Николай Райнов
Градът (8)

МЕХАРОВИ САРАИ

Край големия път на поклонниците стърчат безлюдни сараи, дето кервани се тълпят да нощуват.

Там не нападат разбойници, защото се боят да не очернят паметта на Мехара: Мехарови сараи са били някога тези развалини.

Нощем чакали и диви псета се сбират да делят между сивите стени плячката на пустинята. А денем по червената пръст пълзят черни змии, излезли на припек.

В неделята веднъж се сбират поклонници на път за Медина, та нощуват в развалините.

И по високите каменни стени полазва пламъкът на червени огнища, а белобради хаджии седят, заметнати с дрехи от чоха — и приказват тихо за Мехара.

Мехар е живял някога тук.

Мехар знае всеки правоверен.

— — — — — — — — —

… Чиста бе душата на Мехара, ала много съблазни му прати Съдбата; намери късмет да го целуне Пророкът с целувката на праведник.

Мехар бе от онези, които наричат себе си бегташии, а знайно е: не обича Пророкът бегташиите. Кога умре бегташия, душата му снове около джендема като вярно псе — и дири господар да я введе в градините на Аллаха.

Ала никой не ще пусне бегташия при Бога — и дори в джендема се боят от тях, та и там няма за тях място.

Разказват приказки за Мехара: до жена се не докосвал на младини, от кора до кора знаел сурите на Свещената Книга, пророчески сънища виждал.

Ала — знае ли се? — може приказки да си останат!…

И издигна Мехар сараи — до Бога високи — и заключи там душата си — да я спази от съблазни.

Ала чут ли е — стени от грях да пазят?

Млад бе Мехар — и боеше се от грях. А кръвта му кипеше — и нощем го посещаваха сластни сънища.

И всуе триеше очи: гласът на младините гърмеше в неговите жили и премрежваше погледа му.

В мигове на ледно съзерцание до него стигаше като морски грохот далечният глас на живота — и разумът заспиваше, за да се разкрият забравените спомени за видени съблазни — и слушани грехове…

И всуе диреше Мехар нов свят, за да скъта душата си.

Той търсеше нови светове, а край него пустиня раздипляше червена свила.

Мълчание на топли пясъци го окръжаваше — и пустинята тръпнеше като пламнала жена, която го чака.

А мълчаливите пясъчни хълмове стоеха пред него като бедра на легнали моми, които чакат огнено докосване на пръсти…

И сред бял ден се тълпяха видения от пламък и зной край него: — стадо от сенки вземаха образ на пълноснажни моми, нескритн от никаква одежда…

И те се тълпяха, те се тълпяха безчислени пред него и му казваха:

— Защо мълчат очите ти, Мехар. Защо са ледни твоите пръсти?

Тъй му казваха голите моми, за да го съблазнят.

А той свеждаше очи надолу, за да не ги гледа.

Защото пред погледа му кипеше грешна мъгла и миризма на гола снага потапяше в пламък душата му.

— — — — — — — — —

А нощите му се пълнеха с неутолено бълнуване — и Грехът пълзеше като змия по стъпките на неговия сън.

Огърлица от пламъци се виеше над душата му — и безчисли жени чупеха пред него пламнали бедра…

Жени дохождаха — жени с гръд като трендафил и с усмивка на девственици, румени от свян, — за да прелъжат неговия сън: те го сковаваха с усмивката си — и той ги поглеждаше.

И тогава изведнъж ставаха други: пред него лумваше позорът на сочни женски уста, кикотеше се пияният мирис на срамни черни коси, съскаше потайният шъпот на тъмни кътчета от тялото…

И неговата пламнала глава падаше безсилно, а ръцете му се протягаха, за да потърсят затаените сладости на чужда снага.

Грехът идеше — властен като цар — и младежът виждаше черни пръсти по душата си…

Мехар потъваше в непознати падини, кракът му се плъзваше надолу, а вдън бездната Грехът въртеше с подсмив своите жълти очи…

— — — — — — — — —

Ров на спасение ровеше Мехар за себе си, а ров на Смърт изрови…

Един ден керван мина през пустинята. А с кервана вървеше млада мома. И те потропаха на вратите, за да ги прибере Мехар в сараите си през нощта.

Ала Мехар не отвори.

И те си тръгнаха нажалени.

И тогава глас каза на Мехара — гласът на неговата душа му каза:

— Сараи си дигнал — от грях да се пазиш, а ето че грях извърши! Зверове ще разръфат братята ти отвън, а ти стоиш и пазиш от съблазън своята дребна душа!

И сжали се Мехар, та отвори, извика пътниците — и ги прибра.

И спаха там.

А момата се разболя през нощта — и заранта не може да тръгне с кервана.

И оставиха я там, оставиха и брата й при нея — да бди, додето се придигне момата.

А Мехар видя, че момата е хубава — и се силеше да я не гледа.

Ала очите му сами диреха снагата й — и грях влезе в душата на Мехара.

Придигна се момата наскоро, ала Мехар падна болен: от севда заболя Мехар — от севда по момата…

Орис беше: от орис не можеш отбегна.

И случи се, та змия клъцна брата на момата — и той умря.

А момата остана в Мехаровите сараи, защото нямаше де да върви сама.

И една нощ Мехар влезе при нея — и я овладя.

И момата спа с него.

А на сутринта рече момата на Макара:

— Познаваш ли ме?

А Мехар отвърна:

— Не съм виждал това лице. Как се казваш ти?

Ала като каза тези думи Мехар, момата се изкиска като бяс — и се изгуби.

А Мехаровите сараи се изпълниха със зловоние на бесовски грях…

И видя Мехар, че бяс го е подлъгал, за да го вплете в грях.

И затъгува Мехар — и отчаяние покри душата му.

— — — — — — — — —

И запали Мехар своите сараи. И пламъци облизаха ширни горници, та останаха само мермерни стени да стърчат като паметник на грях.

А Мехар тръгна низ пустинята, облечен в дрехи на дервиш.

И просеше хляб от бедуините.

И скри своето име Мехар, за да го не познаят кой е. А един ден го спря пътят му сред големите оази край Медина.

И студен извор подири Мехар, за да пие вода.

А като се наведе над извора, видя лицето си — и каза:

— Стар аз станах! Остаря от грях Мехар. Стар съм: време е да се прибера в гроба!

И с плач напусна Мехар очите на Свещения Град, та иде там, дето пустинята се слива с морето.

И там умря.

А като умря, цялата пустиня заплака по Мехара. И душите на вси праведници замолиха Пророка да прибере Мехара в небесните градини, ала не рачеше Мохамед да ги послуша.

Защото Мехар ба сгрешил.

И кога минаха седем години, през дните на свещената година, кога праведните празнуват смъртта на Пророка, сжали се Мохамед над Мехара — и реши да му отвори небесните градини.

И през нощта Пророкът изтръгна издушите на своите праведници по един алмаз, който е образ на тяхната добродетел.

И на сребърна лампада закачи алмазите. И до тях провеси алмаза, що бе изтръгнал от душата на Мехара.

И алмазът на Мехара блесна — и видяха вси праведници, че неговият алмаз свети като слънце и помрачава блясъка на вси алмази.

А Мохамед зачудено погледна — и свян зарумени лицето на Пророка.

И тогава дигна глас, та рече:

— Благословен — Синът на Съзерцанието, защото и Грехът се топи в душата му като лъчите на звезда. Истина ви казвам: няма грях за чистия!

И вси праведници склониха лик пред Мехара, та го целунаха с целувката на праведника.

— — — — — — — — —

Нощ преваля и червените огнища гаснат едно по едно. По мермерните стени растат сенки — като безмерни сини крила: зора се сипе над пустинята.

Старите хаджии поклащат глави.

Очите им стоят още разтворени широко, гаче ли чакат да продължи приказката за Мехара.

И в пъстрия час на изгрева над пустинята пораства голямо цвете — като голяма обърната пирамида — и това огнено цвете цъфти над Мехаровите сараи.

От златното му венче се пукат лъчи — и багри огньове извиват към небето високи тичинки.

— — — — — — — — —

А белобрад хаджия дига очи нагоре, сочи цветето с костелив пръст и вика:

— Кандило е душата на Мехара — кандило пред Аллаха е душата му! Чака Мехар на небето своя Хадзар, та да слезе на земята и да цари хиляда години като Божи пророк!… И много мъдрост ще научи светът от него — и никой правоверен не ще бъде забравен.

— — — — — — — — —

А слънцето изгрява — голямо като алмаза на Мехара и чисто като спомена за него.

Изгрява — над мъртвите Мехарови сараи.