна на пирати.

— Понякога желанието на Каспар да наложи ред в района изглежда привлекателно.

— Това, на което възразявам, е начинът, по който иска да въведе ред — каза Тал. — Отнася се с хората като със заменими вещи.

— Не винаги е бил такъв, знаеш ли. Не се опитвам да му търся извинения. Винаги е бил корав човек, дори още като момче; пребивали са го от бой по-големи момчета в игра на топка, но той не е отстъпвал и не се е предавал. Но изобщо не беше толкова гибелно опасен. — Куинт си взе круша и отхапа. — В смисъл, ако имаше враг, можеше де е безскрупулен, но това беше само с врагове. Сега просто му е все едно кой ще пострада. — Сви рамене. — Мисля, че е заради Варен. Според мен той е причината за промяната у Каспар.

— Каквото и да е, трябва да бъде спрян.

— Ще ти трябва повечко от пасмината бебета, дето се учат да яздят на пасището.

Тал се засмя.

— Знам. Държа ги тук главно защото не знам какво да правя с тях. Не мога да ги върна по домовете им, нито ще ги продам, а и бих искал около мен да се въртят поне десетина души с мечове, когато започна да набирам истински бойци.

— Кога ще е това?

— Още две седмици. Очаквам съобщение от север.

— От кого?

— От един стар другар по оръжие. Джон Крийд. Помогна ми в онази работа с Гарвана. Умен е, корав и разбира от наемническия занаят. Ще ни доведе хора, които няма да побягнат при първата неприятност.

— Не знам какво да ти кажа, Тал. Ще ти трябва доста повече от няколко наемнически отряда. Ще ти трябва истинска армия, искам да кажа — поддръжка, храна, оръжия, лекари, носачи, интенданти, инженери. Ще ти трябват коне, обсадни машини, а всички това — без изобщо да сме се доближили до въпроса какво ще правим с онзи зъл кучи син Лесо Варен.

— Грешиш — отвърна Тал. — Ще ми трябва само една ударна част от може би триста души, подбрани лично и готови да тръгнат по моя команда. Другото — инженери, обоз — ще се осигури от други.

— От кого?

Тал сви рамене.

— От Ролдем и Островите. — Помълча и отново сви рамене. — Може би Кеш, Мискалон, Роскалон, други някои сигурно също ще поискат да се намесят. — Посочи с палец над рамото си, някъде в посока на замъка на лорд Реслаз. — А и от ей там няма да ни липсват доброволци да помогнат в плячкосването на Оласко.

— Намирането на хора за плячкосване е едно, намирането на тия, които ще са готови да се бият преди плячката — съвсем друго. Не забравяй, аз градих армията на Каспар през последните единайсет години. Тя е най-добрата военна сила в района.

— Знам. И разчитам на теб да ми помогнеш да я разгромя.

— Това няма да е лесно — нито самото начинание, нито за мен: много от тези момчета са приятели, а други съм обучавал лично.

— Колко от тях са готови да умрат за Каспар?

Куинт сви рамене.

— Познавам мнозина, които биха стояли с мен до края.

Тал кимна и попита:

— Но колко биха застанали с готовност срещу теб? За Каспар? Виж, ако заставането срещу хора, които си обучавал и с които си служил, е твърде трудно за теб, знаеш, че по всяко време можеш да напуснеш.

Старият войник отново сви рамене.

— Бездруго нямам нищо по-добро за вършене засега, тъй че спокойно бих могъл да остана.

— Добре — рече Тал и стана. — Ще прескоча до града да видя един приятел.

Куинт се ухили.

— Или приятелка?

— Позна — отвърна Тал. И добави през рамо: — Не ме чакайте за вечеря.

 

 

Изминаха седмици и най-добрите от освободените роби се превърнаха във воини буквално пред очите му. Дванадесет от тях, седем жени и петима мъже, станаха прилични ездачи, опитни с меча и лъка и годни да изпълняват заповеди. Единственото, което Тал още не знаеше, бе как ще реагират, щом започне да се лее кръв. Двама се отказаха от опитите си и си уредиха превоз на запад с търговски кервани, с надеждата да се върнат по домовете си. Другите бяха зачислени в поддържащата част.

Тал забеляза, че някои от момичетата започват да се свързват с определени мъже, и можеше само да се надява, че няма да съжали, че е включил във войската си жени. Ревността можеше да всее раздор в малката му сила още преди да се е превърнала в сплотен отряд. Но какво друго можеше да направи? Да ги даде на някой собственик на бардак?

Ръката му започваше да го разсейва. Преди две нощи бе свалил отново превръзката, за да измие чукана, и откри, че се е променил. Петте малки бучки плът се бяха издължили и от края на чукана вече израстваше нещо като малка длан. Не приличаше на бебешка длан, а на малко копие на неговата, преди да бъде отсечена. Зачуди се колко ли време ще мине, преди да израсте до пълен размер, ако това изобщо станеше. Предвид чудатия характер на Накор нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жрецът си е свършил работата само наполовина.

Към края на втория месец в селското имение Тал вече беше наел ядро от опитни ветерани. Решил беше да наема само най-добрите, както с опит, така и благонадеждни. Искаше да разполага с хора, на които да може да разчита, защото знаеше, че ако нещата в битка тръгнат зле, много от наемниците ще хвърлят оръжията си, вместо да се бият до смърт. Знаеше също така, че ако има мъже, на които да разчита, че ще се бият до края, и другите около тях ще са посмели пред лицето на опасността.

В разгара на лятото, седмица преди празника на Банапис, един от младите бивши роби влетя в къщата и извика:

— Капитане! Конници от север.

Тал стана от масата, където четеше донесения, и излезе навън. От север наистина се приближаваше голям конен отряд, поне двеста души.

— Всички да се приготвят — каза Тал.

Младежът хукна да предаде заповедта. Куинт дойде и застана до Тал.

— Неприятност ли?

— Ако продължат да яздят в строй — не. Ако се развърнат, значи ще ни ударят.

Колоната продължи в строй и най-сетне се открои и водещият ездач. Тал пусна дръжката на сабята си.

— Всичко е наред. Приятели са.

Пристъпи напред и замаха с лявата си ръка. Водачът на колоната пришпори коня си в лек галоп. Беше плещест мъж с дълги провиснали мустаци и крив нос.

— Тал Хокинс!

— Джон Крийд! — отвърна Тал. — Получил си съобщението ми.

Крийд скочи от коня си.

— Естествено. Макар че ми го предаде най-дразнещият дребосък, когото съм срещал, да ти кажа. — Прегърнаха се и Крийд попита: — Какво е станало с ръката ти?

— Дълга история.

— Е, твоят човек каза, че си тук и се опитваш да събереш армия, и че бих могъл да ти доведа няколко по-яки момчета от Севера. Взех двеста от най-добрите, които можах да намеря. — Махна с ръка на хората си да слизат от седлата.

Тал се обърна към своите хора и извика:

— Помогнете им да се погрижат за конете!

Десетина от младите му наемници затичаха и поведоха хората на Крийд към голямото оградено пасище. Тал представи Крийд на Куинт и каза:

— Какво имаше предвид, че пратеникът ми бил дразнещ?

— А бе… едно забавно дребно човече, приличаше почти на монах или жрец, но се оказа демон с картите. Прибра ми почти всичкото злато, преди да си тръгне.

— Накор — въздъхна Тал и поклати глава. — Е, златото е най-малкият от проблемите ми.

— Миналия път плати доста добре, тъй че не ми беше особено трудно да ги събера — каза Крийд. — Надявам се да ти стигнат.

— За начало — да — отвърна Тал, докато влизаха в къщата. — За да приключа с набора, ще ми трябват хиляда, дори две хиляди души.

— Какво си намислил?

— Ще завзема Опардум — заяви Тал. Крийд го зяпна невярващо.

— Не се занимаваш с дреболии, а?

— Дълга история, както ти казах. Ще ти обясня на чашка. Вино? Ейл?

— Което ти е по-наблизо.

Седнаха на масата и Тал донесе бутилка вино. Наля на себе си, на Куинт и на Крийд и заговори:

— Каспар е извън всякакъв контрол и вече две, може би дори три държави са готови да му скочат всеки момент. Когато се случи, смятам аз да нанеса убийствения удар.

— Хм, всичко това добре — измърмори Крийд, след като отпи, — но отмъщението не плаща сметките.

— Същото като миналия път. Плащам, докато чакаме, дял от плячката след боя.

— Това стига — каза Крийд. — Мога да доведа още хора, щом ти трябват.

— Прати вестоносци. Искам ги тук до края на лятото.

— Става.

— Колко души? — попита Куинт.

— Стотина от Инаска. Там съм роден и все още имам някои приятелчета. Други двеста или триста по границите на спорните земи. Мога да ги накарам да се съберат в Портал Оласко и да дойдат тук по море. След като никой там не знае каква ще е предстоящата битка, би трябвало да могат да се прехвърлят без проблем.

— Няма да е зле да посъберем сведения и какво прави Каспар — подхвърли Куинт.

— Имаш ли в района човек, на когото можеш да се довериш? — обърна се Тал към Крийд.

— Ще видя дали ще мога да намеря един стар приятел, Даниел Тоскова. Умен е и ще си държи устата затворена. Ако успея да го известя, ще ми съобщи едно-друго. Обаче май сега е в Далечни предели. Известяването му ще е трудна работа.

— Това го остави на мен — каза Тал. — Мога да пратя съобщения там.

— Та какъв е планът? — попита Крийд.

— Искам поне петстотин меча събрани тук, преди да тръгнем, и бих искал да се свържа с още два-три благонадеждни отряда, които могат да се присъединят за щурма.

— Това си е цял пълен батальон — каза Куинт. — Логистиката ще е истински кошмар, ако останеш на полеви условия повече от седмица-две.

— Не мисля да чакам толкова дълго. Смятам да е не повече от седмица от стъпването ни в Оласко до проникването в цитаделата.

— Как? — попита Крийд.

— Защото знам един достъп към цитаделата, за който дори Каспар не подозира — отвърна Тал.

— Познавам всяка педя от цитаделата и знам всяка врата и проход. Такъв достъп не съществува — заяви Куинт.

— Моите уважения, но грешиш. И ако все още командваше там, изобщо нямаше да проумееш как сме влезли и щурмуваме стените отвътре, в подкрепа на катерещите се по тях отвън.

— Ще трябва да ми кажеш за него — каза Куинт.

— Като му дойде времето. Първо трябва да свърша някои работи. — Тал се обърна към Крийд. — Дай ми списък на наемнически капитани, на които вярваш, и къде мога да ги намеря. Ако успеем да се доберем до тях, ще имаме отговора им до края на седмицата.

— Какво? Ти да не използваш магия?

— Всъщност да. — Тал се обърна към Куинт. — Назначи Джон за втори помощник-командир и започвайте да вкарвате хората му във форма.

— Ти къде ще си? — попита Куинт. Тал се ухили.

— След като приключа с пращането на съобщенията, ще предприема малка разходка.

— Защо? Къде ще ходиш? — попита Крийд.

— Ами нали трябва да започна войната.