Йън Ървайн
Кулата върху разлома (21)

21. Чудновата баня

Час по-късно продължиха нагоре по билото, след като се заситиха с горещ чай и овесена каша, стафиди, мед и масло. Каран успя да изяде две пълни паници и коремът й се наду, накрая метна раницата на гръб с голямо нежелание. По тези баири можеше да се влачи само няколко минути, преди да поиска почивка. Щом започнеше да се задъхва, Шанд решаваше да спрат. Минаха два часа, преди изведнъж да излязат на широка пътека. По стъпките в меката пръст личеше, че мнозина минават оттук. Пътеката се спускаше на зиг-заг по склона. Отдъхнаха малко и тръгнаха надолу.

Щам излязоха от гъстата гора, Каран забеляза как вятърът е покрил морето с разпенени вълни. Късчета суграшица жилеха лицата на двамата пътници.

— И по-лошо ще стане — отбеляза Шанд, извил глава по посока на Туркад. — Радвам се, че не сме в морето.

— Дано Пендер се прибере, без да пострада — каза тя.

Следобед старецът пресметна, че са извървели още една левга. Каран залиташе.

— Стига ти за днес. Да си намерим място за нощувка.

Мястото беше каменисто, край пътеката започваше хаос от долчинки. Шанд посочи отвъд билото.

— Не искам да се виждаме от пътеката. Ще имаш ли сили?

Тя се облегна на дърво и разтърка бузите си с измръзнали пръсти. Кимна, от умора не й се говореше. Билото се разделяше и между разклоненията намериха по-плитка падина.

— Виж! — посочи старецът зеленина в подножието на скалата. — Има извор. Ще се настаним зад второто било.

В падината беше кално, затова пък водата в извора се оказа чиста. Напълниха манерките, измиха си ръцете и лицата, преди да продължат. При следващото било намериха равна поляна с жилава трева и остри камъни, а скупчените ниски дървета сякаш ги канеха да се подслонят тук. Каран се строполи на земята и започна да разтрива ходилата си, Шанд побърза да събере дърва за огън.

— Коленете не ме държат права — оправда се тя. — Съжалявам, но трябва да си почина.

— И аз така мисля, иначе утре ще си изцедена. А и толкова време съм прекарал на път, че ми е все едно за един ли се грижа или за двама.

Тя обаче се надигна скоро, събра запас от сухи клони, слезе до извора и донесе още вода. Шанд, който раздухваше праханта под клечките, си мислеше удивен за разликата между нея и Лиан. Дори в най-сговорчивото си настроение младият летописец само гледаше как да кръшне от работата. Какво пък толкова бе намерила Каран в него? Напомни си обаче, че Лиан има и по-привлекателни качества.

Скоро огънят се разгоря, лъхна ги приятна топлинка, и Шанд се зае да опъне палатката.

Каран придърпа два дънера, провери ги внимателно за хапещи и жилещи животинки и седна на единия до огъня. След малко се изправи, заклатушка се към палатката, уви се с одеяло и легна на земята.

— Твърде уморена съм да седя — промърмори, когато старецът я изгледа.

Той само изсумтя, зает с варенето на вечерята. Слънцето залезе. Каран задряма. Накрая водата прекипя с шумно съскане и вдигна облак пепел. Парче дърво изпращя, навсякъде се пръснаха искри и жарава. Каран побърза да ги изтръска от одеялото.

— Защо мирише на изгоряло? — попита тя сприхаво.

Шанд протегна ръка и махна тлеещо въгленче от черната й коса.

— Не те е опърлило много.

— Какво значение има, бездруго е съсипана.

Старецът не я остави да се оплаква от косата си.

— Време е за вечеря! — изрече гръмко и потри ръце.

Успя да й отвлече вниманието. Каран си подаде паницата, за да я напълни догоре с гъста ароматна яхния. Не продума, докато не изяде всичко. Успя да преглътне още половин паница.

После стопли вода в най-голямото котле и се захвана да търка косата си, докато не й свършиха силите да вдига ръце. Ядно изля посивялата вода, но кичурите, които придърпа пред очите си, още бяха черни.

— С времето ще се оправи — успокои я Шанд. — Ако питаш мен, не изглежда зле. Пък и нали ще порасне нова?

— Че какво ми пука дали според тебе не е зле? Косата си е моя и сега е гнусна. Тя е най-хубавото нещо в мен, а ти го съсипа — кресна Каран и изрита другото котле.

То се търкулна с дрънчене по склона. Наложи й се да куцука дълго надолу. Когато се довлече обратно, котлето имаше доста окаян вид, а дръжката се бе отчупила. Остави го до огъня и седна тежко на дънера.

— Направих това, за да ти спася живота — напомни старецът.

— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Моля те да не ме мислиш за чак такава неблагодарница.

Поседя, опряла чело в скръстените си ръце, надигна се и затътри крака към палатката.

— Толкова съм уморена…

Спа непробудно цялата нощ.

Шанд остана до късно край огъня, пийваше вино от мяха, който Каран не поиска да докосне, размишляваше и рееше поглед към звездите. Два пъти навлизаше в гората и се ослушваше за необичайни звуци. Колкото и малко хора да се мяркаха в тези земи, той знаеше добре, че самотните пътници винаги могат да си навлекат беда. След полунощ се уви в одеялата и задряма до изгрева.

Сутринта бе сложил овесената каша да се вари, преди Каран да изпълзи от палатката. Привлечена от миризмата на храна, тя се протягаше само по риза и си разтриваше очите. И този ден започваше зле като предишния с мокрите повеи на вятъра. Каран се вторачи замаяно в Шанд, сякаш не знаеше кой е, нито какво тя търси тук.

— Добро утро… — Мъчеше се да си спомня името му. След Големия събор често се събуждаше в това състояние. Дългият сън като че я връщаше в забравата, в която я намери той. — Сви вежди и накрая съзнанието й изкопчи името от паметта. — Добро утро, Шанд!

Слезе до извора да се измие. Остана само десет минути, но май се опомни. Пристъпи към огъня с паница и лъжица в ръце и поздрави весело спътника си. Зяпна котлето, в което беше кашата, и се засмя:

— Къде се е търкаляло? — След миг си спомни. — О, аз го направих… Съжалявам.

— Няма нищо. — Шанд се чудеше дали тя изобщо се възстановява. — Ще го поправя. Как си днес?

— По-добре, макар че имам мускулна треска в краката.

— Ще вървим полека тази сутрин. И аз съжалявам за твоята коса.

Тя тръсна глава и погледна кичурите.

— Може и да си въобразявам, но чернилката избледнява. С какво си я боядисал, да му се не види?

Той се разсмя.

— Боята е от корени на мирта, забърках и други съставки. Но за нищо не ставаше — повече кафява, отколкото черна, пък и червеното личеше. Набързо повторих с мастило за карти. Грозна мацаница, чувствах се голям глупак да върша това, докато ти лежеше почти примряла. Знаех, че няма да се запази дълго. Има и по-добри бои, но трябва да ги вариш. Както и да е, свърши работа. С червена коса нямаше никакви шансове да се измъкнеш от Туркад.

Отначало Каран се чувстваше схваната, но скоро мускулите й се сгряха, прасците обаче не престанаха да я болят през целия ден. Имаше повече сили и поиска почивка чак към средата на утрото. От върха на висока скала се виждаше морската шир. Внезапно Каран подскочи.

— Какво има? — сепна се Шанд.

— Кораб е доближил мястото, където ние слязохме на брега вчера.

— Ами такива закътани заливчета са малко, а времето е лошо.

— Само че на мачтата се вее флагът на Игър — неспокойно промълви тя. — Дали може да ни проследи, макар че избягахме по море?

— Ти знаеш повече за това, както чувам.

— Представа си нямам от гадателството — кисело възрази Каран. — То е част от Тайното изкуство.

— Не виждам как ще научи, че и ние сме дошли тук.

В себе си тя призна правотата му, но все не можеше да се избави от усещането, че някой ги следи. Отново се опитваше да открие с дарбата си Лиан, но получаваше само смътно впечатление за неспирен бяг денем и нощем. През цялото време мислеше за Лиан и това я подтискаше още повече.

Отново спряха преди края на следобеда. Вечерта Каран пак търка косата си упорито със сапун и вода, но не се избави от боята. Не беше преуморена и поседя до огъня, след като притъмня. Шанд долавяше изпитателния й поглед. Накрая Каран попита:

— Защо ми помагаш? Какво искаш от мен?

— Имам си важни причини, но сега не ми се говори за тях. Засега ти стига да знаеш, че Игър се стремеше да те докопа, а аз нямах никакво желание да попаднеш в ръцете му.

И на следващия ден апетитът й беше неукротим. Дояждаше третата паница овесена каша, когато Шанд прихна.

— Ей, по-полека! Ако продължаваш така, ще ни свърши храната преди Ганпорт, а дотогава няма откъде да купим.

— Ей там я има в изобилие — невъзмутимо посочи тя към морето.

Не беше далеч, защото Шанд предпочете една обрасла пътека край брега пред утъпканата в планината. Тази криволичеше по-често, но по нея се вървеше леко.

Духаше вледеняващ вятър, обсипваше ги ту с дъжд, ту с лапавица, но поне ги блъскаше в гърбовете, а не в лицата. По-късно през деня Каран бе седнала на едно хълмче и разтриваше набитите си пети. Неочаквано подвикна на Шанд:

— Онова там не е ли лодката на Пендер?

Не много далеч от брега лодка с малко платно се клатушкаше тежко на север. Старецът напрегна очите си.

— Може би, но ми се вижда доста тромава. Не съм уверен…

— Сигурна съм, че е той. Защо ли пак плава насам?

Шанд предпочиташе да не я посвещава в такива подробности.

— Най-добре да не умуваме какви ги върши Пендер. Напоследък е избрал опасен начин да натрупа пари.

— Знам. Морето е неговият живот и е ненаситен за злато, за да има отново кораб. И защо пък да няма?

— Скоро ще се сдобие с кораб, ако тази война се проточи… и ако главата му остане на раменете. Сега опитният моряк може да поиска каквато цена му хрумне.

Припасите им наистина свършваха по-скоро, отколкото Шанд бе очаквал. Двамата събраха от скалите миди и водорасли и си свариха гъста супа, добавиха малко вино и див чесън, който Каран набра край пътеката. Докато котлето къкреше на огъня, тя отиде да поплува в студената вода. Върна се посиняла и разтреперана.

— Ще се затриеш така — укори я Шанд. — Не виждаш ли, че по възвишенията вали сняг? На бързай с тези щуротии.

— Това може да каже само човек, който никога не е бил безпомощен — неприветливо отвърна тя.

— Едва ли някой по-добре от мен знае какво е да си безпомощен.

Шанд я смая с разпаления си тон, макар че очевидно говореше за миналото. Затова замълча, а той я зави с одеяло и й даде паница супа, после и втора, за да се сгрее. Накрая Каран си позволи да глътне и малко вино.

Нощта беше мразовита, но тя не усети студа в уютната топлина на дрехите и одеялата си. Призори вятърът се укроти, оловносивите облаци останаха в небето заедно със заплахата от дъжд.

 

 

Сутрин или вечер Каран се къпеше в морето, всеки път се бореше с вълните по-навътре. Един ден се отдалечи толкова, че Шанд вече не виждаше главата над сивата вода. Изнизаха се десетина минути и той се уплаши, дори умуваше дали да не смъкна дрехите си и я потърси, макар че не знаеше накъде да се отправи, а и не бе добър плувец. После я зърна далеч от предишното място — загребваше преспокойно към брега. Не се изправи чак до плиткото, където водата й беше до глезените.

Шанд я загърна с наметалото си. Тя вдигна поглед към намусеното му лице и каза:

— Обожавам плуването. Морето отмива миналото, обновява ме. А студът не ми пречи.

Силният гърч по тялото й веднага я опроверга, но старецът знаеше кога е благоразумно да не се обажда. Само кимна към огъня.

— Да сваря чай, а?

На деветия ден видяха широката кафеникава река Ганел. Каран почти се бе възстановила. Успяваха да извървят по четири левги въпреки хълмистата местност и кратките светли часове, пък и се налагаше да спират, за да ловят риба и да събират миди. Рядко разменяха по някоя дума, всеки таеше мислите си.

Ганел беше пълноводна от зимните дъждове, нямаше начин да я преплуват, но Шанд знаеше селце по брега, където биха могли да намерят лодкар. Тръгнаха срещу течението и няколко часа по-късно излязоха там, където широката пътека от юг стигаше до селото — струпани бедняшки колиби, където зиме всичко тънеше в кал, а лете в прахоляк. Хапнаха по паница разкашкана юфка.

— Ганел… — промърмори Каран. — Недалеч от Чантед има рекичка… е, по-скоро поток със същото име.

— Същата е и явно я има от дълбока древност, щом си е прорязала русло през планините, за да се влее в морето там, където сега е Ганпорт.

— Щом казваш. Да отидем в града.

— Закъде си се разбързала? Не ти понасят моите гозби, а?

— О, вкусни са, но искам да си купя някои неща.

— Какви?

— Ами… Гребен. Бележник. Просто някои неща — повтори тя с упорит блясък в очите. — Искам и да се изкъпя с гореща вода.

Шанд не беше въодушевен.

— Да знаеш, че Ганпорт не е като Туркад, нито дори като Толрайм. Съмнявам се да продават бележници.

Все пак намери плешив съсухрен старец, който безмълвно ги отведе при малката си лодка, завързана под навес от оплетени клони. Прекосиха реката и Шанд пусна медна монета в дланта му. Лодкарят кимна и без нито дума загреба обратно към другия бряг. Двамата тръгнаха по северния бряг на Ганел край високи дървета и тръстики. Продължиха и след смрачаване по широката пътека. Пред тях вече мъждукаха светлините на доста голям град.

Ганпорт се радваше на благоденствие от риболова и търговията, но пътешествениците завариха улиците почти опустели. Тук-там се мяркаха войници на Игър, никой обаче не ги спря.

— Това пък какво означава? — чудеше се Шанд. — Войната чак дотук ли е стигнала? Не ми приличат на армия, завладяла града. Но нека внимаваме и не се набиваме на очи.

В ясната студена нощ луната още не бе изгряла, под краката им скърцаше скреж. Намериха странноприемница, наречена „Четирите риби“, наглед твърде занемарена. Шанд настоя да влязат тук, за да не привличат внимание.

Съдържателката беше дребна сбръчкана старица с огромен нос, но направо невидима брадичка. Очите й бяха разногледи, тя неспирно въртеше глава на мършавата си шия досущ като гъска, която се озърта за дебнеща лисица.

— Непременно трябва да опитате нашата баня. „Четирите риби“ е прочута с банята си, най-хубавата в Ганпорт — цвърчеше бабичката. — Най-горещата вода, най-прекрасните балсами и аромати. Ще върне цвета на бледите ви бузки… госпожичке, ще омекоти дори вашата загрубяла кожа, господине.

Шанд не пожела да ползва банята, но Каран нямаше търпение да отиде там. Щеше да струва едва ли не колкото нощувката — домакинята надълго и нашироко се жалваше колко поскъпнали дървата за огрев и колко неутолима била алчността на прислугата. Наложи се да почака един час, докато загреят достатъчно вода в грамаден котел.

Банята се оказа малка, продухвана от вятъра пристройка без мазилка по каменния зид. Старицата подгони с метла в ръка двама безделници и те се махнаха вкиснати. Каран забеляза, че тревата е утъпкана на едно място до стената — явно имаше любители да зяпат къпещите се. А така наречената вана бе издълбана в пода дупка, облицована с толкова зле направени плочки, че се ронеха по ръбовете. По-скоро приличаше на кладенец и човек можеше да се измие само прав в нея. Жена в напреднала бременност или дебелак трудно биха се измъкнали. Дървената запушалка на дъното се вадеше с верижка. Каран се вторачи разколебана в дупката — питаше се колко ли е чиста, защото помещението вонеше на мухъл.

— О, много си е чисто, много! — зацвърча съдържателната с енергично кимане.

За доказателство обърса дъното с парцал на дълга дръжка и го тикна под носа на гостенката.

— Ето, нали ви казах!

Самият парцал беше толкова зацапан и протрит, че нищо не би могло да проличи, а и миришеше още по-зле. Каран го отблъсна от лицето си и смънка омърлушено:

— Добре де, донесете водата.

Смая се — бабичката изглеждаше крехка като вейка, а в странноприемницата се размотаваха няколко месести младежи, но съдържателната сама помъкна дървените кофи. Залиташе и разплискваше вода навсякъде и преди да се добере до ваната, кофите бяха наполовина празни. Стовари ги, напъна се да вдигне едната и изля остатъка около ваната. Без да й мигне окото, посегна към втората, но Каран подозираше, че може изобщо да не се изкъпе, и я изпревара.

— Няма нужда. Вие идете да обслужвате клиентите си, аз ще пренеса водата.

Съдържателката се разкряка сприхаво.

— Глупости! В „Четирите риби“ се гордеем, че угаждаме на гостите си.

Взе празните кофи и се затътри към казана.

Каран влезе след нея в друга задимена пристройка която явно служеше и за пералня, намери още две кофи и загреба вода от казана. Двете се разминаваха, но старицата упорито не я поглеждаше. Щом ваната се напълни до половината с вряла вода, сипаха и студена.

— Ами сапунът? — ехидно попита Каран. — Най-прекрасните балсами и аромати? От какво ще порозовее бледата ми кожа?

Бабичката промърмори нещо, излезе със залитане и се върна с тясно шише, което остави с трясък до ваната. Във водата паднаха люспици от плочките.

— Ще си отсипете ей толкова — показа тя дънцето на свитата шепа.

Кимна, неприязнено пожела на Каран да се наслади на банята и се заклатушка през изхода.

Каран седна, смъкна ботушите си, а с двата чорапа запуши най-големите пролуки в стената. Докато се събличаше, още усещаше, че я гледат. Обърна се към ваната, но инстинктът й подсказа да издърпа сламка от метлата. Мушна с нея в трети процеп точно над ваната. Някой писна, тупна на земята, като че бе стъпил на столче, изквича още веднъж и млъкна.

„Дано поне гледката си е струвала“ — рече си Каран и ловко се пъхна във ваната покрай грапавия ръб. Водата беше възхитително гореща. Когато пръстите на краката й опряха дъното, бе се потопила до брадичката.

Шишето съдържаше някаква мазнотия, наглед подобна на машинно масло. Сипа мъничко на дланта си, помириса, сви рамене и втри съмнителната течност в косата си. Не можеше да се разпени заради засъхналата морска сол. Каран потопи главата си, изми я и изсипа върху косата си цялото съдържание на шишето. Пяната започна да пада на парцали и да се надига над ръба с всяко нейно движение. Каран си търкаше косата, докато не задоволи придирчивостта си. Усещаше кожата си прежулена, започна да й се вие свят от жегата.

На излизане видя дълга опашка пред банята за зяпачи и ги подмина с вирнат нос. В кръчмата сподели негодуването си с Шанд, който се разсмя.

— Ами че си недосетлива! И те са чакали да се изкъпят. Нашата домакиня продава една и съща вода по десет пъти.

— Значи платихме толкова пари… да де, ти плати… а тя продава и мръсната вода! Каква ненаситна дърта кранта! Само като си помисля, че и помогнах с носенето на кофите!

— Че защо не? Нали се изкъпа? Тя пък ще спечели тройно повече, а на всеки следващ влязъл в банята ще му излезе по-евтино. Така всички са доволни.

— Гнусотия! — отсече Каран и невъздържано отпи вино от чашата си. — В моя край никой не се къпе във вода, използвана от непознат. Е, аз им погодих страхотен номер — извадих тапата на ваната.

— Стига бе! — опули се Шанд.

— Направих го, да!

— Добре, че платих за стаята, иначе ей сега щяха да ни изритат на улицата.

— Как тъй?

— Съдържателната ще те намрази и в червата. Трябва пак да сгрее вода и няма да забрави, че се е охарчила заради тебе. Хората тук са дори по-злопаметни, отколкото алчни, а тяхната жажда за пари е безмерна. Утре целият град ще клюкарства за тебе — жената, която похабила водата в банята. И отгоре на всичко влязла да се къпе с черна коса, а излязла червенокоса. Хем прахосница, хем съмнителна особа.

— Какво?! — слиса се Каран. — Да не ме будалкаш?

Тръсна глава и погледна няколко кичура на светлината. Боята бездруго се бе отмивала по малко, а сега горещата вода и разяждащият течен сапун бяха премахнали остатъците. Все още го нямаше великолепният оттенък, но косата си беше червена.

— О, Шанд!

Във възторг Каран се пресегна през масата да прегърне стареца и да го целуне по брадясалата буза. Лакътят й бутна каната с червено вино, която се строши на пода и плисна тъмна локва по килима. Гълчавата в кръчмата секна. Всички се вторачиха в Каран.

— Ох…

Тя се сви на стола и лицето й наподоби по цвят почервенелия килим.

— От зле по-зле — грубовато я скастри Шанд. — Не стига, че я уязви, ами и чупиш съдовете, съсипваш килима и пред хорските очи налиташ на мъж, който може да ти бъде дядо.

— Ох — пак отрони Каран и притисна длан към устата си.

— Поне това ще си помисли тукашната сган, която през живота си не е стъпвала на повече от пет левги от Ганпор, затова пък знае добре, че всички южняци, особено рижите, са напълно пропаднали типове. Съветвам те бързичко да измислиш нещо, за да замажеш положението.

Старицата нахлу в кръчмата навъсена, а облегнатите на тезгяха пиячи се надпреварваха кой пръв да й разкаже скандалната случка. После като един извиха глави да впият погледи в Каран. Разговорите отново стихнаха. Идеше й да се свре под килима и да умре.