Йън Ървайн
Кулата върху разлома (1)

1. Бездомното дете

Голямата зала тъмнееше. Заревото на опожарения град не проникваше през плюшените завеси. Виковете, писъците, звънтенето на оръжия нагоре по склона… бяха само далечна гълчава. Никой в залата не бе в съзнание. Вятърът блъскаше разбитата врата, пантите скрибуцаха, сякаш зовяха мъртвите да се надигнат. Но повалените участници в Големия събор оставаха безмълвни.

 

 

Часовете се изнизваха. В мрака едни мъж бродеше из виденията си. Сънуваше, че му е отнето величието и лежи безчувствен, докато армията на неговия смъртен враг нахлува през портите на Туркад. „Стани! — виеше насън. — Само ти можеш да спасиш града.“ Но все не се събуждаше.

Тропотът на маршируващи отряди отекваше във виденията му — те го издирваха! От гърлото му се изтръгна разтърсващ стон, който разпали мъглата в съзнанието му. Мъжът се опомни и мигом се подпря да седне в тъмата. Сърцето му са разтуптя. Къде ли беше? Едва си припомняше името си, изпитваше единствено нарастващ ужас, докато ръцете му шареха наоколо. Докосваше неща, които не успяваше да назове. Не намираше думата и за най-нищожната дреболия.

Недалеч се разнесе тръбен зов на рог. Мъжът са поддаде на паниката, впи нокти в пода и се подпря на длани и колене. Затътри се из залата като рак с омекнали крайници, препъваше се в тела и накрая блъсна главата си в крака на маса. Нещо се пропука под тежестта му, назъбени краища се забиха в кожата на дланта. Вдигна пред очите си извити стъклени парчета и усети струйката кръв, плъзнала към лакътя му. Надуши миризмата на разлято по пода масло, протегна ръка слепешком и напипа лампата. Изтръпналите му пръсти щракнаха огнивото поне десетина пъти, преди да се запали фитилът. Мъжът се олюляваше насам-натам между наредените скамейки и накрая се свлече до висока жена, просната на пода като съборена статуя. Жълтата светлина озари дълги ръце и крака, тъмна коса, гладка и мургава като шоколад кожа. Очите й бяха отворени, устните — влажни, но жената не издаде нито звук, не показа с нищо, че го е видяла.

С треперещи ръце той поднесе лампата към очите й. Никаква реакция. Сега пламъкът осветяваше добре и него — слабоват, не особено висок мъж с трудна за определяне възраст, сини очи и оредяваща рошава коса. Дълбоки бръчки прорязваха бледата му кожа, рехавата брадица провисваше.

Имаше лице на съкрушен човек.

— Талия! — подвикна той измъчено. — Смили се над мен, събуди се!

Поклащаше се на пети, смазан от безмерната беда. Потрепери и пак се наведе над жената. Обви с окървавените си ръце главата й и се опита да възстанови насила прекъснатите връзки в мозъка й. Така изчерпваше остатъците от силата си и дишането му звучеше като болезнено пъшкане.

В собствената му глава тропотът загърмя и прогони всякакви мисли. Затвори очи, обаче видението изпъкна още по-ярко — воини напираха редица след редица. А умът на онзи, който имаше власт над тях, умът на неговия враг беше студен и непреклонен като машина.

— Талия! — кресна мъжът. — Помогни ми! Игър идва да се разправи с мен.

Зениците й, свили се до черни точици, се разшириха внезапно и тя осъзна кой е пред нея.

— Мендарк… — прошепна жената.

Той я прегърна, по ресниците му натежаха сълзи. Двамата се изправиха тромаво, люшнаха се заедно. Талия за миг подбели очи, залата около нея се кривна мудно. Мендарк я подхвана и я задържа да не падне.

— Какво стана? — попита тя. — Нищичко не помня.

Той вдигна лампата по-високо. В залата цареше хаос: прекатурени маси и скамейки, счупени лампи, книжа и хора, разпилени като сламки.

— Тенсор оскверни Събора — мрачно процеди Мендарк.

— Събора ли?

Талия упорито търкаше челото си, все едно се надяваше така да опресни паметта си.

— Поисках свикването на Голям събор — обясни й той, — за да отнемем Огледалото от узурпатора Тилан и да върнем свободата на Каран.

— Не помня — завъртя глава тя.

— Игър е някъде наблизо. Долавям омразата му.

Талия не се усъмни. Мендарк притежаваше усета. Щом казваше, значи знаеше. Тя приклекна и се подпря неуверено на пода.

— Тенсор насочи срещу Съвета поразяваща съзнанието мощ — продължи Мендарк. — Заклинанието беше страшно.

— Предал ли ни е? — прошепна Талия.

— Да. Взе Огледалото и избяга. Но за какво ли му е то? Много съм уплашен, Талия.

— Пак ми е зле! — Жената се строполи на близкия стол. — Ох, главата ми ще се пръсне!

— И моята, но трябва да се махнем оттук.

Мендарк й подаде кана от тъмносин порцелан с дълго тясно гърло. Талия пи настървено, водата плискаше по шията и ризата й. Изтри лицето си с опакото на дланта, кимна, трепна и попита:

— Сега какво ще правим?

— Не мога да мисля. Съветът е разнебитен.

Съветът беше съюз на магьосници и учени, а Мендарк го оглавяваше, преди наскоро властта да му бъде отнета. Зае се да изброява членовете му на пръсти.

— Тенсор се покри някъде, Нелиса е мъртва. Старият Надирил си е в Зайл, далеч оттук. Години наред изобщо не идва на сбирките. И Уистан не ни върши работа, защото си седи в Чантед. Така оставаме само аз, зейнката Хения и Орстанд, за да спрем разгрома. Но къде е Орстанд?

Талия се заозърта.

— Не я виждам.

— Намери нея и Хения. Опази ги на всяка цена! Трябва да се добера до цитаделата. Ако Игър узнае, че те лежат тук безпомощни… А-а! — изграчи той. — Нямаме време!

Мендарк наистина се чувстваше толкова зле, колкото изглеждаше. И двамата страдаха от последиците, които връхлетяваха всеки, послужил си с магия или озовал се твърде близо до друг, решил да използва Тайното изкуство.

Навън всичко се бе смълчало, но внезапно пак се разнесоха крясъци и писъци. Мендарк закуцука към вратата. Фенерите по улицата още светеха. Калдъръмът лъщеше, макар че дъждът бе спрял. Поток от хора се мъкнеше нанякъде с жалките си богатства в ръце.

— Какви са новините? — подвикна им, но никой не го и погледна. Той вдигна копие, захвърлено на улицата, и се изпречи пред бегълците. — Аз съм Мендарк! — затътна неговият глас и почти изцеди силите му. — Какви са новините?

— Врагът нахлу през северната порта — отвърна брадат мъж с прилепнала към темето прошарена коса. В сгъвката на лакътя си придържаше врещящо бебе. От подгизналото одеялце се подаваха посинели пръстчета. — Говори се, че Тилан е мъртъв. Кой е водачът ни сега?

— Аз съм водачът! — изрева Мендарк. — И отново съм Магистър! Върви да кажеш на всички, че истинският Магистър отново е на поста си. Ще браним стените на Стария град и ще нанасяме удари иззад тях, докато не освободим цял Туркад.

Тълпата, която набъбваше с всяка минута, го зяпаше безмълвно. Той вдигна копието над главата си и се провикна:

— Вървете, глупаци! Аз съм единственият ви шанс.

Хората се пръснаха, само тук-там се чуха възгласи:

— Мендарк! Мендарк се завърна!

Не личеше дали страхът от него, или ликуването, че е жив, надделява.

— Горките глупаци — промърмори под нос. — Какъв ли шанс може да има Туркад сега? — Сетне се затътри нагоре по стъпалата и кресна: — Талия!

Тя пристъпи сковано, сякаш коленете й се бяха вкаменили.

— Там има… — започна.

— Не ни стига времето! — сопна й се Мендарк. — Помъчи се да направиш каквото можеш. Аз ще събера войските ни, поне каквото е останало от тях. Отведи хората от Съвета в цитаделата, също и всеки, който може да ни е от полза. Ще се опитам да изпратя някого на помощ, но гледай да се справиш сама, не разчитай на подкрепата.

— Мендарк…

— Каквито и да са трудностите, трябва да успееш.

Постоя още миг унило, после изтича навън. Несигурните му стъпки затихнаха по калдъръма.

— Но повечето от тях дори нямат сили да ходят — тихо промълви Талия. — Важни хора, как ще се защитим без тях? Как да се справя с това сама?

Туркад беше най-древният, най-големият град в Мелдорин. Щом падна толкова лесно, къде да намерят убежище?

Тя надникна през вратата — навън отново беше безлюдно. Ръмеше ситен като мъгла дъждец. Какво да стори? Талия се двоумеше на прага, когато внезапно долови движение в края на тясната пресечка отсреща. Нечия глава се бе подала за малко. Дребничкото изпито личице й се стори странно познато.

Ами да, уличното хлапе, което бе завело Лиан до вилата на Мендарк преди няколко седмици. Младежът така очарова момичето, че то отказа да вземе от него сребърния тар — същинско съкровище за едно безпризорно дете. Но как й беше името?

— Лилис! — повика я с дрезгав шепот Талия. — Лилис, покажи се.

Главата пак се подаде. Личеше, че момичето е прегладняло. Наглед беше на десетина години. Улично дете с продълговато лице и платинено-руса коса. Оръфаните й дрехи бяха опръскани с кал чак до кръста.

— Ела тук, Лилис. Имам нужда от тебе.

Хлапето излезе на улицата, огледа се в двете посоки и се промъкна при Талия. На светло имаше още по-опърпан вид.

— Какво искаш? — изписука с треперлив гласец.

— Влез.

— В Голямата зала ли? — От ужас гласът на момичето стихна до шепот. — За това може да ме набият с камшик.

— Глупости. Предишният Магистър пак е тук, а аз съм старшата му помощничка. — Талия хвана тъничката китка на Лилис и издърпа момичето вътре. — Погледни — махна с ръка. Мнозина от най-богатите и могъщи хора в Туркад бяха натъркаляни по пода като говеда в кланица. — Трябва да ги преместим в цитаделата.

Недалеч от тях един висок мъж се размърда, цялото му тяло се разтресе. Лицето му бе зло, с крив нос. На едната му буза кървеше рана. Очите му, толкова бледи, че сякаш нямаха цвят, гледаха изцъклено напред. Това беше Тилан, който малко преди Големия събор измести Мендарк от поста му.

Лилис се ококори.

— Магистърът!

— Узурпаторът. Вече няма власт. Мендарк е истинският Магистър. Помогни ми.

Талия обикаляше припряно залата и търсеше признаци на живот. Стражите се бяха опомнили и избягали освен един, проснат в локва кръв. Изглеждаше, че при падането сам се е нанизал на меча си.

Лилис видя изпод диплите на наметалото му да стърчи малко босо краче. Отмести плата и зърна дребничка жена с бледо лице сред безпорядък от огненочервени къдрици.

— Тази е Каран — обясни Талия. — Приятелката на Лиан.

По личицето на Лилис се мярнаха сенки и на тревога, и на завист.

— Мъртва ли е?

Талия се наведе припряно.

— Не, но ако не й помогнем, нищо чудно да умре.

„Ех, да й бях помогнала тогава, всичко това можеше и да не се случи…“

Тя внимателно обърна тялото на Каран. Цялата й риза беше в кръв. Талия веднага я разгърди в очакване да види смъртоносна рана, но Каран не бе пострадала. Кръвта беше от стража.

Тя се озърна и сви вежди.

— Ама че странно…

— Кое?

На събора присъстваха мнозина, обаче тук липсваха някои от тях, особено онези, които търсеше: Фейеламор, Мейгрейт, Лиан.

— Къде ли се е дянал Лиан? Той не би зарязал така Каран.

— Отиде си — осведоми я момичето. — Онзи грамаден мъж го отведе.

— Грамаден мъж ли? — промърмори Талия, докато проверяваше състоянието на Каран.

Пулсът беше неравномерен, кожата — студена и влажна. Повдигна единия клепач. Зеницата на наситено-зеленото око не се сви от светлината. Все пак състоянието на младата жена едва ли би се влошило, ако е на сухо и топло място. Талия рязко дръпна наметалото от трупа, уви с него Каран и я пренесе до стената. Засега друго не можеше да стори. Потърси следващата жертва.

Под един прозорец имаше купчина намачкани завеси. Отдолу откриха пихтиестото тяло на жена, облечена в алено-червена съдийска тога. На кръглото като пълна луна лице очичките изглеждаха твърде малки.

— Тази пък коя е? — изписука Лилис.

— Старшата правница Орстанд — отдъхна си Талия.

Щом Орстанд беше на тяхна страна, нямаше защо да губят надежда. От всички в Съвета тя притежаваше най-острия ум, а и беше приятелка на Мендарк, на която той разчиташе.

— Донеси вода, по-бързо!

Лилис се втурна и се върна със синя кана, която изля върху лицето на правницата. Орстанд потръпна, понечи да стане, но краката не я удържаха. Талия незабавно й поднесе стол.

Орстанд се огледа.

— А Нелиса?…

— Мъртва е — отсече Талия и обясни в какво положение са изпаднали.

— Тъй ли… — продума накрая правницата. — Мендарк е прав, Старият град е единственото ни убежище.

Всеизвестно беше колко високи и яки са стените му, а цитаделата вътре беше още по-непристъпна. Но дали щеше да възпре Игър?

— Ще можеш ли да вървиш? — попита Талия.

Правницата отвърна с подобие на усмивка:

— Мила моя, погрижи се за другите. Когато те са готови да тръгваме, ще мога да вървя.

Талия я прегърна за миг и продължи да търси. По-старите хора с крехко здраве не бяха оцелели в това премеждие. Други обаче вече се надигаха благодарение на неуморната Лилис, която обикаляше с кана и влажен парцал в ръце.

Чак сега Талия си спомни чутото от нея.

— Ти какво каза за Лиан?

Преди момичето да отговори, недалеч от залата екнаха шумовете и крясъците на ожесточена схватка. Уплахата плъзна като студена струя по гърба на Талия. Ами ако ги заварят тук?

— Лилис! — И очите на уличното дете издаваха същия страх — Иди да погледнеш какво става. Виж колко близо са враговете.

Хлапето се блещеше нерешително. На Талия й се стори, че Лилис очаква заплащане, и напипа кесията на колана си. Момичето отблъсна ръката с монетата, но мигом осъзна, че е ударила старшата помощничка на Магистъра, за което заслужаваше да бъде посечена на място. Отскочи пъргаво встрани и изврещя:

— Отивам, отивам!

Талия я спря.

— Пази се.

Наведе се и прегърна мърлявото улично дете. Лилис се сащиса, но не можа да сдържи плахата си усмивка.

— Ще се върнеш ли? — попита я Талия.

Обикновено нищо не смущаваше увереността й, този път обаче беше твърде объркана.

— Ей сега се връщам — обеща момичето с блеснали очи и се измъкна чевръсто.

Талия отиде при Орстанд, която вече се опитваше да помогне някому, макар че наглед можеше да се свлече всеки миг. Въздухът с хъхрене излизаше от гърдите й.

— Не знам кого да вземем и кого да оставим — двоумеше са на глас Талия. — Правникът по-важен ли е от лечителя? Богатият търговец по-ценен ли е от млада жена?

— Така не се избира — вдигна глава Орстанд. Плътта й провисваше като твърде влажно тесто. — Общността е по-важна от отделния човек. Ако краката не удържат някого, ако падне и не се надигне повече, ще го изоставим. Това се отнася и за мен.

— Тебе няма да зарежа — заяви Талия.

Правницата се засмя хрипкаво.

— Ще ми се да видя как ще ме носиш на гръб!

Талия също се засмя. Скоро седмина бяха горе-долу готови за тръгване. Сред тях бяха Тилан с щръкнала на всички страни коса и великата Хения, която също участваше в Съвета. Старата жена си бе прехапала зле езика, очите й гледаха с празен поглед. Имаше и двама членове на Събранието — подставените управници на Туркад, които открай време бяха марионетки в ръцете на Губернатора и Магистъра. Талия не ги познаваше, но май и те бяха видни особи.

Още неколцина бяха далеч по-зле, отпуснати в кресла и по скамейки като пълнени с трева чучела. Ако ги накараше някак да се опомнят, би могла да отведе на безопасно място поне някои от тях. Ами онези като Каран, които още бяха между живота и смъртта и трябваше да бъдат носени?

А седмината, с изключение на Орстанд, като че биха поразени от слабоумие. Тилан се мотаеше безцелно из залата, повечето от оцелелите зяпаха в стените и мънкаха. Хения повтаряше упорито:

— Никъде не искам да ходя! С Мендарк е свършено.

Талия беше на косъм от отчаянието, когато дотича Лилис.

— Идват войници! Да се махаме!

Хвана ръката й и понечи да я дръпне към вратата. Талия се запъна.

— Трябва да отведем и тези хора. Помогни ми.

Заедно с Орстанд наредиха способните да ходят в клатушкаща се редица пред вратата, но Лилис трудно ги задържаше да не се разпръснат, докато Талия се мъчеше да събуди останалите. Навън врявата от битката се засилваше.

— Трябва да тръгнем веднага! — изпищя момичето.

Талия погледна през рамо към Каран, не знаеше задълженията си ли да предпочете, или симпатията. А имаше и още нещо — Каран притежаваше дарбата на усета, безценна по време на война. Всички изоставени в залата вероятно щяха да умрат. Тя изтича при дребосъчката и хвана ръката й. Не знаеше какво да прави.

— Вие вървете, Лилис! Ще ви настигна.

Каран изстена, главата й се замята наляво-надясно. Талия се отърси от колебанията и се наведе да я вдигне от пода. В този миг едно от безчувствените тела се надигна. Беше ниският здравеняк Пратит, един от най-заможните търговци и член на Събранието. С грижливо поддържаната си дълга брада той се опитваше да отвлича вниманието от все по-плешивото чело. Сега се олюляваше към изхода, размахваше ръце и плещеше безсмислици.

Талия го догони на прага и затисна с длан устати му, за да спре воплите. Нататък по улицата някой изсвири с рог. Отвърна му друг иззад сградата. Талия се озърна притеснена — Лилис водеше групичката към неугледна пресечка. Най-отзад Орстанд се мъкнеше с несигурните крачки на току-що проходило бебе.

— Побързай де! — кресна й момичето.

Талия още се двоумеше на прага. Изоставяше десетина души, които познаваше добре. Вероятно ги чакаше смърт, когато ги намерят враговете. Пратит пак се заизвива в ръцете й. Върнеше ли се да отнесе Каран, този досадник щеше да издаде всички. След миг някой заблъска тежко по задната врата на залата. Нямаше време! Тя повлече Пратит по улицата.

Дъждът се усили. В уличката цареше почти непрогледна тъмнина, хлъзгаха се на всяка крачка. По главната улица претича поредната малка, обезумяла тълпа. Зад гърба си Талия чуваше отмерения тропот на настъпващи войници. Тя продължи напред. Вонеше на гнило зеле и на разлагащи се боклуци.

— Лилис… — прошепна дрезгаво.

Не чу отговор. Пристъпи и попадна под силната струя на водосточна тръба от някой покрив, избърса очите си с длан и пак се взря в мрака. Изходът от пресечката беше недалеч, мъждиво осветен, наполовина скрит в мъгла правоъгълник.

Раздразнен от изсипалата се върху него вода, Пратит изръмжа някакво сквернословие и се разкърши. Единият му юмрук я цапардоса болезнено по бузата. Талия се боричкаше с него, вдигаха прекалено много шум. Търговецът беше необичайно силен, а когато пак му запуши устата, успя да я ухапе до кръв. Талия също изруга, заби юмрук в слепоочието му и го повали.

Някой се провикна зад нея. По главната улица тичаха войници на Игър. Единият доближи края на пресечката със запален факел в ръка. Пратит се размърда на земята. Талия стъпи на гърба му и го навря в калта. Факелът се скри, но светлината от уличните лампи бе достатъчна да различава войниците. Обхвана я униние, че се е провалила. Представяше си как войниците тършуват из Голямата зала. А къде ли са Лилис и поверените й окаяници? Сигурно хлапето ги е зарязало, щом е зърнало войниците. Кой би могъл да я вини? Нямаше на кого да разчита, освен на себе си.

Талия изправи насила Пратит и го забута с гърба напред към изхода от пресечката, но той ненадейно опря калните си длани в лицето й и я тласна яростно. Тя загуби равновесие, залитна заднешком към бъчва с дъждовна вода и си удари главата в ръба. За миг-два й се стори, че е попаднала във вихрушка, сякаш я обземаше предишното вцепенение. После умът й се избистри и тя седна, като се помъчи да махне полепналата по очите й мръсотия. По уличката се отдалечаваха несигурни стъпки.

При главната улица пак се очерта силуетът на войник с факел. Талия се сгуши в сенките и се помоли той да не тръгне към нея. Светлината избледня. Тя се промъкна по-близо и видя цял взвод, строен на калдъръма. Вече беше невъзможно да се върне за Каран. Нямаше какво друго да стори, освен да търси зашеметените си повереници.

Два часа по-късно в проливния дъжд Талия се добра до портите на Стария град след безпомощно лутане из лабиринт от криви улички. Не намери Пратит, нито се натъкна на Лилис и седмината с нея. Казваше си, че няма по-голяма глупачка от нея на този свят, и се изкушаваше отново да се прокрадне към Голямата зала, но стражниците на пост й предадоха заповедта на Мендарк да отиде в приемната.

Голямото помещение беше претъпкано с пъстро облечени офицери и адютанти, покрай едната стена седяха двайсетина чиновници и настървено драскаха заповеди, за да ги предадат на вестоносци, които хукваха да ги разнесат. Мендарк стоеше пред голяма платнена карта на града и спореше с офицер във великолепната алено-синя униформа на войските на Магистъра. Като го видя, Талия се вкисна още повече.

Беше фукльото Беренет, другият старши помощник на Мендарк. Не бе пропуснал да вчеше и да засуче пищните си мустаци. Дрехите му бяха от коприна и кадифе. Пурпурното дантелено жабо умело скриваше хлътналите гърди. Талия се зачуди какви ли ги е вършил напоследък. Заради пътуванията си двамата се разминаваха от половин година. Кимна му навъсено. Беренет се ухили и подчертано я изгледа от главата до петите.

Мендарк имаше изтощен вид, но беше намерил време да се изкъпе и преоблече.

— Какво те е сполетяло? — попита я по-грубо от обичайното. — Недей да ръсиш цялата тази кал на килима. Уф, все едно има значение… — добави той, щом тя се отдръпна към стената.

— Изгубих ги — промълви Талия като ученичка, уличена в небрежност.

Беренет се подсмихна.

— За какво говориш?

Веждите на Мендарк се сключиха. Личеше, че е вбесен.

— За оцелелите от Големия събор. Изведох някои от тях, но ги изгубих по улиците.

— Та те са тук повече от час! — сопна се Мендарк. — Някакво скитниче доведе седмина пред портата, вързани един за друг като керван камили.

— Лилис ги е довела?! — смая се Талия. — Как е Орстанд?

— Не особено добре — махна той с ръка.

Талия забеляза едрата жена, прегърбена до една маса в отсрещния край на залата.

— А Хения?

Мендарк заговори по-тихо.

— Май волята й се е прекършила. След тези злощастия може би ще се наложи да я заменим с друг в Съвета. Какво друго имаш да ми казваш?

— Бях принудена да зарежа останалите… Аз самата имах голям късмет, че се изплъзнах. Не успях да доведа Пратит. Блъсна ме и хукна нанякъде в тъмното.

— Този ден не ти е от най-успешните — кисело подхвърли той. — Слава на небесата, че имам и Беренет. Върна се с извънредно важни сведения за Игър. — Един адютант го дръпна за ръкава. — Почакай малко де! — изфуча Мендарк.

— Оставих там и Каран — добави Талия. — Войниците дойдоха преди да я измъкна…

Мендарк изпсува.

— Човек с нейния усет щеше да ми свърши работа.

Тя прие думите му като укор. Хората с такава дарба бяха безценни — надушваха опасност и долавяха намеренията на врага. Някои дори успяваха да предават съобщения чрез пряка връзка на умовете. Каран също имаше тези способности. Само че й беше почти невъзможно да ги овладее и те често я гнетяха.

— Предполагам, че до сутринта ще е мъртва — горестно смънка Талия.

Целият ден беше един нескончаем провал за нея.

— Може всички да сме мъртви до сутринта! Защо ти хрумна да прибереш и Тилан, а?

Ето какво го тормозело…

— Но как бих могла да го изоставя? Той е член на Съвета.

— А как можа да изпуснеш шанса да ме отървеш от този враг? — кипна Мендарк. — Никой нямаше да те обвини. Но вече се разчу, че е тук, и не бих посмял да му сторя нищичко.

— Нима законите не важат и за нас?

— В този случай не мислиш ясно. Беренет нямаше да се помайва на твое място.

— Убедена съм! — ехидно отвърна Талия.

— А-а, стига… Вземи да хапнеш нещо, после върви да огледаш как вървят нещата по северната стена.

Адютантът отново дръпна ръкава на Мендарк, който се обърна към него. Талия обаче не помръдна.

— Искам да взема един взвод и да се върна в Голямата зала, за да прибера хората.

— Не може! — скастри я Мендарк през рамо. — Нужна си ми тук. Бездруго Игър превзе онзи квартал. Забрави ги!

Талия знаеше, че е прав, но не й олекваше. Понечи да тръгне, ала пак спря.

— А какво стана с Лилис? Дори не й платих.

— Хлапето ли? Стражниците й дали два-три грайнта, преди да я изпъдят. И престани да ме занимаваш с глупости!

По устните на съперника й Беренет повторно плъзна тънка усмивчица. Талия изскърца със зъби и се зарече да не му обръща внимание, макар че се наложи да впрегне цялата си воля, за да го постигне. Спря се за малко при Орстанд, за да я попита как се чувства.

— Едва ли съм била по-зле досега — увери я правницата. Не пропусна да попита поименно за участта на всекиго и се огорчи, че са се отнесли толкова бездушно с Лилис.

Талия си взе храна и питие от близкия поднос. Следващите часове отминаха в изслушване на неспирния поток от донесения, обиколки по крепостните стени и заповеди за отчаяните защитници на Стария град.

 

 

В ранното утро на този най-тягостен за Туркад ден — за пръв път от над хиляда години врагове нахлуваха през портите му — Талия науча, че Първа армия на Игър е била отблъсната от квартала около Голямата зала. Няколко незначителни победи поддържаха надеждата за предстоящата решителна битка. Вместо да открадне няколко часа за сън тя поведе малък отряд, за да търси Каран и другите пострадали и да ги спаси.

Трудно намираше къде да стъпи по улиците, осеяни със захвърлени ценности, които все още не бяха станали плячка на мародерите. Червен вързоп с разпилени наоколо сребърни ножове и вилици. Издялкано от дърво магаренце с отчупено ухо. Куртка, богато извезана с коприна и дребни скъпоценни камъни. Увит на руло гоблен, по всяка вероятност смъкнат от стената на дом за плътски удоволствия. По-нататък вече се виждаха трупове и белези от сражения — засъхнали локви кръв и строшени оръжия. Мъже, жени, добичета и дори деца се въргаляха мъртви със страшни рани или пък наглед недокоснати. И навсякъде димяха изтърбушени от пожари стени. Около Голямата зала обаче нямаше следи от схватки.

Утрото преваляше, когато стигна там. Талия горчиво се кореше за глупостите, които извърши предишната вечер, и най-вече за изоставянето на Каран. Чувстваше, че я е предала. И в този квартал тегнеше миризмата на дим и тлеещо дърво. А по-наблизо усети вонята на горяща плът. Черни пушеци се издигаха мудно към небето. Тя се втурна към кладата.

— Нямаше какво друго да сторим, почитаема — увери я висок кльощав мъж с нелепо щръкнало шкембенце. Носеше кожена престилка на касапин, изцапана с кръв. — Не ги ли изгорим, ще плъзнат зарази.

Много трупове бяха струпани сред пламъците. Двама мъже довлякоха поредния и го метнаха в кладата, сякаш товареха чували с въглища в каруца. Горещината не й позволяваше да пристъпи напред, за да огледа лицата, а и смрадта я отблъскваше. Затова предпочете да влезе в залата. Още не бе разграбена, завари същата бъркотия, която помнеше от снощи. Само липсваха труповете и умиращите.

На стената, където бе подпряла Каран, личеше петънце съсирена кръв. В дъното още се виждаха двете парчета от счупения бастун на Нелиса. Талия се втурна навън тичешком и подвикна на касапина с побелялата къса коса:

— Ами мъртъвците от залата? Изгорихте ли ги?

Мъжът поумува, докато се чешеше с нокът по носа. На Талия й беше неприятно да го гледа.

— Изнесохме оттам петима, може и да са били шестима — смръщи се касапинът. — Не помня, толкова трупове имаше наоколо! Разчистихме вътре преди доста часове. Ама помня онази дъртофелница — познахме я и без официалните одежди. Вкиснатата Нелиса. Питам се ще жали ли някой и за нея?

— Намерихте ли млада червенокоса жена?

— Не помня, почитаема. Вярно, имаше няколко мъртви жени, едната си беше хубавица, ама кой се заглежда в трупове? Свърши ли животът, отива си хубостта, край и на мечтите. Няма защо човек да се захласва. — Явно имаше нужда да изприказва каквото му се е насъбрало. — Чудно нещо е скокът от живота към смъртта. Отначало почти не си личи, но като мине малко време…

Талия не се интересуваше от увлечението му по философията.

— Сигурен ли си, че не сте я изгорили? Тя беше дребничка, с рижа коса, бяла кожа, цялата й риза беше подгизнала от кръв, но не беше ранена. Непременно щеше да запомниш косата, такъв огнен цвят имаше. А снощи беше жива.

— Ами да бяхте я прибрали снощи — натякна касапинът и пак се почеса по носа. — Тежко е човек да умира сам-самин. Жените, дето ги изгорихме, не бяха окървавени, пък и мъжете, ако не се лъжа. Имаше една висока и мургава като вас. Жив никого не сме хвърляли в огъня, не се съмнявайте. Сутринта заварихме само двамина, дето още дишаха. Мъже бяха и ги отнесохме да се погрижат за тях. Това знам.

„Другите са се съвзели или са били пленени — рече си Талия. — Ех, ако я бях отнесла. Твърде късно…“