Николай Райнов
Градът (2)

БЕЛИ ШАТРИ

Големи пясъчни хълмове лежат като мъртъвци, покрити с прашни савани. А над тях Слънцето чупи знойни мечове.

Ти си минал дълга степ с висока трева, дето летят диви кучета и припкат бесни коне.

Белите шатри стоят пред тебе като камилски птици, чиято плаха стъпка е готова да ги понесе надалек. А к ад тях Небето гъне пъстри губери.

Ти си минал безбрежно пясъчно поле, дето тичат камилски птици и се крият разбойници — да стигнеш тук.

Прозирни кладенци клокочат пред тебе — и къдрави палми издигат глави като чалми на замислени бедуини, очакващи златните слова на Пророка.

Ти си пребродил високи планини от пясък, дето симун развихря червени коси и гони опасни виелици — да стигнеш тук.

Под палмовите кичури лежат камилари. Те лежат дълги часове над изворите като мъртви: те пият вода, защото цели дни меховете им са били празни.

Ти си дошъл да видиш празника на пустинята.

Бели шатри лежат пред тебе.

Душата ти ще се избистри като кладенец сред оазите — и ще отстине от света.

Оттук ти ще се върнеш при своите — студен като звезда от лед.

— — — — — — — — —

Бели шатри лежат пред тебе.

Като жерави се вият над оазите светли облаци, а вечер около шатрите — чак до пясъчните планини — се гънат мокри мъгли.

Отвъд планината минава керван: черни петна растат и приближават. Камилите бавно и морно пристъпват и клатят дълги шии — като грамадни безкрили птици, носещи на гръб човешката Мъка…

Бели шатри лежат пред тебе.

Мирише на печен банан, на вино от ананас и на чорба от кокосово мляко.

— — — — — — — — —

Голи момичета минават и вятърът вее техните червени забрадки. По шиите им звънят огърлици от седеф, коралови пръсти и лазурни мъниста.

Те носят на рамо кърчази с вода.

По пясъчния склон се мяркат дълги сенки — те растат и доближават: отново иде керван. След час низ шатрите ще плъзнат непознати хора и селото ще стане град.

А утре заран никой не ще остане.

Ти си дошъл — да чуеш приказка на далечни камилари и песни на голи моми.

Бели шатри лежат пред тебе.

Душата ти ще запее като вятър сред оазите — и ще забрави света.

Оттук ти ще се върнеш при своите — тъжен като песента на арабски кавал.

— — — — — — — — —

Пред тебе ръмоли бързо поточе. Над водата се навежда гола мома: тя се мие. По водата играе дръзко отражение.

Смугли багри се пречупват в зелените бои на палмовата корона.

В пустинята няма грях.

Момата те гледа и се смее.

Зъбите й са бели като седеф и остри като на граблив звяр. Тя стъпва леко и кръшно като тигрица.

Пред тебе ръмоли бистро поточе.

Момата снема пъстра забрадка и с нея изтрива мократа си снага. По гръдта й бляскат капки вода…

Тя фърля на рамо забрадката и си отива. Червената свила е мокра — забрадката се залепва на плещите й.

Стъпките на момата оставят в мокрия пясък следи.

След малко водата ще ги напълни — и не ще се познае, кой е минал тук.

Ти си дошъл — да сънуваш изново своя блян по далечни страни.

Бели шатри лежат пред тебе.

И твоят блян расте като видение сред пясъчната безкрайност; кротка усмивка на слънчев ден — блян по далечни гори, които мълчат, — блян по гори, които пламък е изпепелил…

Бели шатри лежат като мъртвешки савани пред тебе.

Душата ти ще изгори като папирусов клон сред пустинята — и ще изчезне от света.

Оттук ти ще се върнеш мъртъв при своите: твоята мъртва душа ще се смеси с мъртвите призраци на пустинята.

— — — — — — — — —

Твоята песен е стон на погребан човек, когото Слънцето прегръща.