Артър Кларк
Краят на детството (5)

Пет

„Време е!“ — нашепваше радиото на всички езици. „Време е!“ — потвърждаваха хиляди вестникарски заглавия. „Време е!“ — мислеха операторите, обсадили полето, където скоро щеше да се спусне корабът на Карелен и за стотен път проверяваха своите камери.

В небето остана само един кораб — този над Ню Йорк. Едва сега светът узна, че над другите градове не е имало никакви кораби. В навечерието на голямото събитие огромният флот на Свръхвладетелите се превърна в нищо, разпръсна се като мъглата от полъха на вятъра.

Рейсовите кораби, които сновяха надолу и нагоре и доставяха на Земята товари от космическите дълбини, бяха съвсем истински; но сребърните облаци, които толкова дълго време — цял човешки живот — неподвижно се рееха над почти всички столици, се оказаха зрителна измама. Никой не можеше да разбере как се е правило това, но изглежда всички те бяха само отражение на кораба на Карелен. Но не просто мираж или игра на светлината, защото радарите също се лъжеха, а и още имаше живи свидетели, които се кълняха, че със собствените си уши са чули шума и свистенето от триенето в атмосферата на въздушния флот при неговото пристигане.

Всичко това нямаше значение — беше важно едно: Карелен вече не смяташе за нужно да демонстрира своята сила. Той отхвърли психологическото оръжие.

— Корабът се движи! — прелетя мигновено по цялата планета вестта. — Отива на запад!

Бавно, с не повече от хиляда километра в час корабът се спускаше от разредените височини на стратосферата към просторната равнина за втората среща с историята на Земята. Той послушно замря пред нетърпеливите камери и пред погледите на хиляди зрители — малко бяха хората в многолюдната тълпа, които можеха да видят всичко така добре, както милионите по света, втренчени в своите телевизори.

Изглеждаше така, сякаш земята ще се продъни под неимоверната тежест, но корабът бе леко задържан от неведомите сили, които направляваха и полета му сред звездите.

На двайсет метра над полето изпъкналият му борд се раздвижи като водна повърхност, появиха се вълнички — както при внезапен порив на вятъра над езеро — и в блестящата метална стена се откри голям вход. Вътре не можеха да различат нищо дори любопитните очи на камерите — беше тъмно, абсолютно тъмно, като в пещера.

От отверстието се появи широк блестящ трап и уверено се спусна надолу. Приличаше на монолитна метална лента с перила отстрани. Нямаше никакви стъпала, беше съвсем гладка — като писта за кънки — и сякаш по обичайния начин никой не можеше нито да се качи, нито да слезе.

Целият свят не сваляше очи от тъмния отвор, в който все още не се забелязваше никакво движение. После от някакво скрито място прозвуча не много високо незабравимият глас на Карелен. Той произнесе най-неочакваните думи:

— Долу до трапа има деца. Бих искал две от тях да се качат тук и да се запознаят с мен.

Настъпи кратка тишина. Сетне от тълпата прибягаха момченце и момиченце, и без ни най-малко да се смущават, се насочиха към лентата, готови да влязат в космическия кораб — и в историята. След тях се втурнаха и други деца, но се спряха, когато Карелен каза със смях:

— Засега двамата стигат.

Неудържими, предвкусвайки удивителното приключение, те двамата — на не повече от по шест години — скочиха върху металния скат. И тук се случи първото чудо.

Като махаха весело с ръце на тълпата и на разтревожените си родители, които сякаш късно си спомниха легендата за Царя на плъховете, децата бързо се издигаха по стръмния наклон. Но те не направиха нито крачка и скоро се видя, че не стоят вертикално към земята, а са под прав ъгъл към трапа. Той имаше собствена сила на привличане, независимо от Земното притегляне. Децата се радваха на това чудо и без да разбират какво ги придвижва нагоре, потънаха в глъбините на кораба.

За двадесет секунди целият свят притихна, замря — после никой не можеше да повярва, че тишината е продължила толкова много време. После огромното отверстие сякаш се приближи и на слънчевата светлина се появи Карелен. На лявата му ръка седеше момченцето, а на дясната — момиченцето. И двамата бяха погълнати от играта си — така ги занимаваха крилете на Карелен, че те дори не погледнаха надолу към тълпата.

Да, Свръхвладетелите бяха тънки психолози — бяха се лишили от малко свои чувства и умело бяха подготвили човечеството за този ден.

Всичко изглеждаше точно така. Крилете с кожена ципа, късите рогца, опашката с остър триъгълен край, като връх на стрела — всичко си беше на мястото. Оживя и изскочи от неведомото минало най-страшното предание. И ето, в пълното си величие то се усмихваше под слънчевите лъчи, огромното му тяло блестеше, изваяно сякаш от черно дърво, а към плещите му се бяха прилепили доверчиво две човешки рожби.