Николай Райнов
Градът (5)

ВЕЧНА ХУБОСТ

Сниши звука на своите стъпки, непознат скитниче, кога минеш край мене: царица почива тук.

В саркофаг от лазурен базалт спи онази, която сплете пътеките на много мъже и разруши престолите на две царства.

Царица Нитокрис спи тука — онази, която мъжете от Масър и Ниневиа назваха някога „Хубавицата с трендафилови бузи“.

Чакай. Знам аз: непознати хора някой ден ще дойдат в Мемфис и ще дигнат мермерния камък на моята гробница. И тогава вихър ще разнесе праха ми — и ще го смеси с пясъка на пустинята или с пепелта на чуждо огнище.

Ще дойде време: знам.

Къде се дянаха моите врагове, непознат скитниче — къде отидоха те?

Къде изчезна железният мъж, който отрови с корона от змии моя съпръг, а мене отвлече презморе на златен кораб?

Къде потъна алмазният град на моята младина, непознат скитниче — къде отлетяха златоцветните кули на моите връстни години?

Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че племената ще пожалят гиздостта на горди създания.

Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че времената ще пожалят чъртите на гиздава жена.

Грях ли бе — че вярвах във Вечността на всяка Хубост?

— — — — — — — — —

Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят…

В Саис ваятел изряза моя образ — и младежите припадаха от страст, колчем го зърнеха.

Върху обелиските на Мемфис царски писец вряза случките на моя живот — и дори белокоси жреци ги научиха наизуст.

С дръзка ръка магьосник открадна из чертозите на двореца моята златовезана забрадка, украсена с две пепелянки от изумруд и сапфир, ала и нему я откраднаха — и моят накит шествуваше низ царството, целуван от старци и младежи.

Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят…

— — — — — — — — —

Печална е повестта на мъртвата царица, непознат скитниче — печална е песента на умрялата чаровница!

От далечни острови ме грабнаха снажни гребци, та ме качиха на царски кораб и ме отведоха в Мемфис.

Моята снага беше бяла като лунен светлик, а очите ми — тъмни като гибел.

И младежите от Масър обикнаха киприте ланити на своята царица, а връстните мъже закопняха по пъкъла на моята прегръдка.

И грях бяха готови да извършат за мене вси, които ме бяха видели да минавам, носена от осемдесет роба.

А моят балдахин минаваше през улиците на Мемфис като олтар на богиня, клатен от ръце на жреци по светли празници.

И всички фърляха златна коприна под нозете на моите роби, а в носилката летяха толкова цветя, че ми замрежваха слънцето.

И младежи викаха звънливо:

— Минава царица Нитокрис! Минава дъщерята на Хатор! Минава Слънцето на Масър!

Ала никого не сглеждаше окото ми — и за никого не подигнах крилата на своя балдахин.

— — — — — — — — —

И вечер пред мраморните стъпала на моя дворец дохождаха момци и в мрака внизваха меч в гърдите си, за да видя на сутринта колко е била червена кръвта им…

И когато робите фърляха в Нил телата им, за да наситят с месо на човек свещените крокодили, моите робини казваха гордо:

— За царицата се убиха те: цял Масър люби царицата!…

— — — — — — — — —

И в знойни нощи мъжете виждаха сластни сънища — и злите призраци на цял народ, разпален от грешно пожелание, летяха към мене!…

— — — — — — — — —

А една вечер тълпа знатни момци дадоха подкуп на робите и се вмъкнаха в моите спални чертози.

И видях ги да треперят от страст и да пълзят като тигри под нозете ми.

Ала моят вик ги стресна — и телопазителите ги оковаха в пранги същата вечер.

Робите бяха изклани до един, а младежите съблякоха — и пред моите очи джелатите ги биха с камшици от остра тел.

Техните голи, кръшни снаги се изгъваха под ударите. По плещите и бедрата им потече прясна кръв.

Ала те извиваха лице към мене — и се смееха — и гърчеха се — и ревяха от страст.

— — — — — — — — —

А на другия ден фараонът ми възбрани да излизам из двореца.

— — — — — — — — —

Страстта ражда гибел, непознат скитниче — а боех се аз от гибелта на своята хубост…

И дойде гибелта — тъй сигурно, както дохожда мрак след заник слънце: тъй сигурно погина моето щастие. И снагата ми стана присмех на света, както някога бе гордост на вселената.

— — — — — — — — —

Една нощ хора минаха през морето с дълги кедрови кораби, изклаха бранниците, що пазеха брега — и лодките им се понесоха по мътните талази на Нил.

Реката окичи със сребърна пяна шиите на лодките — и аз видях по кърмилните шатри образи на чужди богове.

Те бяха безбройни — и вси бяха облечени в желязо и мед.

А на другия ден градът бе разсипан, нашите бранници паднаха под вражи меч, а моят съпръг бе окован в желязо.

И чуждият цар му сложи на главата корона от четири кротала, свързани със сребърна тел.

Змиите извиха глави в пъклено гърчене — и подириха очите на фараона, за да ги изпият.

Когато чуждите хора ме плениха, за да ме отведат далеко, моят съпръг бе мъртъв…

— — — — — — — — —

Аз отидох в чужда страна, дето дълги реки мудно влекат тиня, а по бреговете им се издигат храмове, сградени върху безброй стъпала.

От върха на кулите непознати мъже гледаха звездите през голям изумруд. Те бяха старци, а косата им бе жълта като злато — и очите им — зли като очи на крокодил.

Те ме введоха в дворец от пъстри тухли, върху които блестеше лъскава глеч — и по стените имаше изписани лъвове, царе с тежки дрехи и чудновати животни.

Вечер огромни догани долитаха отнякъде — и кълвяха телата на робите, избити през деня за лоша вест.

— — — — — — — — —

Моят пръв ден в двореца бе горчив като сетен спомен на умиращ човек.

И вечерта в моите спални чертози влезе чужденецът, за да спечели чара на моята снага.

Ала аз го презрях.

Презрях неговата обагрена брада, накъдрена и обнизана с бисер. Възненавидях неговите хитри уста, намазани с кърмъзна мас и посипани с прах от мирта. Намразих неговите жестоки очи, над които се виеха вежди, теглени с индийска чернилка. Не можех да търпя тежките му дрехи, накитени с едри камъни, които струват колкото цяло царство.

И аз отблъснах сладкото вино, което ми предложи с треперлива ръка — и не поех ни един от плодовете, що лежаха върху царския сребърен поднос.

Опротивяха ми песните, що свиреха моми от Ниневиа на кинор и псантер — и танците, що въртяха сред пиршеския чертог, ме отвърнаха, както девственица се отвръща от похотлив мъжки поглед.

Голямата златна чаша, по която се извиваха вси животни на земята, ми се видя пъклен потир с отрова на грях.

— — — — — — — — —

И след пира, кога царят остана с мене, аз отфърлих с презрение сластните му бърни — и тръснах с омраза неговите корави ръце.

И той се разгневи — и ме предаде на палачите.

— — — — — — — — —

В тъмната Кула на Мълчанието ме фърлиха джелатите на Асура — и там се подгавриха с името ми, свързаха моите ръце и насилиха снагата ми…

И ревях аз като лъвица, на която отнемат щенетата; ала те бяха силни и зловонна похот гореше в разширените им зеници — и те ме повалиха върху своите покривала, та се насладиха с чаровете на снагата ми.

— — — — — — — — —

И там, навръх Кулата на Мълчанието, ме оставиха те — на каменния връх, дето слагат мъртъвците, за да ги разкъсат орли през нощта.

— — — — — — — — —

Аз дочух над своята глава тракане на грабливи кълвуни и пърхане на хиляди чевръсти крила: те идеха — орлите на Асура — да раздерат на късове моята бяла снага, с която се гордееше преди години цял Масър.

Те наближаваха към мене и се готвеха да разръфат моята гръд — и да впият кълвуни в бедрата ми, които са се присънвали на вси мъже преди години.

Орлите предвкусваха чаровната плячка и летяха към мене: те фъркаха стремително; за да прободат с железни нокти очите ми, които бяха вдъхновили вси певци на Ниневиа и вси ваятели на Масър — и да разчекнат устата ми от които само един бе пил блаженство дотогава…

И — аз ги чаках.

Моите морни членове трепереха в предсещане на кървава болка — и кръвта ми мръзнеше на бавни талази, а сърцето ми бе престанало да бие…

Аз чаках — Годежа на Смъртта.

— — — — — — — — —

И сжали се над мене Хатор — страшната богиня на Любовта, — та ме избави от жестока смърт.

Пазачът на Кулата влезе при мене и бе облечен в дрехи на мъж, а после с нож прогони орлите, та ме изведе из Кулата на Мълчанието.

И през нощта преплувахме голямата река, за да се отървем от гнева на царя.

— — — — — — — — —

А един ден пред нас лъсна като сребърно огледало морето, което ме делеше от Масър и от моите забравени дни…

— — — — — — — — —

Той седеше на кораба до мене и ме стискаше в своите младежки ръце — и диреше устата ми.

А моите очи живееха още ужаса на прежните дни — и гневното лице на ниневийския сатрап играеше злобно сред лъчите на богат царски пир.

А там, зад него — се гърчеше в болки друго познато лице — и четири змии, свързани със сребърна жица, протягаха глави, за да изпият очите му…

О! О!

— — — — — — — — —

Ти си хубава като небето на островите, които се усмихват над бездни от смарагд.

Твоята снага е прясна като саронски трендафил, който цъфти в ранно утро за малцина избраници.

Очите Ти гледат като черни облаци, които ще развихрят кървава буря в някое младо сърце.

Твоите ръце са като лебедови шии, които тръпнат пред заник и пеят светла песен в наслада на прекъсната прегръдка.

Косите Ти се диплят като черни змии, които носят пъклен мрак в някоя млада душа.

Твоята гръд е като два медни грозда, които разнасят сок на блаженство и правят сладка предсмъртната въздишка.

— — — — — — — — —

Той пееше, ала до песен ли ми беше?

Аз виждах, че ужасиите са опнали було на старост върху моето лице — и жалех, че младежът, който прогони орлите, не бе ме видял на младини…

Защото с тъга виждах прежните дни, кога бях гиздава като Хатор — а тези дни бяха отминали…

Погасна хубавото слънце на моите шестнадесет години: старост идеше — и песента на моя спътник ми звучеше като кървава, жестока глума.

— — — — — — — — —

В Мемфис ме срещнаха като кумир на скъпо божество, което са врагове отвлекли.

А чуждите пълчища бяха прогонени — и цял Масър празнуваме връщането на своята богиня.

На ръце ме понесоха младежите, за да обиколят с мене улиците … престолния град — и жреците снеха своите одежди, та знатните носачи да минат по злато и свила.

Ала нещо се бе изгубило от моите прежни години — и в чаровните слова на моите певци аз виждах като присмех…

И питах с трепетно сърце своето сребърно огледало хубава ли съм още — а то ми отвръщаше, че тъгите и горестта на плена не са още сбръчкали лицето ми.

И лудите викове на всички мъже ми говореха същото.

Ала — не вярвах.

Не исках да вярвам лъжата на огледалото, нито измамата на влюбени слова.

— — — — — — — — —

И един ден аз видях върху сребърното огледало своята първа бръчка.

И разби се тогава в мене ранната вяра, че Хубостта е безсмъртна — и аз разбрах, че краят на моята гиздост иде.

Старост ще начъртае по моето лице образите си, кожата ми ще посивее като кора от нар, моята гръд ще увисне като презрял банан, а очите ми ще гледат отпаднало и морно — и небето ще се отразява в моя взор толкова мътно, колкото се оглежда лазурът в блатата край Нил.

Старост, старост! — А смеех ли да я дочакам?

— — — — — — — — —

И един ден аз впих кинжал в сърцето си, за да не доживея деня, кога младежите казват жално:

— Някога — тя бе хубава!…

— — — — — — — — —

Векове минаха — и моята душа се още лута над саркофазите на вси мъртви жени — да види коя е била по-хубава от мене.

Видях мумиите на вси хубавици, които са славили времената.

Ала пред мене всички бяха грозни като лице на уплашен човек.

— — — — — — — — —

Една останах през тъмни векове — образ на божествена жена, запазила чертите на Върховна Хубост, що дири всеки мъж.

— — — — — — — — —

Ти идеш отдалече, непознат скитниче: не знаеш още мъртви как говорят!

Две страшни сили се бореха в мене — Хубостта се бореше със Смъртта — и Хубостта победи!

Ала де е моята утеха, непознат скитниче! Де е разтухата на умрялата чаровница?

Аз спрях там, дето е страшно да се спре, и Богинята на Хубостта остана благодарна.

Ала що е гиздава снага, кога няма ръце — да я прегърнат? Нима прегръща някой мъртъвците?

Ти идеш отдалече, непознат скитниче: не знаеш още мъртви как говорят!

— — — — — — — — —

Сниши звука на своите стъпки, кога минеш край моя саркофаг: Вечната Хубост почива тук.