Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Началото и краят на Третата световна война
доц. д-р Боян Любомиров Дуранкев
Издателска къща „Нови хоризонти“, София, 1999
Рецензент: доц. д-р Петко Чобанов
Редактор: Геника Киркова
Коректор: Геника Киркова, Ваня Николова
Художник: Истилиян Божилов
Техн. редакция и предпечатна подготовка: Истилиян Божилов
Формат 16/60/84; ПК 5; Тираж 1000; ИК 76.64
Печат: Университетска печатница на УНСС
ISBN 954-494-201-7
c\o Jusautor, Sofia, 1999
История
- — Добавяне
ФИНАЛ
План 2001: „Сигурност за всички“
Българският народ се нуждае от нова, съвременна и приемлива за всички философия на реформата. Тя трябва да бъде национална (а не в защита на чужди интереси), всеобща (а не само за определени слоеве), радикална (а не само със смяна на кукловодите) и достатъчно професионална (а не на равнище делнично съзнание).
Задачата ни е да се потърси връзката между развитието на обществото и икономиката и на науката за икономиката в края на XX в. (на примера на България). Нашето дълбоко убеждение е, че без съвременните постижения на науката днес е невъзможно да се постигне позитивно икономическо, а следователно и социално развитие.
1. Икономическата наука и икономическото развитие
Често у нас твърдението, че развитието на икономиката е независимо от развитието на икономическата наука се възприема аксиоматично. „Икономическото развитие не зависи от развитието на икономическата теория“, „каквото и да говорят учените, нищо не могат да променят“.
Основания за подобно твърдение наистина съществуват. Векове наред икономическото развитие се е осъществявало без „патерицата“ на науката, просто защото тя не е съществувала. Доколкото тя се е проявявала по-късно, проявата й най-често е била в „ембрионален“ (натрупващо-описателен) вид. По подобен начин например се е развивала и медицината.
Обратната проява — от гледна точка на въздействието на икономическата практика върху развитието на икономическата наука, общо взето, е била по-продуктивна. Дори само имената на Кене, Рикардо и Смит, а защо не и на Малтус са свидетелство за работата на „микроскопа“ на учения. Особено през последните два века икономическата наука стъпва стабилно върху фактите и реалностите на икономическата практика, като добросъвестно изпълнява своята мисия — описание и оценка на действителността. В този смисъл функциите на икономическата наука не са се различавали съществено от функциите например на физиката и химията, математиката и литературата, биологията и медицината.
На този (условно да го наречем първи) етап икономическото развитие обуславя развитието на икономическата наука.
Но още преди повече от две столетия пътищата на „класическите“ и на икономическата наука се разделят. Докато образно казано класическите науки пътуват „на една релса“ — на описанието и оценката, обществените науки (където попада и икономическата) поемат и по „втора релса“ — на прогнозирането и програмирането (като идеи и препоръки за бъдещето), изхождайки от описанията и оценките на миналото и настоящето, на подреждането на структурите. „Ако вие постъпвате така и така, ще получите това и това; ако обаче постъпите така, оптималният резултат е сигурен!“.
Особено ярко се откроява развитието на икономическата наука, насочена към практиката на фирмите — нещо обективно при тогавашното развитие на икономиката. Днес няма фирма, чиито мениджъри, маркетолози, финансисти и счетоводители да не притежават и да не развиват специализираните си познания на базата на постиженията на съответните клонове на икономическата наука. Малко по-късно изгрява звездата на едно ново разклонение на икономическата наука — управлението на националното стопанство (отраслово, териториално и т. н. или т. нар. структурно направление). Най-голям принос тук имат Маркс и Кейнс, Кондратиев и Робинсън наред със стотици други повече или по-малко известни учени. Благодарение на тях икономическата наука отива далеч напред в развитието си, роейки се до няколко десетки самостоятелни, но обвързани един с друг клонове. Професията на икономиста професионалист се утвърждава окончателно.
На този втори етап икономическото развитие се преплита и обвързва с развитието на икономическата наука. Общо взето динамиката им е пропорционална.
Малко по-късно — далеч преди средата на нашия век, обществената и в частност икономическата наука встъпват в своя Златен век. Огромната армада от учени превзема „на абордаж“ и тенденциите в глобалното развитие, и динамиката на структурите, и равновесния растеж и може би всяка съществена страна на икономическото развитие. Формира се позитивен дисбаланс между наука и практика — науката започва да влияе благотворно върху икономическото развитие. В контекста на Тофлър и Гълбрайт икономическата наука придобива и сила (като информация), и власт (като присъствие — информационно, оценъчно и управленско). Нейният инструментариум се обогатява чувствително — освен в ширина (като степен на обхващане на съществуващите икономическите процеси) и в дълбочина (като степен на осмисляне на всеки икономически елемент и на разкриване на връзката му с останалите). Икономическата наука силно се математизира, което я прави много по-точна в анализите, в прогнозите, в програмите и в плановете. Армията на икономистите започна да превзема масовото съзнание, оглавявана от своите лидери — над 50 лауреати на Нобелова награда за икономика.
На третия етап развитието на икономическата наука се оказва фактор и условие за икономическото развитие. Става ясно, че освен от невидима ръка икономиката се нуждае и от мозък, който да движи ръцете и всичко останало! С това описателното направление на науката отстъпва (то не „отмира“, а се развива) на прогностично-управленското направление. Типични примери за това са „Кока-кола“, „Макдоналдс“, но също Япония и Германия. Впрочем за цената на развитието и с наука, и без наука чудесен пример е България.
„Използването“ на икономическата наука не означава подчиняване, а обвързване с практиката. Традиция е днес изтъкнати учени да съвместяват изследователската си и преподавателската си работа с консултации и експертизи в бизнес институции, държавни учреждения и т. н. Чест за крупните корпорации и правителства е да се обградят с икономисти — експерти и критици, които да подпомагат вземането на управленски решения.[36] Комбинирането на длъжностите учен и практик обаче е възможно само когато ученият е зрял, а практикът — организиран. Обратно, ако липсва едното условие, ученият остава полупрактик, а практикът се превръща в полуучен.[37]
Крайният резултат от „монтирането“ на науката в управлението е просперитетът на икономиката; крайният резултат от продуктивния брак на практиката с науката е развитието на науката. Класически случай на игра с двама победители. Обратно, „отдръпването“ на управлението от науката има гибелни последици за икономиката[38] Не по-малко опасно е и „затварянето в кабинета“ на науката. Класически случай на игра с двама губещи!
2. България: икономическата наука и икономическото развитие през последния половин век
Последният половин век от развитието на България е особено поучителен за характеризиране на връзката между икономическата теория и икономическата практика.
Непосредствено след Втората световна война споразумението между Великите сили предопредели икономическата система в България. Тя трябваше да се развива по „съветски модел“, да се интегрира с „големия брат“ и неговите сателити, да черпи от неговия опит.
Неразвитата икономика имаше в наличност оскъдни научни ресурси. Но вярната преценка, че без икономическа наука няма икономическо бъдеще, е била сравнително бързо направена. Статутът на учения и инженера, на военния и лекаря са били еднакво високо поставени[39]. Подготовката на всякакви прогнози, програми и планове се е осъществявала ако не пряко, то поне с активното съдействие, съучастие и сътрудничество с екипи от учени. Най-изтъкнатите от тях влизаха директно в управлението (акад. Е. Матеев, чл. кор. Ив. Илиев, проф. Д. Шопов и т. н.), а други бяха използвани за непрестанни консултации (даже такива „инакомислещи“ като проф. Г. Петров). От управлението към науката течеше „обратен поток“ — често практици с опит или пък партийци, заслужили „спокоен пристан“ в науката. Освен това принципът за партийността на науката се проявяваше по „мек“ начин — чрез „съвети и указания“ отгоре, чрез „партийни учебни години“ и т. н., но понякога и по „груб“ начин — чрез отстраняване от работа, чрез задължителното „чисто партийно минало“ за преподавателите по политикономия, философия и т. н. „Гениалните открития“ на Първия в икономическата наука бяха присаждани чрез учебниците, лекциите и упражненията. Често обаче те бяха писани от вещи учени и имаха смисъл.
Благодарение на тази тясна връзка между икономическата наука и икономическата практика България вървеше напред. От слаборазвита аграрна страна през 50-те години тя се превърна в средноразвита промишлено-аграрна страна с едни от най-високите темпове на икономически растеж в света[40].
През 70-те и особено през 80-те години развитието на икономиката започна да изисква нови решения и принципи на управление, но „класата на ръководителите“ ставаше все по-консервативна и затворена в себе си. Противоречията нарастваха и се усложняваха, но старите методи възпрепятстваха развитието. „Управляваните (и икономиката) не желаеха да бъдат управлявани по старому, а управляващите не можеха да управляват по новому“.
В края на 80-те години икономиката остана окончателно „извън контрол“. Впрочем още през 50-те години управляващите бяха вече „извън контрол“ и се превърнаха в недосегаеми. Кризата беше вече повсеместна — и икономическа, и социална, и политическа.
Тя беше забелязана от народните маси и управляващите, но беше оценена в дълбочина от икономистите в университетите. Въпреки този факт предложенията за реформи най-шумно бяха огласявани не от учените (трудно се напуска спокойствието на кабинета и се приема крясъкът на дивата улична маса), а от гласовити „антикомунисти“, които по същество са винаги „анти“.
По този начин Големият преход — 1990–1996 г., се превърна в „реформа, провеждана от улицата“. „Смяната на системата“, „пазарната икономика“ и „демокрацията“ бяха единствените идеологеми, които служеха за насъскване на тълпата и за провеждане на реформи. Известно е обаче, че когато едно дело стане „всенародно“, професионализмът се губи и идва ред на грешките и глупостите. Никой не отива на шивач, ако си е порязал пръста; никой не отива на шлосер, ако го боли апендиксът. Шлосерите, шивачите, поетите, адвокатите и всякакви други непрофесионалисти (от позициите на икономическата наука) обаче се захванаха да провеждат икономическата реформа. Резултатите са повече от очевадни. С идеологеми и тълпа се прави революция, но не и реформа! За последното не трябва знаме, а писалка.
Къде останаха икономистите и учените професионалисти? На топло и тихо край камината? Не, разбира се! Те участваха — обикновено безвъзмездно и професионално — чрез изказване на своето мнение, чрез конференции, книги, студии и статии — предлагайки каквото могат[41]. Някои наистина потънаха в „света на мълчанието“[42]. Но в по-голямата си част учените не бяха пасивни зрители в българския „Мач на столетието“. Наистина обаче техният глас остана „глас в пустиня“.
Ако направим една ретроспекция на учените, работещи около Народното събрание, Министерския съвет и Президентството след 1989 г., „отдръпването“ им е пълно! Може би икономическата наука вече е излишна?
Отговорът на тези въпроси дава икономическото развитие на България след реформите — тотално назад към все по-лоши резултати. Икономическото отстъпление по всички фронтове е толкова голямо, че е крупно доказателство за „знанията и силата“ на управляващите. Разбира се, и на техните съветници (където има и някой и друг учен — „за честта на марката“).
Какво е типично в условията на кризата, наложена от профанизираното управление след 1989 г. (след профанизираното управление преди това)? Типични са „всезнанието“ и оптимизмът на ръководителите, че колкото по-лошо става положението, хората трябва да са доволни поне от това, че на кормилото стоят бодри капитани. Типично е, че учените са им необходими обикновено когато трябва да защитят някоя тяхна идея. Но само с външна подкрепа не се живее. За целта политиците започнаха да „произвеждат“ партийни учени в момента, когато са властимащи. Откровено трябва да се признае, че и двете „свърхсили“ се стремяха да използват властта си в това направление[43].
Една беда обаче никога не идва сама. Оставянето на учените извън коридорите на властта не беше единственото, което властимащите направиха. Много скоро се разбра, че ако го няма вече „големия брат“ в науката, има нов Big Brother… „Ако ние не знаем какво да правим[44], те ще ни кажат истината“ — това бе една от поредните „духовни“ прояви на новото управление. За целта бяха използвани „моделът на Чехия“, „моделът на USA“, „моделът на Швейцария“, „моделът на Джефри Сакс“, „моделът на Балцерович“, за да се стигне до „модела на Турция“ и „модела на Китай“ — ако не друго, те разкриват, че в главите на управляващите няма модел. Царят е гол!
Объркването на управляващите е пълно: и в „демонополизацията“ (пълно отсъствие на яснота що е „монопол“), и в „приватизацията“ (пълно отсъствие на яснота по въпроса кое и защо да се приватизира), и в структурната политика (кой отрасъл е „структуроопределящ“), и в ценовата политика (коя цена „да бъде или не“ регулирана от центъра и защо), и във външната търговия (дали България да се отвори и за кого; накъде да „гледа“ България), и във финансовата и данъчната политика[45], и т. н. Съществуването на Министерството на икономическото развитие без „мъдри мъже и жени“ не е основание за оптимизъм.
За пореден път практиката доказа категорично, че икономическо развитие без икономическа наука вече е невъзможно. И днес науката трябва да отговори на въпроса какво да се прави.
3. Настъпващото утре: какво да се прави?
(План 2001: „Сигурност за всички“)
Основната стратегия за икономиката според нас не е и не може да бъде икономическа по своето съдържание, а социологическа. Според нас посоката е еднозначна — републиканската форма на управление трябва да осигури новото равновесно състояние, удовлетворяващо всички граждани на страната.
Същевременно никоя от доктрините не удовлетворява условието на задачата „Нова България“. Десен преход без лява стабилност е немислим. Свобода без отговорност, справедливост без власт и солидарност без сигурност са невъзможни.
Без сигурност на развитието, без сигурност на всички слоеве от населението е немислима вече всяка промяна. „Устойчивостта“ на сигурността се превръща в проблем номер едно. Няма свобода без сигурност. Справедливостта без сигурността на развитието остава празна дума. Солидарността без сигурността на всички е безсмислено понятие. Сигурността става база, без която и леви, и десни доктрини, а и ценностите на демокрацията (и в частност на социалдемокрацията) губят позиции.
3.1. Цел на развитието — „Сигурност за всички“
Икономическите, социалните анализи и прогностичните разчети показват, че е достигната точката на кипене. Само още градус напрежение е достатъчен, за да преминат в друго качествено състояние и демокрацията, и пазарната икономика (или в твърдо състояние чрез диктатура, или в газообразно състояние чрез анархия).
Уникалността на ситуацията показва, че на „полигон България’96“ стари рецепти са противопоказни. Никой не лекува злокачествено заболяване с рициново масло. В този смисъл, колкото и благожелателни да са, препоръките на развития свят могат да се окажат противопоказни. Но кой ще носи отговорността — пациентът, който е приел предписаното лекарство, или лекарят, който го е препоръчал? Древната мъдрост, че лекарят, ако не знае как да излекува пациента, поне не бива да го убива с лечението, тук вече е под съмнение. Но и пациентът от своя страна не бива да се доверява докрай..
„Полигон България’96“ изисква спокойствие, сигурност и стабилност. Изисква вярна диагноза и правилно лечение. Дезинтеграцията на гражданите на страната може да бъде овладяна, ако те почувстват сигурност: и икономическа, и социална, и финансова, и екологична, и национална, и т. н.
Образно казано, ако човек не е сигурен в четирите свободи, дефинирани от Рузвелт, той не се чувства човек. С други думи, необходими са: 1) свобода от елементарните нужди; 2) свобода от страха; 3) свобода на словото; 4) свобода на вярата.
На първо място, това означава борба с масовата бедност. Днес една трета от населението живее в условия на крайни лишения. Над 1 200 000 български семейства разчитат на социални помощи. Над 70 на сто от населението живее под жизнения минимум, а други 20 на сто са на неговата граница. Към групата на бедните се самопричислява всеки четвърти българин. За 40 на сто от семействата парите стигат единствено за храна, поддържане на жилището и изплащане на заеми. Социално слабите могат да си позволят покупки в размер на около 40 стоки от първа необходимост. Нашите изследвания показват, че ако се задълбочат отрицателните тенденции, само след две години 1/3 част от българското население просто няма да може да съществува!
На второ място, това означава борба с организираната и неорганизираната престъпност. Не е възможно в края на XX в. обикновените граждани да се страхуват от престъпниците, а престъпниците да не се плашат от полицията и правосъдието. Ако преди една сила (на партията държава) насилваше гражданина, днес той е подложен на насилие от всички страни.
На трето място, това означава разгръщане свободата на словото. Става дума не за номиналната, а за реалната свобода. Всеки гражданин на България трябва да има възможност свободно и без страх да изразява мнението си пред другите, при което е възможно постигането или на компромис, или на консенсус. Това означава и премахването на принципа за „партийността“ на масмедиите.
На последно място, това означава отказ от доктрината за средната класа. Всъщност именно нейното наличие позволи продължителното съществуване на старата система. Сигурност за всички означава преход към общество без мизерия, при което всеки има възможност за собствено развитие.
Нека обаче да разгледаме по-подробно измеренията на икономическата сигурност за Република България до 2001 г.
3.2. Средство на развитието: минимум 7 на сто икономически растеж
Спадът на брутния вътрешен продукт спрямо 1980 г. е повече от два пъти, оценено по съпоставими цени.
Днес гъркът има брутен продукт 7,86 пъти повече, отколкото българина, немецът — 25,10 пъти, шведът — 28,96 пъти, японецът — 30,22 пъти, американецът — 23,58 пъти. Следователно дистанцията и различията между забогатяващия Запад и обедняващия Изток нарастват.
Разчетите показват, че за да не изостава абсолютно, България трябва да има растеж от около 20 на сто средногодишно. На този етап това е абсолютно невъзможно. За да не обеднява и относително, българската икономика трябва да постигне средногодишен ръст от около 7 на сто. Ако се предприемат съответните мерки, тази цифра е едновременно и необходима, и постижима.
Ръстът е постижим по два начина: първо, чрез едновременното повишаване на производителността на труда и на броя на заетите лица (и по двете линии резервите са огромни); второ, чрез едновременното нарастване на фондоотдаването и на основните фондове.
По-висок ръст е възможен само при условие, че развитият свят осъзнае мисията си и подпомогне страните от бившия източен блок, включително и България, чрез безвъзмездни помощи. Очакванията за мощен поток от чужд производителен капитал са безсмислени. Чуждият капитал търси едновременно и по-високата рентабилност, и по-високата застраховка срещу рисковата зона. България не притежава нито едното, нито другото.
3.3. Развитие върху собствена база
След внимателния анализ на взаимодействието на българската със световната икономика след първите шест години на промяната националната действителност се оформя в следната посока: „Развитие върху собствена база“. Колкото и голяма да е външната помощ (като дял от брутния вътрешен продукт), тя е по-скромна от скромното. Освен това до този момент не се предлагат нито втори план Маршал, нито втори план Моне, които да предизвикат необходимия икономически растеж. Накрая никоя страна в света не въвежда преференции на чуждия спрямо националния капитал.
Едно от най-големите очаквания, свързани с процесите на демократизация и интегриране в Европа бе свързано с икономическото подпомагане на реформите. Заговори се за бърза интеграция, за втори „План Маршал“, за нов „План Моне“. За кратко време обаче се оказа, че думите невинаги се покриват с дела. Днес нещата са ясни — думите останаха в миналото. Митовете постепенно се превръщат в реалности, откровеността — в цинизъм. Така например председателят на Интерпарламентарния съюз Майкъл Маршал при срещата си с експремиера Любен Беров е категоричен — не е реално да се приложи нов „План Маршал“, защото… в момента самата Европа има сериозни финансови и икономически трудности[46]. Интересно, когато се прилагаше истинският „План Маршал“, нима Америка имаше по-малки проблеми? Нещо повече, страните, които стимулираха разпадането на Варшавския договор, днес не могат да гарантират сигурността на нито една от страните — членки на тази организация[47].
Накрая, дори когато страни като България изпитваха сериозни финансови затруднения поради външни фактори (ембаргото срещу Сърбия и Черна Гора), не бяха получени никакви директни компенсации[48].
Общо взето надеждите за експортна свобода без ограничения бяха излъгани. Оказа се, че както слабите, така и силните в икономическо отношение страни въведоха /или поддържаха/ икономически протекционизъм. Временен характер ли има той?
Отговор на този въпрос дадоха специалисти от програмата ФАР и делегацията на ЕС на семинара „Общата селскостопанска политика на ЕС и страните от Източна Европа“, състоял се в България през 1993 г. Ще се позовем на г-н Барт Кайтър, според когото до края на века ще съществуват ограничения за износ на стомана и текстил. Квотният принцип на националното ни участие ще продължи да се прилага и след този срок за селскостопанската ни продукция. Според него „налаганите ограничения върху вноса от Източна Европа не са от страх от конкуренция, а стремеж да запазим интересите на производителите от Общността (и това ако не е протекционизъм, в който обвиняват Източна Европа — бел. моя). Все пак при нас със селско стопанство се занимават едва две на сто от населението, докато при вас с това са заети близо една четвърт“[49].
Впрочем преходът от политиката на студената война към политиката на ледения мир се прояви и в политическо отношение. „Рестриктивната търговска политика на ЕС вреди твърде много на нашите страни и в същото време подкопава доверието на техните народи в добрата воля на Европа“, заяви навремето полската министър-председателка Хана Сухотска на симпозиум в Швейцария. Търпение и пак търпение за членството на страните от Източна Европа в ЕС се предлага като единствен разумен изход от положението. Според г-н Ханс ван ден Брук — комисар на ЕС по външноикономическите въпроси, e рано даже да се определи дата за преговорите по въпроса за приемането на „младите демокрации“ в Общността. Той предлага най-рано през 1995 г. да се проведе среща с кандидатите за оценка на техния социално-икономически прогрес. „Да бъдем реалисти. Още много неща трябва да бъдат осъществени“, убеждава комисарят на ЕС.
Междувременно „либерализирането“ на износа доведе до това, което се очакваше от професионалистите. От една страна, експортът на ценни (и евтини от гледна точка на Запада) национални ресурси получи силен тласък. Последователно и безвъзвратно намаляха природните (възобновими, частично възобновими и невъзобновими) ресурси[50]. Най-бързо обаче се разтвориха границите за най-ценния и евтин ресурс — висококвалифицираните специалисти[51].
Според бившия председател на Римския клуб Аурелио Печеи напълно е възможно да се създадат „условия за проникване на безскрупулни спекуланти от чужбина, които със своите недобросъвестни действия и напразни обещания“ ще разпалват националистичните и шовинистичните настроения[52]. Не е разискван и въпросът за транснационалните корпорации. Според някои предупреждения те са „много големи и могъщи, за да бъдат подходящи партньори или лоялни поданици на малки страни. Всички важни решения се вземат само от едно място и са съобразени с политиката само на едно правителство — в страната, където е централизирано ръководството на компанията-майка. В случай на криза или конфликт цялата многонационалност на многонационалната компания се изпарява“, продължава той.
Що се отнася до вноса, и тук труднорешимите или нерешимите проблеми не са маловажни.
От една страна, недостигът на валутни провизии силно ограничава вноса. От друга, раздробеността на националната икономика предизвиква конкуренция при покупката на стоки и технологии отвън. От трета, структурата на вноса е напълно безразборна, което предизвиква прилив на крайна продукция, а не на суровини и технологии.
Често се преминава към „внос“ на интелектуална собственост, наричан на обикновен език пиратство. Така например в България чрез видео- и аудиопиратство се постига рентабилност от над 100%, което доведе до ощетяване само на американски фирми в размер на над 250 млн. долара годишно.
Каква структурна политика е необходима и възможна в новите условия?
• Първо, силно ограничаване на износа на непреработени и полупреработени суровини и материали.
• Второ, стимулиране на износа на завършени крайни изделия. Въвеждане на шлюзови цени.
• Трето, силно ограничаване на вноса на готови продукти и изделия, особено на такива, които имат аналози, произвеждани в България. Въвеждане на минимални шлюзови цени.
• Четвърто, засилване на митническия и стандартизационния контрол. Тотална кадрова промяна.
Първоначалните прогнозни разчети показват, че ефектите от подобни ходове ще имат няколко измерения: увеличаване на икономическия растеж с около 5 на сто средногодишно; нарастване на трудовата заетост с около 280 000 души (по линия на преките и косвените трудови разходи).
Обратно, ако не бъдат предприети предлаганите мерки, всички останали са напълно безсмислени.
3.4. Опора в собствените сили
Поставянето на ясна национална цел и същевременно преминаването към принципа „Развитие върху собствена база“ означават, че страната е осъзнала необходимостта от опора предимно в собствените си сили.
В случая трябва да се развие творческата активност чрез няколко „класически“ мерки, характерни за смесената икономика:
• Първо, координация и комерсиализация на дейността на държавните предприятия. Привеждане на всички цени в съответствие с техните стойности. Премахване на дотирането. Разработка на ежегодни бизнеспрограми и на тази основа субсидиране на производството на стратегически за страната продукти.
• Второ, връщане на земята в реални граници и субсидиране на определени селскостопански продукти.
• Трето, развитие на процеса на акционерната приватизация.
Същевременно трябва да се определи делът на натрупването в дела на националния доход. За 7-те процента средногодишен растеж и при предприемане на останалите мерки нормата на натрупването не може да бъде по-ниска от 12 на сто. Това е свързано с по-нататъшно натоварване на приходната част и разтоварване на разходната част на държавния бюджет. В случая са необходими следните мерки:
— разширяване на базата на данъчното облагане без повишаване на данъчните ставки и на митническите тарифи[53];
— преминаване към реални пазарни цени на продуктите и услугите на държавните предприятия.
Единствено трудът на българина, а не някаква въображаема външна помощ, ще изведат България на магистралата на прогреса.
3.5. Организиран пазар чрез стратегическо планиране
Всичко посочено по-горе на практика означава и изисква предварително оптимизиране на структурата на крайната продукция въз основа на анализи и прогнози. Такава технология и логика на действие не се предлага от нито една политическа организация. Средството за реализация е познато от практиката на развитите страни — стратегическото индикативно планиране, съчетано със система от финансови и данъчни механизми.
Смяната на централизираното планиране с пазарна координация показа, че единствено хоризонталните връзки не са достатъчен атрибут за постигане на необходимата координираност. Те не могат да доведат до координираност, ако е налице „парализа на икономиката“ — от една страна, годишна инфлация над 15%; от друга страна, липса на императив да се отделя част от печалбата за инвестиции. Тук е необходима съществена промяна.
• Първо, законова принуда: държавните организации и предприятия, които формират печалба, да заделят определена квота от нея за инвестиции (освен пълния размер на амортизационните отчисления), която не се превръща в доходи на работниците и служителите.
• Второ, да се търси възможност и за вертикална координация — и за вътрешния, и за външния пазар (в този смисъл съществуването на едно Министерство на икономическото развитие е оправдано).
Оттук идва необходимостта от промяна и в собствеността. Обикновено този въпрос се свежда до приватизацията. Разбира се, и тя има значение. Тук обаче става дума за нещо по-съдържателно и по-богато.
• Първо, преходът към реална пазарна (пазарна според разбиранията на XX и XXI в., а не на XIX в.) икономика изисква равенство на формите на собственост — но не аритметично равенство по дялове. Става дума за равенство от гледна точка на пазара, включително по цени и рентабилност. В момента — това се доказва и от фактите — новата идеология е втъкана и в политиката, като се допуска аксиоматично, че държавната собственост не е печеливша и следователно трябва да е губеща! Обратно, трябва да се цели равенство на формите на собственост, което означава, че е необходимо всяка продадена стока, ако не да носи печалба, поне да покрива разходите. При една подобна ситуация държавният бюджет ще бъде облекчен отдясно, а следователно и отляво.
• Второ, необходим е нов преглед на приватизацията. За нея вече всичко е казано освен най-важното. Първият въпрос тук е: кое да се приватизира, каква да бъде политиката в областта на приватизацията? По дефиниция в развития свят се допуска следната логика: приватизира се първо това, което не е механизирано, следват отраслите с по-висока степен на механизация и накрая автоматизираните процеси. Вторият въпрос е с по-висока степен на сложност: за кого да се приватизира, как да стане това? Ако се подходи чисто пазарно — чрез разпродажба („десен подход“), едрият капитал просто ще укрепи и монополизира за поне половин век позициите си. Обратно, ако се „раздаде“ собствеността на „трудещите се“ или на „народа“ („ляв подход“), в следващия момент социално слабите ще предприемат разпродажба на собствените си дялове, просто за да оцелеят физически. Именно тези факти налагат един „по-ляв“ вариант на приватизация, придружен с временна забрана за разпродажба на дяловете.
4. Какво ще се случи, ако нещата се оставят на самотек?
Днес е трудно да се даде точен и изчерпателен отговор на този сложен въпрос. Но едно е сигурно — Източна Европа се нуждае от помощ за прехода от страна на Западна Европа, така както Западна Европа се нуждае от спокойна и просперираща Източна Европа (в чието долно ляво ъгълче е разположена България). Не се поставя въпроса за Централна Европа — там и помощта, и напредъкът са в напреднали фази, макар и в минимални размери. Всичко това изисква много и съществени съвместни усилия и разбиране, нуждае се от търпение и време.
Но то изисква и умело ръководство. То изисква културни и ценностни промени. То е, образно казано, нещо много повече от подмяната на спукана гума на автомобила.
Обратно, ако не се следва посочената схема, ние сме в състояние да прогнозираме България и нейната икономика през 2001 година. Първо, може да има не една, а три Българии; второ, ако България е една, гражданите й ще бъдат твърде разнолики — 3/4 от населението ще потребява 1/2 от това, което днес потребяват социално слабите, а останалата част ще бъде „богата“ по балканските показатели.
В крайна сметка народът има думата.