Йън Ървайн
Кулата върху разлома (25)

25. Ашмод

На Каран отчаяно й се искаше да се протегне, да кихне и да си прочисти гърлото. Свиваше се в кошницата и с мъка се престрашаваше да диша.

— Хайде, по-чевръсто! — чу заповедническия вик на офицер.

Тес каза нещо, което тя не различи, защото корабът се люшна, гъсто лепкаво топче изскочи от устата на рибата и заседна в ухото й. Този сърбеж просто не се понасяше.

— Да, още! Всичко до долу. Изсипете ги до последната!

Каран трепна. Какъв смисъл имаше да се крие? Той непременно щеше да чуе дори лудите удари на сърцето й. Изкушаваше се да кресне: „Тук съм… само ме извадете от това противно скривалище.“

Стъргането и влажното тупкане на прехвърляна риба се проточиха. Сега беше толкова светло, че виждаше плетените стени на кошницата, значи махаха онези отгоре. В мигновен проблясък на спомена се видя във Физ Горго пред надвисналия над нея Игър. За какво ли възнамеряваше да я употреби?

Кошницата изскърца, когато някой стъпи отгоре й. Тя потръпна и замря.

 

 

Шанд привърши миенето на палубата и пак се захвана да реже октопода. Бен изскоча тичешком от трюма. Изглеждаше уплашен.

— Още кошници! — извика и екипажът се разщъка. — Лошо ни се пише — подхвърли мимоходом на Шанд. — Онзи иска да опразни трюма.

— Идвам — отвърна Шанд.

Както се изправяше, измъкна куха сламка от оставената до него метла и я запрехвърля между пръстите си.

Щом се спусна по стълбата, видя офицера със сплетените бакенбарди. Дори безстрастното лице на Тес издаваше безпокойството й. Макар че формално откритото море беше неутрална територия, откриеха ли Каран в трюма, и целият екипаж, и семействата им щяха да пострадат. Игър бе дал много примери за тежки наказания.

Сега се виждаха и поставените най-долу кошници. Каран сигурно страдаше жестоко. Шанд се дръпна от стълбата и се премести нехайно, докато други прехвърляха чудесните златисти риби в нови кошници, които изнасяха на палубата.

— Това пък какво беше? — изсъска Зарет и завъртя глава наляво-надясно.

— Нищо не чух — невъзмутимо промълви Тес.

Но и Шанд бе чул слабичкото скимтене. Каран не издържаше на напрежението.

— Ами кошниците скрибуцат, като стъпвате по тях — обади се той. — Ау! — изохка, плесна се по ухото и се затътри още няколко крачки към Зарет, като се постара кошниците да заскрибуцат под краката му.

— Какво ти става? — неприязнено го попита офицерът.

— Нещо ме ужили — оправда се старецът и се почеса трескаво по ухото.

Зарет пак се съсредоточи в претърсването.

— Сега отворете тази кошница!

В нея беше Каран.

Шанд доближи офицера само на две стъпки, вдигна сламката към устните си и духна. Зарет си разтри врата отзад, все едно го бе ухапало насекомо. Нещо падна върху кошницата. Шанд затаи дъх и когато Зарет се отмести, побутна с крак тресчицата към утаената на дъното вода. Офицерът се оглеждаше ядосано.

— Къде са останалите кораби от флотилията ви? — попита той Тес.

— Доста далеч на югоизток, тъй си мисля.

— Обявена е награда за червенокоса жена. Ще получите златен тел, ако помогнете да я намерим. Хайде де, отваряйте!

— Златен тел! — възкликна Тес, уж затруднена от капака на кошницата. — Че какво толкова е направила, да не е откраднала церемониалния скиптър на Туркад?

— Дръж се по-почтително! — скастри я Зарет, отметна капака, извади една риба и я вдигна пред очите си. — Тези ли са най-вкусните бамунди, казваш?

— Ами… — Тес се почеса по брадичката. — Тия са по-средна класа. Най-хубавите са ей там. Фен! — посочи тя. — Донеси оная кошница.

Фен стовари кошницата върху ботушите на офицера и със същото движение затисна отново капака върху скривалището на Каран.

— Тъпако непохватен! — освирепя Зарет и го цапардоса с юмрук по ухото, но морякът не трепна.

Тес хващаше за опашките бамунди от новата кошница, вадеше ги и обясняваше подробно защо това е най-доброто качество.

— Стига! — кресна й офицерът накрая. — Имам си работа. Ще взема тези!

Пак напълниха кошницата с най-хубавата риба и я пратиха на другия кораб. Зарет се обърна и си избърса лицето. По челото му избиваха капки пот колкото грахчета.

— Та докъде стигнах? — смутено промърмори той.

— До ей оная кошница — услужливо показа Шанд встрани от скривалището.

— Не бе, дърт глупако, до оная — блъсна го Тес и посочи другаде.

Започнаха разгорещен спор, като никой не отстъпваше, затова пък обсипваше другия с все по-цветисти обиди.

— Млъкнете! — ревна Зарет, облян в пот. — Отворете и двете!

Отвориха кошниците, пресипаха скъпата риба и я изнесоха горе. Неочаквано офицерът се олюля, лицето му загуби цвят. На тила му под косата се подуваше оток с кървава точица в средата. Той седна върху кошницата на Каран и си потърка врата.

— Вие ми се свят. — Главата му увисна между коленете. — Аах…

— Добре ли сте, господине? — угрижено попита Тес.

— По-лоши болки… не съм имал. Сигурно е от рибата… дето я ядох.

Зарет подръпна плитчиците под брадичката си. Зяпаше трюма, като че не успяваше да спре погледа си на нещо. Мускулчетата по челюстите му подскачаха, внезапно се преви и повърна в застоялата вода по дъното.

— Видях… достатъчно!

Надигна се тежко и залитна към стълбата.

— Нека да ви помогна — предложи Тес.

— Ще се оправя — увери я Зарет и се блъсна в корпуса на кораба.

Тя насочи офицера към стълбата, която той изкачи като пиян. Клатушкаше се по палубата, събираше с вопли войниците си, пръскаше съдържанието на стомаха си по цялата палуба, подхлъзна се в мръсотията и едва не падна зад борда.

Тес притича и се развика към галерата. Двама моряци го пренесоха като вързоп и корабите се разделиха. Щом галерата се махна, капитанката сграбчи ръката на Шанд и я раздруса, все едно помпаше вода. В очите й избиха сълзи на облекчение и възторг.

— Ако някога закъсам — увери го тя, — предпочитам ти да си до мен. Отровата от октопода ли използва?

— На върха на клечка за зъби!

— Ами ако не го бе улучил?

— Имам си още една. — Преливащ от добро настроение, той порови в джоба си. — Олеле… — смънка и се намръщи, взрян във върха на един от дебелите си пръсти.

— Да не си… — ахна Тес в ужас.

— Шегичка — ухили се Шанд, извади тресчицата и я цъкна с показалец зад борда.

Тес така го халоса по гърба, че го сгъна на две.

— Я да видим как е малката ти приятелка — подкани тя гръмогласно.

 

 

Ботуши затропаха нагоре по стълбата, някой кресна далеч горе и пак останаха само обичайните за рибарския кораб шумове. Каран не можеше да чуе всичко. Спаси се, но не си представяше как е било възможно. Мина много време, преди някой да я извади. Предположи, че Тес иска да провери няма ли да се върне галерата. В кошницата й беше отвратително неудобно, усещаше се цялата в слуз, а паниката от теснотията се надигаше. Прехапаният език я болеше.

Най-сетне дойдоха братята Бен и Фен, жизнерадостни както винаги, за да я измъкнат от този миризлив затвор. Схванатите мускули на краката й трудно я задържаха права. И щом излезе примижа на на палубата, пак се подразни от усмивчицата на Шанд.

— Ех, приличаш на окаяно бездомниче — кикотеше се той, докато изтръскваше люспи от косата й.

— Пътуването с тебе е същинска поредица от унижения — отвърна Каран, макар че този път можеше да види смешната страна в преживелиците си.

А и неудобствата бяха къде по-приемливи от опасността. Отиде да благодари на Тес, която махна с ръка.

— Не дължим нищо на Туркад, камо ли пък на онзи натрапник Игър. Имаш късмет, че се натъкнаха на нас, преди да са минали през Ганпорт. Ако знаеха, че с флотилията е тръгнала червенокоса жена, щяха да ни разглобят дъска по дъска. Но какво да те правим сега? Защо искахте да отидете на остров Рог?

— За да намерим някой да ни откара на другия бряг.

— Това ли било? И аз мога да ви откарам.

— Не бива да чакаме да края на риболовния сезон — намеси се Шанд. — Нямаме никакво време.

— Ясно ми е. Ще ви оставя на брега незабавно.

— Ама сега ли? На каква цена?

— Още един тар и парите за една кошница риба. Значи общо шест тара.

— Тъй ли… — промърмори Шанд. — В Ганпорт ми казаха, че ще струва пет тела, докато има риба.

— Пет тела! От кого чу това? От оня беззъбия с бялата брада? Псирол си пада по такива майтапи. Не, шест тара са си колкото трябва. Добри пари.

— Чух как офицерът ти предлагаше един златен тел. — Каран погледна умолително Шанд. — И аз съм готова да ти дам толкова.

— Няма нужда — отказа Тес. — Ако бях долна твар, щях да взема златото от тебе, а после да те издам, за да прибера и наградата. — Тя се замисли. — Ще ви сваля на брега южно от Грейнуис. Дотам има петнайсетина левги. Осем-десет часа, зависи от ветровете. И ще стигнем по тъмно, но пък вие сигурно бездруго предпочитате да е така.

— А ако онзи се върне?

— Туркадско море никак не е малко, може да ни търси цял месец и да не ни открие. Впрочем ние ловим риба навсякъде и се местим където поискаме.

— Днес няма да се върне — поклати глава Шанд.

Поеха по новия курс — север-североизток. Каран извади солена вода с кофа, изми се, изплакна дрехите си и облече други. Накрая се върна в хамака и проспа остатъка от деня.

От няколко часа бе притъмняло, когато доближиха скалистия бряг.

— Повече не бива, опасно е — прецени Тес и нареди да пуснат котва.

Сложиха багажа на двамата пътници в мъничка лодка, братята Бен и Фен им помогнаха да слязат в нея и Тес сама ги откара до брега.

— Жалко, че не похапнахме заедно бамунди — каза тя на Каран, когато я прегърна с шумолене на вкоравен брезент. — Ако се случи да дойдеш на остров Рог или в Ганпорт, потърси ме и ще се тъпчем с бамунди, докато не се подуем.

— Благодаря ти, непременно ще те потърся. Няма да забравя какво направи за мен.

Капитанката размаха ръка.

— Нищо не ми струваше. А докато пируваме, можеш да ми разкажеш историята си. Това ще е пребогата отплата. Желая ви сполука.

Двамата вдигнаха раниците си, внезапно сторили им се тежки след няколко дни бездействие, минаха по плоските скали и навлязоха в шубраците.

 

 

Добраха се до Грейнуис след два дни упорито ходене. Това време не беше приятно за Каран, защото все си спомняше как се избави на косъм и се безпокоеше дали няма пак да я подгонят. Спеше леко, будеше се от всеки нощен шум и често си въобразяваше, че ги настига потеря. Не можеха да си позволят и огън вечер — Шанд не искаше да ги забележи някой.

А Грейнуис се оказа едно от най-противните градчета, в които бе стъпвала — и по дух, и по предлагани стоки. Нищо повече от струпване на схлупени колиби край блато, приютило всякакви видове мушици и комари. А жителите му бяха мърляви, лениви и недружелюбни.

В Ганпорт си бяха купили пушено месо, пушена и оголена риба, сушени плодове и тъмно брашно. Засега не се налагаше да докоснат тези запаси и искаха да се снабдят в Грейнуис само с прясно месо и зеленчуци, както и с още по два мяха за вода. Щом намериха всичко това, поеха на север, всеки обзет от свои мисли и копнеещ за усамотението на пътя.

Източният бряг на Туркадско море се различаваше видимо от западния — нисък, песъчлив и сух. Пред тях каменистите равнини се простираха без нито едно дръвче до хоризонта освен на север, където ниски хълмове се издуваха като кафяви циреи по земята.

— Невинаги е било така — обясня Шанд, когато тръгнаха покрай възвишенията, защото по брега преобладаваха солените мочурища, гъмжащи от насекоми. — Преди появата на Разлома тук е имало плодородни поля и гъсти гори.

Задави се, изплю мушици и млъкна. Каран толкова бе затънала в терзаещите я грижи, че не го и попита за какво говори. През нощта пак бе сънувала гашадите и не можеше да мисли за нищо, освен за опасността отново да тръгнат подире й. Нито денем, нито нощем успяваше да се отърве от притесненията си.

Четири дни вървяха на северозапад, земята се издигаше полека и ставаше все по-суха с отдалечаването от брега. Отначало в далечината се мяркаха пастири, повели стадата си от един извор към друг, но скоро местността обезлюдя. Тревата растеше на редки посивели стръкове, плъзгащи се с шумолене по ботушите им. Земята беше осеяна с мравуняци, по-високи от Каран. Далечните виолетови петна на Джелбонските възвишения полека се открояваха като прегрели на пътя им. Високо горе кръжаха огромни хищни птици — скийтове с извити човки и още по-страшни гадини.

— Ама че жега! — оплака се Каран, седна в сянката на стар мравуняк и изстиска последните капки от един мях.

Шанд откачи от раницата пълен и и го подаде. Тя отпи и на мига изплю водата.

— Гадост! Това вони.

— Не са обработили кожата правилно — поклати глава старецът. — Как е водата в другия?

Каран провери и миризмата за малко не я повали в несвяст.

— Какво ще правим?

— Излей го… няма да имаме нужда от толкова мехове още седмица-две. Стигнем ли до населено място, ще си купим други.

Все пак оставаше още една причина да се тревожат и си отдъхнаха, когато следобед стигнаха до хълмовете и лесно намериха вода в подножието.

— Тук това е най-хубавият сезон — каза й Шанд. — В края на зимата водата изобилства. После дъждовете спират и е голяма мъка да намериш вода, освен ако не задуха някой ураган откъм залива Рихдар. Но и той не е случка, която ще те зарадва.

Напълниха годните мехове и тръгнаха нагоре по пътека, водеща към по-ниския дял от Джелбонските възвишения. В закътана долчинка сред стръмни хълмове попаднаха на поточе, пълнещо вир, от който не изтичаше вода. Обкръжаваше го поляна, обрасла с мъх и високи дървета, стигащи до скали от червен пясъчник. Двамата се разположиха до водата, за да съберат сили.

Шанд задряма, а Каран седна в уединение по-нагоре. Когато тъничкият сърп на луната се скри, запалиха си огън — първият, откакто напуснаха Ганпорт. Радваха се, че не им досаждаше неспирният южен вятър, още по-приятно беше да слушат бученето и пращенето на пламъците и пак да хапнат топла храна, ако ще и да е поредната яхния.

Каран облиза лъжицата, остави я в излъсканата със залък хляб чиния и въздъхна. Мразовит повей се завъртя из закътаната падина. Тя вдигна яката си и пак въздъхна. За пръв път от месеци й се прииска да поговори, да попита Шанд за Лиан, да намери малко спокойствие и да чуе какво може да й каже за нейния баща.

— Как се запозна с баща ми? — попита нерешително.

Шанд като че се досети за какво копнее тя.

— Ами в странноприемницата в Тулин. Май се запознахме с Галиад преди… четирийсетина години. Няколко пъти се отби в Тулин по южния път към Шазмак, който и ти измина. Веднъж ни затрупаха снегове и той остана цяла седмица при нас. Вечер играехме на зарове. По-късно отидох с него в Зайл. Спомням си, че го представих на стария Надирил. Това беше след като първата жена на Галиад се отрече от него, но много време преди да се ожени за майка ти. Още тогава беше на преклонна възраст по нашите мерки, но не и по неговите.

— Разкажи ми още за него.

— Първия път се бе събрал с жена от аакимите, но не намериха щастието… всъщност аакимите им пречеха всякак.

— Същото беше с мен и Раел — промълви Каран, — макар че изобщо не стигнахме толкова далеч.

— Галиад страдаше, но не се озлоби. Въпреки острия си език беше щедър в делата си. В това си приличате, да ти кажа.

Тя се усмихна.

— А ти беше светлината на живота му, обичаше те дори повече от майка ти.

Лицето на Каран помрачня. Майка й Вуула се бе омъжила твърде млада за баща й. Хората от нейния род намразили Галиад и естествено само укрепили решимостта й.

— Всички полуаакими са обречени на страдания, предполагам — продължи старецът, — защото не принадлежат нито към едните, нито към другите, не могат да намерят свой дом. И вината е у аакимите — не приемат мелезите с открито сърце и не им се доверяват напълно.

— Не се държаха с мен така, когато бях при тях — възрази Каран.

— Но ти си по-скоро от коренната раса, животът ти е сред хората. Убеден съм, че никога не си искала да принадлежиш към аакимите.

— Вярно е. Те обаче се отнасяха много добре с мен като гостенка и сродница.

— Както и да е, но според мен това бе причината Галиад да се отдаде на скиталчество и загадъчни занимания.

— Това не го знаех.

— О, той неуморно търсеше ключа към някаква велика тайна.

— Що за тайна?

— Не знам… не споделяше. Може би се надяваше, че ако поднесе този дар на аакимите, ще го приемат като един от тях.

— И Емант се надяваше — тихо вметна Каран, — но не дочака това.

Шанд помълча, замислен над думите на Галиад колко особена е Каран. Пак се чудеше какво ли е искал да каже.

— Толкова ми е мъчно за Готрайм — сподели тя. — Смешно е, защото го наследих от майчиния си род, но щом си помисля за имението, пред очите ми застава моят баща. Все вършеше нещо там — зидаше наново камините, прокарваше тръби за вода край къщата или оправяше клозетите.

— Аакимите са най-умелите инженери в Трите свята — кимна старецът.

— Ако можеше да видиш печката в кухнята… — замечтано промълви Каран. — Голяма колкото каруца, нагрява вода за цялата къща. Понякога я сънувам. Не съм виждала друга като нея.

— Още какво сънуваш?

— За хубавите сънища ли питаш?

— Аха.

— Често сънувам Лиан — как се прибира у дома с мен. Но тогава се плаша, че ще го загубя, че ще му е скучен моят мъничък селски свят. И…

Тя се извърна.

— Е? — подкани я той. — Какво те тревожи толкова?

— Страх ме е дори да го изрека — призна Каран. — Сигурно съм невероятно самонадеяна, защото никога не съм говорила с Лиан за това. Но искам дете, на което да оставя Готрайм. Толкова недостижима надежда ли е?

— Нали около това се върти светът — каза Шанд. — Имаш обаче много време.

— Де да знам имам ли.

— Че защо?

Тя пак стисна устни. Никога не бе споделяла и не знаеше трябва ли да го обсъди тъкмо с Шанд.

— Жените в моя род не са много… плодовити. А и имат малко години, през които да зачеват. Майка ми — само десет. Аз съм вече на двадесет и четири и се боя, че времето ми изтича.

— Виж ти… — промърмори старецът и двамата пак млъкнаха. — Познавах и майка ти — додаде той след малко.

— Не искам да говоря за нея! — рязко изрече Каран. Чувствата й спрямо нейната майка бяха твърде объркани. — Мисля, че ме мразеше. Иначе защо си посегна и ме остави съвсем сама?

— Отчаянието ни подтиква към странни постъпки. И аз съм вкусвал този плод.

Но Каран не желаеше да го слуша. Стана и се отдалечи в нощта, за да избегне разговора за майка си.

 

 

От Джелбон тръгнаха на североизток по камениста равнина, покрита с туфи трева и издръжливи храсти, чиито клонки ги драскаха. Тук беше сравнително сухо, въпреки че два пъти ги застигна краткотраен дъжд, а една вечер студеният вятър от юг ги засипа със суграшица и сняг колкото да покрие земята. Това беше последното издихание на зимата. Вятърът се обърна от запад — топъл и влажен, но рядко носещ дъждове. Водата се превърна в тежка грижа, трябваше да пият и от вмирисаните мехове.

Луната беше в трета четвърт, но обърната с тъмната страна. Каран се събуди веднъж-дваж през нощта от тежък сън и откриваше, че Шанд я наблюдава неспокойно в мъждукането на жаравата.

— Какво сънуваше?

— Нищо определено. Само че ме измъчва страшно предчувствие — всичко, което ценя, ще бъде смазано на парчета.

— Това е лошото, когато държиш на някого — небрежно подхвърли старецът. — Заспивай, че сутринта потегляме рано.

„Предчувствието ме спохожда всяка нощ, откакто слязохме от кораба. Нещо се променя някъде…“

Равнината свършваше с друга верига от възвишения и след три дни ги достигнаха. Хълмовете носеха името Пасенар. И по тези места им провървя с водата. Малко преди да опрат до смърдящите остатъци, от запад налетя буря, заля хълмовете с порой и всеки улей се превърна в буен поток. После се натъкваха на вода във всяка вдлъбнатина. Отвъд Пасенар излязоха на нова равнина, също обрасла с храсти и трънаци, но тук глинестите падини бяха пълни до половината с вода и гъмжаха от дребен дивеч. Шубраците свършиха отведнъж и двамата закрачиха по варовикови плочи и жилава трева.

Изкачиха хълмче и внезапно откриха, че нататък няма нищо. Земята пропадаше в канара под канара, тераса под тераса, склон под склон толкова надолу, че сякаш стояха на планински връх.

— Ооо… — проточи Каран изумена.

Гледката беше невъобразима.

Стояха на скален ръб, който привидно се простираше в безкрая на изток и на запад. Бездната под него беше дълбока поне сто разтега, а в подножието се виждаха камари от варовикови късове, по-големи от къщи. Следваше тесен корниз, преминаващ в стръмнина, прорязана от дълбоки процепи и клисури, тук-там също стърчаха остри скали. Каменният хаос свършваше при студено бяло поле, губещо се в мараня. Безбрежна пустош, пропаст с размерите на океан, но вода нямаше.

— Перионско море… — промълви Шанд. — Сухото море.

Каран не продума, само зяпаше безжизнените простори.

Старецът приседна на заоблен камък до ръба, поглеждаше я от време на време. Тя се взираше в някогашното море и за пръв път през този месец лицето й се оживи поне малко. Направи няколко крачки в едната посока, после се върна. Пролича колко е объркана, когато се вторачи в посоката, от която бяха дошли.

Шанд седеше търпеливо, затаил мислите си, макар че също почувства тръпката на вълнението. След наглед безцелното блуждаене той като че чакаше тя да го поведе. Ех, ако Каран знаеше… Но може би някой ден тя щеше да прозре. Какво ли криеше в себе си? Защо тя беше ключът към всичко? В това Шанд се убеждаваше с всеки изминал ден. А какво търсеше тук той, който се бе зарекъл никога повече да не бъде въвлечен в делата на Сантенар?

Каран се върна бавно и се отпусна до него на рядката трева, сви колене под брадичката си и зарея поглед към изсъхналото море.

— Какво има там? — попита накрая.

— Предимно пустиня. На запад целият голям остров Фаранда е сух камънак освен по западния бряг и в северния край. На изток Лоралин е савана или пустиня чак до планините Уан Баре. Натам е Джеперанд, домът на зейните.

— Знам, пътувала съм из Лоралин. Но по̀ на юг.

— От другата страна на Уан Баре са богатите поля и гори на Крандор, който по големина е на половината от Мелдорин. Но до Крандор трябва да вървим четири-пет месеца.

— А за Сухото море какво ще кажеш?

— Такава пустиня не си виждала. Дъното на Перионско море лежи две хиляди разтега под нас…

— Две хиляди ли! И могъщите планини около Шазмак едва ли са толкова високи!

— …а там, по средата, никога не вали… или пада дъжд веднъж на петдесет години. През лятото жегата е почти непоносима, зимата е нетърпимо студена. Дъното е покрито със солен пласт, дебел незнайно колко разтега. Там нищо не вирее и не живее освен край бреговете, където се стича вода и се задържат солени езерца, или по най-високите планини, някогашни острови в това най-прекрасно море — по тях се натрупва сняг през зимата.

— Невинаги е било такова… — прошепна тя на себе си.

— О, да! Преди Разлома морето е било същинска скъпоценност. Но оттогава са минали хилядолетия. Разказано е в „Преданието за Разлома“, то е едно от Великите предания. Някой път накарай Лиан да ти го разкаже.

Шанд веднага съжали за думите си, но погледът на Каран още шареше унесено.

— Ще го накарам — промърмори тя и мина време, преди да попита: — Значи морето не може да бъде прекосено?

— През този сезон може, но малцина се опитват.

— Какво има по средата?

— Островите, които споменах — пръснати като брънки от верига. Днес са огромни планини. На някои от тях има развалини на градове. По-високите не са лишени от вода при топенето на снеговете, вероятно има извори в подножието на върховете. Нищо чудно по най-високите да се намира вода през цялата година, но е опасно човек да разчита на такива догадки. Току-виж веднъж има, други път — не. Но в низините няма нищо — нито вода, нито храна, нито подслон.

— Възможно ли е Тенсор да тръгне натам?

— Не е изключено. Доколкото знам, преди пресъхването на морето всички острови са били обитаеми. Така е било по времето на Кандор, третия от кароните, дошли на Сантенар в стремежа да си върнат златната флейта. Той е съградил Перионската империя. Твърдината му се е намирала на Катаза, най-обширния и високия сред островите, и е носела същото име. Трите върха на Катаза се издигат толкова нависоко, че понякога по тях има сняг половин година. Случва са да са достъпни за погледа от Фаранда. — Той се улиса в спомени. — Катаза! Няма по-добра крепост, а и по-непристъпна за онзи, който се стреми единствено към самота.

— Катаза… — сепна се Каран. Превърташе думата из ума си. — Ка-та-за…

Имаше нещо в това име. Не спомен, а трепкане на отдавна задрямалата й дарба. Закри очите си с длани и въпреки че Шанд седеше до нея, се опита да усети Лиан, да го призове през незнайното разстояние, което ги делеше.

Вложи такова усилие, че я заболя, а то донесе незабавен и плашещ резултат. За миг го видя почти отчетливо — нямаше съмнение, че фигурата пред мисления й взор е Лиан. Криеше се зад бяла колона, а два неясни силуета се промъкваха към него от другата страна.

— Лиан! — извика тя, но видението се разпръсна като при събуждане.

Колкото и да се насилваше, нищо не остана. Помъчи се още по-отчаяно да го достигне, да научи какво го застрашава.

— Уф! — изсумтя Шанд и я накара да осъзнае къде е.

— Какво ти става?

— Каран, а ти какви ги вършиш?! Усетих болка в главата като от забит пирон.

— Извинявай.

Тя разбра, че е излъчвала чувствата си, а това беше прекалено опасно. Други хора с дарбата можеха да я проследят, както вече се се случи веднъж с уелмите.

— Какво знаеш за Катаза? — обърна се тя към Шанд.

— Много неща! Какво искаш да научиш? Преданията? Историята на обитателите й?

Тя направи нетърпелив жест.

— Не! Какво има там сега?

— Много години минаха, откакто бях на острова, но огромните кули си бяха непокътнати. Явно могат да издържат още хиляда години. Планината е пустош, но се намира и вода, а в дълбоките долини растат дървета, напоявани от топящия се сняг. Островът е толкова голям, че може би има и хора, но не открих никого по онова време. Начертах и карта, обаче отдавна я дадох на друг.

Каран затвори очи и повървя малко напред-назад, после се загледа към средата на Сухото море.

— Трябва да отида там. Можеш ли да ми бъдеш водач?

— Мога, ако наистина се налага. Два пъти съм прекосявал дъното. Но и през този сезон е твърде изнурително пътешествие. Значи мислиш, че Тенсор е отвел Лиан на Катаза?

— Не знам какво да мисля. Може и нищо да не намеря там, но трябва да отида.

— Хъм…

— Това пък какво означава?

— В такъв поход не се тръгва лекомислено. Навлезем ли в тази пустош, не можем да си позволим нито една грешка, нито една злополука. Дори лошият късмет е гибелен. Длъжни сме да се подготвим старателно, най-важно е да се сдобием с нови мехове за вода. Има… или имаше град на десетина-петнайсет левги оттук. Името му е Ашмод. Според мен това е най-сполучливият избор.

— Тук има град?

— А защо да няма? Земята е плодородна, през зимата вали. Пастирите са повече, отколкото можеш да предположиш, по речните долини има ниви, а мините са безчет. По краищата на морето добиват сол и други минерали, които продават навсякъде из Лоралин. Далеч на изток не са рядкост градове, по-големи и от Туркад. Погледни! — Хвана я за ръка и пристъпиха към ръба. — Виж зеленината по склона! Водата се просмуква през скалите, извори колкото щеш. Подземни потоци бликат от мраморни пещери като водопади и е невъзможно да пресъхнат, защото водата идва насам чак от Големите планини. Все някъде трябва да се стича, нали?

Ако тръгнеш на изток, ще стигнеш до реки, вливащи се в морето. Някои са прорязали клисури, поразяващи въображението. Най-големите каньони в Сантенар са тъкмо по южния бряг на Сухо море, а в тях текат реки, издълбали руслото си в солената кора, и образуват езера с вода, в която солта е малко. Някои от най-забележителните гледки в целия свят са по тези скалисти брегове над бившето море — горещи и студени извори, изхвърлящи във въздуха струи по двайсетина разтега, пещери, които биха побрали Туркад. И около Ашмод има прекрасни пещери.

— Да тръгваме — нетърпеливо настоя тя. — Безпокоя се за Лиан.

Краткото видение превърна безцелното скитане в неотложна задача.

 

 

Вървиха три дни към града край стръмния бряг. Щом влязоха в него, Каран беше приятно изненадана. Очакваше западнало селце като Грейнуис, но Ашмод беше просторен град с изглед към Сухото море сред полегати хълмове на изток и на запад, а южно от него имаше малко, но толкова дълбоко езеро, че водата синееше. Зданията бяха изградени от син мрамор, смокинови дървета и палми простираха клони над улиците. Стар и усамотен, но процъфтяващ град. Каран надникна над ръба — в склоновете под зъберите бяха издълбани тераси с ярка зеленина, проточили се повече от една левга.

— Какво прелестно място — възхити се тя, за миг откъснала се от неутолимото желание да търси Лиан.

— Радвам се, че ти харесва. Да потърсим странноприемница.

В Ашмод имаше само две странноприемници, а първата беше толкова примамлива с изгледа и широките веранди от всички страни, опрени на мраморни колони, че веднага решиха да отседнат в нея.

— Повече прилича на имение на богат търговец — отбеляза Каран.

— Ами дървото е прекалено скъпо тук, пък и няма с какво да разпалват пещи, за да правят тухли. Мраморът обаче е в неизчерпаеми количества и се обработва лесно. Може странноприемницата да е построена в период на по-голямо благоденствие. Струва ми се, че Ашмод е древен град. Може да е съществувал и преди пресъхването на морето.

Само половината стаи бяха заети, затова те се настаниха поотделно.

— Първо баня! — отсече Каран, готова за препирня с Шанд, и не остана разочарована.

— Пак ли баня! Защо пък имаш нужда от това?

— В Шазмак се къпехме всеки ден освен през най-сушавите месеци — отвърна тя надменно. — А минаха две седмици, откакто влязох в баня.

— Всеки ден! Това е много вредно.

— Гледай си работата — грубо му се сопна тя и влезе да поразпита.

Съдържателят беше висок плешив мъж с кръгъл белег на темето, още един на бузата, по-тънък на шията и лилава бучка на челюстта, която май трябваше да бъде изрязана. Говореше с хрипкав шепот.

— Разбира се, имаме баня, но днес не сме сгрявали вода.

Каран се изкъпа с хладка вода, без да й мигне окото. Почувства се чиста за пръв път след злополучната баня в Ганпорт. Изпра мръсните си дрехи, простря ги и само по панталон и риза излезе на топлата веранда. Там нямаше никой, макар че вътре се мяркаха още неколцина пътници.

Не бе свикнала с такава храна — лютиви ивици козе месо, цвърчащи на сгорещеното блюдо със задушен лук, шишчета с огромни скилидки чесън, непознати зеленчуци и купчинка жълт ориз. Понеже душата й се разведри, поръча си и голяма халба тъмно пиво. Ровичкаше последните зърна ориз, отпиваше от бирата и се наслаждаваше на природата и ветреца в косата си. Чак тогава се появи Шанд. Видя косата й да пламенее в косите лъчи на следобедното слънце. Долови ухание на зелен лимон.

— Помислих, че си излязъл някъде без мен — каза му тя.

— Разговарях със съдържателя за Сухото море. И той го е прекосил преди много години.

— Тъй ли?

— Били са дванадесет души. Три семейства. Останалите измрели там — мъже, жени и деца, а слънцето го обжарило почти до смърт. Така и не оздравял напълно.

Шанд повика с жест прислужника, а Каран млъкна, смразена от думите му.

 

 

През целия следващ ден събираха необходимите им припаси — сушено месо и плодове, други храни, широки пустинни роби с качулки, които да ги пазят от слънцето и разпрашената сол. Дадоха ботушите си на поправка и си направиха очила с тесни цепнатини, за да не ослепеят от блясъка на солта. Каран отново не я свърташе на едно място, след мимолетното завръщане на дарбата си изгаряше от тревога за Лиан. Знаеше, че е попаднал в беда, от която няма да се избави сам, а неуморната любознателност несъмнено щеше да му навлече още несгоди.

„Знам, че си там! — Мисълта я сгряваше като светило, надникнало през зимни облаци. — Ще те намеря. Нищо няма да ми попречи!“ Усетеше как в нея крепне коравата й воля отпреди преживелиците в Нарн.

— Наистина ли се нуждаем от тях? — попита сприхаво и пипна плата на робите, които Шанд купуваше в момента.

— Там слънцето припича от изгрев до залез. Всеки ден. Знаеш, че можеш да умреш от изгаряне или пък да се набръчкаш. Ако не искаш лицето ти да заприлича на моето, нуждаеш се от тази роба.

Каран потръпна пресилено.

— Какъв ужас! Ще я нося. Какво друго ще вземем?

— По два нови мяха за вода за всеки и нещо за защита от слънцето, когато спираме през деня… трябва да е колкото се може по-леко. Палатката няма да ни е от полза, защото ще носим твърде много вода.

Тя се наведе да разгледа един плат и шапката й падна. Ярката й коса, неподрязвана от година, се разпиля във всички посоки.

Собственикът на дюкянчето, който бездруго се взираше любопитно в тях, пристъпи по-наблизо. Каран не обърна внимание. Шанд вдигна шапката и я нахлупи на главата й.

— Голямо парче от този плат ще ни свърши работа.

Каран хвана края на прозирната тъкан, от която можеше да се скрои и предизвикателна нощница.

— Твърде тънък е! Хайде да пийнем по чаша чай, докато преценяваме. — Шанд неочаквано я хвана под ръка и я отмъкна настрана. — Ще се върнем следобед — обеща през рамо на собственика.

— Престани, причиняваш ми болка! — разсърди се Каран.

Той не я пусна, но поразхлаби хватката.

— Да вървим. Онзи те зяпаше прекалено втренчено.

Шанд се озърна и успя да забележи как се спуснаха кепенците. Собственикът скоро се изсули през задната врата и тръгна към центъра на града.

— Привижда ти се — ядосано го увери Каран.

Тогава я бодна лошо предчувствие и тя тръгна покорно с него към пазара — хаос от малки сергии, сред които можеха да се скрият.