Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (9)

1.

Навярно чукаха отдавна, защото шумът сякаш отекваше по лабиринтите на сънищата, докато той се събуждаше бавно и мъчително. Навън беше тъмно, а когато посегна да вземе часовника, вместо това го събори на пода. Чувстваше се объркан и изплашен.

— Кой е? — подвикна той.

— Ева, мистър Миърс. Търсят ви по телефона. Стана, нахлузи панталона и гол до кръста отиде да отвори. Ева беше по бял пеньоар, а лицето й изглеждаше недоумяващо и беззащитно като лице на полузаспал човек. Спогледаха се безпомощно и Бен помисли: Кой е болен? Кой е умрял?

— Отдалече ли се обаждат?

— Не, Матю Бърк е.

Вестта не му донесе особено облекчение.

— Колко е часът?

— Малко след четири. Мистър Бърк изглежда много разстроен.

Бен слезе долу и вдигна слушалката.

— Аз съм, Бен. Казвай, Мат.

В слушалката Мат дишаше тежко, на пристъпи.

— Можеш ли да дойдеш, Бен? Незабавно.

— Да, добре. Какво има? Болен ли си?

— Не е за по телефона. Просто ела.

— Десет минути.

— Бен?

— Да.

— Имаш ли разпятие? Или иконка на свети Кристофър? Нещо от тоя сорт.

— Не, по дяволите. Аз съм… бях баптист.

— Е, нищо. Идвай по-скоро.

Бен остави слушалката и изтича нагоре по стълбата. Ева стоеше с ръка на перилата и лицето й изразяваше едновременно тревога и нерешителност — от една страна, искаше да узнае какво става, от друга, предпочиташе да не се меси в работите на наемателя.

— Болен ли е, мистър Миърс?

— Казва, че не е. Само помоли… слушайте, не сте ли католичка?

— Съпругът ми беше католик.

— Имате ли разпятие, или молитвена броеница, или иконка на свети Кристофър?

— Ами… разпятието на съпруга ми е в спалнята… Бих могла…

— Да, нали?

Тя се упъти по коридора, шумолейки с пухкавите си чехли по излинелия килим. Бен влезе в стаята си, облече вчерашната риза и надяна кецовете на бос крак. Когато излезе, Ева стоеше до вратата с разпятие в ръка. Лъчите на лампата хвърляха мътни сребърни отблясъци по него.

— Благодаря — каза Бен и протегна ръка.

— Мистър Бърк ли го поиска?

— Да, той.

Вече поразбудена, тя се навъси.

— Той не е католик. И не съм го виждала в църквата.

— Не каза защо му е.

— О! — Тя кимна, сякаш бе разбрала и му подаде разпятието. — Моля, пазете го. За мен е много скъпо.

— Разбирам. Ще го пазя.

— Дано мистър Бърк да е здрав. Той е добър човек.

Бен се спусна по стъпалата и излезе на верандата.

Разпятието му пречеше да извади ключовете за колата и вместо да го поеме в лявата ръка, той го надяна на врата си. Среброто успокоително се плъзна по ризата му, но докато сядаше в колата, той съвсем не се чувстваше спокоен.

2

В къщата на Мат светеха всички прозорци на долния етаж, а когато Бен отби от пътя и фаровете му плъзнаха по фасадата, учителят отвори вратата и го изчака да приближи.

Изкачи се по стъпалата на верандата готов за всичко, но въпреки това лицето на Мат го порази. Беше мъртвешки пребледняло, устните трепереха. Широко разтворените очи не мигаха.

— Да влезем в кухнята — каза Мат.

Бен влезе и кръстът на гърдите му проблесна в светлината на хола.

— Значи успя да донесеш.

— Взех го от Ева Милър. Какво има?

— В кухнята — повтори Мат.

Докато минаваха край стълбата за горния етаж, той надигна очи и като че искаше да отскочи настрани.

Върху кухненската маса, където бяха яли спагети, сега имаше един обикновен и два странни предмета: чаша кафе, старинна Библия с метална закопчалка и револвер 38 калибър.

— Хайде, Мат, казвай какво става. Изглеждаш ужасно.

— Може да съм сънувал всичко, но слава Богу, че дойде.

Говорейки, Мат неволно бе поел револвера и го прехвърляше от ръка в ръка.

— Разправяй. И престани да си играеш с това чудо. Заредено ли е?

Мат остави револвера и прокара пръсти през косата си.

— Да, зареден е. Макар че не вярвам да помогне… освен, ако го насоча към себе си.

И той се разсмя — болнав, нестроен смях, напомнящ хрущене на късчета стъкло.

— Престани.

Строгият крясък като че стопи странния, невиждащ поглед в очите на Мат. Той поклати глава — не като да отрече нещо, а по-скоро както някои животни се отърсват след излизане от студена вода.

— Горе има мъртвец.

— Кой е?

— Майк Райърсън. Работи за общината като пазач на терени.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— От дън душа, макар че не го погледнах. Не смеех. Защото може и да не е съвсем мъртъв.

— Мат, говориш глупости.

— Мислиш ли, че не знам? Говоря глупости и мисля като луд. Но нямаше на кого да се обадя, освен на тебе. В целия Сейлъм’с Лот ти си единственият човек, който би могъл да… да… — Той тръсна глава и подхвана наново. — Снощи разговаряхме за Дани Глик.

— Да.

— И че може да е умрял от злокачествена анемия… „просто угаснал“, както биха казали преди век.

— Да.

— Майк го е погребал. И пак Майк е открил кучето на Уин Пуринтън, нанизано върху портата на гробището Хармони Хил. Снощи срещнах Майк Райърсън при Дел и…

3.

— … и не можех да вляза — довърши той. — Не можех. Почти четири часа седях на леглото. После се промъкнах долу като крадец и ти телефонирах. Какво мислиш?

Бен бе оставил разпятието на масата и замислено опипваше с пръст тънката лъскава верижка. Наближаваше пет часа и зората руменееше в небето на изток. Луминесцентната лампа над главите им избледняваше.

— Мисля, че ще е най-добре да се качим в гостната и да видим. Засега не мисля нищо друго.

— С развиделяването цялата история изглежда като кошмар на безумец. — Мат опита да се разсмее, но гласът му трепереше. — Дано да е тъй. Дано Майк да спи като пеленаче.

— Е, хайде да видим.

Мат измъчено стисна устни.

— Добре.

Той наведе очи към масата, после умолително изгледа Бен.

— Дадено — каза Бен и надяна разпятието на шията му.

— С това нещо наистина ми олеква. — Мат се изсмя смутено. — Как мислиш, дали ще ми разрешат да го нося и в лудницата?

— Искаш ли револвера? — запита Бен.

— Не, май ще е по-добре да го оставя. Току-що съм закачил дулото на колана си и топките ми отиват на кино.

Изкачиха се — първо Бен, след него Мат. Горе имаше тесен коридор. В единия край зееше вратата към спалнята на Мат и нощната лампа хвърляше бледи лъчи върху оранжевата пътека.

— От другата страна — каза. Мат.

Бен тръгна по коридора и спря пред вратата на гостната. Не вярваше в чудовищните подозрения на Мат, ала въпреки всичко усещаше как като черна вълна го залива най-непоносимият страх през целия му живот.

Отваряш вратата и той виси под таванската греда с подпухнало, почерняло лице, после очите се открехват, те са изхвръкнали от орбитите, ала те ВИЖДАТ и се радват, че си дошъл…

Споменът се надигна, овладявайки почти напълно всичките му сетива, и в краткия миг на цялостно преживяване той бе парализиран. Усещаше дори мириса на мазилка и дивия мускусен дъх на дребни животинки. Струваше му се, че простичкото лакирано дърво на вратата за гостната го дели от всички тайни на преизподнята.

Сетне той завъртя дръжката и тласна вратата навътре. Мат надничаше през рамото му, стискайки с все сила разпятието на Ева.

Прозорецът в гостната гледаше на изток и зад далечния хоризонт се подаваше връхчето на слънчевия диск. Първите бистри лъчи проникваха в стаята, позлатяваха няколко прашинки и опираха в ленения чаршаф, придърпан до шията на Майк Райърсън.

Бен се озърна към Мат и кимна.

— Добре е — прошепна той. — Спи.

— Прозорецът е отворен — глухо каза Мат. — Беше здраво затворен. Проверих.

Очите на Бен се приковаха към горния ръб на безукорно изгладения чаршаф върху Майк. Сред белотата тъмнееше капчица засъхнала, вече кафява кръв.

— Струва ми се, че не диша — каза Мат.

Бен направи две крачки напред и спря.

— Майк? Майк Райърсън. Събуди се, Майк!

Тишина. Изящните клепки на Майк си оставаха отпуснати. Върху лицето му се разстилаха кичури коса и Бен помисли, че в нежното сияние на зората той изглежда не просто красив; беше прекрасен, със съвършения профил на гръцка статуя. Лека руменина обагряше бузите, а по тялото му нямаше и следа от мъртвешката бледност, за която бе споменал Мат — само нормална, здрава кожа.

— Диша, разбира се — каза той, леко раздразнен. — Просто спи дълбоко. Майк…

Пресегна се и поразтърси Райърсън. Досега лявата ръка на Майк бе лежала отпусната върху гърдите; изведнъж тя се свлече край леглото и кокалчетата на пръстите изтракаха върху пода, сякаш някой чукаше на вратата.

Мат прекрачи напред и повдигна провисналата ръка. Притисна показалец над китката.

— Няма пулс.

Накани се да я пусне, сети се за зловещото почукване на пръстите и грижливо я положи върху гърдите на Райърсън. Ръката се плъзна настрани, той се намръщи и я намести по-добре.

Бен още не можеше да повярва. Сънуваше, трябваше да сънува. Руменото лице, очевидната еластичност на мускулите, открехнатите като за дъх устни… чувството за нереалност го обля като вълна. Докосна рамото на Райърсън и усети, че кожата е хладна.

Близна пръста си и го поднесе пред полуотворените устни. Нищо, ни най-лек признак за дъх.

Двамата с Мат се спогледаха.

— Ами белезите на шията? — запита учителят.

Бен хвана с две ръце челюстта на Майк и леко я завъртя, докато бузата се притисна към възглавницата. Движението размърда лявата ръка и пръстите пак изтракаха на пода.

Върху шията на Майк Райърсън нямаше белези.

4.

Отново седяха край кухненската маса. Часът беше 5:35. Долу под хълма кравите на Грифън излизаха на паша и мученето им долиташе иззад гъстите храсталаци, закриващи бреговете на потока Тагарт Стрийм.

— Според преданията белезите изчезват — изрече внезапно Мат. — След смъртта на жертвата белезите изчезват.

— Знам — каза Бен. Помнеше го както от „Дракула“ на Брем Стоукър, така и от филмите на Хамър с Кристофър Лий в главната роля.

— Трябва да пронижем сърцето му с кол от ясен.

— По-добре измисли нещо друго — рече Бен и отпи от кафето си. — Малко трудничко ще го обясним при аутопсията. В най-добрия случай ще те вкарат в затвора за оскверняване на труп. Или пък в лудницата.

— Мислиш ли, че съм луд? — тихо запита Мат.

— Не — каза Бен без следа от колебание.

— Вярваш ли ми за белезите?

— Не знам. Май ще трябва да повярвам. Защо ти е да ме лъжеш? Не виждам какво би спечелил. Навярно би лъгал, ако го беше убил.

— А може и да съм го сторил — каза Мат като го гледаше изпитателно.

— Има три довода за противното. Първо, какъв мотив имаш? Извинявай, Мат, но просто си твърде стар за класическите мотиви като например ревност или пари. Не пасват някак. Второ, как си го извършил? Ако е било с отрова, трябва да е издъхнал твърде леко. Той несъмнено изглежда спокоен. А това елиминира повечето известни отрови.

— Какъв е третият довод?

— Никой нормален убиец не би скалъпил подобна история за прикритие на престъплението. Това си е чисто безумие.

— Все опираме до моя разсъдък — въздъхна Мат. — Знаех си.

— Аз не те смятам за луд — каза Бен, леко натъртвайки първата дума. — Изглеждаш съвсем нормален.

— Обаче ти не си доктор, нали? — запита Мат. — А лудите понякога великолепно се преструват на нормални.

Бен кимна.

— И докъде стигнахме?

— Там, откъдето тръгнахме.

— Не. Не можем да си го позволим, защото горе лежи мъртвец и скоро ще трябва да обясним присъствието му. Полицаят ще пита какво се е случило, същото ще искат да узнаят лекарите и областният шериф. Мат, не е ли възможно Майк Райърсън просто да прихване някакво вирусно заболяване и да издъхне в твоя дом?

За пръв път откакто бяха слезли долу, Мат прояви признаци на оживление.

— Бен, нали ти казах какво ми разправи! Видях белезите на шията му! И го чух да кани някого в дома ми! После чух… о, Господи, чух онзи смях!

Очите му отново се рееха в пустотата.

— Добре — каза Бен.

Стана и пристъпи към прозореца, опитвайки да внесе ред в мислите си. Беше съвсем объркан. Както бе казал на Сюзън, понякога всичко започва да се изплъзва от контрол.

Гледаше към Марстъновия дом.

— Мат, знаеш ли какво ще те сполети, ако само пошушнеш някому онова, което каза на мен?

Мат не отговори.

— Когато вървиш по улицата, хората зад гърба ти ще се почукват по челата. Щом те видят да се задаваш, хлапетата ще си слагат карнавални маски и ще изскачат с крясъци иззад оградите. Някой ще измисли песничка: Леви-десни, леви-десни, кръв да смучем като бесни. Учениците ще я харесат и ще я чуваш, докато минаваш по коридора. Колегите ще те гледат странно. Разни типове ще ти звънят по телефона от името на Дани Глик и Майк Райърсън. Животът ти ще се превърне в ад. Най-много до шест месеца ще те пропъдят от градчето.

— Няма да го сторят. Познават ме.

Бен обърна гръб на прозореца.

— Кого познават! Смешен стар чудак, който живее самотно на Тагарт Стрийм Роуд. Фактът, че не си женен, за тях е достатъчно доказателство — явно ти хлопа някоя дъска. А с какво мога да те подкрепя аз? Не съм видял нищо друго освен трупа. Дори и да бях видял нещо, хората щяха да рекат, че съм чужденец и толкоз. Нищо чудно да решат, че сме педали и си правим кефа с разни фантазии.

Мат го гледаше с бавно растящ ужас.

— С две думи, Мат, кажеш ли нещо, тук няма живот за тебе.

— Значи нищо не можем да направим.

— Можем. Ти поддържаш определена теория по въпроса кой — или какво е причина за смъртта на Майк Райърсън. Смятам, че теорията сравнително лесно би се поддала на доказване или опровержение. И тук изпадам в жестоко противоречие. Не мога да повярвам, че си луд, обаче не мога и да повярвам, че Дани Глик е станал от гроба и цяла седмица е смукал кръвта на Майк Райърсън, докато го убие. Но смятам да подложа тази идея на изпитание. И ти ще ми помогнеш.

— Как?

— Позвъни на лекаря си. Коди, нали така му беше името? После се обади на Паркинс Джилеспи. Нататък машината ще се завърти. Разкажи му цялата история, но не споменавай, че снощи си чул нещо. Наминал си при Дел и там си заварил Майк. Той ти е казал, че от неделя не му е добре. Поканил си го да ти гостува. Тази сутрин към три и половина си решил да видиш как е, не си успял да го събудиш и си ми позвънил.

— Това ли е всичко?

— Това е. Когато разговаряш с Коди, даже не споменавай, че е мъртъв.

— Да не споменавам…

— Господи, откъде да знаем дали е мъртъв? — избухна Бен. — Ти провери за пулс и не усети нищо; аз пък опитах да разбера дали диша. Ако чуя, че някой се кани да ме вкара в гроба заради подобни доказателства, ще си приготвя суха храна, по дяволите. Особено ако изглеждам жив като него.

— Това най-много те смущава, нали?

— Да, смущава ме — призна Бен. — Прилича на восъчна статуя, дявол да го вземе.

— Добре — каза Мат. — Говориш разумно…, доколкото може да има нещо разумно в подобна история. Аз сигурно съм бръщолевил като смахнат.

Бен се опита да възрази, но Мат махна с ръка.

— Да предположим… чисто академично…, че подозренията ми са основателни. Би ли допуснал поне за миг подобна вероятност в съзнанието си? Вероятността Майк… да се завърне.

— Както казах, тази теория лесно се поддава на доказване или опровержение. И не това ме смущава.

— А кое?

— Момент. Всичко по реда си. Доказването или опровержението се свежда до проста логическа задача — стига само да изключим всички възможности. Първа възможност: Майк е умрял от болест — вирус или нещо подобно. Как да я потвърдим или оспорим?

Мат сви рамене.

— Чрез медицински преглед, предполагам.

— Точно така. Същият метод ще разкрие дали има или няма насилствена смърт. Ако някой го е убил с отрова, куршум или курабийка с пълнеж от карфици…

— Знаеш, че има и случаи на недоказани убийства.

— Знам. Но все пак бих разчитал на аутопсията.

— А ако присъдата на лекаря гласи: „причината неизвестна“?

— Тогава — бавно изрече Бен — ще трябва да посетим гроба му и да видим дали ще възкръсне. Ако възкръсне — нещо, в което не мога да повярвам — всичко е ясно. Ако ли не, стигаме до онова, което ме смущава.

— Фактът, че съм луд — глухо каза Мат. — Бен, кълна се в гроба на майка си, че имаше белези, че чух как се вдига прозорецът, че…

— Вярвам ти — спокойно каза Бен.

Мат млъкна насред изречението. Приличаше на човек, който се е приготвил за катастрофа, а всичко се е разминало.

— Наистина ли? — колебливо запита той.

— Да речем, че не вярвам да си луд или да страдаш от халюцинации. Някога имах преживяване… преживяване, свързано с оная проклета къща на хълма… и затова дълбоко съчувствам на всички, чиито разкази изглеждат безумни в светлината на логическото познание. Някой ден ще ти разкажа.

— Защо не сега?

— Няма време. Трябва да звъниш по телефона. А имам и още един въпрос. Помисли, преди да отговориш. Имаш ли врагове?

— Не чак до такава степен.

— Някой бивш ученик? Някой да те мрази?

Мат, който отлично знаеше докъде се простира влиянието му върху съдбата на учениците, сдържано се разсмя.

— Ясно — каза Бен. — Приемам, че нямаш. — Той поклати глава. — Никак не ми харесва цялата работа. Най-напред се появява кучето върху гробищната порта. После изчезва Ралфи Глик, брат му умира, следва го Майк Райърсън. Може би всичко е свързано. Само че… не мога да повярвам.

— Ще взема да се обадя на Коди — каза Мат и се изправи. — Паркинс сигурно си е у дома.

— Обади се и в училището. Кажи, че си болен.

— Прав си. — Мат тъжно се засмя. — От три години насам не съм взимал болнични. Цяло събитие.

Той мина в хола и се зае да телефонира, като всеки път се налагаше да изчаква, докато отсреща сигналът разбуди заспалите хора. Съпругата на Коди очевидно го препрати към Къмбърландската болница, защото той набра нов номер, помоли да повикат доктора и след кратка пауза подхвана разказа си.

Когато остави слушалката, Мат подвикна към кухнята:

— Джими ще пристигне след час.

— Добре — каза Бен. — Аз се качвам горе.

— Не пипай нищо.

— Няма.

Вървейки към втория етаж, Бен чу как Мат се свърза с Паркинс Джилеспи и започна да отговаря на въпросите му. Продължи по коридора и думите зад гърба му се сляха в неясно мърморене.

Загледан във вратата на гостната, той усети как отново го облива онова полузапомнено, полувъображаемо чувство на ужас. Мислено се видя как пристъпва напред и натиска дръжката. Стаята изглежда по-голяма, сякаш гледана от височината на детски очи. Тялото е на същото място, лявата му ръка провисва до пода, лявата буза се притиска към възглавницата, по която все още личат гънки от дългото лежане в гардероба. Изведнъж очите се отварят, изпълнени с безжизнен, животински триумф. Вратата се захлопва. Лявата ръка излита нагоре с изкривени пръсти, устните се разтеглят в хищна усмивка, разкриваща изумително дълги и остри кучешки зъби…

Той пристъпи напред и тласна вратата с връхчетата на пръстите. Долната панта леко изскърца.

Тялото беше на същото място, лявата ръка провисваше, лявата буза се притискаше към възглавницата…

— Паркинс пристига — обади се Мат от коридора зад него и Бен едва не изпищя.

5.

Бен с изненада откри колко точни са били думите му: Нататък машината ще се завърти. Всичко вървеше като по часовник — като в някоя от онези хитроумни германски машинки с безброй пружини и зъбни колелца, задвижващи изкусния танц на фаянсови фигурки.

Паркинс Джилеспи пристигна пръв, личеше, че даже не си е измил очите. Зелената му вратовръзка висеше накриво. Каза им, че се е обадил на областния съдебен лекар.

— Не ще да идва лично, кучият му син — заяви Паркинс и пъхна цигара „Пал Мал“ в ъгълчето на изпръхналите си устни. — Щял да прати заместника си и някакъв фотограф. Пипахте ли трупа?

— Ръката му провисна на пода — каза Бен. — Опитах се да я наместя, но пак падна.

Паркинс мълчаливо го огледа от глава до пети. Бен си спомни зловещото тракане на кокалчетата върху дъските на пода в гостната и усети как в стомаха му се надига нервен кикот. Преглътна, за да се удържи.

Мат ги поведе нагоре. Паркинс огледа трупа от всички страни и накрая запита:

— Слушайте, сигурни ли сте, че е пукясал? Опитахте ли да го събудите?

Следващият посетител бе доктор Джеймс Коди, току-що приключил с поредното раждане в болницата. След кратките любезности („Мно’ ми е приятно“ — каза Паркинс Джилеспи и запали нова цигара), Мат пак ги поведе нагоре. Жалко, че не сме музиканти, помисли Бен, можехме да оформим погребален оркестър. Смехът пак се помъчи да избие в гърлото му.

Коди отметна чаршафа и навъсено огледа трупа. С изненадващо спокоен глас, Мат каза:

— Напомня ми онова, което спомена за момчето на Глик, Джими.

— Разговорът беше частен, мистър Бърк — меко го упрекна Джими Коди. — Ако родителите на Дани Глик разберат какво съм казал, могат да ме дадат под съд.

— Ще спечелят ли делото?

— Не, едва ли — въздъхна Джими.

— Каква е тая история с момчето на Глик? — намръщи се Паркинс.

— Нищо — каза Джими. — Няма връзка със случая.

Той прослуша със стетоскопа гърдите на трупа, промърмори нещо, повдигна единия клепач и светна с лампичката си към изцъкленото око.

Бен видя как зеницата се сви и изрече тихо, но съвършено отчетливо:

— Господи!

— Интересен рефлекс, нали? — подхвърли Джими. Той отдръпна ръка и клепачът се затвори неестествено бавно като че трупът им намигаше. — Дейвид Прайн от болницата „Джон Хопкинс“ е наблюдавал при някои трупове свиване на зеницата до девет часа след смъртта.

— Ученото си е учено — дрезгаво се обади Мат. — Едно време съчиненията му едва се добираха до четворката.

— Само защото си стар мърморко и не ти допадаше да четеш за дисекции — разсеяно отвърна Джими и извади от чантата си чукче.

Симпатяга, помисли Бен. Запазва си шеговитото настроение дори когато пациентът отдавна е „пукясал“, както би казал Паркинс. Мрачният смях отново се надигна в гърдите му.

— Умрял ли е? — запита Паркинс и изтръска цигарата си в празната ваза.

Мат нервно трепна.

— О, мъртъв е — каза Джими.

Той стана от леглото, отметна чаршафа от краката на Райърсън и почука дясното коляно. Пръстите не помръднаха. Бен забеляза жълтеникавата мазолеста кожа по петите и под палците на краката. Неволно си спомни поемата на Уолас Стивънс за мъртвата жена.

— Привършва се нелепият театър — прошепна той. Наш цар е сладоледеният император.

Мат рязко извърна глава и за момент сякаш щеше да загуби самообладание.

— Туй пък какво беше? — запита Паркинс.

— Стихове — обясни Мат. — Откъс от една поема за смъртта.

— Помислих, че е някакъв майтап — рече Паркинс и пак тръсна цигарата си над вазата.

6.

— Запознахме ли се? — запита Джими, вдигайки очи към Бен.

— Само мимоходом — каза Мат. — Джими Коди, местен шарлатанин, запознай се с Бен Миърс, местен драскач. И обратното.

— Открай време си е остроумен — каза Джими. — Затова е толкоз богат.

Протегнаха си ръце над трупа.

— Помогнете ми да го преобърна, мистър Миърс.

С лека погнуса Бен му помогна да обърне тялото по корем. Плътта беше гъвкава и прохладна, но не съвсем изстинала. Джими внимателно огледа гърба, после дръпна слиповете надолу.

— Какви ги правиш? — запита Паркинс.

— Опитвам да определя времето на смъртта по цвета на кожата — обясни Джими. — Както всяка друга течност, кръвта се стича надолу, когато помпата престане да работи.

— А-а, чувал съм нещо подобно в една реклама за помпи. Това не е ли работа за съдебния лекар?

— Нали знаеш, че той ще прати Норбърт — каза Джими. — А Брент Норбърт много обича някой друг да му свърши работата.

— Брент Норбърт не може и собствения си задник да открие, та ако ще да го търси с фенер посред бял ден — заяви Паркинс и метна фаса през прозореца, — Мат, на тоя прозорец му е паднал капакът. Видях го долу на тревата, като идвах насам.

— Тъй ли? — запита Мат с добре изиграна небрежност.

— Аха.

Коди извади от чантата си термометър и като го пъхна в ануса на Райърсън, сложи часовника си върху колосания чаршаф. Ярките слънчеви лъчи проблеснаха по стъклото. Беше седем без четвърт.

— Слизам долу — задавено промърмори Мат.

— Най-добре слезте всички — каза Джими. — Аз ще се позабавя. Ще направите ли кафе, мистър Бърк?

— Разбира се.

Тримата излязоха и Бен затвори вратата на гостната. Последният поглед назад се запечата завинаги в паметта му: светла, слънчева стая, подгънат чист чаршаф, златният часовник хвърля слънчеви зайчета по стените, а Коди с буйна огненочервена коса е застинал до мъртвеца като в старинна гравюра.

Мат тъкмо правеше кафе, когато младшият съдебен лекар Брент Норбърт пристигна със стария си сив додж. След него влезе още някакъв мъж с голям фотоапарат през рамо.

— Къде е? — запита Норбърт.

Джилеспи посочи с палец към стълбата.

— Джим Коди е горе при него.

— Хубава работа — каза Норбърт. — Сигурно вече е подмокрил гащите.

Двамата с фотографа се изкачиха нагоре.

Паркинс Джилеспи си сипа в кафето толкова сметана, че чашата преля. Провери с пръст дали не е горещо, избърса се в крачола на панталона, запали нова цигара и каза:

— Ами вие как се забъркахте в тая история, мистър Миърс?

Бен и Мат подхванаха малката си комедия и нито една от думите им не беше лъжа в истинския смисъл, но толкова много остана недоизказано, че съзаклятието постепенно ги оплете като гъста мрежа, а Бен тревожно се запита дали само спомага за една невинна лъжа или е станал съучастник в нещо далеч по-сериозно и мрачно. Спомни си думите на Мат, че го е повикал, защото никой друг в Сейлъм’с Лот не би повярвал на подобен разказ. Каквито и недостатъци да си имаше старият учител, явно добре разбираше от характери. И това смущаваше Бен.

7.

Към девет и половина всичко свърши.

Катафалката на Карл Форман пристигна да откара трупа на Майк Райърсън и от този миг нататък покойникът вече принадлежеше на градчето. Джими Код и се върна в болницата; Норбърт и фотографът потеглиха за Портланд да докладват на областния съдебен лекар.

Застанал на верандата с небрежно захапана цигара, Паркинс Джилеспи гледаше подир бавно пълзящата катафалка.

— Колко пъти я е карал Майк, ама бас държа, и през ум не му е минавало, че скоро ще се озове отзад. — Той се завъртя към Бен. — Нали не се каните тия дни да напускате Лот? Ако нямате нищо против, бих искал да ви изслуша и съдебният следовател.

— Не, няма да напускам.

Бледосините очи на полицая го огледаха изпитателно.

— Проверих ви по линия на федералната и щатската полиция. Имате чисто досие.

— Радвам се да го чуя — спокойно отвърна Бен.

— Разправят, че ухажвате момичето на Бил Нортън.

— Има такова нещо — призна Бен.

— Добро момиче — сериозно каза Паркинс. Катафалката вече не се виждаше; бръмченето на двигателя постепенно заглъхваше. — Напоследък май не се срещат често с Флойд Тибитс.

— Нямаш ли си бумаги за оправяне, Парк? — тихичко се обади Мат.

Паркинс въздъхна и метна фаса настрани.

— Имам, как да нямам. В два екземпляра, в три екземпляра, да не се прегъва, да не се дупчи, да не се къса. През последните две седмици съм закъсал като кучка с кърлежи. Да не би пък оная къща горе наистина да е прокълната?

Бен и Мат го изгледаха невинно.

— Е, довиждане. — Паркинс придърпа панталона си нагоре и закрачи към колата. Отвори лявата врата, после се обърна назад. — Вие двамата сигурни ли сте, че не спестихте нещичко?

— Паркинс — каза Мат, — няма нищо за пестене. Умрял е.

Полицаят ги погледа още малко с лъскав проницателен взор изпод вежди, сетне въздъхна.

— Сигурно. Обаче е адски странно. Кучето, момчето на Глик, после другото момче, а сега Майк. Ами че това е годишната норма за пикливо градче като нашето. Баба ми казваше, че бедите идват по три, не по четири.

Той влезе в колата, включи двигателя и върна на заден ход към пътя. След малко изчезна отвъд хълма, пращайки за сбогом едно последно изсвирване с клаксона.

Мат облекчено въздъхна.

— Свърши се.

— Да — каза Бен. — Грохнал съм. А ти?

— И аз, но се чувствам някак… изкуфял. Нали знаеш какво разбират хлапетата под „куфеене“?

— Знам.

— Те имат и друга думичка — „психясал“. Като след ЛСД или амфетамин, когато самото завръщане към нормалния свят изглежда фантастично. — Мат прокара длан по лицето си. — Господи, сигурно ме мислиш за смахнат. На светло всичко звучи като безумен кошмар, нали?

— И да, и не — отвърна Бен и неуверено положи ръка върху рамото му. — Знаеш ли, Джилеспи е прав. В градчето става нещо. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че това нещо е свързано с Марстъновия дом. Ония там горе са единствените новодошли в градчето освен мен. А аз знам, че не съм сторил нищо. Остава ли в сила пътуването довечера? Ще впрягаме ли каруцата?

— Ако нямаш възражения.

— Нямам. Лягай да поспиш. Аз ще се обадя на Сюзън и довечера ще минем да те вземем.

— Добре. — Мат се поколеба. — Има още нещо. Мисля си за него още, откакто спомена за аутопсия.

— Какво?

— Смехът, който чух, или ми се причу… беше детски. Ужасен и безжизнен, но все пак детски. Като поразмислиш върху разказа на Майк, не се ли сещаш за Дани Глик?

— Да, разбира се.

— Имаш ли представа в какво се състои балсамирането?

— Не съвсем. Източват кръвта от тялото и я заменят с някаква течност. Едно време са използвали формалдехид, но съм сигурен, че сега прилагат по-съвършени методи. А вътрешностите се отстраняват.

— Чудя се дали са го направили и с Дани Глик — изрече Мат, като го гледаше втренчено.

— Познаваш ли Карл Форман достатъчно добре, за да го питаш насаме?

— Да, мисля, че има начин да узная.

— Непременно го питай.

Двамата пак се втренчиха един в друг и погледите им бяха някак неопределени; в очите на Мат блестеше тревожната предизвикателност на разумен човек, принуден да говори безсмислици; във взора на Бен се таеше смътен страх от сили, които не би могъл нито да разбере, нито да опише.

8.

Когато се прибра, Ева гладеше и гледаше по телевизията „Телефонни долари“. Сумата бе достигнала четирийсет и пет долара и водещият вадеше телефонни номера от голяма стъклена сфера.

— Чух — каза тя, докато Бен вадеше от хладилника кутия кока-кола. — Ужасно. Горкият Майк.

— Тъжна работа — кимна Бен и измъкна разпятието от джобчето на ризата си.

— Разбра ли се какво…

— Още не. Много съм уморен, мисис Милър. Мисля да поспя.

— Разбира се, трябва да поспите. Оная стая горе е доста гореща около пладне, дори по това време на годината. Ако искате, изберете си някоя на долния етаж. Чаршафите са чисти.

— Не, няма смисъл. Горе си знам как скърца всяка дъска.

— Да, човек свиква — каза тя с разбиране. — А за какво му е трябвало разпятие на мистър Бърк?

Както вървеше към стъпалата, Бен спря и за момент се зачуди какво да отговори.

— Сигурно е предположил, че Майк Райърсън е католик.

Ева намести нова риза върху дъската за гладене.

— Чудно, че е сбъркал. В края на краищата, и Майк му е бил ученик. В рода му всички бяха лютерани.

Бен не намери какво да отговори. Изкачи се, смъкна дрехите и се просна на леглото. Мигом потъна в непробуден сън. Не сънува нищо.

9.

Когато се събуди, часовникът показваше четири и петнайсет. Беше изритал чаршафа и лежеше цял облян в пот. И все пак главата му се бе избистрила. Събитията от сутринта изглеждаха далечни и мъгляви, а фантазиите на Мат Бърк бяха загубили тревожната си нотка. Надяваше се тази вечер да го убеди, че всичко е глупост.

Реши да намине при Спенсър и оттам да си уговори среща със Сюзън по телефона. Можеха да поседнат в парка и да й разкаже всичко от началото до края. Докато отиват при Мат, щеше да изслуша нейното мнение по въпроса, а сетне в дома на Мат щяха да чуят и неговата версия за пълнота на картината. След това — към Марстъновия дом. При последната мисъл в стомаха му потрепна страх.

Толкова се бе увлякъл в мислите, че забеляза човека в колата си едва когато вратата се отвори и отвътре бавно изплува нечий висок силует. За момент смаяното му съзнание изгуби власт над тялото — бе претоварено от страх пред нелепото създание, напомнящо живо плашило. Косо падащите слънчеви лъчи безмилостно очертаваха фигурата до най-малка подробност: нахлупена до ушите вехта филцова шапка; прилепващи по лицето слънчеви очила; парцалив шлифер с вдигната яка; фабрични ръкавици от дебела гума.

— Кой… — започна Бен и не успя да довърши. Фигурата пристъпи насреща. Юмруците се свиха.

Наоколо се разнесе тежък застоял мирис и Бен го разпозна — мирис на нафталин. Чу тежко, бълбукащо дишане.

— Ти си кучият син, дето ми задигна момичето — изрече Флойд Тибитс с хрипкав, безизразен глас. — Ще те убия.

И докато Бен все още се мъчеше да осмисли пялата сцена, Флойд Тибитс се хвърли напред.