Артър Кларк
Краят на детството (4)

Четири

Няколко дни по-рано Стормгрен дори не би повярвал, че ще бъде способен сериозно да обмисля подобно нещо. Може би мислите му приеха този обрат главно заради нелепата мелодрама с похищението — сега то му изглеждаше малко като блудкав телевизионен спектакъл. За пръв път в живота си Стормгрен се сблъска с прякото насилие, което никак не приличаше на словесните битки в заседателната зала. Сигурно жаждата за действие като вирус проникваше в кръвта му… или просто твърде бързо се вдетиняваше?

Движеше го изгарящото любопитство, а освен това нямаше нищо против да се разплати за шегата, която му погодиха. Вече му беше съвсем ясно, че Карелен се е възползвал от него като примамка. Дори да беше с най-добри намерения, Стормгрен не бе склонен да му прости толкова лесно.

Пиер Дювал никак не се изненада, когато Стормгрен се появи в кабинета му, без да го извести за това предварително. Бяха стари приятели и генералният секретар на ООН често посещаваше шефа на Бюрото за научни изследвания. Разбира се тази визита не би изненадала и Карелен, ако той или някой от подчинените му изведнъж насочеше там всевиждащите очи на своите прибори.

Отначало приятелите поприказваха за работата си и обмениха някои политически сплетни; после не съвсем уверено Стормгрен заговори за това, заради което бе дошъл. Разположен удобно в креслото си, старият французин слушаше — с всяка изминала минута веждите му все повече се повдигаха от учудване и накрая едва не достигнаха падащия на челото му перчем. Един-два пъти сякаш искаше да каже нещо, но се сдържа.

Когато Стормгрен свърши, ученият тревожно се огледа.

— А не мислите ли, че ни подслушва? — попита той.

— Едва ли е възможно. Карелен има, както се изрази, следотърсач, който ме охранява. Но това устройство не действа под земята, ето защо съм тук, във вашето подземие. Предполагам, че е убежище от всички видове радиация, нали? Карелен не е магьосник. Той знае къде съм сега, но не повече от това.

— Надявам се, че сте прав. И още нещо — не би ли било опасно, ако той узнае плановете ви? А той сигурно ще ги узнае.

— Ще рискувам. При това с него се разбираме добре.

Няколко минути физикът си поигра с един молив, мълчаливо загледан пред себе си.

— Задачата е трудна. Но ми допада — просто каза той. Наведе се към някаква кутия и извади оттам голям бележник — Стормгрен се изненада от размерите му.

— Така — Пиер Дювал започна поривисто да драска по хартията някакви стенографски знаци, които приличаха на негово изобретение. — Трябва да знаем всичко съвсем точно. Разкажете ми всичко, което знаете за стаята, където разговаряте. Не пропускайте нито една дреболия, дори и да ви се струва глупост.

— Няма кой знае какво за описване. Стените са метални, стаята е около осем квадратни метра, висока е около четири. Размерите на екрана са примерно метър на метър, поставен е върху маса… По-добре да го нарисувам.

Стормгрен набързо нахвърли чертежа на добре познатата стая и го подаде през бюрото на Дювал. Леко потръпна, защото си спомни как неотдавна стори същото. Какво ли беше станало със слепия уелсец и съюзниците му? Как им беше подействало внезапното му изчезване?

Намръщил челото си, французинът изучаваше чертежа.

— И това е всичко, което можете да ми кажете?

— Да.

Дювал сърдито изпухтя.

— А осветлението? Какво, да не би да седите в пълна тъмнина? А вентилацията, отоплението?…

Стормгрен се усмихна: Дювал бе верен на себе си — ядосваше се и от най-малкото.

— Целият таван е светещ, а въздухът, доколкото разбирам, идва от същата решетка, от която и звукът. Откъде излиза този въздух, съвсем не знам. Може би от време на време направлението на тягата се променя, но не съм го забелязал. Няма никакви радиатори и никакви признаци на отопление, но температурата в стаята винаги е нормална.

— С други думи, явно замръзват само водните пари, но не и въглеродният двуокис.

Стормгрен счете за нужно да се усмихне на старата общоизвестна шега.

— Казах ви всичко, според мен. Колкото до машинарията, която ме отнася до Карелен, не е много по-забележителна от кабина на асансьор. Разликата е, че има стол и маса.

Няколко минути двамата мълчаха — физикът старателно изпълваше бележника си със своите мънички заврънкулки. Стормгрен следеше графита на неговия молив и се питаше защо този човек — надарен с блестящи качества, непостижими за самия Стормгрен — наистина не беше станал известна величина в научния свят. Спомни си злите и не съвсем справедливи думи на един приятел от Държавния департамент: „На най-добрите си работници французите гледат като на нещо второкласно.“ Дювал беше пример за това, че в тези думи имаше частица истина.

Физикът кимна с удовлетворение сам на себе си и се наклони към Стормгрен, насочил в него молива си.

— Рики, а защо мислите, че този Кареленов телевизор, както го наричате, е наистина телевизор, а не илюзия?

— Никога не съм се съмнявал в това. Какво друго би могло да е?

— Казвате — „изглежда“? Тоест, външният му вид е както на нашите телевизори?

— Да, разбира се.

— Ето това ми се струва подозрително. Едва ли Свръхвладетелите ще използват такава груба техника — при тях по-скоро картината се образува направо във въздуха. А и за какво му е на Карелен да прибягва до помощта на телевизор? Простотата винаги е била най-доброто решение. Не ви ли изглежда правдоподобно, че този ваш телеекран е просто поляризирано стъкло?

Стормгрен така се ядоса на себе си, че минута-две не отвърна и само се рови в паметта си. Не беше се съмнявал в думите на Карелен нито веднъж, но впрочем нима Попечителят бе споменавал някога, че може да използва телевизора? Стормгрен не се беше съмнявал в това и изглежда с лекота бяха го измамили — използвали са естествения ход на човешката мисъл. Би могло да бъде така, ако разбира се догадката на Дювал беше вярна. Сякаш пак бързаше с изводите си — все още нищо не бе доказал.

— Ако сте прав — каза Стормгрен, — аз просто трябва да разбия стъклото…

Дювал въздъхна.

— Все тези профани в науката… Какво си мислите, че такова стъкло може да се строши без взрив? И още — дори да ви се удаде да го сторите, мислите ли, че Карелен диша въздух като нашия? А ако той си благоденства в хлорна атмосфера? Представяте ли си колко прекрасно би се получило и за двама ви?…

Стормгрен се почувства като глупак — можеше и сам да го съобрази.

— Добре, а какво предлагате вие? — попита той с досада.

— Трябва да обмисля всичко. Първо е нужно да си изясня вярна ли е моята теория и налага ли се някак да определя какво има зад стъклото. Впрочем, вземате ли със себе си куфарче с книжа, когато отивате при Свръхвладетелите? Не е ли това, което сега е у вас?

— Същото.

— Надявам се, че е достатъчно голямо. Не трябва да го променяме — може да бъде забелязано, особено ако Карелен е привикнал към него.

— Какво сте намислил? Може би ще пренеса таен рентгенов апарат?

Физикът се усмихна:

— Засега не знам, но нещо ще измислим. Ще ви кажа след една-две седмици… Знаете ли за какво ми напомня цялата работа?

— И още как — отвърна веднага Стормгрен. — За времената на нацистката окупация, когато сте майсторил радиопредаватели за нелегалното движение.

Дювал не успя да прикрие разочарованието си.

— Наистина, вече ми се е случвало да споменавам за това. Но ще ви кажа още нещо.

— Моля!

— Бихте могъл да загазите и тогава не искам и да знам за какво ви е тая машинария!

— Как така! Не бяхте ли вие този, който на времето вдигна големия шум за това, че ученият е отговорен пред обществото за своите изобретения? Честно да ви кажа, Пиер, срам ме е за вас!

 

 

Стормгрен сложи на масата дебела папка с изписани на машина листове и облекчено въздъхна:

— Най-после всичко е готово! Странно е като си помислиш, че в тези няколкостотин страници е заключено бъдещето на човечеството. Световна държава! Не се надявах, че ще доживея да видя и това със собствените си очи!

Той пъхна папката в куфарчето си, което стоеше само на десетина сантиметра от тъмния екран, обърнато с гърба си към него. От време на време Стормгрен, без сам да забележи, неспокойно прокарваше пръсти по ключалките, но тайното копче щеше да натисне в последната секунда, когато разговорът приключеше. Дювал се кълнеше, че Карелен няма да забележи нищо — но ако нещо се объркаше…

— Казахте ми, че имате новини за мен — продължи той, едва скривайки нетърпението си. — Какви са те?

— Да — отвърна Карелен. — Преди няколко часа ми съобщиха решението си.

Стормгрен бе удивен от този факт. Нима Попечителят беше в състояние да преговаря със своята планета, при положение че тя бе отдалечена на Бог знае колко светлинни години. Може би, според една от теориите на ван Риберг, той наистина се съветваше с някакъв гигантски компютър, способен да му даде отговор за всяка политическа стъпка.

— Лигата за освобождение и сие сигурно няма да са много доволни — продължи Карелен, — но обстановката малко ще се поразведри. Това, между другото, не трябва да се записва.

Често сте ми казвали, Рики, че както и да изглеждаме, човечеството бързо ще привикне с нашия облик. Това само доказва колко слабо е въображението ви. Самият вие може би бързо ще свикнете, но не забравяйте, че повечето от хората са недостатъчно образовани, за да бъдат изкоренени техните предразсъдъци и суеверия, трупани с години.

Не се съмнявайте, че знаем това-онова за човешката психология. Добре ни е известно какво ще стане, ако се разкрием пред вашия свят на днешното му равнище на развитие. Няма да навлизам в подробности дори с вас, но ми повярвайте. Ние твърдо ви обещаваме — и дано това да ви удовлетвори в някаква степен — че след петдесет години, когато при вас се сменят две поколения, ние ще излезем от корабите си и хората ще ни видят такива, каквито сме.

Стормгрен замълча — трябваше му време, за да свикне с чутото. Думите на Попечителя не му донесоха удовлетворението, което би изпитал по-рано. Този частичен успех наистина малко го изненада и за миг поразклати доскорошната му решителност. С времето истината щеше да излезе наяве — едва ли имаше нужда да се извърши замисленото, а и не беше благоразумно. Освен само от чист егоизъм — Стормгрен едва ли би живял още цели петдесет години.

Сякаш забелязал неговата разсеяност, Карелен допълни:

— Съжалявам, ако съм ви разочаровал, но в крайна сметка на вас вече няма да ви се налага да отговаряте за политиката на близкото бъдеще. Може би ви се струва, че страховете ни са напразни, но повярвайте — отдавна сме се убедили, че всеки друг път е опасен.

Стормгрен се задъха и нетърпеливо се наклони напред:

— Значи все пак хората някога са ви виждали!

— Не съм казал това — бързо възрази Карелен. — Вашата планета не е единствената, за която ние отговаряме.

Но Стормгрен бе настоятелен:

— Ние имаме много предания за това как някога Земята е била посещавана от небесни пришълци.

— Знам, чел съм отчетите на Института за древна история. Ако съдя по тези отчети — вашата Земя е кръстовище на всички пътища във Вселената.

— А може би за някои от пришълците не знаете — упорстваше Стормгрен. — Възможно е, дори ако ни следите хиляди години, което според мен е малко вероятно.

— Според мен, също — промълви Карелен.

Този неясен отговор не значеше нищо и тогава Стормгрен се реши.

— Карелен — малко рязко каза той, — аз ще нахвърлям текста на съобщението и ще ви го дам за одобрение. Но си запазвам правото да продължа да ви досаждам и ако открия някаква възможност, с всички сили да се постарая да разгадая тайната ви.

— В това не се и съмнявам — в отговора на Карелен се усещаше насмешка.

— И вие не сте против?

— Никак, но до известен предел — не си струва да се използва ядрено оръжие, отровен газ или каквото и да е, което би могло да подкопае дружеските ни отношения.

Стормгрен се запита дали Карелен се догажда за нещо и до каква степен. Той се шегуваше, но в шегата му прозираше разбиране, а може би дори и поощрение. Стормгрен не бе сигурен.

— Радвам се да чуя това — каза той, като се стараеше гласът му да не издаде неговото вълнение.

Стана и затвори куфарчето си. Пръстите му леко докоснаха ключалката.

— Сега ще напиша съобщението — повтори той — и още днес ще ви го предам по телетайпа.

Докато говореше това, той натисна тайния бутон и разбра, че страховете му са били напразни. Възприятията на Карелен не бяха по-тънки от човешките. Попечителят разбира се нищо не беше забелязал, защото докато се прощаваха той произнесе думите-шифър, с които се разкриваше входът и гласът му прозвуча както винаги.

Въпреки това Стормгрен се почувства като крадльо, който се изнизва от магазин под зоркия поглед на детектив и когато стената се закри зад него, без да остави никаква следа от входа, от него се изтръгна въздишка на облекчение.

 

 

— Съгласен съм, че досегашните ми теории не бяха много удачни — каза ван Риберг. — И все пак какво ще кажете сега?

— Непременно ли трябва да го знаете? — въздъхна Стормгрен.

Питър сякаш не забеляза въздишката му.

— Всъщност това не е моя мисъл — скромно призна той. — Натъкнах се на нея в един разказ на Честъртън. Да допуснем, че Свръхвладетелите скриват точно това — че няма какво да крият?

— Звучи ми сложно, не ви разбрах — каза Стормгрен, но любопитството му бе провокирано.

— Ето какво имам пред вид — разпалено продължи ван Риберг. — Според мен, физически те изглеждат като нас, хората. Те разбират, че ще сме търпеливи, ако ни управляват някакви въображаеми същества…, е, всъщност съвсем различни, превъзхождащи ни многократно с разума си. Но човечеството, такова каквото е то, не би приело да се подчинява на себеподобни.

— Доста изобретателно, каквито са всичките ви теории — каза Стормгрен. — Добре би било да номерирате опусите си, като в творчеството на композиторите. Щеше да ми е по-лесно да ги проследявам. Сега може да се възрази…

В този момент съобщиха за посетител и в кабинета влезе Александър Уейнрайт.

Стормгрен се запита какво ли си мисли той в този момент и, разбира се, дали все пак Уейнрайт не е свързан с неговите похитители. Не изглеждаше да е така — сигурно Уейнрайт искрено отхвърляше насилието. Крайното крило на Лигата за освобождение безнадеждно се опозори и едва ли скоро щеше да посмее отново да заяви за себе си.

Ръководителят на Лигата прочете текста на съобщението много внимателно. Стормгрен се надяваше, че Уейнрайт ще оцени този знак на внимание — тази мисъл му бе подсказал Карелен. Само след дванадесет часа всички хора по Земята щяха да узнаят обещанието, което бе дадено на техните внуци.

— Петдесет години — замислено произнесе Уейнрайт. — Доста ще почакаме.

— За хората това може и да е дълъг срок, но не и за Карелен — възрази Стормгрен. Едва сега той започна да разбира тънките сметки на Свръхвладетелите. Сегашното решение им даваше покой, необходима по тяхно мнение отсрочка и, в същото време, лишаваше Лигата от здрава почва под нозете й. Разбира се, Лигата нямаше да се примири, но оттук нататък позицията й беше много по-слаба. Естествено Уейнрайт също разбираше това.

— За петдесет години всичко ще бъде изгубено — с горчивина каза той. — Никой от тези, които помнят нашата независимост, няма да е сред живите — човечеството ще изтърве връзката със своите предци.

„Думи, празни думи — помисли си Стормгрен. — Думи, за които по-рано хората са воювали и са умирали, и за които никога вече няма нито да умират, нито да се бият. И от това светът ще стане по-хубав!“

Докато гледаше след отиващия си Уейнрайт, той се запита колко ли още грижи ще създава Лигата за освобождение в близките десетилетия. И се зарадва от мисълта, че това вече ще бъде работа на неговия приемник.

Само времето бе в състояние да излекува някои недъзи. Злодеят можеше и да бъде унищожен, но какво да се прави с добрия човек, упорит в заблужденията си?

 

 

— Ето го вашето куфарче, съвсем като ново — каза Дювал.

— Благодаря — Стормгрен все пак придирчиво огледа куфарчето си. — Сега може би ще ми обясни някои неща, а също така и как ще постъпваме занапред.

Физикът явно бе зает повече с мислите си.

— Едно не мога да разбера — каза той. — Защо това ни се размина толкова лесно? Ако бях на мястото на Карел…

— Но не сте на негово място. Не се отвличайте, приятелю. Какво открихме все пак?

— Ох, тези пламенни, нетърпеливи северняци! — въздъхна Дювал. — Ние измайсторихме нещо като радар с малка мощност. Покрай радиовълните с много висока честота, той работи още и с крайните инфрачервени, а също и с всички вълни, които навярно не може да види нито едно живо същество, колкото и причудливо да са устроени очите му.

— А откъде знаете това със сигурност? — попита Стормгрен, учуден, че тази чисто техническа задача му е любопитна.

— Е, не можем да го твърдим с абсолютна сигурност — неохотно призна Дювал. — Но нали Карелен ви вижда при обичайно осветление? Следователно очите му са сходни с нашите и възприемат светлинните вълни в същите предели. Така или иначе апаратът заработи. Убедихме се, че направо зад този ваш телеекран има голяма стая. Дебелината на екрана е около три сантиметра, а помещението зад него има не по-малко от десет метра в дълбочина. Не ни се удаде да различим ехото от далечната стена, но това трудно можеше да се очаква при тази мощност, а на по-голяма не се решихме. И все пак ето какво получихме.

Той прехвърли, към Стормгрен лист фотохартия, по който минаваше една единствена вълнообразна линия. На едно място линията бе отскочила рязко нагоре и образуваше нещо като остър зъб — сякаш е било регистрирано слабо земетресение.

— Виждате ли този зъб?

— Да, а какво е това?

— Нищо друго, освен Карелен.

— Боже мой! Сигурен ли сте?

— Не е трудно за разгадаване. Той седи, или стои, или дявол знае как се разполага там, от другата страна на екрана на около два метра. Ако разделителната способност на апарата бе малко по-голяма, щяхме дори да изчислим неговия ръст.

Стормгрен смутено разглеждаше малкото отклонение върху листа. Досега нямаше никакви доказателства, че Карелен е материално същество. Това бе само косвено доказателство, но Стормгрен не се съмняваше ни най-малко.

— Трябваше да изчислим още нещо — до каква степен този екран пропуска обичайната светлина. Мисля, че си го представихме достатъчно точно. Дори и да сме сгрешили в някой десетичен знак, не е толкова важно. Вие сигурно знаете, че няма такова поляризирано стъкло, което съвсем не би пропускало лъчите в една посока. Цялата работа е в това как са разположени източниците на светлина. Карелен е в затъмнена стая, а вие сте осветен. Така стоят нещата. — Дювал се усмихна. — Ние обаче ще ги променим.

С вид на фокусник, който вади незнайно откъде цяло котило бели зайчета, той бръкна в шкафа на бюрото си и измъкна оттам нещо като електрическо фенерче стар модел. В края си то рязко се разширяваше — като някакъв странен револвер или като древна късоцевка, подобна на тромпет.

Дювал се усмихна.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда. Трябва само да допрете дулото до екрана и да натиснете копчето. За десет секунди ще се включи силен прожектор и вие ще успеете да разгледате другата стая. Целият сноп лъчи ще премине през екрана и доста добре ще освети вашия приятел.

— А това няма ли да навреди на Карелен?

— Не, ако движите светлината отдолу нагоре. Тогава очите му ще успеят да привикват с нея — мисля, че рефлексите му са сходни с нашите; не ни е нужно да го ослепяваме.

Стормгрен нерешително огледа оръжието и го претегли на ръка. В последните седмици го тормозеше съвестта му. Като се изключи обидната понякога прямота, Карелен винаги се бе държал съвсем приятелски с него и сега, когато наближаваше краят на техните срещи, никак не му се искаше да разруши по някакъв начин тези дружески отношения. Но той беше предупредил Попечителя, а и сам Карелен сигурно отдавна би се разкрил пред хората, ако бе свободен в избора си. Стормгрен беше твърдо решен — когато приключи и последната им беседа, той ще погледне Карелен в лицето.

Ако, разбира се, Карелен имаше лице.

 

 

Отначало Стормгрен се тревожеше, но бързо се успокои. Почти през цялото време говори Карелен, изплитайки речта си като дантела от мъдри и цветисти изрази, както се бе случвало неведнъж. Това някога изглеждаше на Стормгрен най-поразителното и най-неочакваното Кареленово дарование. Сега това красноречие не му приличаше на чудо, защото знаеше, че както почти всички способности на Попечителя и тази не е някакъв рядък талант, а само плод на един могъщ ум.

Когато Карелен забавяше хода на мислите си, както съответстваше на човешката реч, той имаше време за разни стилистични изисканости.

— Няма нужда нито вие, нито вашият приемник да се вълнувате толкова от Лигата за освобождение, дори когато тя се опомни от обзелото я сега униние. Вече месец тя е по-тиха от водата и по-ниска от тревата — и даже да добие отново кураж, в близките години няма да представлява опасност. Истина е, доколкото си струва да се ценят сведенията за действията на противника, че Лигата е много полезна организация. Ако някога за нея възникнат финансови затруднения, може би ще ми се наложи да й заема пари.

Често бе трудно да се разбере дали Карелен говори сериозно или се шегува. Стормгрен слушаше, запазил старателно невъзмутимия си вид.

— Много скоро Лигата ще изгуби още един повод за своите нападки. Досега имаше много протести, понякога съвсем детински, срещу особената роля, която вие играете в последните години. В началото на моето попечителство това положение представляваше за мене голяма ценност, но сега, когато вашият свят върви по пътя, който аз му открих, можем да се откажем от това посредничество. Занапред няма да поддържам толкова пряка връзка със Земята и задълженията на генералния секретар до голяма степен ще придобият първоначалната си форма.

В близките петдесет години ще има още доста кризисни моменти, но и това ще мине. Чертите на вашето бъдеще са достатъчно ясни и ще дойде денят, когато всички днешни трудности ще бъдат забравени — колкото и да е дълга паметта на човечеството.

Последните думи прозвучаха така странно, така многозначително, че Стормгрен целият изстина. Несъмнено, Карелен не допускаше грешки и неточности — всяка негова дума, дори най-непредпазливата, винаги беше претеглена и разчетена с микроскопична точност. Но да се задават въпроси, които сигурно щяха да останат без отговор, нямаше време — Попечителят отново смени темата.

— Вие често сте ме питали за по-далечните ни планове. Разбира се, създаването на Световна държава е само първата стъпка. Вие ще видите как тя възниква, но промените ще се извършат така неуловимо, че малко хора ще забележат това. После ще мине известно време на укрепване, а за това време човечеството ще бъде готово да ни приеме. И тогава ще настане денят, в който ще изпълним това, което ви обещахме. Много съжалявам, че вас няма да ви има.

Стормгрен гледаше без да мигне — погледът му се бе устремил далеч зад тъмната преграда на екрана. Той се вглеждаше в бъдещето и си представяше деня, който нямаше да види — дългоочаквания ден, когато огромните кораби на Свръхвладетелите щяха най-после да се спуснат на Земята и да разкрият тайната си пред очите на човечеството.

— В този ден — продължи Карелен, — хората ще изпитат това, което сега не може да се нарече и шок. Но те бързо ще се оправят от стреса — психиката им дотогава ще е по-укрепнала от тази на техните предци. Ние ще станем привична и неизменна част от тяхното съществуване и когато ни срещнат, няма да им се сторим толкова… странни…, както бихме ви се сторили на вас.

Досега Карелен не бе изричал подобни мисли на глас, но Стормгрен не се удиви. Беше уверен, че познава малка част от личността на Попечителя, но истинският Карелен му бе непознат, а може би беше и недостъпен за човешките разбирания. И не за пръв път той създаваше у Стормгрен чувството, че този истински Карелен е вглъбен в нещо друго, а управлението на Земята заема съвсем малко място в неговите мисли — с такава лекота абсолютен световен шампион по шахмат би играл шашки.

— А какво ще стане по-нататък? — тихо попита Стормгрен.

— Тогава за нас ще започне истинската работа.

— Често съм гадал в какво може да се състои тя. Да създадете в нашия свят ред, да направите хората по-културни, по-възпитани — това разбира се е само средство, а вие имате някаква цел. Може би някога и ние ще излезем в космоса и дори ще можем да помагаме в работата ви?

— В известен смисъл, да — каза Карелен. В гласа му така явно прозвуча необяснима печал, че на Стормгрен сякаш му се сви сърцето.

— А ако все пак опитът ви с човечеството се окаже несполучлив? Това ни се е случвало в отношенията с други народи. Сигурно и на вас не всичко ви се удава?

— Да — каза Карелен толкова тихо, че Стормгрен едва го чу. — И на нас не всичко ни се удава.

— Как постъпвате в такива случаи?

— Изчакваме…, и опитваме пак.

Помълчаха малко — някакви пет секунди. И когато Карелен проговори отново, думите му завариха Стормгрен неподготвен.

— Прощавайте, Рики!

Карелен го преметна…, може би вече беше късно! Стормгрен се вцепени, но само за миг. И на секундата, много ловко — не напразно бе тренирал — извади заветното фенерче и го притисна към екрана.

 

 

Боровете достигаха почти до самата вода, между тях и езерото стоеше само широката няколко метра ивица на брега, обрасъл с трева. Когато времето беше топло, Стормгрен, без да се интересува от своите деветдесет години, се разхождаше всяка вечер по този бряг, отиваше до пристанището, гледаше как във водата гасне отражението на залеза и се връщаше вкъщи, преди откъм гората да повее хладният нощен въздух. Този простичък обред му доставяше истинско удоволствие — струваше му се, че няма да се откаже от него, докато го държаха краката.

В далечината от запад нещо летеше бързо и ниско над самото езеро. В тези краища самолети се появяваха рядко, като се изключат редовните пътнически полети, при които самолетите прелитаха на голяма височина и през деня, и през нощта. Но те не се забелязваха — само от време на време можеше да се види в синевата на стратосферата бялата следа на па̀рите, останали след тях. А това беше малък вертолет и явно се насочваше право към него. Стормгрен огледа брега и разбра, че не може нито да избяга, нито да се скрие. Повдигна примирено раменете си и се отпусна на дървената пейка в края на пристана.

Репортерът бе необикновено почтителен и Стормгрен дори се удиви. Той почти забрави, че не само беше най-старият от всички държавни мъже, но и че вън от пределите на своята родина бе почти легендарна личност.

— Мистър Стормгрен — започна неканеният гост, — неудобно ми е да ви безпокоя, но може би ще се съгласите да коментирате току-що полученото съобщение за Свръхвладетелите?

Стормгрен леко повдигна веждите си. След толкова много години той все още споделяше неприязънта на Карелен към подобни въпроси.

— Едва ли мога да прибавя много към това, което е написано по-рано.

Репортерът впи в него изпитателния си до странност поглед.

— А на мен ми се струваше, че можете. Сега неочаквано изплува твърде интересна случка. Преди около трийсет години един работник от Бюрото за научни изследвания е изобретил за вас някакъв твърде забележителен прибор. Надявам се, че ще ни разкажете нещо за това.

Стормгрен замълча, унесен в спомените си за миналото. Не се изненадваше, че са разкрили тайната му. Напротив, беше удивително, че толкова много време тя остана неразкрита.

Той се изправи и тръгна по пристана към брега — репортерът вървеше след него, изостанал на няколко крачки.

— В този слух има частица истина — каза Стормгрен. — Когато бях за последен път на кораба на Карелен, взех със себе си този апарат с надеждата, че ще успея да видя Попечителя. Това не беше много умна постъпка, но… какво, тогава бях само на шейсет. — Той тихо се засмя, а после довърши: — Не си струваше заради тази глупава история да летите толкова надалеч. Фокусът, знаете ли, не се получи.

— Нищо ли не видяхте?

— Съвсем нищо. Боя се, че ще ви се наложи да чакате, но…, в края на краищата, остават само двадесет години!

Двадесет години. Да, Карелен беше прав. Тогава светът ще е готов да приеме това, за което никак не беше готов преди трийсет години — когато Стормгрен по същия начин излъга и Дювал.

Карелен му вярваше и Стормгрен предаде доверието му. Нямаше никакви съмнения, че Попечителят е знаел за неговия замисъл от самото начало, предвидил е и е разчел всичко до последната секунда.

Иначе огромното кресло нямаше да е празно, щом на него блесна кръглият лъч на прожектора! В страха си, че е закъснял, Стормгрен мигновено беше придвижил светлината нагоре. Когато забеляза металната врата, два пъти по-висока от човешки ръст, тя вече се затваряше — бързо, доста бързо, но не достатъчно.

Да, Карелен му се доверяваше, не желаеше още дълго да го терзае с неразрешимата загадка в залеза на неговия живот. Попечителят не се реши открито да наруши забраната на неведомите сили, които стояха над него (дали и те принадлежаха към неговия род?) — но беше направил всичко, което можеше. Така нямаше да му се налага да отстоява невинността си. И Стормгрен знаеше — с постъпката си Карелен доказваше, че наистина е привързан към своя приятел. Може би това бе само привързаността на човека към неговото предано и умно куче, но чувството беше искрено и през целия си живот Стормгрен, рядко бе изпитвал по-голямо удовлетворение.

„И на нас не всичко ни се удава.“

„Да, Карелен — мислеше си Стормгрен, — това беше истина. Нали и ти самият претърпя поражение в зората на човешката история? И колко жесток е бил този неуспех, щом неговото гръмовно ехо премина през вековете и страхът от него владя народите на Земята, докато те не излязоха от детството си. Имате ли сили да надделеете дори за половин век над властта на всички митове и предания в нашия свят?“

Стормгрен беше сигурен, че втори неуспех няма да има. Когато Свръхвладетелите отново се срещнеха с хората, щяха да завоюват доверието и приятелството им, които нямаше да могат да бъдат разрушени дори от потреса при срещата с техния познат облик. По-нататък те и човечеството щяха да продължат рамо до рамо и неведомата трагедия, която беше помрачила миналото, щеше завинаги да потъне в сумрака на доисторическите времена.

На Стормгрен му беше хубаво да се надява, че един ден, когато Карелен ще бъде свободен отново да стъпи на Земята, той ще отиде там, в северните гори, и тихо ще постои до гроба на първия от хората, който стана негов приятел.