Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

След цяла седмица, преминала в любовни клетви и кроежи за семейно щастие, мистър Колинс бе откъснат от своята мила Шарлот — дойде събота. За него обаче болката от раздялата се облекчаваше от приготовленията за посрещането на невестата, защото, както имаше основания да вярва, скоро след завръщането му в Хъртфордшър щеше да се определи денят, който да го направи най-щастливия човек на света. Сбогува се с роднините в Лонгборн пак тъй тържествено; пак пожела на хубавите братовчедки здраве и щастие, а на баща им обеща ново благодарствено писмо.

На другия ден мисис Бенит преживя радостта да посрещне в своя дом брат си и съпругата му, които идваха както обикновено да прекарат Коледа в Лонгборн. Мистър Гарднър — здравомислещ, изискан мъж, превъзхождаше сестра си както по характер, тъй и по образованост. Дамите от Недърфийлд едва ли бяха повярвали, че човек, който се занимава с търговия и живее наблизо до собствените си складове, може да бъде толкова изискан и тъй духовно издигнат. Мисис Гарднър — доста по-млада от мисис Бенит и мисис Филипс — беше сърдечна, интелигентна, елегантна жена, любимка на племенничките си. Между двете по-големи сестри и нея съществуваше искрено приятелство. Те често й гостуваха в Лондон.

Първото, което мисис Гарднър стори, беше да раздаде подаръците и да им опише новата мода. След това й отнеха думата. Дойде ред да слуша. Мисис Бенит имаше да й разказва за тревогите си и много да й се оплаква. Две от дъщерите й били пред прага на брака, а накрая нищо не излязло.

— Аз Джейн не я виня — продължи миене Бенит, — защото, ако можеше, Джейн щеше да се омъжи за мистър Бингли. Но Лизи! Ох, сестро! Като си помисля, че вече щеше да е съпруга на мистър Колинс, ако не беше такъв инат! Предложи й в ей тази същата стая, а тя му отказа. И сега какво? Лейди Лукас ще има омъжена дъщеря преди мене, а Лонгборн пак ще падне в чужди ръце, както и преди. Тези Лукасови са лукави, сестро. Само гледат как да се възползуват. Може и да не е хубаво, че го казвам, но така е. Как се изнервям и как страдам, измъчват ме в собствения ми дом, а и съседите придърпват всичко към себе си! Как ми олекна, че идвате тъкмо сега, драго ми е да чуя новините и най-вече, че дългите ръкави са дошли на мода.

Мисис Гарднър знаеше по-главните новини от писмата на Джейн и Елизабет, опита се да я успокои и от съчувствие към племенничките си заприказва за друго.

После, когато остана с Елизабет, подхвана разговора отново.

— Както чувам, изборът на Джейн е бил много подходящ — каза тя. — Жалко. Но колко често става така! Младите, като вашия мистър Бингли, лесно се влюбват в някое момиче по за две-три седмици и бързо след туй го забравят — подобни случаи има всеки ден.

— Чудесна утеха! — възкликна Елизабет. — Но този пример не подхожда за нас. Нашето не е случайност. Не се случва чак толкова често намесата на близките му да накара един млад, независим мъж да забрави девойката, в която само дни преди това е бил лудо влюбен.

— Изразът „лудо влюбен“ е толкова изтъркан, толкова неясен и тъй неопределен, че нищо не говори. С него се назовават и чувства, породени от мимолетно запознанство, както и една истинска, дълбока привързаност. Опиши ми, моля те, колко „лудо“ беше влюбен мистър Бингли?

— Не съм виждала по-обещаващо увлечение. Той забравяше за всички околни и бе устремен изцяло към нея. При всяка нова среща това проличаваше все по-силно. На бала в собствения си дом обиди две-три дами, защото не ги покани на танци, а пък аз на няколко пъти го заговарях, без да ми отвърне. Това не е ли достатъчно? Нима пренебрежението към всички околни не е явният признак за пламенна любов?

— О, да! За любовта, която вероятно е изпитвал. Бедничката Джейн! Мъчно ми е за нея, защото, каквато е, трудно ще го забрави. По-добре да се беше случило на тебе, Лизи; ти по-лесно ще го превъзмогнеш. А дали Джейн ще иска да дойде с нас в Лондон? Промяната на обстановката ще я разсее — и ще се поуспокои, като напусне този дом.

Елизабет се зарадва и беше убедена, че сестра й ще склони да замине.

— Вярвам — продължи мисис Гарднър, — че няма да я възпрат други съображения. Живеем в съвсем друг квартал, нямаме никакви общи познати с този човек и — както знаеш — излизаме толкова рядко, че е направо невъзможно да се срещнат освен ако сам не реши да я посети.

— О, това е невъзможно; сега той е под опеката на приятеля си, а мистър Дарси за нищо на света не ще му позволи да потърси Джейн в квартал като вашия! Мила лельо, как можа да си помислиш? Мистър Дарси може и да е чувал за Грейсчърч Стрийт, но сигурно смята, че мине ли оттам веднъж, цял месец да се мие, не ще успее да свали полепналата мръсотия; а мистър Бингли не прави крачка без него.

— Толкова по-добре. Значи, изобщо няма да се срещнат. Но нали Джейн си пише със сестра му? Тя сигурно ще я посети.

— Тя ще престане да я познава.

Но макар да изглеждаше уверена по този въпрос, както и че на Бингли няма да му позволят да се види с Джейн, тази мисъл вълнуваше Елизабет и като поразмисли, реши, че нещата не са чак толкова безнадеждни. Възможно бе, и то за по-добро, любовта му да пламне отново; тогава влиянието на приятеля му щеше да избледнее пред въздействието на очарователната Джейн.

Джейн прие поканата на леля си с радост; а Бинглиеви я занимаваха в момента дотолкова, доколкото щеше да се отбива понякога сутрин при Каролайн — знаеше, че живее отделно, без опасност да се срещне с брат й.

Гарднърови прекараха в Лонгборн една седмица; дните отлетяха бързо ту с Филипсови, ту с Лукасови; ту с офицерите. Мисис Бенит тъй се бе постарала брат й и снаха й да не скучаят, че ни веднъж не успяха да седнат на масата без други гости. Когато приемаха у дома, никога не липсваха офицери, а мистър Уикъм всякога бе един от тях; в тия случаи мисис Гарднър, заподозряла от възторжените думи на Елизабет нещичко за Уикъм, наблюдаваше и двамата внимателно. Стана й ясно, че много влюбени не са, но се харесват и това я разтревожи; реши да поговори с Елизабет, преди да си замине, и да я предпази от неразумно увлечение.

От беседите с Уикъм мисис Гарднър извличаше удоволствие, което нямаше нищо общо с всепризнатите му достойнства. Преди десетина и повече години, докато се омъжи, тя бе живяла продължително време в онзи край на Дарбишър, откъдето беше и той. Намериха много общи познати; и макар Уикъм да не се бе връщал там пет години, от смъртта на мистър Дарси, все пак можеше да й поразкаже за старите приятели, за които не беше чувала много по-отдавна.

Мисис Гарднър бе посещавала Пембърли и беше слушала за стария мистър Дарси. А това бе неизчерпаема тема. Като сравняваше своите възпоминания за Пембърли с подробните описания на Уикъм и като възхваляваше благия нрав на покойния му владетел тя радваше и него, и себе си. Уведомена за начина по който младият Дарси се бе отнесъл към него, тя се помъчи да си припомни какво бе чувала за този джентълмен като момче и тъй като чутото на времето схождаше с разказите на Уикъм, увери се, че мистър Фицуилям Дарси наистина е имал слава на горделив, злонравен младеж.