Мартин Карбовски
егоист (38)

ЕПИДЕРМИС

Седя сега тук и си се люспя. Не ни дават да се къпем, така е в Изолатора, казаха. Аз цял живот съм стоял някъде и съм се люспил. Тонове генетичен материал, люспи от мене, ДНК от ушна кал, пърхот, мазоли, нокти, лимфа и слюнка, фекалности и косми, косми… Коса се хаби най-много. И епидермис. Аз, предполагам защото съм едър, и имам голяма обща площ сигурно съм излющил за 40 години живот поне към 40 килограма епидермис. На улицата, пич, има цели 40 къгъ от мене и те могат да кажат много неща за мене, да ме оправдаят за всичко дето съм го вършил… Но никой не ебава да се интересува от мене… Камо ли да събере похабеният ми епидермис и да разбере колко неща са ми се случили…

Там, на улицата в прахоляка някой да тръгне да търси следи от моя епидермис…

На човек не бива да му пука къде точно седи и се люспи, къде се изронва, къде се изтрива се и се хаби, докато на клетките им писне да се размножават. Размножават се, писне им, и си ебават майката от чукане в мозъка ти, докато Доктора ти каже — пич имаш тумор, ше го оправим… Така или иначе някой ден клетките си ебават майката и престават да се размножават. И преставаш да се люспиш… Съвсем преставаш. И като не можеш да се люспиш, се изтриваш. Явно хората първо от вътре се изтриват.

Когато не бях в Изолатора… какво се случваше когато не бях в Изолатора…

Сутрин можеш са станеш и като видиш мъглата на улицата като котешко напикаване, ти се иска да се върнеш рязко да си досънуваш възприятията… Но ставаш… цялото ти тяло крещи, че трябва да умреш днеска, а ти се опитваш да убедиш ръцете си да ти измият зъбите… Което не е толкова нужно щото като помисли човек зъбите се лющат по-бързо като търкаш, предполагам… Сутрин човек губи много епидермис, щото иска да изглежда като нов, неупотребяван от снощи и от досега в живота си. Мие си лицето… И се бръсне. Дори се къпе. Бори се с люспите, слага гел, крем, говна, парфюми, за да не личи и да не избива люспата…

И върви човек сутрин по улицата и се изронва тихо от допира си със света… Обувките са измислени за това — да не се изтриват ходилата…

Някой път в Изолатора сънувам как вървя по улицата, тя като от шкурка — много неравна. И искам да стигна до където и да е… Но не става, щото се изтриват ходилата ми първо, после пищялите, после колената… и краката ми стават хипер къси… Сънувам как ходя с чуканчета като моливни гуми, които продължават да се трият със скоростта на светлината… От силите на триене ми се изтриват целите крака и почвам да се търкалям към място дето искам да стигна, но от търкалянето направо се изронвам и оставям големи парчета от себе си по дупките на улицата… Почти стигам до моето си място, човече, и за да спра — опирам длани и ръце и лакти в асфалта… Докато и те се изтрият от силите на триене и от скоростта, дето съм я набрал…Изтриват се до раменете, копеле… Само главата ми остава да се трие в асфалта и сякаш чувам спирачките… С облекчение… Спрял съм.

Спрял съм и се оглеждам — всичко от мен е изтъркано от петите до горната ми челюст… Всичко се е изтрило от мене — само горните зъби, носа ми, очите ми, главата и шапката стоят на асфалта… ще ми се да кажа нещо, да се оплача някому, да попитам, ей, пичове и вие ли толкоз бързо се изтривате като тръгнете нанякъде… Обаче нямам долна челюст, изтрита е… Гледам нагоре да видя къде съм стигнал … Шапката ми пречи да видя… Въртя очи като асфалтова гъба и чета, че съм стигнал до гара… Пише: „ГАРА“ и има часовник… Коловози и влакове… тръгват на всички страни… Стоя там, до бордюра, идеално изтрит до небцето си, въртя очи и се опитвам да заговоря хората,обаче… нямам долна челюст… и се опитвам да видя нещо, обаче шапката ми пречи и се събуждам… В Изолатора съм, и съм си цял и чувам как дебелите санитари тропат с пръчките си по външната решетка като деца… Такива неща сънувам…

…Преди да заспивах в Изолатора, заспивах с жени. Жени до мене и аз заспивах до тях. Жените въобще не си държат на епидермиса… А и не успях да им обясня, че докато седят така епидермиса им се напуква, набръчква се и се лющи… Жените толкоз много търкат епидермиса си в чужди епидермиси, че на мен даже гадно ми става вече … И й го казах на една жена…„слушай, търкаш си епидермиса само, а нищо интересно не ти се случва, дори си почнала да се смаляваш… Виж всичките си кожички по ноктите, можеш да си ги събереш, да ги завъртиш на топче между пръстите си… и да се клонираш…“

Така й казах , а тя …

Тя ми каза че съм луд и си фръцна гъза, който така или иначе ставаше само за ебане и за сране… Не, пич, жените не стават…. направени са от Господа само за да ти свалят поне още един слой кожа… Мъжете си дават и света и душата, само и само да се отъркат у жена… И жената знае това и похабява мъжа нарочно.

И алкохола ме похаби нарочно… В Изолатора не дават пиене, и не дават да се къпем… Преди Изолатора пиех много копеле, и никога не съм пил хапчета като сега… Стигаш до бар, бистро или просто место за пиене без име… Сядаш и почваш да търкаш бара, пич… Търкаш си го с години и дрехите ти се изтриват… И кожата ти се изтрива, и костта на лакътя… Защо пич, хората седят и търкат баровете…? Ми това е най-тихия, и безболезнен, и неполезен начин да се изтриеш от света — седиш, пиеш си, тъпанчетата ти се изтриват от силната музика, краката от стола и ръцете от хващане на чаши, които неизтриваемият проклет барман ти подава, ако го замеряш с банкноти…

Не си ли влизал пич по баровете и не си ли виждал — повечето хора на бара нямат дясна ръка… щото повечето хора са десняци и си търкат дясната ръка… Забелязал съм и друго — плотовете на бара са вечни — никога не се изтъркват, пич… Сякаш ги правят от Дървото на Живота.

И друго съм виждал… веднъж в най-крайпътния бар на света видях на гардероба да стоят патерици… Хиляди патерици на гардероба в най-обикновена долнопробна кръчма… Сядам вътре, пия… аз пия много… видях, пич, нещо което няма да забравя никога, което дори тука в Изолатора не можеш да видиш… Всички в тоя бар бяха се изтъркали до кръста.. До кръста! Нямаха крака, а също така им липсваха и задниците на повечето… Предполагам, че са се изтъркали от седене на бара… Разбираш ме… И все едно, че нищо им няма — ползваха високите столове от бара, за да се приберат в къщи… Връзваха високият стол от бара за кръста си с ремъци, взимаха си патериците и като инвалиди — напред с патериците, после напред със стола, напред с патериците, напред със стола… Просто си променяха центъра на тежестта пичовете и така си живееха добре — торс до торс, седнали и пиещи на високите си барови столове… Без да се притесняват от изтъркването … чакаха го…

Аз не карам автомобил… Не обичам. На таксиметровия шофьор примерно му се лющат и ръцете и краката едновременно… Един такъв ме вози, епидермисът му жълт, неолющен и много мъртъв… и ме гледа… Гледа ме, защото сигурно аз му се бях облещил и се канех да го попитам… Попитах го как така не го е страх да не се загуби на тясната си смрадлива седалка като ръцете му са хванали мазоли от геврека, краката му не стигат вече педалите и не е ли забелязал, че пръстите на краката му ги няма отдавна вече… От търкане…

Бакшишът пък ме попита дали и защо не съм си ебал майката… което ме ядоса. Пребих го… Кървавият бакшиш така и не иска да разбере единствения ми въпрос към него — не го ли е страх, тъпото му копеле, не го ли е страх да не се излющи съвсем … И когато се събраха многото таксита и когато ме биха с манивелите… Биха ме с жълтите си като таксита манивели… И тях ги питах… Крещях им… „пичове, не ви ли е страх да не се изтъркате, да не се изроните или похабите докато правите каквото и да е…“

…Изолаторът е един свят, свободен от таксита… Няма таксита, няма жени и пиене също няма … Има меки стени, които не хабят много от кожния слой при отъркване в тях… Има музика, ама отдалече… има потракване на пръчките на санитарите по външната решетка…

Има малки буболечки, различни видове в Изолатора… Всяко място носи освен миризмата си … носи и миниатюрния си живот… уникален, малък, неизтриваем живот на всеки десет квадратни метра… В Изолатора има хлебарки… Кафяви, свръхреални, незабележими живини, от които не можеш да се изолираш…

Те лазят… пролазват… първо бързо и несигурно, после спокойно и изучаващо… Виждам със собствените си полуизтрити очи как парченца, миниатюрни парченца от кожата ми се ронят под краката на буболечките и падат с трясъци по мекия под… Когато облазват и докосват, хлебарките похабяват по-малко от хората… забелязал съм го… Хората в Изолатора с усърдие са решили да ми изтрият китките… и глезените… и кръста… И затова са ги хванали с мъхнати кожени каиши, чиито краища влизат в стените и стигат до там, дето някой по цял ден си прави труда да ги опъва… Хората в Изолатора се смеят на моите страхове да не се изтъркам докато съм жив… Но и те се страхуват и ме разбират… Вързаха ме така, че да не докосвам пода… и не настояваха да ми сложат онези извънредно груби изчегъртващи дрехи препоръчани от Изолатора…

Хлебарките похабяват по малко от хората… Аз изчислих, че в живота си човек среща по-малко хора, отколкото хлебарки… Изчислих, че ако по Пътеката на Хлебарките под Вратата, която минава през капачката на коляното ми, минат милиард и половина кафяви живини, кракът ми няма да се изтрие и наполовина…

Но ако през капачката на моето коляно мине и един единствен

Човек… ако го пусна да мине през капачката на моето коляно… Ако само се отърка, докосне, допре, попипа, или, бога ми, стисне капачката на моето коляно… Тя ще се разпадне… На прах.

Ще се разпадне на прах.

Епидермисът няма да успее да задържи вътрешността и всичко ще се изсипе на пода… Каишите ще се обтегнат и там на Пътя на Хлебарките към Ъгъла, които минава през десния ми бицепс и вече е похабен изцяло, аз ще се скъсам… Ще се скъсам, ще се ударя в пода и ще се разсипя съвсем…

Няколко десетки къгъ епидермис, тонове генетичен материал, люспи от мене, ДНК от ушна кал, пърхот, мазоли, нокти, лимфа и слюнка, фекалности и косми, косми…

Коса се хаби най-много. И епидермис… те могат да кажат много неща за мене, да ме оправдаят за всичко, дето съм го вършил… Но никой не ебава да се интересува от мене… Камо ли да събере похабеният ми епидермис и да разбере колко неща са ми се случили…