Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Януари и февруари отминаха без значителни събития освен случките в семейството от Лонгборн и по някоя разходка до Меритън ту в кално, ту в студено време. През март Елизабет щеше да отпътува за Хънсфорд. Отначало това не я привличаше; но когато се увери, че Шарлот я очаква, постепенно започна да си го представя с повече радост. Раздялата бе засилила желанието й да види приятелката си, а мистър Колинс не й се струваше чак толкова отвратителен. Пътешествието щеше да я разведри, а като се знае, че с тези недружелюбни сестри и тази майка у дома не беше особено приятно, всяка промяна беше добре дошла. По пътя щеше да се отбие и при Джейн; с две думи, с нетърпение чакаше определения ден и щеше да съжалява, ако не можеха да тръгнат навреме. Но всичко вървеше по реда си и стана тъй, както го беше замислила Шарлот. Елизабет тръгваше със сър Уилям и втората му дъщеря. Разбраха се да пренощуват една вечер в Лондон и планът стана от хубав по-хубав.

Мъчно й беше само, че изоставя баща си — щеше да му липсва; и наистина той тъй не искаше да се разделя с нея, че й заръча да му пише и дори обеща да отговори.

Сбогуваха се с мистър Уикъм дружелюбно; той се държа по-мило и от нея. Очевидно новото увлечение не го бе накарало да забрави, че Елизабет първа го бе привлякла и възхитила; първа го бе изслушала и съжалила, първо нея си беше харесал; мило изрече прощалните думи и й пожела приятно прекарване, предупреди я да се пази от лейди Катрин де Бърг и я увери, че мненията им за нея — изобщо мненията го за всички всякога ще съвпадат; от начина, по който изрече всичко това, личеше загриженост и внимание което я накара да си каже, че сега още по-дълбоко го уважава; и си тръгна убедена, че женен или не — той всякога ще й остане идеалът за мил и очарователен мъж.

Спътниците, с които потегли на другия ден, не бяха приятни. Сър Уилям Лукас и дъщеря му Марая, момиче добродушно, но празноглаво като него, не казаха ни една дума, която заслужаваше да се чуе, и тя ги слушаше със същата досада, с каквато възприемаше дрънченето на каретата. Елизабет бе търпелив към глупците, но глупостите на сър Уилям отдавна й бяха омръзнали. Той не бе в състояние да я смае с ни една нова подробност от чудесата на удостояването му с рицарско звание; а любезностите му бяха още по-изтъркани.

Разстоянието бе само двадесет и четири мили и те потеглиха толкова рано, че към обед вече бяха на Грейсчърч Стрийт. Когато спряха пред вратата, Джейн надничаше от прозореца на салона; щом влязоха в коридора, тя вече тичаше да ги посрещне и Елизабет, като я огледа внимателно, с радост се увери, че е здрава и хубава както винаги. На стълбите се бяха скупчили децата — нетърпението да поздравят братовчедка си ги бе подмамило навън от салона, а стеснителността — не я бяха виждали цяла година — ги възпираше да слязат чак долу. Приеха ги радостно и сърдечно. Денят премина безкрайно приятно, утринта в суетня и пазаруване, а вечерта — на театър.

В театъра Елизабет успя да седне до леля си. Заговориха първо за сестра й: и в отговор на подробните й въпроси тя по-скоро с притеснение, отколкото с изненада научи, че въпреки всичките й усилия да се владее, Джейн често изпадала в униние. Но се надявали, че това няма да продължи. Мисис Гарднър описа най-подробно посещението на мис Бингли на Грейсчърч Стрийт и предаде няколко разговора с Джейн, от които ставаше ясно, че Джейн наистина е свършила с това приятелство.

След това мисис Гарднър закачи Елизабет за измяната на Уикъм и я похвали, че я е понесла тъй достойно.

— И все пак, Елизабет — запита тя, — каква е тази мис Кинг? Ще съжалявам, ако нашият приятел се окаже користолюбив.

— О, лельо, нима за брака има значение дали е станал по сметка или по любов? Къде е границата между благоразумието и користта? По Коледа се боеше да не се оженел за мен, защото било неблагоразумно; а пък сега, само защото се домогна до момиче с някакви десет хиляди лири, виниш го в сребролюбие.

— Ако ми кажеш каква е тази мис Кинг, ще знам какво да мисля.

— Смятам, че е добра девойка. Лошо не съм чула за нея.

— Но той не я и поглеждаше, докато смъртта на дядо й не донесе наследство, нали така?

— Не, а и защо? След като не го оставиха да спечели моята любов, понеже съм бедна, защо очакваш да ухажва друга, която хем не му харесваше, хем също нямаше пари?

— Безогледно е да се устреми към нея веднага след като е забогатяла.

— Който е в безизходица, не може да пилее време за превземки, присъщи на заможните. А след като тя не се дразни, защо да му се сърдим?

— Това, че тя го приема, не го оневинява. То само показва, че нещо й липсва — или здрав разум, или пък чувство.

— О — възкликна Елизабет, — добре тогава, мисли каквото искаш. Така да бъде — той е користен, а пък тя — глупава.

— А, Лизи, но аз не искам! Неприятно ми е да си съставям лошо мнение за човек от Дарбишър.

— Е, ако е само затова, и аз имам лошо мнение за някои, които пък живеят в Дарбишър; а и приятелите им от Хъртфордшър, и те не струват повече от тях. До гуша са ми дошли. Слава на бога! Утре заминавам за графство, в което ще намеря човек без ни едно достойнство, човек невъзпитан и глупав. Май най-добре е да познаваш само глупави мъже!

— Внимавай, Лизи; от приказките ти долавям, че си дълбоко разочарована.

Преди да свърши представлението, Елизабет преживя неочаквана радост — поканиха я да придружи леля си и чичо си на едно пътешествие, което се готвеха да предприемат през лятото.

— Все още не сме решили докъде да отидем — обясни мисис Гарднър, — но както изглежда, ще е до Езерата^[1].

Предложението беше безкрайно приятно за Елизабет и тя прие поканата с радост и благодарност.

— Мила, миличка лельо — възкликна тя възторжено, — какво удоволствие! Какво блаженство! Ти ми даряваш нов живот и нови сили. Край на отчаянието и на досадата. Колко струва един мъж пред върховете и планините? Какви божествени часове ни очакват! А като се върнем, няма да сме като другите пътници, да не можем две думи да разкажем за видяното. Ще знаем къде сме били — ще си спомняме какво сме видели. Езера, планини и реки — те няма да се смесват в съзнанието ни; а пък поискаме ли да опишем някоя гледка, няма да се препираме къде точно сме й се насладили. И първите ни възторзи от преживяното ще бъдат по-осмислени, отколкото на всички други.