Артър Кларк
Краят на детството (23)

Двадесет и три

— Отначало не беше опасно да се появяваме сред тях — каза Карелен. — Но те не се нуждаеха повече от нас — нашата работа беше завършена, когато ги събрахме всички заедно и ги заселихме на отделен континент. Погледни.

Стената пред Ян изчезна. Сега от височина няколкостотин метра той виждаше приветлива гориста местност. Изглеждаше така, сякаш няма преграда между тях и земята, и на Ян за миг му се зави свят.

— Така беше преди пет години, когато започна втората фаза.

Долу се движеха някакви фигури и камерата стремглаво се спусна над тях като хищна птица.

— Ще ти е тъжно да ги гледаш — каза Карелен, — но помни, че предишните критерии са неприложими. Тези деца не са хора.

И все пак Ян видя тъкмо деца — никаква логика не можеше да преодолее това впечатление. Бяха като диваци, които изпълняват някакъв обреден танц. Всички те бяха голи, мръсни и със сплъстени коси, от които не се виждаха очите им. Доколкото можеше да разбере Ян, те бяха на различна възраст — между пет и петнайсет — но се движеха еднакво бързо и уверено, без да обръщат никакво внимание на окръжаващия ги свят.

После Ян разгледа лицата им. Той с мъка преглътна буцата, която заседна на гърлото му — костваше му много усилия да не отвърне главата си. Лицата им бяха съвсем пусти, изглеждаха по-зле, отколкото у мъртъвци, защото дори чертите на мъртвеца съхраняват някакъв отпечатък, сложен от Времето, който говори даже тогава, когато устата е замлъкнала завинаги. А в тези лица чувствата и вълненията не бяха повече отколкото в облика на змия или насекомо. Свръхвладетелите изглеждаха по-човечно от тях.

— Ти търсиш това, което вече го няма тук — каза Карелен. — Запомни, в тях няма нищо от личността, както не притежава личност отделната клетка от човешкото тяло. Но тяхното единство съставлява нещо много по-велико от човека.

— Защо те през цялото време се движат така?

— Ние го наричаме Дългия танц — отвърна Карелен. — Те никога не спят и това продължава вече почти една година. Те са триста милиона и образуват строго определена движеща се рисунка върху целия материк. Ние безкрайно се опитваме да намерим смисъла на този картина и не успяваме, може би защото виждаме само физическата страна, само една малка част от това, което е тук, на Земята. Вероятно това, което ние наричаме Свръхразум, още ги обучава, създава от тях едно определено единство, което после ще включи изцяло в себе си.

— Но как могат да живеят, без да се хранят? И какво става, когато се натъкнат на препятствие — на дърво, скала, река?

— Реката няма значение за тях, защото те не могат да потънат. По отношение на препятствията понякога грешат, но дори не забелязват грешките. А храната… е, тук има достатъчно плодове и дивеч. Но те не се нуждаят повече от храна, а и от много други неща. Храната е преди всичко източник на енергия, а те се научиха да черпят своята енергия от много по-мощни източници.

Пред очите им нещо премига и образът се стопи като в знойна лятна мараня. А когато се появи отново, долу вече нямаше движение.

— Погледни — каза Карелен. — Това е след още три години.

Малките фигури, ако не се знаеше истината, изглеждаха съвсем безпомощни и жалки. Бяха застинали неподвижно навсякъде — в гората, по полянките, в равнината. Камерата непрестанно ги обхождаше и на Ян му се стори, че сега той наблюдава едно и също лице. Някога беше виждал странни фотографии, направени чрез наслагване един върху друг на десетки различни негативи, от което се получаваха някакви „средни“ черти. Тези лица долу бяха също така празни, безжизнени, неразличими.

Сякаш стоящите спяха или се бяха вцепенили. Клепачите на всички бяха затворени — като че бяха същества, които осъзнават окръжаващото ги не повече от дърветата, под които бяха застинали. Ян се запита какви мисли можеха да се движат в тази сложна плетеница, в която разумът на всеки не бе нито повече, нито по-малко от нишка в исполинска тъкан. Той проумя, че тази тъкан оплита множество светове и множество племена, и продължава да расте.

Изведнъж… Ян не можеше да повярва на очите си — беше ослепен, потресен. Преди секунда пред него беше най-обикновената картина на приветлив и плодороден край, в която единственото странно нещо бяха разпръснатите от край до край (но не съвсем безпорядъчно) безбройни малки фигури. И внезапно дърветата и тревите, и всички живи твари, които живееха сред тях — изчезнаха, загинаха безследно. Останаха само тихите езера, лъкатушещите реки, закръглените хълмове — сиво кафяви, изгубили за миг своя зелен покров — и мълчаливите равнодушни статуи, виновниците за внезапното разрушение.

— Защо унищожиха всичко!? — възкликна Ян.

— Възможно е да им е пречило присъствието на чужд разум — дори на най-примитивния, този на животните и растенията. Няма да се удивим, ако един ден те счетат за пречка и целия материален свят. Но как бихме могли да знаем какво ще стане тогава? Сега разбираш защо, след като изпълнихме дълга си, се отстранихме. Все още опитваме да ги изучаваме, но вече никога не ходим там, при тях, и не изпращаме наши прибори. Решаваме се само да ги наблюдаваме отвисоко.

— Това се е случило преди много години — каза Ян. — Какво стана по-нататък?

— Почти нищо. За цялото това време те почти не са помръднали, не са обръщали внимание дали е ден или нощ, лято или зима. Те и досега изпробват силите си. Някои реки измениха руслата си, а една сега тече нагоре, към планината. Но всичко, което те правят досега, изглежда безцелно.

— А вас съвсем ли не ви забелязват?

— Да, но в това няма нищо удивително. На тази… цяла… част, която те станаха, й е известно всичко за нас. Нашите опити да я изучим явно са й съвсем безразлични. Когато тя поиска да си отидем оттук, или ни поръча работа на друго място, тя напълно ясно ще изрази волята си. А дотогава ние ще останем тук — нека нашите учени да узнаят колкото може повече.

„Ето, това е краят на човечеството — помисли си Ян с покорство, което превъзхождаше и най-дълбоката скръб. — Край, който не е предвидил нито един пророк… Тук няма място нито за надежда, нито за отчаяние.“

И все пак в това имаше някаква закономерност, завършеност, като във велико произведение на изкуството. Ян, макар и за миг, беше видял Вселената в цялата й страхотна необятност и сега знаеше, че в нея няма място за човека. В този момент разбра колко напразна в крайна сметка е била мечтата му, която го изпрати сред звездите.

Пътят към тях се раздвояваше и в която и посока да се вървеше, в края на краищата нямаше да се стигне до нищо, което дори и най-малко да отговаря на надеждите или страховете на хората.

В края на единия път бяха Свръхвладетелите. Всеки бе съхранил своята личност, своето независимо „аз“; те обладаваха самосъзнание и местоимението „аз“ в техния език беше изпълнено със смисъл. Те бяха способни да чувстват и дори някои от присъщите им чувства бяха същите както и у хората. Но сега бе ясно, че са в задънена улица, от която няма изход.

Разумът им беше десетократно, а може би стократно по-могъщ от човешкия. Но това в крайна сметка беше без значение. Те бяха безпомощни пред невъобразимата сложност на Галактиката, включваща в себе си сто хиляди милиона слънца — и пред космоса, който е съставен от сто хиляди милиона галактики.

А в края на другия път? Там беше Свръхразумът — каквото и да означаваше това понятие. Пред него човекът беше това, което е амебата пред човека. В същността си той беше безкраен, безграничен, безсмъртен — колко ли време бе събирал в себе си едно разумно племе след друго, разширявайки се все повече и все повече сред звездите? Дали и той имаше някакви желания, някаква цел, която смътно съзнава, но която може би никога няма да достигне? Сега той беше всмукал в себе си и всичко, което за времето на своето битие бе достигнало човечеството. Това не беше трагедия, а просто свършек. Милиардите мислещи искри, от които се състоеше човечеството, проблеснаха в нощта и угаснаха завинаги. Но животът им не беше напразен.

Ян разбираше развръзката предварително. Може би тя щеше да дойде утре или след столетия. Сигурно и Свръхвладетелите не знаеха точно.

Сега бе съвсем ясно към какво са се стремили, какво правят за човечеството и защо все още не си тръгват от Земята. Пред тях Ян се чувстваше нищожество — не можеше да не се възхищава на непоколебимото им търпение. Бяха чакали толкова дълго…

Ян не успя да разбере как са възникнали връзките, които съединяваха Свръхразума с неговите слуги. По думите на Рашаверак Свръхразумът е присъствал в историята на неговия народ от самото начало, но е започнал да се разпорежда със Свръхвладетелите едва когато те са създали високонаучна цивилизация и са започнали да странстват из космоса, за да изпълняват поръченията му.

— Но за какво сте му нужни? — недоумяваше Ян. — При такава невъобразима мощ за него сигурно няма невъзможни неща.

— Има — каза Рашаверак. — И за него има граници. Ние знаем, че в миналото той се е опитвал да въздейства непосредствено на съзнанието на други разумни същества и да влияе на развитието на техните култури. И всеки път не е успявал — може би за тях напрежението се е оказвало непосилно. Ние сме негови преводачи…, опекуни, или, ако приемем едно от вашите сравнения, ние обработваме почвата и чакаме да дойде времето за жътва. Свръхразумът събира урожая, а ние отиваме на друга нива. Вие сте вече петото разумно племе, което достигна върховете пред очите ни. Всеки път към нашите познания се прибавя по нещо ново.

— Не ви ли възмущава това, че Свръхразумът ви използва като оръдие на труда?

— Това ни дава и някои предимства. При това от неизбежното се възмущава само този, който е неразумен.

Ян мрачно си помисли, че точно с това човечеството никога не е можело наистина да се примири. Имаше неща, които не се подаваха на логиката и тях Свръхвладетелите не можеха да разберат.

— Странно защо Свръхразумът е избрал точно вас за свое оръдие, щом вие не притежавате свръхчувствените сили, които са скрити в хората? Как той общува с вас, как ви дава да знаете какво желае?

— Не мога да отговоря на този въпрос и не мога да ти обясня защо трябва да крия някои обстоятелства от теб. Може би ще дойде ден, когато ще узнаеш част от истината.

Ян бе озадачен, позамисли се, но разбра, че няма смисъл да разпитва повече. Реши да промени темата с надеждата, че след всичко ще успее да издири ключа към загадката.

— Тогава обяснете ми нещо, за което също мълчите. Какво се е случило, когато вашето племе е дошло за пръв път на Земята преди много години? Защо сте станали за нас въплъщение на ужаса и злото?

Рашаверак се усмихна. Това не му се удаваше така добре, както на Карелен, но все пак приличаше на усмивка.

— Никой не можа да се досети и сега ти разбираш защо не желаехме да ви го обясним. Само едно събитие можеше да потресе човечеството до такава степен. Но това се случи не в зората на вашата история, а в нейния край.

— Как така? — недоумяваше Ян.

— Когато преди сто и петдесет години се появихме във вашето небе, ние се срещахме за пръв път помежду си, макар че, разбира се, ви бяхме изучавали от разстояние. И все пак вие се изплашихте и ни познахте, и ние предварително знаехме, че ще бъде така. Това всъщност не е памет. Ти се убеди на практика, че времето е нещо много по-сложно, отколкото вашата наука си представяше. Това бе памет не за миналото, а за бъдещето, за тези последни години, когато човечеството узнава, че е дошъл неговият край. Колкото и да се стараехме, този край се оказа труден. Ние присъствахме на него и затова хората видяха в нас въплъщение на гибелта си. До този миг оставаха цели десет хилядолетия! Това е било като ехо, отразено в пръстена на Времето. То се е понесло от бъдещето в миналото — не памет, а по-скоро предчувствие.

Бе трудно за разбиране и Ян помълча, като се опитваше да осмисли неочакваното откритие. Все пак не беше толкова неочаквано — опитът му го бе убедил, че причината и следствието често сменят местата си.

Очевидно съществуваше някаква племенна, родова памет, която по някакъв начин е престанала да зависи от времето. Бъдещето и миналото за нея бяха едно и също нещо. Ето защо преди хиляди години замъглените от смъртен ужас човешки очи вече са улавяли изкривения облик на Свръхвладетелите.

— Сега разбирам — каза последният човек.

Последният човек на Земята! Беше трудно за осъзнаване. Когато отлиташе в космоса, Ян се бе примирил с мисълта, че може би се откъсва завинаги от хората, но още не чувстваше самота. Може би с годините щеше да се появи мъчително желание да види човешко лице, но и досега в обществото на Свръхвладетелите не му бе съвсем самотно.

Само десет години преди да се върне на Земята там все още имаше хора, но те бяха изтърсаците, последните изродени издънки на човешкия род — Ян не трябваше да съжалява, че не ги е заварил. Нямаше повече деца — Свръхвладетелите не можеха да обяснят защо осиротелите бащи и майки не са се опитали да попълнят загубата, но Ян подозираше, че причините са чисто психологически. Homo sapiens е загинал.

Може би някъде из все още неразрушените градове се бяха запазили ръкописите на някакъв късен човекоподобен, които разказваха за края на човешкия род. Но дори и да бе така, Ян нямаше желание да ги прочете — беше му достатъчен разказът на Рашаверак.

Някои бяха приключили със себе си, други, търсещи забрава, се бяха отдали на трескава дейност или на някакъв безразсъден, самоубийствен спорт, който е напомнял малка война. Числеността на населението бързо е намалявала — останалите са се състарявали преждевременно. Уморените редици на армиите, притиснати една в друга, са се измъквали в последно отстъпление.

Сигурно миг преди да се спусне завинаги завесата след последния акт, трагедията е била озарена от изблици на героизъм и преданост, и са я помрачавали варварство и себелюбие. Ян никога нямаше да разбере дали всички са свършили в отчаяние или покорство.

Той и без това имаше над какво да помисли. На около километър от базата на Свръхвладетелите имаше изоставена вила. Ян изгуби повече от месец, за да подреди всичко в нея. От близкия град, който беше на трийсетина километра, той занесе там всякакви нужни за ежедневието прибори и устройства. Из града с него летеше Рашаверак. Ян подозираше, че неговата дружба не е съвсем безкористна. Свръхвладетелят, специалист-психолог, все още изучаваше последния представител на Homo sapiens.

Явно жителите на този град го бяха напуснали, преди да дойде краят — домовете и дори почти всичко необходимо, например водопроводните инсталации, бяха здрави и годни. Нямаше да е трудно да се пусне електростанцията и да се върне блясъкът и привидността за живот по широките улици. Ян се утешаваше с подобни мисли, но после реши, че не си струва — имаше нещо болезнено в това. Бе ясно, че е безсмислено да се предава на съжаления за миналото, а и не желаеше.

Имаше всичко необходимо под ръка и до края си нямаше да изпита някакви нужди, но непременно му трябваше и електронно пиано и някакви партитури на Бах. Винаги бе желал да се занимава сериозно с музика и винаги нямаше време за това. Сега щеше да го навакса. Ако не свиреше сам, слушаше записи на велики симфонии и концерти, музиката постоянно изпълваше неговия дом. Музиката — това щеше да е талисманът му и щитът срещу самотата, която рано или късно щеше да започне да го тормози.

Той често бродеше по хълмовете и мислеше за всичко, което се случи с него за няколкото месеца от мига, когато за последен път видя Земята. Не бе допускал, че когато се е прощавал със Съливан преди осемдесет земни години, вече се е раждало последното човешко поколение.

Кореше се, че тогава е бил такова безмозъчно пале. Но не си струваше да се разкайва — бе останал сам на Земята и трябваше да осмисли тези последни години, скрити вече от завесата на времето. Той ги прескочи, отиде направо в бъдещето, и сега узнаваше отговорите на много въпроси, които вече никой от хората нямаше да получи. Любопитството му бе почти утолено — само понякога се питаше какво още чакат Свръхвладетелите и защо се бавят. Какво в крайна сметка щеше да бъде възнаграждението за тяхното търпение? Но най-често, със спокойното покорство, което завладява човека след дълъг и напрегнат живот, той прекарваше времето си зад рояла, опивайки се от музиката на Бах. Може би залъгваше сам себе се, а може би беше благотворна прищявка на неговия ум, но сега му се струваше, че винаги е мечтал за това. Жаждата, която се е криела в тайниците на душата му, накрая се появи и в светлината на неговото съзнание.

И преди беше не лош пианист, а сега — най-добрият в целия свят.