Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (60)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТА

Елизабет скоро си възвърна жизнерадостното настроение и пожела мистър Дарси да й обясни как точно се е влюбил в нея.

— Как започна това? — запита го тя. — Не се и съмнявам, че като си започнал, после бързо си се влюбил; но как стана тъй, че да ме забележиш?

— Не зная нито часа, нито мястото, нито погледа, нито думите, с които е започнало. Толкова отдавна беше. Вече се бях влюбил, преди да осъзная, че съм започнал да се влюбвам.

— На хубостта ми устоя още в самото начало, що се отнася до обноските ми — държах се с тебе едва ли не неприязнено и заговорех ли ти, все исках да те уязвя. Бъди искрен; дали не си ме залюбил заради моето безочие?

— Залюбих те заради живия ти ум.

Не бой се, наречи го направо безочие. Точно това беше. Истината е, че си бил преситен от учтивости, от нископоклонничество, от официалности. Омръзнали са ти били жените, които говорят, които се гласят и мислят само как да ти се харесат. Предизвикала съм те, обърнала съм ти внимание само защото съм различна от тях. Ако не беше толкова добродушен, щеше да ме намразиш; но колкото и да се мъчеше да се прикриеш, в чувствата си ти остана докрай благороден и справедлив; а в сърцето си истински презираш ония, които тъй усърдно те ласкаят. Ето, виждаш ли, спестих ти труда сам да ми обясняваш; и да ти призная, като обмислям всичко, смятам, че съм казала истината. Защото ти не познаваше ни едно мое достойнство — но кой мисли за това, когато се влюбва?

— А грижите ти за Джейн, докато боледуваше в Недърфийлд, това малко достойнство ли е?

— Милата Джейн! Кой не би сторил същото за нея? Но ти го приеми за качество. Всички мои качества са под твоя закрила, затова не се стеснявай да ги преувеличаваш; в замяна аз пък ще имам грижата да те дразня и да се карам с тебе непрестанно; и ще започна веднага, като те запитам защо трябваше толкова да чакаш, преди да заговориш? Защо странеше от мен първия път, когато дойде, и после — като обядва у нас? Защо особено когато дойде сам, се държа така, сякаш не ме забелязваше?

— Защото ти беше сериозна и мълчалива и с нищо не ме поощри.

— Аз бях смутена.

— Също и аз.

— Можеше да поговориш малко повечко с мен, когато дойде на обяд.

— Това е по силите на човек, който не е толкова влюбен.

— Каква беда, че отговорът ти е толкова убедителен, и аз така се убедих, че го приемам! Но се питам докога щеше да мълчиш, ако бях те чакала. Питам се, кога щеше да проговориш, ако не те бях подтикнала аз! Решението ми да ти благодаря за добрината към Лидия даде чудесен плод. Даже, струва ми се, прекалено чудесен; защото: къде отива поуката, щом радостите ни идват от нарушеното обещание? Бях обещала да не се издавам, че зная. Това на нищо не прилича.

— Не, не се отчайвай. Поуката е точно такава, каквато трябва да е. Неоправданите усилия на лейди Катрин да ни раздели станаха причина да сложа край на колебанието. Не дължа сегашното си щастие на непреодолимото ти желание да ми изкажеш благодарността си. Нямах никакво намерение да чакам. Разказът на леля ми ме изпълни с надежда и реших, без да губя време, всичко да разбера.

— Лейди Катрин се оказа много полезна, а това ще я зарадва, защото тя обича да е полезна. И все пак кажи ми, защо дойде в Недърфийлд? Не ми се вярва да е само за да се появиш в Лонгборн и да се държиш смутено. Или си имал нещо по-сериозно пред вид?

— Скритата причина беше да видя тебе и да преценя — мога ли да те накарам да ме обикнеш. А явната или поне онази, която изтъкнах пред самия себе си, беше, да видя дали сестра ти все още милее за Бингли и ако е така, да му направя признанието, което вече му направих.

— А ще намериш ли някога смелост да съобщиш на лейди Катрин какво я очаква?

— Нуждая се по-скоро от време, отколкото от смелост, Елизабет. Но трябва да го направя и ако ми дадеш лист, ще го сторя веднага.

— А пък ако и аз нямах да пиша писмо, щях да седна до теб и да се възхищавам на равния ти почерк както правеше на времето друга млада дама. Но и аз имам леля, която не бива повече да пренебрегвам.

От нежелание да си признае колко са надценили близостта й с мистър Дарси, Елизабет изобщо не бе отговорила на дългото писмо на мисис Гарднър, но сега, когато имаше да й съобщи нещо, което знаеше, че ще я зарадва, изпита срам, че е лишила чичо си и леля си от тридневно щастие; и незабавно написа следното:

По-отдавна трябваше да ти благодаря, мила лельо, за дългото, мило, задоволително обяснение на подробностите; но право да си кажа, поразсърдих ти се и затова не писах. Ти предполагаше повече, отколкото имаше за вярване. Сега обаче можеш да си мислиш каквото пожелаеш; дай воля на мечтите, пусни въображението да лети, накъдето го поведе онова, което стана, защото няма много да сгрешиш, ако сметнеш, че вече съм почти омъжена. Пиши ми скоро и го възхвалявай повече, отколкото в последното писмо. Благодаря ти, благодаря ти безкрайно, че не отидохме до Езерната област. Каква глупачка съм била да искам, това! Идеята ти за файтона с две понита е великолепна. Всеки ден ще обикаляме парка. Аз съм най-щастливото същество на света. Може и други да са го казвали преди мен, но не със същото основание. По-щастлива съм дори от Джейн; тя само се усмихва, аз се смея с глас. Мистър Дарси ви изпраща остатъка от обичта, която може да задели от любовта си към мен. Очакваме ви в Пембърли за Коледа. Твоя, и пр. и пр.

Писмото на мистър Дарси до лейди Катрин беше по-различно; а още по-друго бе онова, което мистър Бенит изпрати на мистър Колинс в отговор на неговото.

Уважаеми господине,

Още веднъж ще Ви обезпокоя с молба да ме поздравите. Елизабет скоро ще бъде съпруга на мистър Дарси. Сторете всичко по силите си да утешите лейди Катрин. Но ако бях на Ваше място, бих взел страната на племенника. Той има повече да даде.

Искрено ваш, и пр. и пр…

Поздравленията, отправени от мис Бингли до брат й за предстоящия му брак бяха колкото превзети, толкова и неискрени. Писа дори и на Джейн да изрази радостта си и да потвърди предишните си чувства на симпатия. Джейн не се подлъга, но се трогна; и колкото да не й вярваше, отговори й много по-сърдечно, отколкото съзнаваше, че тя заслужава.

Радостта на мис Дарси от същата вест бе искрена като радостта, с която брат й я бе съобщил. Четирите страници на писмото й едва стигаха да изрази възторга си и сърдечното си желание да бъде обичана от своята снаха.

Преди да се получи отговор от мистър Колинс, както и поздравително писмо от жена му до Елизабет, в Лонгборн се чу, че Колинсови са пристигнали в Лукас Лодж. Причината скоро се изясни. Лейди Катрин толкова се разгневила от съобщението на племенника си, че Шарлот, искрено зарадвана от предстоящия брак, побързала да се махне оттам, докато бурята премине. В момент като този, завръщането на приятелката й зарадва Елизабет, макар понякога, докато бяха заедно, да си казваше, че това удоволствие се плаща твърде скъпо — мистър Дарси бе постоянна жертва на перченето и подлизурството на нейния съпруг. Но той го изтърпяваше с възхитително спокойствие. Намери сили да изслуша дори и сър Уилям Лукас, когато оня му заяви, че бил отнесъл най-сияйното украшение на графството, и изрази надежда всички вкупом да се срещат по-често в кралския дворец. Вдигна учудено вежди едва след като сър Уилям си отиде.

Простотията на мисис Филипс бе може би най-тежкото изпитание на търпението му; и макар мисис Филипс като сестра си да се стъписваше пред него дотолкова, че се сдържаше повече, отколкото пред добродушния Бингли, намереше ли сили да се обади, винаги казваше нещо непристойно. Страхопочитанието пред него не бе в състояние да я направи по-изискана в облеклото. Елизабет правеше всичко да го предпазва и от двете, стараеше се да е по-често насаме с него или с онези от близките им, с които разговаряха без притеснение; всичко това помрачи донякъде дните до сватбата, но те гледаха с надежда в бъдещето; тя с удоволствие очакваше деня, когато щяха да напуснат това не особено приятно и за двамата общество и да се намерят сред приятната и изискана среда на новото й семейство в Пембърли.