Йън Ървайн
Кулата върху разлома (22)

22. Измислици

— Ох! — потрети Каран. — Не, това е непоносим срам. — Тя се вторачи в Шанд. — Дай ми кесията си.

Старецът я мушна в ръката й под масата, Каран я пъхна в джоба си и стана. Доближи бавно и с достойнство кръчмарката, която заклати свирепо глава насреща й, едното й око кривеше като че гледаше с укор Шанд. Младата жена заговори на ухото на съдържателката, чието изражение се промени. Старицата я дръпна и изведе през близката врата. Минутите се нижеха, Шанд допиваше виното в чашата си. Един от прислужниците събра парчетата и попи локвата на килима със сивкав парцал. Донесоха нова кана вино на масата. Другите в кръчмата си продължиха разговорите.

Старицата се появи, имаше отново кротък вид. Каран я последва, опря ръка на тезгяха и тихо подхвърли нещо на домакинята, след това се върна на масата. Шанд я изгледа въпросително.

— Сложихме край на тази история — обясни тя. — Дреболия. И дори се сприятелихме с нея, дори и да не ти се вярва.

— Щом ти си вярваш, защо пък аз да се съмнявам? — сухо отвържа Шанд. — Само се питам дали разбираш колко силно е това вино. Какво й каза?

— Нали искаше да измисля нещо?

— Е, и? — промърмори той и изля доста вино в гърлото си.

— Ами звучи малко глупаво. Отначало нищо не ми хрумна, а после езикът ми се развърза.

Каран се разсмя. Явно си възвръщаше палавото веселие, с което бе известна преди.

Старецът се намръщи и се облегна на стола с чашата в ръка.

— Я най-добре разкажи и на мен.

— Обясних й за мръсните и пропаднали ханчета в Туркад, където слагат масло в чая и вършат какви ли не неописуеми гнусотии — град, където дори Магистърът се къпе не по-често от веднъж годишно, а една нощувка във великолепна странноприемница като „Четирите риби“, стига да имаше такава, би опразнила кесията и на принц. За мое нещастие и поради злополучията на войната съм успяла да си намеря стаичка единствено в дупка, опозорена с името „Пръдливото магаре“. Наложило ми се е да я деля с мъж и жена — дресьори на кучета, и с техните седемнадесет хрътки. Нито тези хора, нито техните песове, нито пък завивките са доближавали вода още от основаването на Туркад. И въпреки крайната ми предпазливост са ме полазили ужасните кръвосмучещи туркадски буболечки, които пълзят по главата и другаде по тялото, където космите изобилстват. Всяко докосване на безбройните им крачета предизвиква нетърпим сърбеж, всяко впиване на техните груби хоботчета смъди. И нищо не може да отърве човек от тях, освен покриването на всяко косъмче с минерална смола, която докарват чак от Снизорт в далечния мразовит юг. Трябва да остане така поне две седмици, а после може да бъде отмита с гореща вода заедно с вкаменените буболечки, а и повечето коса.

Каран спря да си поеме дъх, а съдържателката потропа по тезгяха с монета.

— Минералната смола не се отмива с гореща вода — поклати глава Шанд, — а с терпентин. Е, историята ти е смешна. Дано й е харесала.

— О, аз добавих много цветисти подробности, сама се изненадах от своята находчивост. Тя дори се усмихна веднъж, след като споменах, че съм похабила течен сапун, който би стигнал за десетина души.

— Шт! Тя май се кани да говори.

— Достойни клиенти — зацвърча старицата, а очите й се местеха от човек на човек, — моята почитаема приятелка — махна с ръка към Каран, — която бяга от ужасите на войната в Туркад, този най-покварен град…

Пиячите зашумяха:

— Тъй, тъй, нечестивци са!

— Пропаднали типове!

— И извратени!

— Направо не е за приказване!

В гълчавата Каран пак зашепна на ухото на Шанд:

— Казах й още, че когато двете седмици отминали, съм имала късмета да намеря „Четирите риби“, тази скъпоценност сред странноприемниците. Измила съм цялата смола, но не съм посмяла да рискувам заразяването на уважаваните й клиенти, ако някоя от проклетите въшки е оцеляла. Затова съм извадила тапата и съм пуснала горещата вода в Ганел да й се радват рибите. Предложих да обезщетя почитаемата съдържателка за загубата, както и за разните повреди, произтекли от моето вълнение и радост, че съм се отървала от всички паразити.

— Хмм… — проточи Шанд, а устните му потрепнаха. — Затова си толкова самодоволна, а? И мислиш, че си се отървала? Но какво ли се кани тя да каже на клиентите?

— Нищо, надявам се — с известно притеснение отвърна Каран, — освен че имат по едно питие за моя сметка.

А старицата си дъднеше:

— …избягала от покварения Туркад с онзи белобрад господин, нейният дядо…

— А бе, дядо! Гаден дърт развратник! — провикна се някой от дъното на залата, недалеч от огнището.

Съдържателката млъкна за миг и тутакси откри кой я е прекъснал. Едното око на досадника беше кръвясало, на челото му се издуваше прясна цицина.

— Блег, негоднико! Малко закъсня да се дръпнеш от дупчицата, а? Момчета, изхвърлете го.

Двама яки младежи награбиха пъпчасалия дребосък, чиито уши напомняха раздърпана зелка, и го запратиха на улицата.

— Щом казва, че я придружава нейният почтен дядо, защо да се съмнявам в думите й? Не ви ли прилича на достойна жена, искрена и скромна? Не е ли като всички нас?

Дебелите лелки и натежалите им съпрузи с отпуснати двойни брадички, с падаща в очите им мърлява коса се вторачиха като един с тъпа враждебност в Каран.

— Тя — мъничък петнист пръст описа странни дъги във въздуха, преди да посочи Каран, сгушила глава в раменете си, — ми каза, че дошла тук, измъчена от блатната треска в Туркад, от която коремът на човек се усуква. Няма да ви погнусявам с описание на тая страшна зараза, но е редно да спомена, че я прихващат само долни хорица. Вижте я колко е болнава и разтреперана, мършава и слаба, с прежълтяло лице, с хлътнали изцъклени очи като на мъртва риба, с мизерна коса, с… — Старицата се запъна, може би изчерпала вдъхновението си или пък забравила следващите думи. — Та значи страдала от тая треска и други напасти — пълзящи, сърбящи и смъдящи, но хайде да не я излагам пред непознати…

Умът й пак се отплесна нанякъде, главата й се заклати, а очите шареха насам-натам самостоятелно. Шанд пръхтеше задавено през пръстите, с които закриваше устата си.

— Та тъй, тя поднася извинения, че от смущение, а не заради виното, в никакъв случай… Но пък вижте как се е зачервила, присъщо си е на пияндетата, знам си аз, щото въртя тая странноприемница шейсетина години… Поднася извинения, че паднала… ама не била пияна, хич даже… върху масите и нарушила приличието. Тя винаги ще си остане моя скъпа дружка и щедро… Да, щедро! Вижте тая монета… моли да се почерпите с нея, докато похарчим тоя жалък тар.

Съдържателната завъртя монетата да отрази светлината от фенерите, подхвърли я на тезгяха и се заслуша придирчиво в звъна й, позяпа я още малко и я захапа. Накрая кимна удовлетворена, пусна сребърния тар в джоба си, прониза с отровен поглед Каран и повтори:

— Докато похарчим тоя жалък тар. Туй нищожно късче сребро.

Пиячите се развикаха нестройно и се струпаха пред тезгяха.

— Мечтаела си е за още един тар — предположи Шанд след дълго мълчание. — Забележителна приятелка си намери.

Каран се бе вцепенила и гледаше в краката си. Старецът не проумя веднага, че тя плаче безмълвно, но накрая сълзите й прокапаха по масата. Каза си, че урокът е заслужен, изобщо не й съчувстваше.

— Може ли да си толкова наивна след толкова години, прекарани в пътешествия? Както и да е, утре си тръгваме и повече няма да стъпим тук. Дребните унижения по пътя са неизбежни.

Шанд млъкна, защото някаква отрепка мина край масата и поднесе чашата си към Каран за наздравица. Имаше уста колкото кофа с три щръкнали зъба. И другаде из кръчмата не по-малко наквасени хора махаха с ръце, хилеха се или вдигаха направо кани в смразяваща преструвка на добродушие.

— И остана ли нещо в кесията за утре, след като вече всеки в северната половина на Мелдорин знае коя си и откъде идваш?

Каран му метна кесията над масата.

— Не е много олекнала — озъби се сприхаво, — а и истинският цвят вече си личеше.

Шанд изсумтя. Поседяха още малко, но селяндурското хилене им идваше в повече, а Каран се вкисваше. Накрая се изсулиха тихомълком към стаята си. Там след дълго чакане им донесоха вечерята — студена, загоряла и безвкусна. Щом се нахраниха, Каран се тръшна в единственото кресло и впери празен поглед в огнището. Шанд разбираше, че е най-добре да я остави на мира, затова безмълвно излезе.

След полунощ го подгони обратно бурен вятър, налетял внезапно от юг. В стаята беше тъмно. Запали свещ с въгленче от огнището. Каран се бе свила на топка в голямото кресло, завита презглава с дебелото наметало.

Поумува дали да я събуди, но си рече, че е настанена достатъчно удобно, затова свали куртката и ботушите си, залости вратата и пропълзя на здравото наглед легло. Спа твърде зле, защото постелята гъмжеше от буболечки почти както в историята на Каран.

 

 

Сутринта се изненада, че тя е станала преди него. Вече бе отскочила до кухнята да поръча закуска. Получиха я само след час — поизстинала каша и чай, прекалено сладък дори според Каран. Не обсъждаха случките от предишната вечер, но тя каза заядливо:

— За последен път те оставям да избираш странноприемница. Да вървим!

Шанд предпочете да не напомня, че спътницата му няма никакви пари, а неговите трябва да им стигнат за месеци наред.

— Къде ще ходим? — промърмори, докато се чешеше по нахапаните места.

— Така ти се пада! — сопна му се тя. — Където ще да е, само да не сме тук.

— Добре, но вържи кърпа на главата си. Моля те.

Каран се съгласи, че ще е по-благоразумно. Уви зелена кърпа около главата си и нахлупи отгоре провисналата си шапка. Помотаха се около час из града, още по-неприятен в такова време, минаха по брега и накрая седнаха на пуст ветровит кей да гледат прибоя на вълнолома. Ганпорт беше достатъчно многолюден, за да не се заглежда никой в тях. Шанд стана да се поразтъпче. Каран остана да размишлява, бе стигнала до някаква повратна точка или поне момент, когато се налага да избира посоката в живота си. Накрая старецът се върна, подсвирквайки си фалшиво.

— Какво ще правим сега? — посрещна го с въпрос тя.

Той мълча дълго.

— Надявах се ти да ми подскажеш нещо.

Каран се вторачи недоумяващо в него.

— Знам, че имаш дарбата на усета — поясни Шанд.

— Имах някакви слаби способности — натърти тя — и рядко прибягнах до тях. Но за тебе са безполезни. Лиших се от тази дарба по пътя към Сит или пък предпочетох да я потисна… не помня точно. Знам само, че не ми помогна изобщо, когато се нуждаех най-много от нея — преди Емант да нахълта в стаята ми. Бездруго не са ми останали ясни спомени какво представляваше, но се чувствам ограбена без нея. Само че никога не съм забравяла колко малко може да се разчита на тези способности.

— Бях в Тулин, когато малко преди зимата дойде Лиан — подхвърли старецът, взрян в нея.

Щом Каран чу името, изражението й се смекчи.

— Лиан… — промълви унесено, но забеляза как я гледа Шанд и лицето й отново застина като маска.

— Ти изпрати мислено послание през нощта, след като той пристигна там — продължи старецът. — Дори аз го усетих, а нямам никаква дарба. Дори аз разбрах, че си го насочила към него.

— От къде на къде пък си решил така? Аз изобщо не знаех нищо за Лиан.

— Брей? Сега да не вземеш да разправяш, че никога не си го виждала на празника в Чантед?

Бузите й леко порозовяха.

— Разбира се, че съм го виждала там. Но когато изпратих зов, нямах представа, че е в Тулин. Как да знам? — Изведнъж тя се сепна като подритнато куче. — Аа, ясно ми е какво искаш от мен. Търсил си ме, лекувал си ме само за да открия Тенсор и да докопаш чрез мен Огледалото. Надявах се, че поне ти нямаш намерение да ме използваш.

— Не те използвам — меко възрази Шанд. — Когато те изнесох от залата, изобщо не ми беше известно, че и Тенсор е присъствал на Големия събор. Вече ти обясних — бързах да дойда в Туркад и с никого не говорих по пътя. Много отдавна се отказах от могъществото и се зарекох повече да не се стремя към него. Имах обаче няколко причини да ти помогна, но е достатъчно да ти посоча най-важната според мен. Все отлагах да ти я кажа, напразно се мъчех да прогоня миналото, което ти и Лиан пробудихте в Тулин. Когато те зърнах захвърлена на пода с бяло като сняг лице и разрошена коса, все едно се пренесох в деня, когато те видях за последен път.

Очите й се разшириха от изненада.

— На погребението на твоя баща — тихо добави Шанд. — Познавах го добре. Всъщност бяхме приятеля. Тогава сигурно си била на седем-осем години. И си беше същата.

— На осем — смънка Каран и се просълзи.

Онзи горестен ден сякаш едва що бе отминал. Копнееше да чуе още за баща си, но старецът продължи:

— Помислих те за мъртва! Но дори да беше умряла, можех ли да те зарежа там? Животът ми е пълен с непоправени грешки и една от тях е — далеч не най-малката, — че отказах на Лиан да тръгна с него и да те намеря. Ако се бях съгласил, никоя от следващите злини нямаше да те сполети. Ама че приятел се оказах! Време е да залича стореното. Уверих се, че си жива, затова те метнах на рамо и те отнесох — или да те излекувам, или поне да те погреба достойно. А още по пътя ти изплува от забравата.

— И аз съзирах нещо познато в тебе — промълви Каран. — Но всичко това вече е зад гърба ми. Може би дарбата ми никога няма да се възстанови.

Шанд реши да поговорят за по-неотложните си грижи. Знаеше колко независима и изобретателна беше спътницата му преди болестта си, затова се помъчи да подходи по-внимателно.

— Свой път ли ще избереш сега, или ще продължиш с мен?

— А ти къде ще отидеш?

— Все едно. Накъдето поискаш.

— Копнея да се прибера у дома — каза тъжно Каран. — В Готрайм имат нужда от мен, а и ужасно ми липсва.

— Минах през Толрайм на път за Туркад — спомена той най-близкия град до нейното имение.

Тя се вкопчи в ръката му.

— А дали в Готрайм са?…

— Войната още не се бе разпростряла в тази част от Банадор, макар че южните низини бяха пострадали жестоко.

— Разкажи ми за Готрайм! — помоли го Каран, силно разтревожена. — Моят иконом Рейчис е твърде стар. Много ми се разсърди, когато потеглих с Мейгрейт към Физ Горго. Обещах му да се върна след два месеца, но това беше преди половин година. Трябва някак да му пратя вест!

Шанд мълчеше, без да отделя поглед от очите й.

— Не може, нали? — смънка тя.

— Не може!

— Още тогава понасяхме големи загуби заради жегата… — промълви тя окаяно.

— През есента е валяло достатъчно — успокои я старецът, — за да има добра реколта. Засега не ги заплашва глад. Но ако войната се проточи…

— Просто искам да си отида вкъщи — прошепна Каран.

— Знаеш, че не бива. Ще бъдеш за тях още по-страшна заплаха и от войната.

— Разбирам — тихичко го увери Каран. — Нямам избор.

— Значи е най-добре да дойдеш с мен.

— Нямам никакви пари. Ти как ще ме издържаш? Не си богат, прислужваш в странноприемница, където рядко отсяда някой. Готрайм може и да бъде опустошен от войната. Накрая май ще стигна до просешка тояга. — Тя опря чело на ръцете си и следващите думи се чуха приглушено. — Повече от всичко на света искам да съм в своя дом, само да не беше Лиан.

— Не винаги съм бил това, което съм днес — каза Шанд. — Да, мога да те издържам. Тоест… ъ-ъ…

— Какво има? — пак се притесни тя.

— Ако не настояваш прекалено често да се къпеш с гореща вода.

Той се разкикоти, след него прихна и Каран, но само от учтивост.

— Добре, ще дойда. Тялото ми оздравява, но главата ми е празна и объркана. Нуждая се от помощ и свикнах да разчитам на тебе.

Шанд предпочете да не задълбава в неохотното й съгласие.

— Тогава е време да се размърдаме. Чух обезпокояващи новини, когато се разхождах снощи.

— Тъй ли?

— Ганиш — така се нарича цялата страна — се е подчинила на Игър преди два дни, макар че армиите му дори не са пресекли границата. А твоето представление привлече внимание към нас.

Тя май се канеше да изпадне в паника.

— Трябва да бягаме.

— Така е, но къде? Щом войската се настани тук, ще започнат да издирват фигуриращите в списъците и твоето име е в тях. В такива времена хората с дарбата на усета са особено застрашени…

— Не си първият, от когото го чувам — свадливо се озъби Каран.

— Все пак ме изслушай! Игър не е единственият, който би те поробил заради тези способности.

— Те са неуправляеми. Не може да се разчита на тях.

— Но другите не знаят това, нали? А и някой с по-силна воля би могъл да насочва дарбата ти. След случката снощи ще те намерят лесно. Мисля си, че е най-добре да прекосим морето. Земите на изток са обширни и безлюдни, там можеш да се криеш цяла вечност. — Той извади кесията си и изтърси на нея сребърни монети, които биха й стигнали за месеци наред. — Задължително е да имаш пари. Вземи това.

— Не искам да съм задължена никому.

— Вече си ми задължена. Вземи ги де! Много по-унизително е да просиш за всичко, което ти е необходимо.

— Няма как да ти върна парите. Нищо чудно Готрайм да е съсипан след войната. А дори да остане нещичко, ще го похарчим за посев и поддръжка на къщата, не за моите прищевки.

— Да оцелееш, не е прищявка. А парите не са сред нещата, от които съм лишен в този свят. — Каран забеляза, че очите му овлажняха. — Някой ден може и аз да опра до твоята помощ. Тогава ще ми се отплатиш, ако ти е по силите. Ако пък не, помогни другиму в тежък миг. Така се върти колелото…

Каран побутна монетите по мокрите дъски към него.

— Ако се нуждая от пари, ще те помоля да ми дадеш. Ще преглътна някак унижението, защото си спечелил тези пари с пот на чело. И ще ти се отплатя както и когато пожелаеш. Не искаш от мен повече, отколкото аз от свой длъжник. — Тя изведнъж заговори за друго: — Шанд, страх ме е. Предишния път не успях да се скрия от уелмите.

— Но какво искаха всъщност — да хванат тебе или да вземат Огледалото? Известно време ще бъдат заети в Шазмак и в Туркад. И Игър им намира работа! Дарбата ти е ценна, но не чак толкова, че да те гонят навсякъде.

Но още докато изричаше думите, Шанд си спомни казаното от баща й колко особена е Каран. Ами ако я гонят навсякъде?

— И аз ще си отдъхна, ако сме отвъд Туркадско море — призна Каран. — Много ми се иска да обикалям земите на север и на изток, дори до бреговете на Сухото море.

Старецът впи остър поглед в лицето й, но премълча опасенията си.

— Тогава да тръгнем към Сухото море — задоволи се да промърмори.

Нарамиха раниците си и започнаха да разпитват кой би ги взел на някое рибарско корабче да ги откара на отсрещния бряг. Никой обаче не се съгласяваше.

— Че какво да правим там? — повтори като ехо вторият капитан. Подсмихна се, щом зърна червеникавите кичури на Каран, подали се изпод кърпата на главата й. — Сега бамунди минават на големя пасажи в нашите води. Може би след седмица-две, ако времето е тихо…

— Но нали има и други кораби, които могат да ни откарат до другия бряг?

— Имаше — кимна белокосият моряк, — но избягаха на север заради войната. А ние, рибарите, си следваме рибата. Я ги погледнете ония вълни — в такъв сезон ви е нужен як кораб и свестен екипаж. Изчакайте една-две седмици.

Шанд не се отказваше.

— Колко ще струва да ни превозите до Грейнуис?

— Сега ли? И пет златни тела няма да стигнат. Но когато отминат пасажите, може би по един тар за всеки от вас. Но ние рядко возим пътници.

Двамата слязоха на кея.

— Пет тела! — възкликна тя. — Цяло богатство.

— Да, ще ни стигнат да се изхраним по пътищата година-две — потвърди старецът. — Само в пълна безизходица бих платил толкова.

Каран се ококори насреща му.

— Ще дадеш пет тела заради мен?! Имаш пет тела?! Но откъде това богатство? Не видях да…

— Шт! Никога не говори за тези неща, ако чужд човек може да те подслуша. Казах ти, че невинаги съм бил това, което съм днес.

— Хайде да тръгнем на север по брега. Има други градове и още кораби.

— Ако се доберем до тях. Почакай ме тук. — Старецът се върна при капитана. — Отивате ли до островите?

— Разбира се. Обикновено там се приютяваме при нужда.

— Колко ще струва?

— Един тар за двама ви, щом бездруго сме натам, но ще тръгнем, когато и както ние решим. Може да се наложи да помогнете във ваденето на улова.

— А кога отплавате?

Капитанът огледа морето.

— Да речем, утре, но по-вероятно вдругиден. Морето не е пречка, разберете. Ловим бамунди при всякакво време, а колкото е по-лошо, толкова по-лесно е за нас. Но няма как да минем през плитчините при тези вълни.

— Значи и галерите с войските на Игър няма да акостират, докато вълнението не стихне?

Старият моряк плю зад борда.

— Тези корабчета са за спокойни води. Цял ден ще сме ловили риба, преди те да си покажат носовете от пристанището.

Шанд кимна и се върна при Каран.

— Един тар… Така е доста по-добре. Я да се скрием някъде от този вятър.

Погледаха прибоя по южния нос и се прибраха в града, но избраха по-прилична странноприемница. На следващия ден бурята се укроти, но въпреки ясния студен ден вълните не спадаха. Поразходиха се около пристанището час-два, Каран си купи гребен и шишенце с любимата си есенция от зелен лимон. Пиха кафе на масичка до кея, попълниха припасите си. В ранния следобед заръмя и те припряно се подслониха в странноприемницата. Каран си подремна, а Шанд часове наред умуваше над картите си.

На следващата сутрин облаците продължиха да изцеждат водния си товар, но опасните вълни ги нямаше. Двамата се качиха на по-голям кораб от онзи, чийто капитан разпитваха по-рано.

— Червенокосата! — възкликна капитанката, когато минаха по подвижното мостче. — Как беше банята, а?

— Всички ли в Ганпорт клюкарстват за мен? — разсърди се Каран.

Яката жена с белязано от шарка лице изпръхтя.

— Ами все е по-добре, отколкото да си приказваме само за времето и за риболова. Пък и всеки, който извърти номер на оная дърта алчна гъска, е симпатяга! Добре дошли на борда. Името ми Тесариел, но всички ми викат Тес.

Жената носеше дебели дрехи от промазано платно — панталон, куртка и наметало с качулка. Дори брезентовите й ботуши бяха промазани, за да я пазят от вятъра и дъжда.

Каран изпита неописуемо облекчение, когато Ганпорт остана зад кърмата на кораба, но скоро забрави за всичко, освен за собствения си бълникащ се стомах — палубата се клатушкаше силничко. Флотилията от половин дузина кораби се насочи към остров Рог — сърповидно парче скала, едно от многото, пръснати из морето. Цял ден се мъкнаха дотам по вълните.

Каран се почуди на глас защо този гол камък е базата на рибарите. Тес я чу.

— Малко са безопасните пристанища на север от Туркад — подхвана тя с дрезгавия си глас. — Повечето по западния бряг изобилстват с плитчини, а по източния са изложени на зимните бури. Сама видя колко чакахме, за да минем през плитчините. Остров Рог е гол и неприветлив, но е прекрасно убежище. Има и още нещо, то е дори по-важно — близо е до дълбоките проливи, където минават пасажите бамунди, а в Мелдорин не може да се намери по-вкусна риба от тази, както сама знаеш. Взимаме добри пари за улова си. Но не и тази година… — добави нерадостно капитанката. — Ех, че гадна война! Малко бамунди ще продадем в Туркад, а и на юг, на запад пък не си позволяват такъв лукс. А соленото бамунди изобщо не е същото…

Каран замълча. Вниманието й привлече малко същество, подобно на маймунка, но с твърде къса опашка, което притичваше по въжетата на такелажа. То се залюля на една ръка и се вторачи в нея с тъмните си очи, сякаш я преценяваше. Изцвърча печално, разтвори пръстите на другата си ръка и вятърът отнесе снопче златиста козина.

— Хубави дребосъци — подхвърли Тес. — Моряците ги носят от север. Само че тъгуват по своите гори, започват да си скубят козината и залиняват. Внимавай! — побърза тя да дръпне Каран. — С удоволствие ще се изака върху главата ти, защото не е свикнало с тебе.

Каран веднага загуби интерес към животинчето.

— Никога не съм хапвала бамунди. И в Готрайм не можем да си позволим този разкош.

— Още малко и ще се натъпчеш до насита с бамунди, трябва да поправим тази несправедливост на живота. Аха, и с костите усещам, че нощес уловът ще е добър. Остров Рог ще почака, ти — също.

Тес се развика на екипажа си. Навсякъде по палубата висяха запалени фенери. Напредваха бавно на юг, а на носа моряк, целия покрит с брезент, пускаше лота, изкрещяваше дълбочината, за да надвика вятъра, и пак потапяше въжето с тежестта. Часове наред плаваха ту над дълбоки, ту над по-плитки води, но Тес все не беше доволна.

— Търсим онези теснини по дъното — обясни тя на Каран, — където плуват най-едрите, най-вкусните бамунди. Не е лесно да ги откриеш, пък и старите хитри бамунди захапват примамките само при буря. Но дори да намерим теснина, няма да е проста работа да пуснем котва, нито да я изтеглим после. Май все пак няма да ни провърви тая вечер, колкото и да е подходяща за риболов. — Тя изрева на моряка с лота, че няма нужда да мери повече. — Ще обърнем на север. И дребните бамунди ги бива, по-добре с тях, отколкото да не хванем нищо. — Гласът й прогърмя мощно: — Пускайте въдиците!

Моряците се разшетаха по палубата. Само след минута корабът плаваше на север-североизток, а след него се точеха дългите здрави въдици, всяка с осем-десет кукички.

Каран остана да види как извадиха първия улов — три дебели месести риби, бледожълти отгоре, дълги колкото ръката й. После слезе под палубата и легна в хамака си. Дремеше и се будеше, от люшкането на кораба й се замайваше главата, започваше да й прилошава като след използване на нейната дарба.

Шанд остана на палубата да гледа. Екипажът непрекъснато вадеше малки бамунди и още един-два вида риби. Малко след зазоряване всички се сащисаха — измъкнаха от водата октопод с тяло колкото главата на Тес и пипала с дължината на краката й. Когато го издърпаха през борда, едно пипало се откопчи от въжето. Отгоре беше кремав, по-надолу — чисто бял, с множество дребни смукала по всяко пипало и едва различими бледосини кръгове по кремавото.

— Колкото по-едър е осморъкият, толкова е по-вкусен — зарадва се Тес. — Защо не събудиш твоята приятелка — едва ли ще види такова чудо втори път. Трийсет години ловя риба в Туркадско море, но не съм попадала на толкова голям екземпляр от този вид.

— Може да е пропълзял по дъното дотук от големия океан — предположи старецът.

— Не се знае.

Шанд слезе да събуди Каран, замислен за октопода.

— Пристигнахме ли? — попита тя сънено.

— Не. Горе-долу приключиха с улова, но току-що извадиха октопод, по-голям не съм виждал. Ела да го разгледаш!

Тя се смъкна от хамака, разтърка си очите и се качи боса след него на палубата. Всички моряци се бяха струпали около чудатото създание, а един го ръчкаше с кука за изтегляне на лодка и се опитваше да го отдели от въжето. Тялото провисна, но две от пипалата още стискаха. Други се вкопчиха в релинга. Шанд забеляза че сините кръгове по тялото изпъкват много по-ясно. Маймунката зяпаше, хванала се за края на въже, и врещеше. Каран също разглеждаше с интерес октопода.

— Не го доближавай — каза й на ухото Шанд. — Виждаш ли му човката? Хапе страховито. А и тези твари стават много силни, ако са се хванали за някаква опора. Май помня, че веднъж видях по-малък с такива сини кръгове… Беше на северния бряг на Фаранда, далеч оттук… и отделяше смъртоносна отрова при ухапване. Трябва да предупредя Тес.

Той се отдалечи, а Каран продължи да се пули на първия октопод в живота си.

Мъжът с куката успя да махне от въжето всички пипала освен последното, но него не можеше да откъсне. Ядоса се, пусна куката и опита с ръце. Незабавно още едно пипало се стрелна, уви се около китката му и го задърпа. Маймуната се люшна натам с яростно ломотене, замахна с ноктестата си лапичка към октопода и друго пипало я стисна изотзад. Морската твар, чиито кръгове се наляха с лилаво, доближи маймунката към човката си и я ухапа по врата. Тя изпищя страшно и се сгърчи с такава сила, че отхвърча на палубата. Морякът се плъзгаше полека по мокрите дъски към октопода.

Каран извади ножа си светкавично, но капитанката й кресна:

— Стой настрана!

Тя промуши октопода с дълга рибарска пика. Кръговете избледняха, тялото се разтресе, пипалата шляпнаха и скоро мъртвата твар увисна на релинга. Маймунката пищя около минута с кървав оток на шията и издъхна внезапно.

Каран така се стъписа, че не можеше да продума. Моряците обаче не намираха нищо необичайно в произшествието, метнаха дребния труп зад борда и продължиха да се занимават с уловената риба.

— Благодаря ти — обърна се Тас към Шанд, докато махаше пипалата от релинга. — За толкова години нито веднъж не съм се натъквала на отровен октопод. Колко жалко. Много ги обичам пържени.

— Може да се ядат — сви рамене старецът, — ако отделиш внимателно отровната жлеза. Искаш ли да ти помогна да го нарежеш?

Заеха се с това, увлечени в разговор как се готвят различните риби. През нощта морето бе утихнало, въпреки прозрачния въздух наоколо не се мяркаше друг кораб. Изведнъж в главата на Каран сякаш забиха камбани, гръмко и стряскащо, и тя изхленчи неволно:

— Помощ!

— Какво има?! — подскочи Шанд с окървавен нож в ръка.

— Идват да ме хванат!

Тя тичаше насам-натам, взираше се във всички посоки и цялата трепереше от ужас.

— Нищо не виждам — промърмори Шанд.

Каран си наложи да се овладее.

— Сигурно няма… — понечи да каже, но червеното изгряващо слънце открои черна галера, доближаваща ги бързо от юг.

Източеният боен кораб носеше на платната си черната наковалня в бял кръг. Каран припряно дръпна качулката върху косата си, Шанд пристъпи пред нея, за да я закрие. Тес се досети на секундата.

— Търсят тебе!

— Да, нея — потвърди Шанд. — Давам пет тара, за да я скриеш.

Капитанката изобщо не се поколеба.

— Хайде в трюма. Бен, Фен!

Двама моряци, приличащи си като братя, изслушаха кратките й нареждания и вкараха Каран в трюма.

— А ти — обърна се Тес към Шанд и му подхвърли рибарска роба, покрита с кръв и люспи — навличай това и започвай да миеш палубата.

Шанд скри ботушите и чорапите си в една кошница и пусна в морето кофа на дълго въже. Извади я пълна и я стовари с тропот на палубата. Лисна водата и се захвана да търка с парцал.

Не се престараваше, но и не спираше. Бойният кораб се доближи. Застанал на носа мъж подвикна на рибарите. Те свиха платна и запъплиха напред на весла, накрая носът на галерата докосна борда на рибарския кораб и мъжът скоча ловко при тях на палубата. Личеше, че е професионален войник — висок и жилав. И то свикнал да заповядва, каза си Шанд, чиито остри очи не пропускаха такива подробности. Брадата и бакенбардите бяха оплетени на плитка, която завършваше с шест разклонения — хем хлун, хем отличил се в службата офицер.

— Аз съм капитан Зарет — представи се той на Тес, — господарят Игър ми е възложил специална задача.

Показа й изписан пергамент.

Шанд не беше достатъчно близо, за да чуе всичко от разговора. Двамата тръгнаха на обиколка, Тес отваряше всеки килер, всяка врата, жилавият войник надничаше навсякъде.

 

 

В трюма вече бяха натъпкани големи квадратни кошници с почистено и грижливо подредено бамунди, за да не се повреди скъпоценната риба.

— Тук, долу — посочи Фен и слезе.

Той беше набит младеж с дълги златисти къдрици и палава усмивка. Подаваше кошниците на своя брат — малко по-слабо негово подобие, и накрая застана на дъното на дълбока пролука. Внимателно извади рибата от най-долната кошница.

— Влизай тук.

Без да чака, вдигна я като перце и я сложи в кошницата. Завъртя я така, че лицето й да е в ъгъла, за да диша свободно, накара я да закрие главата си с ръце и със сърдечен смях я покри наново с рибата.

Притъмня, тежестта я притисна. Каран чуваше приглушения шум на поставяните отгоре кошници. Студена струйка вода се стече по бузата и по шията й. Дървенията скрибуцаше. Нещо по-лепкаво закапа по ухото й. Ама че сърбеж! Люкът на трюма се затръшна и изчезна всякаква светлина.

Тя усети лекото сътресение от докосването на двата кораба. Питаше се какво ли става на палубата. Дали дарбата й не се пробуждаше най-сетне? Разтресе се от невъзможността да почеше ухото си, едва потискаше напиращата кихавица. Корабът се наклони и една риба се лепна на шията й. С люшкането притиснатото към нея бамунди все едно отваряше и затваряше уста и я целуваше по шията като досаден ухажор.

На палубата тропаха сандали, тряскаха врати. Люкът отново се отвори с грохот. Чу гласове и стъпки. Корабът пак се разклати. От устата на рибата се изля вода и намокри гърба й под ризата. Усещаше как кихавицата набира сила. Захапа си езика и вкуси кръв.

— Изпразнете тези кошници — заповяда някой само на няколко крачки от нея.

— Не там! — сопна се Тес. — Тези са най-хубавите, ако ги изсипете на пода, ще се развалят.

— Тогава донесете още кошници. По-бързо! — Днес трябва да претърся много кораби.

Тес се развика, някой се спусна припряно по стълбата.

— Още ли да вадим? — попита тя.

— Да, още. Всичко до дъното. Изпразнете ги до една!

Каран се вледени от всепоглъщаш ужас. Сега щяха да я намерят и да я завлекат в Туркад, и никой с нищо не можеше да попречи на това.