Артър Кларк
Краят на детството (7)

Седем

Ако се изчислеше общото разстояние, което предстоеше да се преодолее от всички, поканени в този ден от Рупърт Бойс, щеше да се получи внушителна цифра. Само в първата дузина от гости бяха: Фостърови от Аделаида, Шьонбергови от Хаити, Фаранови от Сталинград, двойката Моравия от Синсинати, двойката Иванко от Париж и още Съливанови, които общо взето живееха в съседство с остров Пасха, но на дъното на океана — на четири километра дълбочина. Беше чест за Рупърт, че въпреки тридесетте разпратени покани, пристигнаха повече от четиридесет гости — нещо, което той бе предвидил. Закъсняха само Краусови, просто защото забравиха от кой меридиан започва международното отчитане на времето и дойдоха точно с двадесет и четири часа по-късно.

Към обяд в парка се събра порядъчна колекция от флаери — тия, които пристигаха последни трябваше да се полутат, докато намерят място да се приземят, а после да изминат пеша доста разстояние. Пътят изглеждаше дълъг, защото под безоблачното небе температурата беше сто и десет градуса по Фаренхайт. Наоколо бяха спрели всевъзможни марки аеромобили — от едноместните „бръмбари“ до семейните „кадилаци“, които приличаха не просто на някакво средство за придвижване, а на летящи дворци. Впрочем сега вече не можеше да се съди по марката на флаера за положението на собственика му в обществото.

— Какъв уродлив дом — каза Джийн Морел, когато „метеорът“ започна да се спуска по спирала. — Като кутия, която някой е настъпил.

За Джордж Грегсън бе свойствена старомодната неприязън към автоматичното кацане и преди да отвърне, регулира скоростта на спускането.

— Под такъв ъгъл на зрение едва ли може да се съди за дома — справедливо забеляза той. — От земята навярно изглежда съвсем различно. О, Господи!

— Какво има?

— Фостърови вече са тук. Бих разпознал това съчетание на цветовете където и да е.

— Просто не разговаряй с тях, ако не искаш. Събиранията у Рупърт са хубави с това, че винаги можеш да се скриеш в тълпата.

Джордж съзря свободно местенце и уверено насочи флаера надолу. Те се спуснаха плавно между един друг „метеор“ и някаква машина от съвсем неизвестна и за двамата марка. Джийн си помисли, че изглежда бързоходна, но много неудобна. Сигурно бе измайсторена собственоръчно от някой луд по техниката Рупъртов приятел. А това не се разрешаваше от закона.

Когато излязоха от „метеора“, горещината им подейства като пламък на оксижен. Сякаш за миг от телата им се изпари цялата влага и Джордж се учуди, че пресъхналата му кожа започва да се напуква. Отчасти сами си бяха виновни за това. Бяха излетели от Аляска преди три часа и не съобразиха да променят температурата в кабината, така че преходът да е по-плавен.

— Нима може да се живее тук! — Джийн едва си поемаше дъх. — Мислех, че някак контролират тукашния климат.

— Разбира се, че го контролират — каза Джордж. — Някога тук е било пустиня, а сега — виждаш сама. Да тръгваме, вътре всичко ще бъде наред.

В този момент ги посрещна сам Рупърт — весело, но някак пресилено шумно. Стопанинът на дома стоеше до техния „метеор“, подаваше им по чаша и с палава усмивка ги гледаше отгоре надолу. Гледаше ги отвисоко по простата причина, че ръстът му беше около три и половина метра — при това се оказа съвсем прозрачен. Не беше трудно да се гледа през него.

— Страшни шеги си измислил за гостите си — възкликна Джордж и опита да вземе чашите, до които едва успя да стигне. Ръката му премина през тях. — Надявам се, че когато се доберем до дома ти, за нас ще се намери нещо по-осезаемо.

— Не се безпокойте! — засмя се Рупърт. — Поръчвайте! Когато пристигнете, всичко ще е готово.

— Две хубави порции бира, охладена в течен въздух — бързо се разпореди Джордж. — Пристигаме веднага.

Рупърт кимна, постави чашата на невидима маса, натисна някакъв невидим бутон и изчезна.

— Страхотно! — каза Джийн. — За пръв път виждам как действа това чудо. Откъде се е сдобил с него Рупърт? Мислех, че го имат само Свръхвладетелите.

— А знаеш ли поне едно нещо, което Рупърт да е пожелал и да не притежава? — отвърна Джордж. — Това е подходяща играчка за него. Седи си уютно в кабинета и в същото време обхожда половин Африка. Няма жеги, няма хапещи насекоми, няма умора — на всичко отгоре и хладилник с бира под ръка. Интересно, какво биха си помислили Стенли и Ливингстън?

Не им се говореше повече под изгарящото слънце. Когато наближиха парадния вход, почти неразличим в плътната стъклена фасада, той автоматично се отвори под звуците на фанфар. Джийн си помисли, че до вечерта сигурно вече ще й се гади от фанфара и не сгреши.

В чудесната прохлада на преддверието приветливо ги посрещна поредната мисис Бойс. Всъщност заради нея се бе събрало такова множество от гости. Половината дойдоха да видят новото жилище на Рупърт, но тия, които се колебаеха, все пак дойдоха, привлечени от разказите за новата му жена.

Беше наистина потресаваща. Като че ли по-точна дума не можеше да се намери. Даже сега, когато красотата не удивяваше никого по света, мъжете се обръщаха подир нея, веднага след влизането й. Сигурно баба й или дядо й са били от черната раса, досети се Джордж — имаше безукорно правилни антични черти и спускащи се гарваново черни коси с оттенък на закалена стомана. Цветът на тъмната й кожа, който можеше да се определи само с изтърканата дума „шоколаден“, издаваше смесения й произход.

— Вие сте Джийн и Джордж, нали? — протегна тя ръката си. — Много се радвам да се запознаем. Рупърт се занимава с коктейлите. Заповядайте, запознайте се с всички!

От дълбокия й контраалт по тялото на Джордж премина тръпка, сякаш някой придвижи по него пръсти — като че свиреше на флейта. Той неспокойно се наклони към Джийн, която пресилено се усмихваше, и не можа да отвърне веднага.

— Много… много ни е приятно — преплете той език. — Ние предвкусвахме удоволствието от днешния прием.

— Рупърт ВИНАГИ устройва много мили приеми — добави Джийн.

„Винаги“ прозвуча доста недвусмислено. Това означаваше — всеки път, когато той се жени. Джордж малко се изчерви и хвърли към Джийн укоризнен поглед, но домакинята сякаш не забеляза подмятането. С някакво лекомислено дружелюбие тя ги въведе в централния хол, където се беше събрало вече пъстрото общество от близки и приятели на Рупърт. Самият той седеше до апарат, който приличаше на пулт за управление — очевидно чрез него Рупърт изпращаше изображението си да посреща гостите, помисли си Джордж. Рупърт се стараеше да порази още двама души, чийто флаер се беше приземил току-що, но за секунда се отвлече, за да поздрави Джийн и Джордж и да се извини, че е дал на друг приготвените им коктейли.

— Ето там е пълно с всякакво пиене — махна с ръка той някъде назад, без да престава с другата да натиска клавишите на апарата. — Чувствайте се като у дома си. Познавате почти всички, с останалите ще ви запознае Мая. Благодаря ви, че дойдохте.

— Благодаря за поканата — отвърна Джийн не много уверено.

Джордж се отправи към питиетата и Джийн тръгна след него, като отправяше поздрави към всички познати лица. Както винаги у Рупърт, и този път три четвърти от присъстващите бяха абсолютно непознати.

— Ела да разузнаем — каза тя на Джордж, когато разквасиха гърлата си и вече бяха помахали с ръка на всички познати. — Ще ми се да разгледаме дома.

Почти без да се прикрива, Джордж се огледа за Мая Бойс и тръгна след Джийн. Погледът му стана отчужден и това никак не й се хареса. Тя си помисли, че мъжете по природа са многоженци. „Впрочем, ако не беше така… — разсъждаваше Джийн. — Не, така е по-добре.“

Те започнаха да изследват пълната с чудеса нова обител на Рупърт и Джордж скоро се окопити. Домът изглеждаше голям за двама души, но иначе и не можеше, защото често, както и в този ден, беше пълен с хора. Беше двуетажен, като горният етаж бе по-голям и излизаше над долния, така че пазеше сянка. Бе препълнен с автомати — кухнята приличаше на някаква кабина на въздушен лайнер.

— Бедната Руби, щеше да й се хареса тук — каза Джийн.

— Доколкото съм чувал, тя е щастлива с приятеля си в Австралия — възрази Джордж. Той съвсем не изпитваше нежни чувства към предишната мисис Бойс.

Нямаше нужда от спор, защото за Руби и нейния австралиец се знаеше всичко. Джийн промени разговора:

— Тя е ужасно хубава, нали?

Джордж не бе така глупав да се хване на въдицата.

— Да, разбира се — равнодушно каза той. — Стига да ти харесват брюнетките.

— Доколкото разбирам, на теб те не ти харесват — твърде мило забеляза Джийн.

— Няма нужда да ревнуваш, скъпа — усмихна се Джордж и я помилва по светлорусата златиста коса. — Да отидем да разгледаме библиотеката. Как мислиш, къде може да е тя?

— Навярно тук горе — долу просто няма повече място. Изобщо, сякаш е замислено така — да се живее, яде, спи и прочие на първия етаж. А вторият е за игри и развлечения…, макар че това е нелепа приумица — да устроиш плувен басейн на втория етаж.

— Сигурно има някаква причина — Джордж напосоки отвори още една врата. — Рупърт изглежда е имал опитни съветници. Разбира се, не би направил сам такава планировка.

— Естествено. Той щеше да построи дом със стаи без врати и стълби, които отвеждат в празното пространство. Щеше да ме е страх да вляза в дом, построен по план на Рупърт.

— Ето, пристигнахме! — обяви Джордж, горд като щурман след образцово приземяване. — Прочутата колекция на Бойс на ново място. Ще ми се да зная колко от всичко това е изчел.

Библиотеката се простираше по цялата ширина на дома, но дългите рафтове разделяха напряко помещението и образуваха половин дузина отделни стаи. Тук имаше, доколкото Джордж си спомняше, около петнадесет хиляди тома — едва ли не всичко, което някога е било отпечатано по мъглявите въпроси на магията, психологическите изследвания, ясновидството, телепатията и другите неуловими явления, които обикновената физика не можеше да обясни. Беше странно увлечение във века на здравия смисъл. Може би за Рупърт това бе просто особен начин за бягство от действителността.

Още от прага Джордж усети някакъв странен мирис. Не силен, но остър. Не можеше да се каже, че е неприятен, но не приличаше на нищо познато. Джийн също го усети и се опита да се ориентира — челото й леко се смръщи. Джордж си помисли, че е нещо като оцет. Но с още някакъв примес…

В далечния край на библиотеката имаше свободно от лавици място, което стигаше само за маса, два стола и няколко възглавници. Вероятно в това ъгълче Рупърт четеше. И сега на странно мъждива светлина някой там четеше.

Джийн тихичко ахна и се хвана за ръката на Джордж. Можеше да й се прости. Едно беше да се гледа телевизионно изображение и съвсем друго — да се срещнеш наяве. Джордж се опомни бързо, малко бяха нещата, които го заварваха неподготвен.

— Надявам се, че не сме ви обезпокоили, сър — вежливо каза той. — Нямахме и понятие, че тук има някой. Рупърт не ни каза…

Свръхвладетелят свали книгата, огледа внимателно и двамата и продължи да чете. Не трябваше да се приема като проява на неучтивост от страна на същество, което можеше едновременно да чете, да разговаря и сигурно да се занимава с още куп неща наведнъж. Но от човешка гледна точка това изглеждаше малко диво и страховито.

— Името ми е Рашаверак — каза любезно Свръхвладетелят. — Страхувам се, че не съм много общителен, но е трудно библиотеката на Рупърт да остане незабелязана.

Джийн едва сдържаше нервния си смях. Неочакваният събеседник четеше с невероятна скорост, забеляза тя — по една страница за две секунди. Осмисляше разбира се всяка дума, а може би бе в състояние с едното си око да чете една книга, а с другото — друга. Навярно можеше да използва азбуката на Брайл и да чете книги за слепи с пръстите си… Въображението й рисуваше такива забавни картини, че й стана неловко и тя побърза да се успокои, за да може да говори. В края на краищата не се удаваше всеки ден случай да поговориш с един от повелителите на Земята.

Джордж ги запозна и я остави да бърбори, с надеждата, че няма да изтърси нещо нетактично. Като нея и той не беше виждал никога толкова отблизо Свръхвладетел. Свръхвладетелите постоянно провеждаха делови срещи с държавни дейци, с учени и с разни други хора, но Джордж не бе чувал някой от тях някога да се е появявал просто така — като гост на някаква вечеринка. Но изглежда в този дом на сегашното събиране не всичко бе толкова просто. Не случайно Рупърт си служеше с онзи апарат на Свръхвладетелите и Джордж вече беше сериозно озадачен какво всъщност става там. Щеше му се да хване Рупърт изкъсо и да измъкне от него повече информация.

Столовете бяха малки за Рашаверак и той седеше направо на пода. Явно му беше удобно и без възглавниците, които се въргаляха наоколо. И така главата му се извисяваше на два метра над пода. Това бе единственият случай, когато на Джордж му се удаваше възможност да изучи извънземната биология. За жалост той познаваше малко и земната, така че слабо можеше да се справи и с тази. Новото беше тоя особен, по своему дори приятен остър мирис. Интересно му беше още това, как според Свръхвладетелите миришат хората — Джордж се надяваше, че не е нещо неприятно за тях.

Във вида на Рашаверак нямаше нищо човешко. Можеше да се разбере, че в далечното минало Свръхвладетелите са се сторили на изплашените невежи диваци като крилати хора — така беше възникнал привичният портрет на Дявола. Отблизо се виждаше, че сходствата са много по-малко. Рогцата (интересно, за какво служеха те?) бяха същите като на изображенията, но тялото нямаше нищо общо нито с човешкото, нито с това на което и да е земно същество. Наследници на съвсем друга еволюция, Свръхвладетелите не принадлежаха нито към млекопитаещите, нито към насекомите, нито към влечугите. Не беше ясно дори дали се отнасят към гръбначните — може би това твърдо покритие да е костната им система и да е единствената опора на туловището.

Крилете на Рашаверак бяха прибрани и не можеха да бъдат разгледани добре, но опашката беше съвсем като брониран пожарен шланг, старателно сгънат под него. Знаменитото острие на върха напомняше не толкова наконечник на стрела, колкото голям плосък елмаз. Никой вече не се съмняваше в неговото предназначение — като опашката на птица, той служеше за поддържане на равновесието при полет. Като се опираха на подобни повърхностни данни и на догадки, учените предполагаха, че родината на Свръхвладетелите се намираше на планета с малка сила на притегляне и с доста плътна атмосфера.

Внезапно от скрит някъде говорител прогърмя гласът на Рупърт:

— Джийн! Джордж! Къде изчезнахте, дявол да го вземе? Слизайте долу и се присъединявайте към компанията. Хората вече сплетничат за вас.

— Може би ще дойда и аз — каза Рашаверак и остави книгата на лавицата.

Направи го без да става от пода и Джордж за пръв път забеляза, че ръката му имаше два големи пръста и още пет по-малки между тях. Джордж искрено се зарадва, че не му се налага да използва аритметика, основана на числото четиринадесет. Когато се изправи на крака, Рашаверак представляваше внушително зрелище. Трябваше да се приведе, за да не се удари в тавана. Беше ясно, че дори и да искаха да общуват по-често с хората, на Свръхвладетелите това нямаше да им е толкова лесно.

За последния половин час беше долетял още народ и сега гостната бе пълна. С появяването на Рашаверак стана съвсем тясно. От съседните стаи дойдоха всички останали, за да го видят. Рупърт явно се наслаждаваше на всеобщото изумление. На Джийн и Джордж не им стана много приятно, че никой не ги забелязва. По-точно никой не ги видя зад туловището на великана.

— Елате тук, Раши, искам да ви запозная с някои хора — извика Рупърт. — Заповядайте на дивана, така няма да ви се налага да драскате тавана.

Прехвърлил опашката си през рамо, Рашаверак премина през стаята като някакъв ледоразбивач, който си проправя път през ледовете. Когато седна до Рупърт, стаята сякаш отново стана просторна и Джордж въздъхна с облекчение.

— Докато той стоеше, ме измъчваше клаустрофобия. Интересно, как го е спечелил Рупърт?… Изглежда вечерта ще бъде доста занимателна.

— Рупърт разговаря с него както с всички останали. А на него му е съвсем безразлично. Това е много странно.

— Съмнявам се! Мисля, че не му е съвсем безразлично. Бедата е, че Рупърт е нетактичен самохвалко. Между другото, ти също задаваше много мили въпросчета!

— Какво искаш да кажеш!

— Ами например: Отдавна ли сте тук? А как се разбирате с Попечителя Карелен? Харесва ли ви на Земята? Знаеш ли, миличка, едва ли може да се говори така със Свръхвладетелите!

— А защо не! Някой би трябвало да започне пръв.

Не успяха да се скарат, защото се появиха Шьонбергови и почти веднага двойките се разпаднаха. Жените се отдръпнаха настрани и започнаха да обсъждат мисис Бойс, а мъжете се отправиха в противоположната страна и заразискваха същия предмет, но от по-друг ъгъл на зрение. Оказа се, че Бени Шьонберг, старият приятел на Джордж, знае доста по този въпрос.

— Не казвай никому нито дума — започна той. — Рут нищо не подозира, но всъщност аз запознах Рупърт с Мая.

— Според мен Рупърт не я заслужава — каза със завист Джордж. — Това, разбира се, няма да е задълго. Той бързо ще й омръзне.

(Тази мисъл видимо го ободри.)

— Не се и надявай! Тя е не само красива, но е и прекрасен човек. Някой отдавна трябваше да се погрижи за Рупърт и за това тя е най-подходящата жена.

Сега Рупърт и Мая седяха близо до Рашаверак и тържествено водеха приема. На сбирките у Рупърт гостите рядко се събираха около един център. Обикновено те се обединяваха в няколко групички, свързани от общи интереси. Но днес всички бяха привлечени като от магнит около една точка. На Джордж му стана жал за Мая. Нали това трябваше да е неин празник, а Рашаверак я засенчи.

— Слушай — каза Джордж, отхапвайки от сандвича си, — как се е изхитрил Рупърт да привлече към себе си Свръхвладетел? Не съм чувал за подобно нещо, а той се държи сякаш няма нищо. Не е споменал нито думица за това, когато ни канеше.

Бени се усмихна.

— Да, това е неговата страст — винаги с нещо да удивява. Попитай го сам. Но в края на краищата не е първи случай. Карелен е бил на приеми в Белия дом и в Бъкингамския дворец, и…

— Това е съвсем друго, дявол да го вземе! Рупърт е най-обикновен човек — без постове, без звания.

— А може би Рашаверак е съвсем обикновен сред Свръхвладетелите. По-добре сам ги попитай.

— И ще попитам — каза Джордж. — Само да хвана Рупърт насаме.

— Мисля, че доста ще ти се наложи да чакаш.

Бени беше прав, но приемът ставаше все по-оживен и нямаше да е скучно да се почака. Появяването на Рашаверак скова присъстващите, но те бързо се окопитиха. Някои още проявяваха интерес към него, но повечето както винаги се отделиха на групички и се държаха съвсем естествено. Съливан например описваше на увлечените си слушатели последния си изследователски поход с подводница.

— Още не знаем какъв размер могат да достигнат те — говореше той. — Недалеч от базата ни има каньон, където живее един — истински гигант. Веднъж го зърнах за миг — пипалото му е не по-малко от трийсет метра! Тази седмица мисля да половувам. Може би ще го хвана. Иска ли някой да си вземе вкъщи рядък домашен звяр?

Някаква жена даже извика от ужас.

— Брр! Тръпки ме побиват, само като си помисля! Вие, навярно, сте много смел човек.

На лицето на Съливан се изписа искрено удивление.

— Никога не съм мислил за това — каза той. — Разбира се, действам много внимателно, но сериозна опасност не ме е грозила нито веднъж. Октоподите разбират, че няма да ги изям и не ми обръщат никакво внимание, само не трябва да се приближавам много. Повечето морски твари не биха ви нападнали, ако не ги заплашвате.

— Но рано или късно ще се сблъскате с някой, който ще реши, че сте вкусен.

— Е, понякога се случва и това — безгрижно се отзова Съливан. — Старая се да не им навредя, защото повече от всичко ми се иска да бъда приятел с тях. А ако има нещо, просто включвам двигателите на пълна мощност и след минута съм свободен. Когато работата е по-сериозна и не ми е до игри, мога да поопаря октопода с разряд от двеста волта. Това е достатъчно, за да не те закача повече той.

„Да, можеш да се срещнеш със заети хора при Рупърт.“ — помисли си Джордж, приближавайки към друга компания. Литературните вкусове на Рупърт не се отличаваха с особена широта, затова пък приятелите му бяха доста разнообразни. Без да се озърташ много, можеше да видиш едновременно знаменит кинорежисьор, второстепенен поет, математик, двама актьори, атомен инженер, надзирател в резерват, издател на ежеседмичник, статистик от Световна банка, цигулар-виртуоз, професор по археология и астрофизик. Колеги на Джордж — телевизионни сценаристи — липсваха, и слава Богу, защото на него никак не му се говореше на професионални теми. Обичаше работата си, както всички останали, защото сега за пръв път в историята никой не се занимаваше с това, което не харесва. Но след работа предпочиташе и в мислите си да затвори вратата на телевизионното студио.

Най-после му се удаде да хване Рупърт в кухнята, където той правеше някакви магии с напитките. Имаше такъв зареян поглед, че просто беше жалко да се сваля на грешната земя…, но Джордж можеше да бъде безжалостен, когато се наложи.

— Виж какво, Рупърт — започна той, присядайки на края на близкия стол. — Мисля, че си задължен да обясниш на всички ни това-онова.

— М-м-м — Рупърт замислено дегустира една глътка. — Страхувам се, че съм прекалил с капка шотландско.

— Не го усуквай и не се преструвай на пиян, виждам, че си трезвен като краставичка. Откога си приятел със Свръхвладетелите и каква работа имат те тук?

— Нима не съм ти казвал? Мислех, че на всички съм обяснил. Сигурно тогава вас ви е нямало — избягахте в библиотеката. — Той се ухили доволно обидно. — Разбираш ли, Рашаверак е тук точно заради библиотеката.

— Така изведнъж!

— Какво те учудва?

Джордж се усети — трябваше да бъде по-деликатен, Рупърт бе безмерно горд със сбирката си от необикновени книги.

— Е, всъщност… Свръхвладетелите са такива познавачи на всички науки — какво би ги занимавала парапсихологията и разните там глупости.

— Глупаво или не, но ги интересува човешката психология и те биха могли да научат много от моите книги. Изведнъж, преди моето пристигане тук, с мен се свърза…, не разбрах, помощникът на младшия Свръхвладетел ли беше или Свръхпомощникът на младшия владетел, и ме помоли да му дам петдесетина от най-редките си екземпляри. Може би го беше насочил някой от библиотеката на Британския музей. Е, сещаш се какво им отвърнах.

— Нямам понятие.

— Обясних съвсем учтиво, че съм събирал библиотеката си двадесет години. Ако искат да изучават книгите ми, много моля за извинение но, дявол го взел, да дойдат да четат тук, на място. Тогава дойде Раши. Гълта по двайсет тома на ден. Много бих искал да знам какво извлича от тях.

Джордж помисли малко и презрително повдигна рамене.

— Честно казано, имах по-добро мнение за Свръхвладетелите. Мисля, че биха могли да се занимават с нещо по-смислено.

— Ти си непоправим материалист, нали? Едва ли Джийн ще се съгласи с теб. Но дори ако разсъждаваме от гледната точка на една свръхпрактична личност, каквато си ти, техният интерес едва ли е лишен от смисъл. Нали когато си имаш работа с диваци, трябва да познаваш суеверията им!

— Да, може би — не съвсем уверено се съгласи Джордж.

Омръзна му да седи на твърдия стол и стана. Рупърт размеси накрая коктейла по свой вкус и се отправи към гостната. Оттам вече се чуваха възмутени гласове, които питаха за домакина.

— Ей, почакай една секунда! — запротестира Джордж. — Докато не си избягал, още един въпрос. Как си взел този телевизор с предавател, с който искаше да ни изплашиш?

— Малка сделка. Обясних колко е полезна подобна вещ в моята работа и Раши предаде намека ми на началството си.

— Извинявай за глупостта ми, но каква е тази твоя нова работа? Очевидно е свързана по някакъв начин със зверовете?

— Точно така. Аз съм свръхветеринар. В полезрението ми има към десет хиляди квадратни километра джунгла и пациентите ми не могат да дойдат при мен сами. Така че трябва аз да ги търся.

— Сигурно не можеш да си поемеш дъх?

— Е, дребосъците не ме тревожат. Мой проблем са лъвовете, слоновете, носорозите и прочие. Всяка сутрин настройвам машината на височина сто метра, сядам пред екрана и оглеждам цялата област. Когато видя, че някой звяр е в беда, влизам във флаера си и се надявам, че болният ще оцени моята лекарска тактичност. Има доста хитроумни задачки. С лъва или тигъра не е трудно да се справиш, но я опитай да прободеш от въздуха с анестезираща игла кожата на носорога — истинска мъка е!

— Ру-пърт! — развика се някой зад вратата.

— Видя ли какво направи! Заради теб забравих гостите си. Хайде, вземи подноса. Тези са с вермут — гледай да не ги объркаш!

 

 

Точно преди слънцето да залезе, Джордж се качи на покрива. Имаше доста сериозни причини да го наболява главата и на него му се прииска да се измъкне от шума и суетата. Джийн, която танцуваше много по-добре, още се наслаждаваше на всичко това и му отказа да дойде с него. Коктейлите бяха събудили у Джордж най-нежни чувства — той се разочарова от отказа й и отиде тихомълком да лелее обидата си под звездното небе.

За да се попадне на покрива, първо трябваше да се ползва ескалаторът до втория етаж, а после витата стълба, която обграждаше тръбата на климатичната инсталация. Оттам през люк се излизаше на просторния плосък покрив. В единия му край стоеше флаерът на Рупърт, по средата бе уредена градина, която беше видимо запусната, а в другия край имаше открита площадка с шезлонги и с много добър изглед към цялата околност. Джордж се стовари в един шезлонг и величествено се огледа. Чувстваше се наистина като владетел на всичко, което го окръжаваше.

Гледката безспорно беше великолепна. Домът на Рупърт бе построен в края на грамадна котловина. Полегат склон се спускаше на изток, където на пет километра оттук имаше блата и езера. На запад като спокойно равно море беше джунглата, която достигаше почти до задното крило на къщата. На около пет-десет километра на север и юг, докъдето стигаше погледът, се извисяваха тъмните стени на планини. Тук-там по върховете блестеше сняг, над тях, осветени от слънцето, което щеше да се скрие след броени минути, пламенееха в залеза облаци. При вида на тези далечни величествени бастиони Джордж изведнъж изтрезня.

Звездите се сипваха с някаква неприлична бързина — едва що се беше скрило слънцето. На Джордж те му се сториха съвсем непознати. Потърси с очи Южния кръст, но не го намери. Малко разбираше от астрономия и познаваше само няколко съзвездия — стана му неловко и неуютно без старите приятели. Звуците, които се чуваха от джунглата, бяха прекалено близо и това също го караше да се чувства някак тревожен. „Стига ми толкова чист въздух — помисли си Джордж. — Ще сляза в гостната, докато вампир или някакъв друг негодяй не е долетял, за да отведе половинката ми.“

Той тръгна към стълбата, но в този момент от люка се появи нов гост. Вече се беше стъмнило и чертите му не можеха да бъдат различени.

— А, здравейте! И вие ли се уморихте от суматохата? — възкликна Джордж.

Другият, неразличим в тъмнината, се засмя:

— Рупърт показва филмите си. Вече всичките съм ги гледал.

— Искате ли цигара? — предложи Джордж.

— Може, благодаря ви.

Джордж подаде огънче със запалката си — един от любимите му старинни предмети — и на тази светлина позна новодошлия: беше поразително красивият негър, когото му представиха и на когото бе забравил името, както и на още двадесетината други гости, които срещаше за пръв път у Рупърт. Но в това лице все пак имаше нещо познато… и изведнъж Джордж се сети:

— Не се познаваме, но вие не сте ли новият шурей на Рупърт?

— Така е. Казвам се Ян Родрикс. Всички говорят, че с Мая си приличаме много.

Джордж си помисли, че не би могъл да поздрави Ян с новосъздадената роднинска връзка, но замълча. Все едно, бедният щеше да разбере всичко сам; а може би Рупърт в крайна сметка щеше да се вразуми?

— А аз съм Джордж Грегсън. Изглежда никога досега не сте бил на знаменитите Рупъртови събирания?

— Не, днес ми е за пръв път. Има толкова много нови лица.

— И не само човешки — забеляза Джордж. — Никога не се бях срещал със Свръхвладетелите просто така — на вечеринка.

Те вървяха и събеседникът му малко забави ход, което накара Джордж да си помисли, че може би е засегнал в него някакво болно място. Но в отговора на Ян не се чувстваше нищо такова.

— Аз също не бях ги виждал — освен по телевизията, разбира се.

Разговорът сякаш се изчерпа. Джордж почака малко и усети, че Ян предпочита да е сам. И без това беше захладяло доста. Той се прости с Ян и тръгна надолу, към останалите.

Джунглата стихна. Ян се прислони до кръглата стена на въздуховода — чуваше се само приглушеното дихание на дома, тази непрекъсната работа на неговите механични бели дробове. Самота, пълна самота — от това се нуждаеше той. Но имаше още нещо, което го владееше и което той никак не желаеше — скръбта от разочарованието.