Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pride and Prejudice, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 459 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ira999 (2008)

Издание:

Джейн Остин. Гордост и предразсъдъци

Издателство „Отечество“, София, 1989

История

  1. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

С писмото на мис Бингли изчезнаха и съмненията. В първото изречение потвърждаваше, че са се установили в Лондон за цялата зима, в последното поднасяше извинението на брат си за това, че не е успял да се сбогува с приятелите от Хъртфордшър, когато си е тръгвал.

Надеждата угасна, угасна завинаги; когато Джейн събра сили да го дочете до края, освен уверенията а приятелство от страна на авторката му, не намери в писмото нищо друго, което да й донесе утеха. В по-голямата си част то съдържаше възхвали за мис Дарси. Отново се изброяваха многобройните й добродетели, Каролайн се хвалеше радостно, че вече били много близки, и се осмеляваше да предрече осъществяването на надеждите, които бе изразила в предишното си писмо. С голяма радост пишеше и за това, че брат й често посещавал дома на мистър Дарси, и възторжено споменаваше за намеренията на Дарси да си купува нови мебели.

Елизабет, на която Джейн незабавно разказа съдържанието на това послание, бе обзета от мълчалив гняв. Сърцето й се раздираше от съчувствие към сестра й и от възмущение срещу всички останали. Уверенията на Каролайн, че брат й бил особено привързан към мис Дарси, отмина с неверие. Че е влюбен в Джейн, тя както досега не се съмняваше; но колкото и дай беше симпатичен, не можеше да мисли без яд, дори без възмущение за неговия мекошав характер, за тази липса на решимост, която сега го превръщаше в безропотен роб на оня негов лукав приятел и го караше да жертвува собственото си щастие за чуждите прищевки. Ако единствената жертва бе неговото лично щастие, щеше да го остави да прави каквото си ще; ала тук се въвличаха и чувствата на сестра й, а той не можеше да не го съзнава. С две думи, щяха да размишляват дълго и безполезно. Мислите й се въртяха само около това, но все едно дали чувствата на мистър Бингли бяха угаснали, или им пречеше намесата на приятеля му; все едно дали той знаеше, че Джейн го обича, или не го осъзнаваше — все едно; каквато и да бе причината, макар това да променяше мнението й за него, положението на сестра й си оставаше същото, душевното й спокойствие — все така нарушено.

Минаха два дни, преди Джейн да се осмели и да разкрие чувствата си пред Елизабет; най-сетне, когато след дълга гневна тирада срещу Недърфийлд и неговия господар мисис Бенит ги остави сами, Джейн измъчено възкликна:

— О! Да можеше майка ни мъничко поне да се овладее! Тя няма представа каква болка ми причинява с тия приказки за него. Но не искам да роптая. Това скоро ще свърши. Ще го забравя и всичко пак ще бъде както преди.

Елизабет изгледа сестра си недоверчиво и загрижено, но замълча.

— Не ми ли вярваш? — възкликна Джейн и поруменя. — Не, нямаш причини. Може и да си го спомням като най-милия мъж, когото познавам, но това е всичко. Нищо не чакам и от нищо не се плаша, за нищо не го обвинявам. Слава богу! Поне от това не се измъчвам. Трябва ми само време. Скоро ще се съвзема.

След малко додаде с по-ясен глас:

— Онова, което ме утешава, е, че просто само съм си въобразила и не съм навредила другиму, освен на себе си.

— Скъпа Джейн! — ахна Елизабет. — Ти си прекалено добра. Мила си и незлоблива като ангел; не знам какво да ти кажа. Мисля си, че не съм те оценявала докрай и не съм те обичала, колкото заслужаващ.

Джейн притеснено отрече тези изключителни добродетели и отдаде думите й на сестринска обич.

— О, не — викна Елизабет. — Не е честно. Готова си да мислиш добро за всички, изрека ли лоша дума за някого, се огорчаваш. А кажа ли, че ти си съвършена, отричаш го. Не си мисли, че се увличам, че присвоявам правото ти от всички да се възхищаваш. Недей. Малцина са тези, които истински обичам, още по-малко са — които уважавам. Колкото опознавам света, толкова повече ме разочарова; всеки изминал ден ме уверява в несъвършенството на човешкия характер и в измамната фасада на достойнството и благоразумието. Ето, наскоро се сблъсках с два примера; единият ще премълча; другият е бракът на нашата Шарлот. Това ми е необяснимо! Необяснимо е!

— Лизи, мила, не се оставяй във властта на тия чувства. Само ще те огорчат. Не забравяй, че има хора с друго положение и с други характери. Мистър Колинс е почтен човек, Шарлот е разсъдлива, улегнала. Семейството им е голямо; в материално отношение за нея той е добра партия; опитай се да приемеш, за доброто на всички, че тя храни към братовчед ни чувство на уважение и почит.

— Заради теб ще повярвам каквото искаш, но от това никой няма да има полза; защото, допусна ли, че Шарлот може да го уважава, ще трябва да приема не само че е пресметлива, но и глупава. Джейн, мила, мистър Колинс е суетен, надут, тесногръд, тъпоумен човек, знаеш го и ти; и ти като мен разбираш, че жената, която го вземе, си прави други сметки. Не я защищавай, макар да е и Шарлот Лукас Недей заради един определен човек да изменяш на представите си за морал и почтеност и не се мъчи да убеждаваш и себе си, и мене, че егоизмът бил проява на благоразумие, а безразличието към последствията — гаранция за щастие.

— Безпощадна си и към двамата — отвърна Джейн, — надявам се да го разбереш, когато се увериш, че живеят щастливо. Но стига. Ти намекна за нещо друго. Спомена два примера. Разбрах те, но моля ти се, мила Лизи, не ме огорчавай — не обвинявай този човек, не ми казвай, че вече мислиш лошо за него. Не бива лековерно да приемаме, че умишлено ни нараняват. Защо да искаме един жизнерадостен млад мъж да е все сдържан и предпазлив? Най-често нашата суетност ни измамва. Жената си мисли, че да я харесват, означава непременно да я обичат.

— А пък мъжът не се опитва да я разубеждава.

— Прави ли го злоумишлено, тогава заслужава укор; но аз не смятам, че всички са толкова коварни, колкото мислиш.

— Не, не виждам коварство в постъпката на мистър Бингли — оправда се Елизабет, — но и без да е искал да причинява зло или да прави другите нещастни, човек може да стори грешка и да извика страдание. Достатъчно е да си лекомислен, да не се съобразяваш с чувствата на другите, да бъдеш нерешителен — това стига.

— И ти го обвиняваш в едно от тези неща, така ли?

— Да, във второто. Но сега спирам — иначе ще те ядосам, защото ще кажа какво мисля за хора, които цениш. Спри ме, докато не съм го изрекла.

— Значи, все още смятащ, че неговите сестри му влияят?

— Да, в съдружие с приятеля му.

— Не вярвам. Защо ще се опитват да му пречат? Те му желаят щастие и ако се е привързал към мен, никоя друга не би могла да го направи щастлив.

— О, не, грешиш. Те могат да му желаят и друго освен щастие; могат да искат да стане още по-богат и по-влиятелен; да се ожени за момиче, облагодетелствувано с пари, с връзки в обществото, от знатно потекло.

— Да, вероятно искат мис Дарси — отвърна Джейн, — но не от корист, както мислиш. Познават я отдавна, много преди да ме срещнат; чудно ли е тогава, че и повече я ценят? Но каквото и да желаят — не вярвам, че ще се противопоставят на брат си. Коя сестра ще го стори, ако няма нещо достатъчно тревожно, за да се намеси? Ако са знаели че ме обича, нямаше да ни разделят; ако наистина ме е обичал, нямаше да успеят. А ти, като твърдиш, че ме обичал, вменяваш на постъпките им злоумишленост, а мен караш да страдам. Не ми внушавай тази отчайваща мисъл. Ако съм сбъркала, не се срамувам — или поне това е без значене, то е нищо в сравнение с онова, което щях да изпитам, ако трябваше да се разочаровам от него или от сестрите му. Позволи ми да виждам нещата от добрата им страна, така, както би трябвало да се тълкуват.

Елизабет се подчини; от този ден нататък не споменаха мистър Бингли.

Мисис Бенит продължаваше да се чуди и да мърмори, че още не се връщал, и колкото Елизабет да й повтаряше, че няма да се върне, тя отказваше да повярва. Дъщеря й се опитваше да й внуши нещо, в което самата тя не вярваше: че вниманието му към Джейн е било плод на временно и мимолетно увлечение, изчезнало в мига, щом е престанал да я среща; майка й уж го приемаше за убедително, а на другия ден подхващаше отначало. Единствена утеха на мисис Бенит бе надеждата, че през лятото мистър Бингли ще дойде пак.

Мистър Бенит се отнасяше по-различно.

— И тъй, Лизи — каза той един ден, — както виждам, сестра ти страда от несподелена любов. Драго ми е. Момичетата мечтаят или да се омъжат, или да се влюбят нещастно. То е нещо, за което да си мислиш, което те отличава от другарките ти. Кога ще дойде и твоят ред? Не вярвам дълго да оставиш преднината на Джейн. Сега му е времето. Офицерите в Меритън са достатъчно многобройни, за да донесат разочарование на всички девойки от нашия край. Защо не си избереш Уикъм? Вижда ми се приятен мъж и вярвам, че ще те зареже по най-изискан начин.

— Много сте мил, сър, ала за мен ще е добър и някой по-безличен. Не всяка може да има щастието на Джейн.

— Права си — усмихна се мистър Бенит, — но каквото и да те сполети, любещата ти майка ще се погрижи да те изтормози.

Единствен мистър Уикъм успяваше да поразведри унинието, обхванало напоследък голяма част от семейството в Лонгборн. Виждаха го често и към другите му приятни качества сега се бе прибавило и одобрението на обществото. Онова, което бе споделил първо с Елизабет — обвиненията към мистър Дарси и неправдите, които бе понесъл от него, сега бе споделил и с други, и всички го разискваха; драго им беше, че са изпитвали към Дарси ненавист, преди и да подозират за отношението му към Уикъм.

Джейн бе единствената, която все още вярваше, че в случая има и смекчаващи обстоятелства, неизвестни на хъртфордшърци; нейната кротка и непоколебима безпристрастност я подтикваше да търси извинения, да подканва към опрощение на неволни грешки — но в очите на всички останали мистър Дарси бе заклеймен като най-лошия човек на света.