Николай Райнов
Градът (11)

СКАЗАНИЕ ЗА ПОТОПА

Някога, преди хиляди-хиляди години, нямаше ни пустиня, ни камили, ни оази с палми.

Преди години стана това — разказват мъдрите суфи, които носят дрехи от лен н чалми, везани със сребро.

Отдавна стана това.

— — — — — — — — —

Тогава Масър бе цял свят, а целият свят бе населен върху две планини. Между тях влечеше мътни води Нил.

Двама царе деляха мегдан за власт и жезъл над света — царят на Червената и царят на Бялата корона.

Челюстите на човека бяха чевръсти като челюсти на маймуна, а ръцете му — силни като стави на лъв.

— — — — — — — — —

Ти знаещ ли страната, дето фараони ваяха от камък смелия полет на древни дни?

Някога, преди хиляди-хиляди години, Черен Странник мина там и пи векове усладата на грешна нега. Една мома не остави чиста, а жени широкобедри разкъса в стръвни прегръдки на жадна страст. Ала Безсмъртие му бе дарено и никой не можеше да му навлече смърт.

— — — — — — — — —

Минаха векове като ден.

Дойдоха дни на трепетно величие.

Измряха царете на Червената Корона — и Черният Странник се възкачи на престола.

А венецът на Бялата Корона красеше лоб на белобрад магьосник.

Лют бе Черният Странник, та не търпеше съперник да дели земя с него. А данниците на Бялата Корона знаеха и греховете му, та го назваха Кървав Фараон.

И сбиха се царете.

Пълчища безчисли гинеха, а Нил влечеше тъмна кръв и дъното на древната река бе посипано с отломки от ханджари и върхове на отровни стрели.

Ала Амон Ра бе с Белия цар — и Бялата Корона победи след люта бран. Та се дигнаха храмове — Амону за възмездие — по върхове, долини и скали.

Необгледни пирамиди сляха мига на славна победа с часа на Слънчев Съд.

Седящи фараони, с двурога корона на глава, с лотос и папирус в ръце, смениха срутената гмеж от древни ваяния на царе с робски сандали.

Велики дни велики образи родиха.

— — — — — — — — —

А Черният Странник, поразен от люта язва на сърце и плът, укри от данници и врагове своя позор. Ала кипна скоро ден на страст — и той подири наново услада в мътен чар на женско сплитане.

Но — не биде.

Мъртви бяха млади трепети и ронеха се — брънка по брънка — огърлията на изтрита сласт.

И неестествен грях през много дни позорни вписа житието на Кървавия Фараон. И не остана плът по цялата земя неосквернена от допиране на грешни пръсти.

Не се намери пътека без легло на грях, ни канара — без капище на мръсен истукан.

И възропта срещу него цяла земя — че грешникът повлече млади и стари в пътеки на позор. Ала Безсмъртие му бе дарено — и никой не можеше да му прати смърт.

И там, де преди години бе подножие на Мъдрата Земя — в града на Златните Двери, — сега се гущери развъдиха — и мръсен сок потече из хралупи: не млъзга на живот, а тлен на падане — и гнили гъби на разложена женска плът…

— — — — — — — — —

И в деня, кога Земята се обърна седми път, в часа на Слънчев Кръговрат, Амон заплаши вселената с потоп.

В дни на Велико Пълнолуние, кога спират звездите своя ход, плъзна се Златната Змия в чертозите на Черния Странник, та проникна в разтленни подземия и грешните горници.

И — по предречена съдба — Черният Странник видя простора на своя грях, разбра сълзите на Земята — и подири разкаяние.

И на пладне възнесе молитва на Ра, разля вино из амфора от базалт, възкади ладан и стакта, разсипа мляко — и преломи хляб.

И яви му се презнощ Върховният Бог, та в слънчево видение му повели да извае, за отпускане на греховете, четири изваяния на Чистотата в образи на жени.

Но вълшебникът трябваше самин да ги извае, а не с ръка на данник или роб. И да ги посвети нему — на Оногова, който шествува на слънчева лодка по талазите на Небесния Нил.

И вмисли се Черният Странник.

Па рече в сърцето си:

— Как ще смогна да извая образи по угода на Небесния Господар? Ала — ще дигна старческа ръка — да опитам…

И помаза лоб и длани с елей, осветен от бял олтар, разпусна на волност безброй роби — и дари на вси немотии нечетни богатства.

Въздигна после храмове на Ра и Изис, но изваяния не бе изсякъл още.

— — — — — — — — —

И тръгна да дири жена, та да извае по неин облик образи на Чистотата.

Ала ни една не бе оставил чиста — и ни една не смогна да намери.

Па рече в сърцето си тогава:

— Ех, безумецо! Де ще срещнеш плът моминска да изваеш образи на Чистотата, кога си омърсил с прегръдка сластна — и тяло, и дух?

И втори път Амон му се яви насъне и повели му да сложи изваяния в храмовете, че мръсни бесове изпълнили светилища неосветени, лишени от образи на чистота и почит.

И затъгува Черният Странник в дни на късна старина. И тръгна бос, без дреха и покривало — да дири плът, достойна за светилище и за кумир на богиня.

И пак не намери — и върна се назад.

И рече пак в сърцето си:

— Ех, безумецо! Де ще срещнеш плът моминска да изваеш образи на Чистотата, кога си омърсил с прегръдка сластна — и тяло, и дух?

— — — — — — — — —

И там, де гасне Тебес в златните талази на Свещената Река през дни на пълнолуние, съзря Черният Странник Великата Неродена, която верните зват Изис.

Тя стоеше над Нил, разпънала ръце над почиващата земя.

И взе тогава Черният Странник длето и млат да изсече образа на Великата Неродена.

И благоговение движеше неговата десница, а длетото се впиваше в камъка — сякаш внизвано от ръка на бог.

Но в сетния миг, кога трябваше да завърши с два удара на млата сключените нозе на богинята, мисъл знойна му спря ръката…

И рече Черният Странник в сърцето си тогава:

— … Една останала е чиста!… Една не съм осквернил още с допиране! Ех, безумецо! И ти помисли, че си разпалил страст по цялата земя! Като дете си свърнал, без да стигнеш края:

— Тя стои неопетнена и се смее над твоята слабост, а ти седиш и чукаш каменни отломки!…

И той зафърли млат, спрян нечакано, разметна дреха и пристъпи, разпален от знойна страст.

И като мъж погледна той Великата Неродена, която стоеше гола и чиста пред него — и в този миг в жилите му се повърна младежка мощ — и той усети забравена страст да припаря и парлива похот да го тегли към Последната, що бе оставил чиста.

И в страшен замах прегърна Великата Неродена.

Ала скъса се нещо през този скок у него.

Той падна ничком и не сгледа кога бе изчезнала Последната от жените…

Смях отрови чистите простори на нощта, гмеж чакали и хиени препълниха синята шир — и смееха се бесове и пъклени чада пред поражението на Черния Странник.

А там, де чукът удари в падане кумира, разтленна кръв изпръска — и крокодили се родиха.

— — — — — — — — —

Пазете се!

В разпътна нощ разпътни сенки бродят!

И — горко на самотните в този миг!

— — — — — — — — —

И прогневи се Ра, та спря Слънцето — и мрачина голяма простря криле над земята.

И разтвориха се земните щерни — и бликна гореща вода като из грамадни котли, подгрявани от невидим вълшебник.

И седем деня трая изригването на водата — и вси животни изгоряха от горещите талази.

А хората се покатериха по двете планини — да запазят от смърт и огън своята плът.

А на седмия ден отключи Ра небесните водоеми, та рукна черен дъжд — да потопи земята и земните планини — и да изтреби хората.

Защото вси човеци бяха последвали в грях Черния Странник и летяха по блудни пирове като догани на кървав леш.

— — — — — — — — —

И почна да се издига водата и да залива планините. И всеки здрав човек бягаше там — и се катереше по върховете.

А Белият Цар стоеше на своята планина и викаше:

— Не се качвайте горе, защото никой не ще бъде спасен! И аз — и вие: всички ще погинем!

А на Червената Планина стоеше Черният Странник и викаше:

— Все по-горе пълзете! Никой потоп не ще залее Върха. Защото на Върха — е Бог!

И те го слушаха — и се катереха от скала на скала и от чука на чука.

А сакатите, немощните и безсилните останаха, защото всеки ги тъпчеше — и водите ги заляха.

И по върховете останаха само онези, чиито мишци бяха здрави като челюсти на лъв.

— — — — — — — — —

А по върха на Бялата Планина се не покачи никой, защото се боеше да не погине заедно с Белия Цар.

И всички се съвзеха по Червената Планина, защото тя бе по-висока — и защото знаеха, че на Черния Странник е дарено Безсмъртие.

А всеки вярваше, че близо до Безсмъртния не ще умре.

— — — — — — — — —

А Белият Цар, самин на своята Планина, говореше с Амона — и Небесният Господар го научи що да стори, за да спаси себе си и своите деца.

И повели му да изгради заедно с четиримата си сина кораб — и да го засмоли отвън и отвътре.

И после да влезе в кораба с децата си.

А той имаше четирима сина и една дъщеря.

И почнаха да строят кораб — и с него бленуваха да преплуват водите на потопа, та да спечелят Безсмъртие.

— — — — — — — — —

А дъщерята на Белия Цар се наричаше Амра — и тя обичаше Черния Странник.

И — доде баща и братя строеха кораб — тя махаше запален факел над тях, за да види Черният Странник от своя връх що правят.

А водата наближаваше върха на Бялата Планина.

Корабът бе много голям — и кога го сглобиха навръх планината, кървав факел разви лъчи над него.

И Черният Странник видя кораба и разбра всичко.

И кога корабът бе готов — и в него бе влязло семейството на Белия Цар, водите почнаха да наближават върха на Червената Планина.

Там също светеха факли — и Белият Цар видя, че хората на върха правят нещо.

А водата заливаше върха на Планината — и корабът почна бавно да се разклаща — както огромен крагуй размахва крила, преди да фръкне.

— — — — — — — — —

Като два острова стърчеха сред водите двата върха.

А черни бяха водите — като катран черни — и мудно се влачеха — като глината на Нил, кога я прилив изфърли по пясъка на речен бряг.

А низ тъмните талази се дигаха нагоре задушливи пари — като от котел на знахар-вълшебник.

И разбраха вси, че в това огромно, безбрежно море кипи Гибелта на цял свят.

— — — — — — — — —

А навръх Червената Планина хората правеха нещо.

Кървави факли горяха там и женски гласове пееха блудни песни.

А мъже снажни и силил чупеха кедрови стъбла и на: плещи носеха едри парчета дърво.

Водата се клатеше бавно и замряло — и всеки миг потъваше по един връх — и всеки миг се скъсяваше по една пътека. И потъна най-сетне Бялата Планина, както тъне камък на дъното — от Червената Планина остава само върхът.

Ала там — на тъмните скали на върха — стоеше нещо грамадно, изпънало безкрайни ребра.

— — — — — — — — —

И кога потъна Бялата Планина, огромният кораб от кедри се люшна, та се понесе по черния гребен на смолистите води.

Той се понесе като крокодил, който дири месо.

А над кораба съскаха мълнии като камшици в ръката на Бога. Небето се пропукваше и показваше своето кърваво дъно, из което ручеше на безкрайни потоци гъста черна вода.

Ала тъкмо тогава, кога водата преля над Червената Планина — нещо тежко се люшна там, вещо едро се мярна и полетя срещу кораба на Белия Цар.

— — — — — — — — —

Два кораба летяха един срещу друг, засилени от бездната на два върха: два рода — два врага се срещнаха в черния въртоп.

— — — — — — — — —

Те се бореха за Безсмъртие.

— — — — — — — — —

И в мига, кога се плъзнаха плавно един срещу друг, бясна буря се изви от небесата — и двата кораба засилени полетяха, за да се сблъснат.

Невидима ръка ги тласкаше — и те се срещнаха с такава сила, че се удариха гневно един о друг — и се разбиха на късове.

— — — — — — — — —

Най-сетне бурята пресекна, небето почна да се разведря — и тясна ивица светлина проби стената на мрачините.

И тогава прати Амон Ра своите орли — орлите на Некхаб и Лазит, — за да намерят онези, които са победили Бездната: — да им даде да населят Новата Земя.

И върнаха се орлите при Амона. И всеки носеше на своя гръб човек.

И там, в чертозите на Ра, се сбраха двамата — Мъжът и Жената, които бяха надвили Смъртта.

Жената бе Амра, а мъжът — Черният Странник.

И те населиха земята — и родиха синове и дъщери.

Само един мъж бе познала Амра — Черния Странник.

Ала тя го бе познала още като девица — много време преди потопа…

Черният Странник бе познал всички жени на земята.

И кога Мъжът и Жената видяха своето първо Дете, Черният Странник кротко целуна Амра по челото.

И тя позна в лицето му Белия Цар, своя баща.

А той видя в нея Великата Неродена, която бе покрила живота му с позор.

— — — — — — — — —

А Небесният Господар, Амон, слезе на земята, за да запали слънце над челото на първото Дете.

И той ги погледна — и разпали любов в сърцата на безсмъртните — и рече:

— Да бъде! Тъй аз исках!