Николай Райнов
Градът (3)

СФИНКС

Твоите каменни очи са скрижали на световната: памет — ти помниш пъстри празници на кръв и молитва: хиляди царе надживя твоят мраморен поглед, векове засипаха с пепел твоите каменни стъпки.

Празник играе в погледа ти, свидетелю на изгрева: вековен празник, чиито звуци още не са заглъхнали, кънти в мълчанието на твоя недвижен взор.

Човекът стои пред тебе, Сфинксе!

— — — — — — — — —

Аз не ида да гледам Чудото на човешка ръка, което вековете са направили знаменито, ни да се дивя пред Тайната на човешка замисъл, която народите са прославили.

Сфинксе, не искам твоята Тайна!

Аз знам дори това, което ти н е знаеш…

Ида при тебе като при своя рожба, защото преди векове моята мисъл извая Чудото на твоето тяло: ръката вдълба в каменна Загадка четворното Чудо, което се зове Човек: аз себе си взидах в изваяние от камък и плинта — и това изваяние надживя дори своя творец.

Човекът стои пред тебе, Сфинксе!

— — — — — — — — —

Ние бяхме хиляди преди години — и силни бяхме — и гордост звънтеше в нашия поглед. Слънцето се оглеждаше по бронза на телата ни — и вихърът се криеше в мрака на нашите коси.

Ала нямахме сиянието на горделивеца — нямахме свободата. Защото бяхме роби до един — и никой не можеше да избегне железния плясък на господарски бич.

И един ден се разнесе вик:

— Долу веригите! Волност на вси хора!

И ние подехме незнайния вик, що ни обещаваше небеса.

И вси до един въстанахме.

Ни един не искаше да слуша фараон, жрец, или земеделец, И вси напуснахме градовете и селата — отидохме да се заселим сред оазите на Пустинята.

И там разпнахме шатри, развъдихме камили и заорахме земя. А господарите дигнаха срещу нас бранни пълчища — да ни сплашат с меч, — дано се върнем.

Ала безчислени бяхме — и с ръце счупихме копията им, а острието на меча се сломи като тръст о бронза на гърдите ни. И бранниците в уплаха полетяха назад — към своите градове.

Хиляди бяхме преди години — и силни бяхме — и гордост звънтеше в нашия поглед. Слънцето се оглеждаше по бронза на телата ни — и вихърът се криеше в мрака на нашите коси.

И в движението на ръцете ни се понесе сиянието на горделивеца, защото добихме свобода. Ни един не бе роб — и никого не можеше да сплаши железният съсък на господарски бич: ние бяхме волни като вихри.

— — — — — — — — —

И когато преживяхме притчата на своите дни, сбрахме се в Пустинята — да иззидаме от плинта и камък паметник на своето дело: Сфинкса иззидахме.

В чъртата на стиснати уста врязахме глумата на самовластник, който през мъки и труд е стигнал волност, да се не бои от Беда, а презира всяко Щастие.

В снажни левски мишци и в остри нокти вбихме силата на волния, който е разбил с размах едно царство — и който е готов да съкруши от основа една вселена.

В ледния поглед на човешкото лице и в замислените чърти на лоба затворихме властна мисъл на независим ум, който тълкува мрежата на земни и небесни замисли.

В тържеството на облика му и във величието на неговата неподвижност вдълбахме вечността на човешкия дух — и ние, вечни недоволни, вложихме в образа му Загадката, която никое време не ще раздипли.

— — — — — — — — —

И ето нашия голям грях: ние живяхме Загадката на старото време. Безумна мисъл кърмехме: — че ни липсва само волност. А добихме ли я, разбрахме — че нямаме нищо.

Не бяхме свикнали на волен живот — и се питахме що да правим. И никой не отговаряше. Та почнахме да се изтребваме един друг — и да се бием за жени и земя.

И разбрахме, че е по-лесно да слушаш, отколкото да заповядаш. Защото не намери правдата заповедник между нас: а нали от заповедници бягахме?

И дигнахме се в обратен път към градовете, за да продадем своята свобода. Ала фараоните бяха избити, жреците — измрели, а чуждоземци бяха отвлекли в робство господарите ни.

И пръснахме се тогава като пясък: едни избиха, други паднаха в плен, трети населиха градовете и заживяха с грабеж.

Ние починахме — робите на свободата, — а от нашата смела Мечта остана само образ. Остана гордият Сфинкс, който разглася на света порива на лихо Безумие.

Изваянието преживя Човека.

— — — — — — — — —

Ти стоиш, та слушаш предание на древни дни, защото старата Загадка е разтълмена — и твоите очи са празни. Равнодушната усмивка на устните ти мълви само ледна глума: голямата Тайна на твоя поглед е Тайна погребана!

Самин Човекът я е погребал.

Ала нова Загадка съзирам да блести в завитъка на твоите стиснати уста — и нова Истина бразди чъртите на твоя лоб.

Ти знаеш това, което дори Аз не знам…

Ти си обгледал безкрайния път на Човека и вековете са влели живот в твоите мъртви членове. Ти знаеш завета на миналото и вси правди на грядущето.

Ти знаеш това, което дори Аз не знам…

И от всичко, което знаеш ти, Аз знам само едно — твоята глума…

— — — — — — — — —

Певецът стои пред тебе, Сфинксе!