Мартин Карбовски
егоист (36)

СОФИЯ-област

Точно по Великден, най-интересното място на Балканите е джамията. Тръгнах към това място — джамията, за да дефинирам моя страх от не-модерния свят, от исляма и от една война, която ми се струва нелогична, но изключително вероятна. Тръгнах и с пожеланието на Ина Грогоровна — по онези места да съм се пазел да не ми преформатират задника.

Тръгнах от София и от една велика бургаска дефиниция: „Там където няма море е провинция…“. Аз имам друг принцип : „Там, където няма дрога, е село…“. Трябва да разбера къде свършва модерния свят и къде започва другото. На излизане от София се разбира, че първата фаза на модерния свят свършва там, където не знаят за Дони и Момчил. Оказа се някъде при Ихтиман. Втората фаза е там, където думата „трева“ има значение само за „сено“ и „паша“. Това е някъде след Асеновград. Третата фаза е Къци Вапцаров — към Доспат. Последната фаза, там където разбираш че си на ръба на модерния свят — това е едно място, за което ще разберете по надолу.

Пътувайки към Пловдив си мислех как ли щеше да изглежда планетата, ако съществуваше не Макдоналдс, а верига от друг тип крайпътни заведения за бързо хранене. Примерно сръбски.

ПЛОВДИВ

Пловдив е базов лагер на авантюристите в тази страна. Не говоря за хората, които чукат без презерватив момичетата от Главната. Става дума за това, че ако искаш да отидеш където и да е, трябва да минеш през Пловдив. В Пловдив се запасих с отличителните белези на християнина — червени и зелени яйца, сланина, бензин, цигари и една бутилка „Ранни времена“.

Християнско настоение се поддържа най-лесно като в колата си пуснеш саунд-трака на „Черна котка — бял котарак.“ Всеки друговерец би се уплашил от вида на 27 годишен „Фолксваген“ костенурка от който се разнася на сръбски „Питбул — териер“ и го кара брадясал софиянец. През цялото време се утешавах с мисълта, че срещам хора, от които съм малко по едър. Целунах колата си и както се пее в саунднтрака:

„Вземи си четката за зъби скъпа

време е за пътуване, време е да тръгнем“.

МОМЧИЛОВЦИ

В търсене на другия свят ми беше казано, че има едно село Момчиловци, където има само помаци и параклиси. Запътих се занатам. Ако Керуак беше писал „По пътя“ в България, щеше да преболедува една остра форма на пътна параноя и няколко бъбречни кризи от дупките по пътя. Крайпътната гледка напомня за Бейрут в най-славните му години. Рекички и мостчета, приказна красота и природни картини. Българите са хора, които си изхвърлят боклуците в реката — във всеки един ручей на всеки сто метра има по една автомобилна гума.

На места природните забележителности се измерват единствено със стада крави, за които човек се пита как са стигнали тези крави до тази дива пустош. Видях и няколко камиона с крави, които явно ги разнасяха на определени места, за да се създава илюзията, че си адски далеч от центъра на София.

Пия вода от крайпътните чешми и непрекъснато оставам с впечатление че съм забравил нещо. Липсва ми спирането на кранчето, както в модерния свят.

Опитвам се да заговоря един овчар с шушляково яке. Оказва се че всъщност той пасе четири кози, обаче неговия пудел-пазач не дава да припаря в опиканата му територия, която явно е цялата планина. Отказвам се, като виждам че овчарят-козар води към мене още кучета със себе си.

Оставам в недоумение — козите са точно четири, а кучетата са пет-шест. Добивам впечатление, че овчарят пасе кучета, а козите го пазят.

Момчиловци се оказва туристическа измама. Няма нито един помак, затова пък местните ми предлагат стаи по 12 хиляди лева на вечер. За толкова можех да спя и в Драгалевци и пак нямаше да срещна нито един помак.

Питам местните дали до Момчиловци няма друго село — примерно Дончиловци. Не ми разбират шегата. Казах ви, че отдавна съм прекосил първата граница на модерния свят.

Излизам от пътя за Смолян и се насочвам на Запад.

ДОСПАТ

Местното население ме притеснява. Ако в Хималаите човек чувства може би космополитизъм, то в Родопите се усеща родният махалетизъм. Във всички махали те гледат подозрително, направо страшно. Срещали сте го този поглед — имаш усещането, че ей сега местния ще се развика, и от всички дувари ще изскочат лошо облечени хора, чиято единствена цел е да те замерят с камъни. Единственото ми успокоение е туристическият ми имунитет — няма нищо по налудничаво (и едновременно с това безобидно) от човек, тръгнал на екскурзия по тези места. На местните много бързо им хващам цаката — викам силно „добър ден“ и питам за пътя, въпреки че се ориентирам прекрасно. Това някак си ги успокоява — за тях явно единственото нормално нещо е някой да се загуби по тези места.

Това ги кара наистина да спрат да ме гледат по начин сякаш ме познават, но не ме обичат много.

Стигам до Доспат по тъмно. Хваща ме страх от шляещите се сенки на доспатските млади безделници. Тук някъде наистина е краят на света — познава се по това, че в центъра на този град има само една светната лампа и всички се събират под нея, за да упражняват лошия си поглед върху пришълците. Намирам единствения хотел и с чувство за провал и облекчение лягам да спя. Спя като къпан, без да съм се къпал въобще.

ШИРОКА ЛЪКА

На сутринта изчезвам като Дейвид Копърфийлд. В български град като Доспат могат само да те заколят, да те заровят и без никой да ги пита — да съобщят в полицията, че не са те виждали въобще. Пак природни картини — един много дълъг и красив язовир, за който ми казаха, че във случай на война ще му бъде взривена язовирната стена. Така вражеската армия щяла да гази във вода до коленете и щяло да й е кофти. Интересна военна доктрина, дано да не е верна.

Срещам първия интересен човек от турското робство насам — това е Лимонаденият старец. Хвали се, че през двехилядната година става на 80. Хвали се че цял живот е пасъл само овци. Хвали се, че в къщата си има лимонадена фабрика и откакто се помни пие само ракия с лимонада. Явно пристрастен юзър на лимонада. Преположих за него, че ако мине на фанта и спрайт ще изпадне в абстиненция. Не ме разбра и продължи да се хвали. Единственото, с което го озадачих беше съобщението, че епохата на безфилтърните цигари е минала. Чудесен човек.

„Откъде сте вие?“ — пита ме Лимонадения старец.

„От София!“ — чудно е, но вече мога да се похваля с това нещо.

„А, — каза Лимонадения старец — вие там си гледате «Риск печели, риск губи» — и аз го гледам…“

Какво нещо е БНТ! Явно още не бях излязъл от цивилизацията.

Пътувам още на Запад. Попадам на колона чергари. Зад каруците се шматкаха деца с особени дървени колички. Колелцата им бяха направени от лагери. Тези циганета са предците на скейтърите — бяха само по добре облечени и по-чисти от софийските.

Стигам красиво българско село. Няма табела, няма добре дошъл. Това се оказва Широка лъка. Черквата е порутена, обаче в центъра откривам това което ми трябва — Найт клъб. Пред Найт клъба са седнали баби и дядовци и клъбират. Пия бира в найт клъба на Широка лъка. Чудя се дали да остана за през нощта. Между две парчета с маанета, едно дете-марципанче казва на бармана:

„Бате — дай онаа със спринцовките!“

„Разкарай се оттука!“ — казва бармана и ме гледа дали не се е изложил.

„Аре бе бате — дай онаа със спринцовките!“

Озадачените ми сетива за малко да ме накарат да мисля, че съм сбъркал пътя и отново съм попаднал в цивилизацията и спринцовките. Успокоих се много набързо обаче, когато бармана отстъпи на марципанчето и му пусна БТР:

„На-а-а-а раздя-яла ви целу-у-вам…“

Малкия марципан потанцува с огъване в кръста, като държеше ръката си на хевиметълски знак. После явно му омръзна и се загуби през вратата. А казват, че само циганите карали докрай.

В Широка лъка слушат БТР — не мога да спя на такова място. Оставих бабите да клъбират и продължих.

На края на Широка лъка попаднах на това, от което се нуждаех. Последната бензиностанция. Сайбърпънк танкен — това вече прилича на декор от „Лудия Макс“, където бензинът беше основната ценност. Оттук нататък няма какво да ме спре.

СЪРНИЦА

Ето я очакваната Земя на Ремонтираните Джамии. Това е земята на многото деца по дворовете. Те са дружелюбни и по-услужливи от редовите българи, но са пак така притеснени. Пътувам за село Сърница по път, по който явно е стъпвала Годзила — това не са дупки, а частични липси от пътя, които не можеш да осъзнаеш, защото колата ти попада цялата в тях.

В центъра на Сърница любезна мюсюлманска жена ми обясни, че в селото не живеят християни. Само даскалите са християни. Само те имат работа. Хората от Сърница се прехранват с картофи и дърводобив.

Спрях пред училището. Училището в мюсюлманското село Сърница се казва „Кирил и Методи“. Две мюсюлмански жени — едната руса, другата черна, боядисваха в синьо оградата на даскалото. Говоря си с тях любезно. Питам ги за Дони и Момчил. Споглеждат се и глупаво се усмихват. А за Къци Вапцаров? Нямат коментар. За Каналето дали са чували? Казват нещо, обаче явно не са наясно. Последна проба — попитах ги дали са чували за списание Егоист. „Тц!“ казаха те. Цивилизацията за мен свършва там, където не знаят за егоист. Показах им списанието. „Оу!“ казаха те. Питах ги дали може да ги снимам. „Оу, не, не, тц, тц!“

Жалко, че ще го разберете като реклама. На тези жени — аз не зная дали те могат да четат български — им стана по женски приятно да разгърнат с боядисаните си ръце корицата с модерната, слаба, къдрава секси пичка, която е тотален техен антипод. Чудесни момичета бяха тези жени мюсюлманки. Предполагам, че взети заедно, децата им са повече от 12 на брой. Но те наистина, стори ми се, търсеха нещо в списанието — може би кройка или гоблен, с който да си украсят къщата. Не смея да знам за какво, не те го харесаха и аз им го подарих. В замяна те ми позволиха да ги снимам.

От даскалото излезе нисък, дебел, плешив радушен човек. Християнският даскал. Каза че ремонтирали, щото имали годишнина. В училището се учели 750 деца. Много деца. Адски много деца. Дойде и другият християнин на селото — счетоводителят на училището. Този човек леко фъфлеше и заекваше едновременно. Тези двамата ме накараха да се чувствам като кореспондент на Работническо дело. Наговориха ми какви забележителности имало тяхното село. Единствената забележителност, която запомних, беше че в селото има 750 деца и всички те учат майчин език в училище „Кирил и Методий“. Разделих се с тях бързо и нескопосано. На калкана на училището имаше нецензурен надпис на английски, който звучеше успокоително познато.

ЮН-ДОЛЛАР

Тук употребявам турското име на т.нар. курорт Юндола. Попадаш на едно голяма кръстовище с много български знамена, окачени по крайпътните бараки и стълбове. После разбрах, че в Юн-долар някакви мутри строят бензиностанция, взели са кръчмата и са решили да си играят на националисти. Всъщност, трябва да призная, че начинанието на мутрите ми хареса. Все пак — Великден е.

Влязох в смесеното магазинче на Юн-долар. По най-профанския начин попитах дали имат хляб и козунаци. Трима селяни ме гледат и викат че няма. Ами тогава, питам ги аз, как ще празнувате Великден?!

„Ние сме муслимани тука.“ отговориха ми те.

Сега ми се струва, че те отгвориха леко извинително. Но тогава не знам защо аз самият им казах „О, извинявайте…“ и си излязох.

Много интелигентно от моя страна. Да търсиш помаци два дена и като ги срещнеш, да изискваш от тях да ти намерят козунак за Великден.

Намерих си място за спане и тръгнах да обикалям. Първото нещо, на което спрях, беше на един човек, който неистово ръкомахаше на пътя. Отворих вратата, а той ме попита:

„Министър Бонев познаваш ли?! А Лили Иванова?!…Ню Йорк, Париж, Лондон, София, Юндола, Истанбул и нататък! Къде дават така?!“

Оттам нататък ме заля с най-некачествената шизофренна логорея, която съм срещал. Това беше лудият на местността Юндолар. Кръстих го Чатърът Мунчо, щото непрекъснато се опитваше да контактува с мен. Беше си отворил Ардата отдолу — така както правят хората, когато не искат да ги молиш за цигара. Мунчо от Юндолар каза още:

„Български, руски, френски — няма тука такива неща! Свърши! А момите с прането и честността — те къде да отидат?! А?! А?!…“

Това запомних от съвършеният му брътвеж. Има нещо в този монолог. Прилича на чат с много различни хора, голяма част от които са осъдени на доживотен затвор и на всяка цена искат да те задържат в мрежата си.

СВЕТА ПЕТКА

Света Петка е село, където фашън монитора показва само шалвари и забрадки. Много цвят и цветя в тъканите. В първата будка на селото едно малко момиче със забрадка играеше тетрис — малко съсредоточено мюсюлманско дете, което дори не ме забеляза. В центъра на селото е позициониран лек битак — продават се тенджери, дрехи, мед, посуда от Турция. Поминъка на селото е картофи и метли, както и стока от Турция, която тези хора се опитват да продадат един на друг. Това село е известно със хубавото си турско кафе. Питам за кафе. Човекът, който ми отговаря не е тукашен — местните са руси, светли хора, а този е търговец, едра чернилка с кръвясали очи. Не престана да ме гледа лошо, въпреки че купих половината от турските му боклуци. Насочи ме надолу по улицата. Обикновена стара къща — кафето не работи, обаче баба Емине ме покани и ми каза, че за мене имало. Струва 100 /сто/ лева. Идва човек с лилаво сако. Това е синът й Рамадан. Той вече е дядо на 4 деца. Той още е на 42 години. С кривото на християнското си око забелязвам младо момиче със забрадка — прави кафе с чайник. Става разговор. Малката се казва Ниврие и учи икономика в София. Айде стига бе! Неврие се усмихва както се усмихват 18 годишните девойки без разлика на вероизповедание и казва:

„Аз в София не ходя така — обаче тука има традиции…“ Говорим си и пием нещо, което има един пръст каймак и един пръст утайка. Това е първото кафе на този свят, от което не ми става лошо. Питам ги за Косово. Дигат рамене.

„Защото — казвам аз — ние в София седим и много ни е страх…“

Рамадан мисли, гледа ме и вика, че и него го е „много страх“. И на двама ни е ясно, че всъщност ни е страх от едно и също нещо. Това нещо се нарича „един от друг“. Обаче Рамадан е любезен. Говори много и интересно. На стената виси плакат с надписи на арабски и малко момиче със шамия. Питам какво пише — пише че аллах е велик и Мохамед е негов пророк. Баба Емине е на 65 години обаче изглежда млада. Едно време е била отличничка в ТКЗС и е обиколила света с екскурзии. Има десет ВЕФ-а и няколко руски часовника. Тя ми носи билки — риган и жълт кантарион. Чувстам се страшно добре. Питам ги дали ще ме пуснат в джамията. Няма проблем, казва Рамадан. Махаме си на довиждане. Стоте метра до джамията ги вървя като човек, който абсолютно не иска да влезе в джамията. Мамка му, всички ме гледат и откъде толкоз хора на едно място в това село.

Влизам в джамият с финт и се ослушвам дали някой не вика след мене. Забравям за притеснението, защото попадам на място, което много прилича на мъжката съблекалня на ЦСКА в малък град. Голямо корито на пода, стари стелажи и дървени скари като в казармата. Аха, това е предверието за миене на крака. Отворям друга врата и попадам на съсухрен селянин с таке и шест момиченца със забрадки.

Явно вече съм вътре в джамията защото притесненият съсухрен селянин (имамът Мохамед) ме моли до плач да се събуя. Явно притеснението е взаимно, но за разлика от мен той въобще не се опитва да го скрие. Събувам се с самоуверени възгласи „Ама разбира се, извинявайте!“ И влизам.

Килими, килими, килими. Чисто е и няма никакви картинки. От незнание какво да кажа викам на Мохамед „как сте?! кво правите!“

А той влезе кротко в театъра, който му предложих и вика „ми добре сме, учиме децата на коран…“

„е хубаво!“ — викам аз, без да знам дали това наистина е хубаво. Тавана е с особена резба, има печка, дантели навсякъде и тънки бели линии ластик по земята — явно за да указват къде да се коленичи. Олтарът (така ли се казва?!) е вдлъбнатина в стената с нарисуван златен полумесец. Децата са ме наобиколили като извънземен и шушукат.

Питам ги първото нещо за което се сещам и си признавам че беше тъпо:

„Как сте деца?! Вие познавате ли Камен Воденичаров?“

Шушукането се усили, децата се гледат дяволито и нищо не казват. Деца, какво да ги правиш. Ако някой ми каже какъв разговор е трябвало да водя в джамията точно с тези момиченца и с имама Мохамед — евала му правя. Аз наистина се бях шашардисал толкова много, че само това можах да измисля.

Усещането, че говоря тъпотии в джамия — нещо, което не правя редовно — ме направи активен. Накарах ги да се наредят и ги снимах. Питах ги дали могат да четат на арабски и как учат Корана. Те викат — „ние го учим наизуст“. А така.

Тръгвам си полека. На излизане виждам табло с картинки — упътване как трябва да се измием преди молитва. Първо очите, после ушите, после носа,, врата, краката и така нататък. Упътването прилича на старите пионерски картинки за това как трябва да се държим в обществото.

На излизане се сбъсквам с едно малко събуто момченце, облечено в дънково костюмче, много модерно дете. Въобще не ме погледна — отиде и седна до имама Мохамед.

Обух се като несръчен идиот, точно както се чувствах. Навън ужасът върху мене вече се стовари изведнъж. Всички ме гледат и мълчат. Мога да се хвана на бас, че ако бях побегнал, щяха да хукнат да ме гонят. Само че аз спокойно, пак със финт влязох в колата.

Единственото, което си помислих беше, че колата няма да запали. Помислих си също че мога да разчитам на бай Рамадан, у когото пих кафе.

Колата обаче е правена от християни, запали веднага, но за мой още по-голям ужас касетофона включи силно Уикеда и „…ние с Боби двамата пием кафе-е-е-е-е!…“

Не знам защо ме беше толкова страх, обаче си ме беше страх и това си е. По пътя извън Света Петка си помислих, че ако някъде някога възникне проблем на верска основа, това означава, че някакви хора не са си говорили достатъчно и не са пили кафе.

ВЕЛИНГРАД

Свечери се и след още един тежък разговор с Чатърът Мунчо от Юндола ми се прииска да отида на църква. Все пак е Великден. Истината е, че ми стана неприятно от всичко това. Ако мюсюлманите бяха омешани при нас в София и заедно се виждахме по кръчмите може би наистина щях да съм уверен, че няма проблем.

Към 23 часа отидох до Велинград, купих си козунак и пих една ракия. В църквата православните скотове се бутаха твърде повече отколкото аз мога да ги понеса. Бутаха се и псуваха. Точно сега ли трябваше да стана свидетел на това?! Като излезе попа да обикаля, всички се източиха след него и аз останах почти сам. Гледах картинките по стените и си помислих, че Исус е красив.

ПАШОВО

Истината е, че параклисите и църквите навсякъде у нас имат стойност само като атракция. Действащата институция в Родопите е джамията. Мюизинът пее всеки ден по няколко пъти. Той, като имама Мохамед винаги е блед, брадясал, изпит и притеснен. Помислих си за православните попове — никога не съм виждал слаб и изпит поп.

Село Пашово го няма на картата. Това е турско село. Споменах ли, че любезният Рамадан се самодефинира не като помак, а като турчин. Явно помаци ги наричаме само ние.

Пашово е малко село с единствен разбит път, който свършва в центъра пред джамията. Не посмях да сляза в Пашово. На сляпата стена на ремонтираната джамия имаше около двадесет-тридесет мъже седнали гъсто един до друг на една дълга пейка. Когато толкова много лошо облечени мъже те гледат втренчено, единственото, за което се сещаш е как да обърнеш и бавно да излезеш от селото. Предполагам това усещане е просто атавистичния страх от много непознати хора на едно място. Предполагам че всички в Пашово са готини пичове. Обаче аз реших да не слизам от колата. Разбирайте го както искате.

ЯКОРУДА

Трети ден обикалях турските села в района. Видях много неща, много неща ми казаха. Нови джамии и много деца. Много джамии и нови деца. В Якоруда обаче си купих сладолед. Докато пътувах насам, си мислех, че основателят на това село е викал на съоснователите „пичове, скийте колко много руда има тука! Много яко!“ Сладоледаджийката беше българка. Каза ми следното:

— българите тук са малко

— кметът е помак, добър човек

— понякога като се напият, помаците говорят за автономия

Не знам как да приема това. Не я разпитвах повече за автономията. Автономията не мен ми звучи страшно, звучи ми като на война. Карам и си мисля: ето го карбовски. Мисли ли той за войната?

Него май го е страх като куче от една война. Предполагам, че е обучен да се страхува от една война. Вероятно — за да може от страх да води много войни. Обучен е от армията да не може да диша враговете на народната република. Обучен е да задържа първа турска армия докато за 48 часа дойде на помощ Одеският ни военен окръг. Обучен е да разглобява автомат Калашников за 18 сек. Късоглед е доста, но казва че стреля добре. Може да изтрае точно три минути в атака с химическо оръжие — после предполагам, че ще получи гърчове.

Това е карбовски. Вижте го на какво прилича: той е толкова модерен и беззащитен човек, че ще бъде последният, който ще вземе оръжието и ще защити страната си, ако се налага. На него му трябват едни наистина големи и важни причини, за да застане на страната на която и да е война.

Преди да се махна от Якоруда, по обяд срещнах двама българи — пияни като Мирко и Морко от приказката. Единият беше рошав, с бяла коса беззъб и висок. Другият — дебел, с каскет и с лоша кожа.

Тези хора ми казаха много неща нешата от живота, за Якоруда и Косово, но аз нищо не разбрах и запомних само най-повтаряното послание на пияните български Мирко и Морко:

„Вън американците от Виетнам — само Левски и поп Йордан!…“

Останах с впечатление, че повечето българи на това място са изключително успешни, завършени алко-кибер създания застинали в 70-ти, в чиито съзнание Смисълът е лоша идея.

Думата Автономия продължава да звънти в опразнената ми от мисли глава.

БЕЛОВО

Тръгвам си оттук. Природните картини съчетани с ислямска мода и архитектура не са най-въодушевяващото нещо за моето леко унизено християнско съзнание. По пътя към цивилизационният избор срещам няколко млади жени и деца, които са напалили огън край пътя. Шамии, шалвари, шушляк — продават картофи на минаващи коли. Понеже предположих че оттук рядко минават коли, аз купих малко от техните картофи. В замяна ги почерпих с Великденски яйца. Децата се зарадваха както аз се радвах едно време на Кока-кола в кутийка. Казват се Хава и Файтуша. Обясниха ми, че гледат само турски сателит и не знаят кой е Слави Трифонов. И това някъде в дебрите на каскада Белмекен! Казах им, че ако знаеха кой е Слави, щяха по-малко да гледат турски сателит. Има си някакво мое, лично послание за разбирателство, което излъчват снимките — помашките деца Хава и Файтуша позират с християнско-езичните боядисани яйца.

Пътувайки огладнях. Спрях като абориген, напалих си огън и пекох сланина. Последната християнска провокация в този не-исусизиран свят. Допих „Ранните времена“ и се спуснах надолу. Минах покрай една бетонна стена с огромно отвърствие и си помислих че това ще да е задника на света, а ние живеем на километри от него.

Накрая се обърках се по-тези малки и и мирзливи пътища, които не ме водят до вкъщи. Спрях и питах една българка, типична баба дали оттука натам пътят към модерния свят е добър и мога ли да продължа. Стори ми се че думите й имаха двоен смисъл, тя каза:

„…о-о, оттука, сине, нататъка няма къде да отидеш…“

СОФИЯ-околовръстното

Ожаднях от желание за сплутата цивилизация, в която живея. Веднага от магистралата хлътнах в МЕТРО. Искам да съм човек, който си бие холестерола венозно и който не може да се събуди без оловните си съединения. Чудесно е в МЕТРО! Гора от стелажи с потребни неща, реки от пластмаса, хълмове от трикотаж, баири от консерви, с побелели от бяла техника върхове, езера от пепси и кока кола, сняг и скреж върху тоновете замръзнали пържени картофи, и много, много неучтивост и блъсканица. Обичам го този град — вече дори като пазаруваш, се налага да спираш на светофар. Аз съм модерен човек и отдавна мечтая да си загубя колата на паркинга. И наистина я загубих. Обичам го този град — в него никога не е нужно да кладеш огън, за да си изпечеш сланината.

Бих предложил всичко това на хората, които живеят в Земята на Ремонтираните Джамии. Ако го имат под носа си и работят за съмнителните консум-удоволствия, които предлага МЕТРО — тогава мога да се хвана на бас, че няма да имат желание да учат Корана наизуст.

Срещнах Ина Григорова с любимия й музикант под мишница — красотата на двама млади с комбат-панталони, безполовите Спартакус момчо-момичешки същества, красиви, гладко-обраснати, хладни като ВОГ — те пазаруваха, губеха се и се намираха в пазарната джунгла, за да се натискат щастливи. Щастието, от пренаселения консум-свят, в който живеем.

Чувствам се по-добре в него.

Лошото е, че чувствам и друго. Аз наистина имам какво да губя.

Прочетох го в очите на Рамадан, който никога не е чувал за Метро.