Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (7)

2.

Тази година първият ден на есента (истинската, не календарната) бе на 28 септември, денят, в който погребаха Дани Глик на гробището Хармони Хил.

В църквата се допускаха само близки и роднини, но опелото на гробището беше открито за всички и нататък се стече значителна част от градчето — съученици, любопитни зяпачи и старци, за които погребенията се превръщат едва ли не в наркотик щом старостта вземе да тъче савана около морните им кости.

Зададоха се по Бърнс Роуд в дълга колона, ту чезнеща из низините, ту пак изскачаща по възвишенията. Всички фарове бяха включени въпреки ослепително ясния ден. Най-отпред се движеше катафалката на Карл Форман, претъпкана с цветя, след него идеше старата таратайка на Тони Глик, от чийто разнебитен ауспух излитаха трясъци и кашлица. В следващите четири коли бяха роднините по бащина и майчина линия, неколцина дошли чак от Оклахома. Върволицата от автомобили с включени фарове возеше още: Марк Петри (момчето, при което отиваха Ралфи и Дани в нощта на изчезването) заедно с родителите му; семейството на Ричи Бодин; Мейбъл Уъртс в колата на мистър и мисис Нортън (тя седеше на задната седалка с бастун между подпухналите си колене и бъбреше неуморно за всички погребения, които бе посещавала от 1930 година насетне; Лестър Дърхам и жена му Хариет; Пол Мейбъри и жена му Глинис; Пат Мидлър, Джо Крейн, Вини Ъпшоу и Клайд Корлис, всички натъпкани в една кола с Милт Кросън зад волана (преди да потеглят, Милт бе отворил хладилника и всички бяха пийнали край печката по една бира за упокой); Ева Милър заедно с найдобрите си приятелки — старите моми Лорета Старчър и Рода Кърлмс; Паркинс Джилеспи и помощникът му Ноли Гардънър в полицейската кола на Джирусълъм’с Лот (фордът на Паркинс с преносима синя лампа на таблото); Лоурънс Крокет и прежълтялата му съпруга; киселият автобусен шофьор Чарлс Роудс, който по принцип не пропускаше нито едно погребение; семейството на Чарлс Грифън, включващо съпругата и двамата му синове Хал и Джак — от цялата челяд само те още не бяха напуснали фермата.

Рано тази сутрин Майк Райърсън и Роял Сноу бяха изкопали гроба, после бяха закрили камарата пръст с ивици изкуствена трева. Майк бе запалил поръчания от родителите траурен пламък. В онзи момент бе помислил, че тая сутрин помощникът му сякаш не е на себе си. Обикновено Роял изпъстряше скучната работа с безброй шегички и песнички (най-често тананикаше с пресеклив нестроен тенор: „В голям чаршаф ме завържете и в ямата ме положете…“), но днес изглеждаше удивително кротък, почти унил. Може да е препил снощи, помисли Майк. Както я бяха подкарали отрано при Дел с онзи негов мускулест приятел Питърс…

Преди пет минути, виждайки катафалката на Карл да прехвърля хълма на около два километра от гробището, Майк бе отворил широко желязната порта и неволно бе хвърлил поглед към острите шипове, както правеше всеки път след историята с Док. След това се върна при пресния гроб, където търпеливо чакаше отец Доналд Кал ахай, енорийски свещеник на Джирусълъм’с Лот. Епитрахилът висеше на раменете му, а в ръката си държеше требника, отворен на ритуала за детско погребение. Майк знаеше, че това се нарича „третата спирка“. Първата беше в дома на покойника, втората — в малката католическа църква „Сейнт Ендрю“. Последната спирка Хармони Хил. Всички да слизат.

Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.

— Наближават, отче — каза Майк.

Калахан беше висок и червендалест, с проницателни сини очи. Прошарената му коса бе придобила цвета на стомана. Райърсън, който не бе стъпвал в църква от шестнайсетгодишна възраст, го предпочиташе пред останалите местни душеспасители. Методисткият пастор Джон Грогинс беше двуличен стар глупак, а Патерсън от Църквата на светиите от съдния ден и последователите на кръста беше смахнат като мечка в кошер. Калахан обаче изглеждаше свестен човек, макар и католик; погребалните му служби бяха спокойни, утешителни и винаги кратки. Райърсън бе склонен да се съмнява, че червените напукани вени по бузите и носа на свещеника едва ли са от молитви, но и да си попийваше, кой би го осъдил? В тоя днешен свят беше цяло чудо, че църковниците не попадат направо в лудницата.

— Благодаря, Майк — каза Калахан и вдигна очи към ясното небе. — Няма да е леко днес.

— И аз тъй мисля. Колко минути ще трае?

— Десет, не повече. Няма да проточвам страданията на родителите му. Мъките тепърва ги чакат.

— Добре — каза Майк и се отдалечи към края на гробището.

Щеше да прескочи каменната стена и да похапне най-сетне някъде навътре в гората. От дълъг опит знаеше, че на третата спирка скърбящите роднини и близки най-малко биха желали да зърнат гробаря в окаляни работни дрехи; подобна гледка някак не се връзваше с величавите приказки на свещеника за безсмъртие и райски порти.

Малко отвъд задната стена той спря и се наведе да огледа една паднала надгробна плоча. Изправи я и отново потръпна, докато забърсваше калта от надписа:

А по-долу, почти изтрити от студовете и жегите на тридесет и шест години, едва личаха думите:

Изпълнен с неясен смут, без сам да знае защо, Майк Райърсън пое през горичката, за да обядва край потока.

3.

В ранните си дни на семинарист отец Калахан бе получил от един приятел ковьорче с бродирана богохулна молитва, която по онова време го накара едновременно да се ужаси и да избухне в смях, но с всяка изминала година му се струваше все по-вярна и не чак толкова богохулна: Дай ми, Господи, СПОКОЙСТВИЕ, за да приема каквото не мога да променя, УПОРСТВО, за да променя каквото мога и КЪСМЕТ, за да не се прецаквам много често. Текстът бе избродиран със староанглийски шрифт на фона на изгряващо слънце.

Застанал пред гроба на Дани Глик, той отново си спомни този девиз.

Носачите, двама чичовци и двама братовчеди на мъртвото момче, бяха оставили ковчега на земята. Облечена в черно манто и с черна траурна шапка, зад чийто воал едва личеше бледото лице, Марджъри Глик се люшкаше в здравата прегръдка на баща си, стиснала черната си чантичка като че в нея имаше нещо жизненоважно. Тони Глик стоеше настрани с болезнено и объркано изражение на лицето. По време на църковния ритуал той често се бе оглеждал наоколо, сякаш за да провери дали наистина е сред тези хора. Приличаше на човек, твърдо вярващ, че сънува.

Църквата не може да прогони този сън, помисли отец Калахан. Не помагаше нито спокойствието, нито упорството, нито късметът. Прецакването вече бе факт.

Той поръси ковчега и гроба със светена вода, освещавайки ги за вечни времена.

— Да се помолим.

Думите се зарониха от гърлото му мелодично както винаги — независимо дали бе на слънце или на сянка, пиян или трезвен. Опечалените сведоха глави.

— Всемогъщи Боже, Ти, който в своето милосърдие даряваш на праведниците вечен покой. Благослови този гроб и прати ангела Свой да бди над него. Когато погребем тялото на Даниел Глик, приеми душата му в царството Си, за да пребъде във вечна радост сред праведните. Молим Те в името на Господа наш Исуса. Амин.

— Амин — промърмориха хората наоколо и вятърът отнесе разпокъсаните им гласове.

Тони Глик се озърташе с широко разтворени, стреснати очи. Жена му притискаше към устата си хартиена кърпичка.

— С вяра в Исуса Христа се прекланяме и носим тялото на това дете, за да погребем човешкото му несъвършенство. Нека се помолим с вяра в Бога, който вдъхва живот на всичко живо, да извиси бренното тяло до съвършенство в царството на праведните.

Той прелисти страниците на требника. В третия ред на неправилния полукръг около гроба една жена дрезгаво зарида. Нейде из гората чуруликаше птичка.

— Да се помолим за брата си Даниел Глик пред Господа наш Исуса Христа — продължи отец Калахан, който е казал: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века.“ Господи, Ти си плакал за смъртта на своя приятел Лазар. С вяра Те молим за утеха в нашата скръб.

— Господи, чуй молитвата ни — отвърнаха католиците.

— Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Очите на Тони Глик започваха да се проясняват; може би вече осъзнаваше какво е станало.

— Нашият брат Даниел бе пречистен в своето кръщение; отреди му място сред праведниците. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

— Причестихме го с Твоето тяло и Твоята кръв; дай му място на трапезата в царството небесно. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Марджъри Глик стенеше и се полюшваше напред-назад.

— Утеши ни в скръбта за смъртта на брата ни; нека вярата бъде наша утеха, а вечният живот наша надежда. Молим Те с вяра.

— Господи, чуй молитвата ни.

Той затвори требника и тихо изрече:

— Да се помолим както Бог ни е научил. Отче наш, Който си на небето…

— Не! — изкрещя Тони Глик и се хвърли напред. — Няма да хвърляте кал върху мойто момче!

Десетки ръце се протегнаха да го хванат, но закъсняха. За миг Тони се олюля на ръба на гроба, после изкуствената трева се сбръчка и хлътна настрани. Той полетя в ямата и се стовари върху ковчега с ужасяващ, глух звук.

— Дани, излизай оттам! — изрева отдолу гласът му.

— О, Боже — прошепна Мейбъл Уъртс и притисна към устните си черната копринена кърпичка. Блесналият й ненаситен поглед събираше всяка подробност както катеричка събира орехи за зимата.

— Дани, да те вземат дяволите, стига си се ебавал!

Отец Калахан кимна на двама от роднините и те пристъпиха напред, но се наложи да потърсят помощта на още трима мъже, между които бяха Паркинс Джилеспи и Ноли Гардънър, за да измъкнат от гроба ритащия, пищящ и виещ Глик.

— Дани, прекрати незабавно тия глупости! Майка ти се побърка от страх! Ще ти съдера задника от бой! Пуснете ме! Пуснете ме… Искам си момчето… пуснете ме, гадове… ааах, Господи…

— Отче наш, Който си на небето… — започна отново Калахан и гласовете на паството се сляха с неговия, извисявайки словата към безразличния небосвод.

— … да се свети Твоето име. Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля…

— Дани, идвай тук, чуваш ли? Чуваш ли ме?

— … както на небето, така и на земята. Дай ни днес ежедневния хляб и прости ни…

— Даниииии…

— … дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници…

— Не е мъртъв, не е мъртъв, пуснете ме, лайнари гадни…

— … и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия. В името на Исуса Христа, амин.

— Не е умрял — ридаеше Тони Глик. — Не може да е умрял. Мамицата ви, та той е само на дванайсет години.

Риданията го разтърсиха и околните едва го удържаха да не рухне напред. По изкривеното му лице се стичаха сълзи. Той падна на колене пред Калахан и сграбчи панталоните му с кални ръце.

— Моля ти се, върни ми момчето. Не ме разигравай вече, моля ти се.

Калахан кротко обхвана лицето му с длани. Усещаше с бедрата си как риданията разтърсват цялото тяло на Глик.

— Да се помолим — каза той. — Господи, утеши този мъж и жена му в тяхната скръб. Ти пречисти това дете с водата на кръщението и му даде нов живот. Дай и на нас един ден да отидем при него и да споделим навеки небесната радост. Молим те в името на Исуса, амин.

Вдигна глава и видя, че Марджъри Глик е припаднала.

4.

Когато всички си тръгнаха, Майк Райърсън се върна и седна до незаровения гроб, за да си дояде сандвича и да изчака връщането на Роял Сноу.

Погребението бе започнало в четири, а вече наближаваше пет. Сенките се издължаваха и слънцето клонеше към високите дъбове на запад. Онзи лентяй Роял бе обещал да дойде най-късно към пет без петнайсет; къде се губеше?

Сандвичът беше със салам и сирене, точно както го обичаше. Всъщност сандвичите му винаги бяха както ги обичаше — едно от предимствата на ергенския живот. Дояде го и изтръска ръце, посипвайки с трохи капака на ковчега.

Някой го гледаше.

Усети го внезапно и безпогрешно. Озърна се из гробището с изненадани, широко разтворени очи.

— Роял? Тук ли си, Роял?

Никакъв отговор. Вятърът въздишаше из дървесните клони и листата шумоляха загадъчно. В потрепващите сенки на брястовете отвъд оградата Майк зърна плочата на Хъбърт Марстьн и ненадейно се сети за кучето на Уин, провиснало под железните шипове на портата.

Очи. Изцъклени и безизразни. Гледат.

Мрак, не ме заварвай тук.

Той стреснато скочи на крака, сякаш бе чул нечий глас.

— Господ да те убие, Роял.

Бе изрекъл тези думи на глас, но тихо. Вече не мислеше, че Роял се навърта наоколо или ще се появи. Трябваше всичко да свърши сам и работата щеше да му отнеме доста време.

Може би до мръкнало.

Хвана се на работа, без да се мъчи да разбере обзелия го ужас, без да се пита защо сега толкова се тревожи от работата, която никога преди не го бе смущавала.

С бързи, уверени движения той дръпна ивиците изкуствена трева от купчината пръст и ги сгъна грижливо. Метна ги през лакът и ги отнесе към камионетката, паркирана навън край портата. Щом излезе от гробището, отвратителното чувство, че някой го наблюдава, веднага се изпари.

Метна тревата в каросерията и взе лопата. Направи крачка назад, после неуверено спря. Взря се към гроба и зейналата яма сякаш насмешливо отвърна на погледа му.

Хрумна му, че неприятното чувство бе престанало веднага щом ръбът на гроба закри от очите му дъното и ковчега. Изведнъж си представи как Дани Глик лежи на сатенената възглавничка с отворени очи. Не… глупости. Очите бяха затворени. Неведнъж бе виждал как Карл Форман спуска клепачите надолу. Разбира се, че ги залепваме, бе казал веднъж Карл. Не искаме покойникът да намига на опечалените, нали така?

Загреба пълна лопата пръст и я хвърли в ямата. Тежките буци се стовариха с глух тътен върху полирания махагонов ковчег и Майк се намръщи. Призляваше му от този звук. Той се изправи и разсеяно огледа положените наоколо цветя. Глупаво прахосничество. До утре листенцата щяха да се изронят на червени и жълти купчинки. Не можеше да разбере защо изобщо си правят тоя труд. Щом си решил да харчиш пари, защо не вземеш да ги дадеш на Раковата фондация, Армията на спасението или дори на някоя дамска благотворителна организация? Така поне ще има някаква полза.

Метна още една лопата и пак се изправи да почине.

Ковчегът също беше чисто прахосничество. Хубав махагонов ковчег, най-малко хиляда долара бяха дали само за да го заровят в земята. Мистър и мисис Глик не изглеждаха кой знае колко богати, а детето сигурно нямаше погребална застраховка — кому ли би хрумнала подобна приумица? Навярно бяха затънали в дългове до шия, за да му осигурят един дървен сандък, върху който да хвърля пръст.

Наведе се, загреба още една лопата пръст и неохотно я хвърли в гроба. Отново се раздаде ужасяващ, глух удар на обреченост и безнадеждност. Сега пръстта обсипваше капака на ковчега, но полираният махагон просветваше през нея едва ли не укоризнено.

Престани да ме гледаш.

Наведе се, загреба не съвсем пълна лопата пръст и я метна вътре. Туп.

Сенките ставаха все по-дълги. Майк спря озърна се и видя Марстьновия дом с плътно залостени капаци на прозорците. Източната стена, която сутрин първа посреща лъчите на изгрева, гледаше право към желязната порта на гробището, където Док…

Насили се да загребе още една лопата пръст и да я хвърли в ямата. Туп.

Част от пръстта се посипа настрани, зацапвайки месинговите панти. Ако сега някой опиташе да отвори ковчега, би се раздало скърцане, сякаш отварят вратата на старинна гробница.

Престани да ме гледаш, по дяволите.

Помисли дали да не се наведе за още едно гребване, но мисълта му се стори прекалено уморителна и той продължи да си почива. Преди години бе чел в някакво списание, че един тексаски нефтен милионер заръчал в завещанието си да го погребат в чисто новичък кадилак. И го послушали. Изкопали ямата с булдозер и спуснали вътре колата с кран. Из цялата страна милиони хора карат вехти таратайки, скрепени с плюнка и връв, а оная богата свиня си урежда погребение зад волана на кола за десет хиляди долара с пълен комплект резервни части…

Внезапно той трепна, отстъпи назад и боязливо поклати глава. Почти бе… да, почти бе изпаднал в транс, така изглеждаше. Чувството, че го наблюдават, бе станало още по-силно. Погледна небето и с тревога забеляза колко е притъмняло. Сега слънчевите лъчи огряваха само покрива на Марстъновия дом. Часовникът му показваше шест и десет. Господи, вече цял час, а не бе хвърлил и пет лопати пръст в ямата!

Пак пристъпи към работа, като се мъчеше да не мисли за нищо. Туп… туп… туп, и вече ударите на буци върху дърво се притъпиха; капакът беше засипан и пръстта се стичаше от двете му страни на кафяви поточета, трупаше се нагоре, почти до резето и катинара.

Хвърли още две лопати и спря. Резе и катинар?

Защо, за Бога, им е потрябвало да слагат резе на ковчега? Да не мислят, че някой ще опита да се вмъкне вътре? Сигурно. Едва ли биха сметнали, че някой ще опита да излезе навън…

— Стига си ме зяпал — изрече на глас Майк Райърсън и усети как сърцето му подскача до гърлото.

Изведнъж го обзе неудържим стремеж да хукне по пътя към града, да избяга от това място. Овладя се с усилие на волята. Разнебитени нерви и толкоз. Кому ли не се е случвало в тоя занаят? Всичко беше като в някакъв шибан филм на ужасите — да зарови горкото хлапе, едва дванайсетгодишно и с широко отворени очи…

— Божичко, престани — изкрещя той и отчаяно се озърна към Марстъновия дом.

Слънцето вече огряваше само върха на покрива. Беше шест и петнайсет.

Заработи по-бързо отпреди — навеждаше се, загребваше и се мъчеше да прогони всякакви мисли. Но вместо да отслабне, чувството, че го наблюдават, сякаш се засилваше и всяка нова лопата пръст изглеждаше по-тежка от предишната. Ковчегът вече беше засипан, но очертанията му все още личаха под покривалото от пръст.

Както се случва понякога, през съзнанието му безпричинно се нижеше католическата молитва за мъртвите. Бе чул гласа на Калахан да я изрича, докато хапваше край потока. После бе чул и безпомощните писъци на бащата.

Да се помолим за брата си пред Господа наш Исуса Христа, който е казал…

(О, отче мой, дай ми своето благоволение.)

Спря за момент и тъпо се вгледа в гроба. Беше дълбок, много дълбок. Сенките на идващата нощ вече се бяха стекли в него като нещо лепкаво и живо. Все още беше дълбок. Нямаше да го запълни преди смрачаване. Нямаше.

Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее…

(Повелителю на мухите, дай ни своето благоволение.)

Да, очите бяха отворени. Затова имаше чувството, че го наблюдават. Карл не бе сложил достатъчно лепило, сега клепачите се бяха вдигнали като щори и хлапето го зяпаше. Трябваше да се направи нещо.

… и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века…

(Виж, нося ти гнило месо и воняща плът)

Да изгребе пръстта. Да, това трябваше. Да изгребе пръстта, да строши катинара с лопатата, да отвори ковчега и да закрие тези ужасни втренчени очи. Нямаше лепило, но в джоба си имаше две монети по четвърт долар. Щяха да свършат работа. Сребро. Да, това му трябваше на момчето — сребро.

Слънчевите лъчи вече минаваха над покрива на Марстъновия дом и докосваха само най-високите вековни смърчове западно от градчето. Макар и със залостени капаци на прозорците, къщата сякаш се взираше надолу към Майк.

Ти възкреси мъртвите за нов живот; дай на брата ни Даниел вечен живот.

(Жертвоприношение съм сторил в твоя чест. С лявата ръка го нося.)

Изведнъж Майк Райърсън се хвърли в гроба и бясно заработи с лопатата, мятайки нагоре и настрани гейзери кафява пръст. Най-сетне стоманеното острие се натъкна на дърво, той изгреба последните буци и коленичил върху ковчега заблъска отново и отново по бронзовите пластини, прихванати с катинара.

Жабите край потока бяха подхванали вечерния си концерт, сред сенките на гъсталака пееше сипка, а нейде по-наблизо се раздаваха острите крясъци на козодоите.

Седем без десет.

Какво правя, запита се той. За Бога, какво правя?

Изправи се на колене върху ковчега и се опита да размисли…, ала от дъното на съзнанието му нещо го подтикваше да бърза, да бърза, слънцето залязваше…

Мрак, не е заварвай тук.

Вдигна лопатата над главата си, още веднъж я стовари върху катинара и чу пукот. Беше го строшил.

В един последен проблясък на здрав разум той надигна глава; лицето му беше изподрано и почерняло от прах и пот, белите кръгове на очите почти изхвръкваха от орбитите.

Венера сияеше на небосвода.

Задъхан, той изпълзя от гроба, просна се на земята и с протегнати ръце заопипва за дръжките върху капака на ковчега. Откри ги и опъна. Капакът се завъртя нагоре, пантите изскърцаха точно както си бе представял и отдолу се разкри първо розов сатен, после черен ръкав (Дани Глик беше погребан с костюма си за първо причастие), после… после лицето.

Дъхът на Майк секна в присвитото гърло.

Очите бяха отворени. Точно както бе очаквал. Широко отворени и съвсем не изцъклени. Под сетните лъчи на деня в тях сякаш искреше жестока, чудовищна жизненост. По лицето нямаше и следа от мъртвешка бледност; бузите изглеждаха румени, едва ли не напращели от живот.

Опита се да откъсне очи от този лъскав, застинал взор, ала нямаше сили.

— Исусе… — прошепна той.

Чезнещото крайче на слънцето потъна зад хоризонта.

5.

Марк Петри сглобяваше модел на Франкенщайновото чудовище и слушаше как долу родителите му разговарят в хола. Стаята му беше на втория етаж на неотдавна закупения фермерски дом в южния край на Джойнтнър Авеню и макар да бяха инсталирали централно нафтово отопление, старите отдушници още си стояха. Някога къщата бе отоплявана от голямата кухненска печка и отдушниците бяха разпращали топъл въздух да прогонва студа от горния етаж. Въпреки това жената на навъсения баптист, живял тук от 1873 до 1896 година, си бе лягала всяка зимна вечер с гореща тухла под краката. Днес обаче отдушниците служеха за друго. Бяха се оказали великолепни проводници на звука.

Родителите му разговаряха в хола, но всичко се чуваше като че стояха в коридора пред вратата.

Някога, в предишната къща, баща му го бе хванал да подслушва — по това време Марк беше едва шестгодишен — и бе цитирал стара английска пословица: не подслушвай, за да не се обиждаш. После бе обяснил какво означава — може да чуеш нещо неприятно за себе си.

Добре де, имаше и друга поговорка. Разузнаването е най-добрата защита.

На дванайсетгодишна възраст Марк Петри беше малко под средния ръст и изглеждаше поизнежен. В движенията му обаче личеше изящна пъргавина, неприсъща на неговите връстници, които на тия години сякаш целите са само лакти, колене и пъпки. Имаше бледа, почти млечна кожа, а чертите, които по-късно щяха да станат орлови, сега можеха да се нарекат по-скоро женствени. По този повод си бе имал неприятности и преди училищния сблъсък с Ричи Бодин, тъй че бе решил сам да се справи. Най-напред бе анализирал проблема. И бе открил, че повечето побойници са едри, грозни и тромави. Плашат с това, че могат да ти причинят болка. Бият се нечестно. Следователно, ако не се боиш от болката и решиш да се биеш нечестно, можеш да победиш побойника. Ричи Бодин бе първото цялостно потвърждение на теорията. Преди това Марк бе постигнал равенство в схватка с побойника от прогимназията на Китъри (а това само по себе си се равняваше на победа; окървавен, но непреклонен, тамошният побойник бе заявил пред всички в училищния двор, че двамата с Марк Петри са приятели. Марк, който го смяташе за тъпо лайно, не възрази. Умееше да бъде тактичен.). Побойниците не разбираха от дума. В тоя свят личности като Ричи Бодин май схващаха само езика на болката и Марк предполагаше, че точно от това си пати светът. След успешната схватка го бяха изгонили от училище и баща му беше ужасно сърдит до мига, в който Марк (вече примирен и готов за традиционния пердах с навито на руло списание) заяви, че Хитлер си е бил по душа като Ричи Бодин. Репликата бе посрещната с буен смях и дори майка му се изкиска. Пердахът бе забравен.

В момента Джуни Петри изричаше:

— Мислиш ли, че го е разтревожило, Хенри?

— Трудно е… да се каже. — По паузата Марк разбра, че баща му си пали лулата. — Лицето му е непроницаемо.

— Тихата вода най-зле подлъгва.

Майка му замълча. Тя вечно говореше за тихата вода или за пътя към ада, дето бил постлан с добри намерения. Обичаше си родителите, много ти обичаше, но понякога и двамата му се струваха като книгите по детския щанд на библиотеката — досадни… и прашни.

— Идвали са насам да видят Марк — продължи тя. Да поиграят с влакчетата… а сега едното е мъртво, другото изчезнало! Не се залъгвай, Хенри. Момчето е разстроено.

— Той е стъпил здраво на земята — отвърна мистър Петри. — Каквито и да са чувствата му, сигурен съм, че ги държи под контрол.

Марк залепи лявата ръка на чудовището за раменната става. Моделът беше от специално обработена пластмаса, която излъчваше в мрака зеленикаво сияние, също като пластмасовия Исус — награда от неделното училище в Китъри задето бе научил наизуст целия псалм 119.

— Понякога си мисля, че трябваше да имаме още едно дете — продължаваше баща му. — Между другото, би било добре и за него.

— Не че не сме се старали, скъпи — дяволито подхвърли майка му.

Баща му изсумтя.

Настана дълго мълчание. Марк знаеше, че баща му сигурно прелиства „Уол Стрийт Джърнал“. Майка му пък навярно държеше в скута си роман от Джейн Остин или Хенри Джеймс. Препрочиташе ги безброй пъти и Марк искрено се чудеше какъв смисъл има да четеш една книга повече от веднъж. Нали знаеш как ще свърши.

— Мислиш ли, че ще е безопасно да го пускаме в гората зад къщата? — запита майка му по някое време. — Чух, че някъде имало подвижни пясъци…

— Дотам са сума ти километри.

Марк си поотдъхна и залепи другата ръка на чудовището. Имаше цяла масичка с филмови чудовища, подредени в обща сцена, която променяше при добавянето на всеки нов елемент. Всъщност тъкмо заради нея бяха тръгнали насам Дани и Ралфи през оная вечер, когато… няма значение.

— Мисля, че можем да го пускаме — каза баща му. Не по тъмно, разбира се.

— Е, дано да не сънува кошмари след онова ужасно погребение.

Марк си представи как баща му вдига рамене. — Тони Глик… горкият. Но смъртта и скръбта са част от живота. Време му е да свиква с тази мисъл.

— Може би. — Ново дълго мълчание. Какво ли щеше да последва? Може би коментарът, че децата неусетно възмъжават. Или че дървото се превива додето е младо. Марк залепи чудовището на подложката във форма на надгробна могила с килнат паметник. — Насред живота гробът ни очаква, както се казва. Но се чудя дали аз няма да сънувам кошмари.

— Тъй ли?

— Колкото и зловещо да звучи, онзи мистър Форман трябва да е истински майстор. Детето сякаш беше заспало. Имах чувството, че всеки момент ще отвори очи и ще се протегне… Не знам защо толкова държат да се самоизмъчват с опело над отворен ковчег. Та това е… варварство.

— Е, всичко свърши.

— Да, така е. Но е добро момче, нали, Хенри?

— Марк ли? От най-добрите.

Марк се усмихна.

— Има ли нещо по телевизията?

— Ще видя.

Марк престана да им обръща внимание; съществената част бе приключила. Сложи модела да съхне на прозореца. След петнайсет минути майка му щеше да го подкани да си ляга. Той извади пижамата си от горния рафт на гардероба и взе да се съблича.

Всъщност напразно се тревожеха, психиката му съвсем не бе нежна. Нямаше от какво да се изнежи; почти във всяко отношение той беше типично момче, макар да изглеждаше затворен и крехък. Семейството му беше над средна ръка и продължаваше да се издига. Обичаха се дълбоко и малко скучно. Марк не бе преживял сериозни травми. Не се плашеше от някой и друг юмручен бой в училище. Погаждаше се с връстниците си и най-често споделяше желанията им.

Ако се отличаваше по нещо, това бе дълбокият вътрешен източник на хладно, безпристрастно самообладание. Никой не го бе учил на подобно поведение; изглежда, така си беше роден. Когато нечия кола прегази любимото му куче Чопър, той настоя да придружи майка си при ветеринаря. А когато ветеринарят каза: „Трябва да приспим кучето. Разбираш ли защо?“, Марк отвърна: „Няма да го приспите. Ще го умъртвите, нали?“ Ветеринарят потвърди. Марк му каза да започва, но най-напред целуна Чопър. Мъчно му бе, но не заплака, сълзите даже не се надигнаха към очите му. Майка му плака тогава, ала само след три дни Чопър бе за нея част от мъглявото минало, а Марк никога нямаше да го забрави. Заради това си заслужаваше да не плачеш. Да плачеш беше като да изпикаеш всичко и да се отървеш.

Изчезването на Ралфи Глик го потресе, както и смъртта на Дани, но той не се страхуваше. Бе чул един мъж в магазина да казва, че Ралфи навярно е убит от сексуален маниак. Марк знаеше какво представляват маниаците. Като им захлопа дъската, правят ти нещо и после те удушват (в комиксите удушеният винаги възкликваше Арррггхх) и те заравят в някоя кариера или под дюшемето на изоставена барака. Знаеше какво ще прави, ако се случи сексуален маниак да му предложи шоколад — ще го ритне по топките и ще си плюе на петите.

— Марк! — долетя откъм стълбището гласът на майка му.

— Чувам — подвикна той и пак се усмихна.

— Като се миеш, не забравяй и ушите.

— Няма.

С пъргава, изящна походка той се запъти да ги целуне за лека нощ и преди да излезе, хвърли поглед през рамо към масичката, където чудовищата му разиграваха няма сцена: озъбеният Дракула се привежда заплашително над проснато на земята момиче, Лудия доктор инквизира възрастна жена, а мистър Хайд се прокрадва зад старец, който се прибира към къщи.

Откъде ли им беше хрумнало, че не разбира какво е смъртта? Ясна работа. Смъртта е, когато те спипат чудовищата.

6.

В осем и половина Рой Макдугъл отби пред фургона, форсира на два пъти двигателя на стария си форд и го изключи. Съединителят беше скапан, мигачите не работеха, а след месец предстоеше технически преглед. И това, ако е кола. И това, ако е живот. Хлапето ревеше вътре, Санди крещеше по него. Страхотно семейство.

Излезе от колата и се препъна в една от плочките, с които от миналото лято се канеше да направи пътека до стъпалата.

— Мамицата ти — изръмжа той и разтърка челюстта си, гледайки злобно плочката.

Беше съвършено пиян. Работата му свършваше в три и досега бе киснал в кръчмата на Дел заедно с Ханк Питърс и Бъди Мейбъри. Ханк бе изкарал отнякъде доста пари и явно възнамеряваше да пропие печалбата до последния цент. Рой знаеше какво мисли Санди за приятелите му. Е, нека си се цупи. Как може да му мърмориш на човек за две-три бири в събота и неделя, когато цяла седмица се побърква от бачкане — че и в извънработно време дежури? За каква се мисли? По цял ден седи у дома без никаква работа, освен да почисти малко, да дрънка глупости с пощаджията и да внимава детето да не пропълзи към печката. А напоследък и това не прави. Проклетото хлапе паднало от масата онзи ден.

Ами ти къде беше?

Държах го, Рой. Само че е толкова палав.

Палав. Тъй, тъй.

Все още накипял от гняв, той се изкачи по стъпалата. Удареният крак продължаваше да го боли. Не че можеше да се надява на някакво съчувствие от нея. И какво ли толкова правеше тя, докато той превива гърбина за шибания си началник? Чете сълзливи списания и нагъва пияни вишни, или гледа сериали по телевизията и нагъва пияни вишни, или бъбри с приятелки по телефона и нагъва пияни вишни. Напоследък не само по лицето, ами и по задника беше пъпчасала. Скоро нямаше да личи лице ли е или задник.

Ритна вратата и влезе.

Поразителната гледка мигом нахлу в съзнанието му и разсея бирените пари като удар с мокра кърпа; пищящото голо бебе с разкървавен нос; Санди го държи до окървавената си блуза и се озърта през рамо с изкривено от изненада и страх лице; пелената на пода.

Ранди, все още със сини кръгове под очите, вдигна ръчички, сякаш умоляваше за нещо.

— Какво става тука? — бавно запита Рой.

— Нищо, Рой. Той просто…

— Ударила си го — безизразно изрече той. — Не е кротувал, докато го преповиваш, затова си го ударила.

— Не — бързо отвърна тя. — Преметна се и си удари носа, нищо повече. Нищо повече.

— Би трябвало да те смажа от бой.

— Рой, той просто си удари носа…

Той отпусна рамене и се прегърби.

— Какво има за вечеря?

— Кюфтета. Прегоряха — кисело добави тя и издърпа от джинсите края на блузата си, за да избърше нослето на Ранди.

Рой забеляза провисналите гънки на корема й. Изобщо не бе успяла да се стегне след раждането. Не си и правеше труда.

— Накарай го да млъкне.

— Той не е…

— Накарай го да млъкне! — изрева Рой и Ранди, който вече бе взел да мирясва, писна отново.

— Ще му дам биберона — рече Санди и се изправи.

— И ми дай да вечерям. — Той свали джинсовото яке. — Божичко, каква е кочина. Какво правиш по цял ден, кръшкаш ли?

— Рой! — възмутено възкликна тя. После се изкикоти. Налудничавият гняв, че бебето не иска да кротува, докато го преповива, вече изглеждаше някак мъгляв и далечен. Като че всичко бе станало в някоя от следобедните телевизионни серии.

— Давай вечерята и после се хващай да разтребиш тоя шибана къща.

— Добре. Добре, веднага.

Тя извади шишето от хладилника и сложи Ранди в кошарката. Бебето апатично засмука биберона, гледайки ту към майка си, ту към баща си като зверче в капан.

— Рой.

— Хммм. Какво?

— Свърши.

— Кое?

— Знаеш кое. Искаш ли? Довечера?

— Естествено — каза той. — Естествено.

И пак си помисли: и ако това е живот. И ако това е живот.

7.

Ноли Гардънър слушаше по радиото рокендрол и щракаше с пръсти, когато телефонът иззвъня. Паркинс остави кръстословицата и рече:

— Би ли намалил това чудо?

— Дадено, Парк.

Ноли намали звука и продължи да щрака с пръсти.

— Ало — каза Паркинс.

— Полицай Джилеспи?

— Същият.

— Обажда се агент Том Ханрахан, сър. Получих търсената от вас информация.

— Радвам се, че стана толкова бързо.

— Само че не е кой знае какво.

— Няма нищо — каза Паркинс. — С какво разполагате?

— Бен Миърс е проучван във връзка с транспортно произшествие в Ню Йорк през май 1973. Няма обвинения срещу него. Мотоциклетна катастрофа. Загинала е жена му Миранда. Свидетелите твърдят, че се движел с нормална скорост, а алкохолната проба е отрицателна. Изглежда, просто е попаднал на мокро петно. По политически убеждения клони към левицата. Участвувал в Принстънския поход на мира през 1966. Говорил на антивоенен митинг в Бруклин през 1967. Походи към Вашингтон през 1968 и 1970. Арестуван по време на мирен поход в Сан Франциско през ноември 1971. Друго няма.

— А за останалите?

— Курт Барлоу, пише се с „у“. Англичанин, само че не по рождение, а натурализиран. Роден в Германия, избягал в Англия през 1938, по всяка вероятност малко преди да го спипа Гестапо. Не разполагаме с данни отпреди това, но вероятно е към седемдесетгодишен. Истинската му фамилия е Брайхен. От 1945 година се занимава в Лондон с внос-износ, но води затворен живот. Стрейкър му е партньор от самото начало и изглежда, че той поема всички външни контакти.

— Ясно.

— Стрейкър е англичанин по рождение. Петдесет и осем години. Баща му е произвеждал мебели в Манчестър. Изглежда, е оставил на сина си значителна сума, а и Стрейкър добре се е справял със сделките. Преди осемнайсет месеца Барлоу и Стрейкър са получили визи за удължен престой в Съединените щати. Това е всичко, с което разполагаме. Ако не броим предположението, че може да са хомосексуална двойка.

— Да — каза Паркинс и въздъхна. — И аз така си мислех.

— Ако искате още нещо, можем да потърсим от ЦРУ и Скотланд Ярд сведения за новите ви търговци.

— Не, няма нужда.

— Впрочем, не е открита връзка между Миърс и другите двама. Освен ако е дълбоко законспирирана.

— Добре. Благодаря.

— Нали затова сме тук. Ако ви потрябва помощ, обаждайте се.

— Непременно. Още веднъж благодаря.

Паркинс остави слушалката и замислено се загледа в телефона.

— Кой беше, Парк? — запита Ноли и засили радиото.

— От кафе „Ексълънт“. Нямали сандвичи с шунка. Само сирене и руска салата.

— Ако искаш, в чекмеджето имам малинова пита.

— Не, благодаря — каза Паркинс и пак въздъхна.

8.

Сметището все още тлееше.

Дъд Роджърс обикаляше по края и вдъхваше аромата на тлеещи боклуци. На всяка крачка под обувките му хрущяха шишенца и се надигаха облачета пухкава черна пепел. Сред пущинака на сметището жаравата ту се разгаряше, ту пак притъмняваше в зависимост от капризите на вятъра и това му напомняйте огромно червено око, което се отваря и затваря… око на великан. От време на време глухо избухваха аерозолни опаковки и електрически крушки. Когато тази сутрин подпали сметището, отвътре изскочиха пълчища плъхове — никога не бе виждал толкова много. Успя да застреля цели три дузини и когато най-сетне прибра пистолета в кобура, дулото беше нажежено. Странна работа, как се променяше бройката им — всяка година различно. Сигурно имаше нещо общо с времето. Ако продължаваше така, щеше да му се наложи да наслага отровни примамки както през 1964 година.

Ето, още един пълзеше под жълтата дъсчена оградка.

Дъд измъкна пистолета, свали предпазителя, прицели се и стреля. Куршумът изхвърли фонтанче пръст пред плъха и посипа козината му. Но вместо да побегне, животинчето се надигна на задни лапи и се втренчи в Дъд с мънистените си очички, отразяващи червените отблясъци на огъня. Божичко, някои ставаха толкова нагли!

— Сбогом, мистър Плъх — каза Дъд и се прицели внимателно.

Бам! Плъхът се преметна и затрепера.

Дъд се приближи и го побутна с тежкия си работен ботуш. Дишайки мъчително, плъхът със сетни сили захапа подметката.

— Копеле — кротко промърмори Дъд и му смаза главата.

Приклекна, загледа се в плъха и кой знае защо си помисли за Рути Крокет, която не носеше сутиен. А като вземеше да се разкарва с прилепнал пуловер, направо й се виждаха зърната на гърдите, щръкнали от триенето във вълнената плетка и ако човек можеше да награби тия цицки и да ги разтърка мъничко, съвсем мъничко, онова пиче щеше да се изпразни като ракета…

Той вдигна плъха за опашката и го полюшна като махало. Какво ще речеш, ако ти го пъхнем тоя плъх в чантичката, Рути? Непреднамерената двусмислица го развесели и той се изкикоти пискливо, клатейки странно, несъразмерната си глава.

Запокити плъха далече навътре в сметището. От замаха се завъртя и зърна нечия фигура на петдесетина крачки от себе си — висок и извънредно мършав силует.

Дъд избърса длани в зеления си панталон, поопъна колана и закрачи нататък.

— Сметището е затворено, мистър.

Човекът се завъртя към него. Заревото на мъждукащия огън огря замислено лице с високи скули. Косата беше бяла, прошарена на места със странно мъжествени стоманеносиви кичури. Непознатият я бе отметнал от високото си восъчнобледо чело като някой от ония педали, пианистите. Очите му събираха червеното сияние на жаравата и изглеждаха кръвясали.

— Тъй ли? — любезно запита човекът и макар да имаше великолепно произношение, в гласа му звучеше лек акцент. Трябва да беше жабар или немчуга. — Дойдох да погледам огъня. Прекрасен е.

— Вярно — рече Дъд. — Тукашен ли сте?

— Да, отскоро съм жител на вашето прекрасно градче. Често ли стреляте по плъховете?

— Доста претрепах напоследък, Навъдили са се с милиони, ситните копелета. Слушайте, вие да не сте онзи, дето купи Марстъновия дом?

— Хищници — каза непознатият и застана с ръце зад гърба. Дъд изненадано забеляза, че тоя тип е съвсем изтупан — с костюм, жилетка и прочие. — Обичам нощните хищници. Плъховете… кукумявките… вълците. Има ли вълци по тия места?

— Тц — каза Дъд. — Преди две години един образ от Дърхам застреля койот. И разни подивели кучета гонят елените.

Непознатият презрително махна с ръка.

— Кучета. Жалки твари, които подвиват опашка и скимтят щом чуят човешки стъпки. Бива ги само да хленчат и да се подмазват. Да се изкормят всички, това бих казал. Да се изкормят всички.

— Е, не съм чак на това мнение — каза Дъд и неуверено пристъпи напред. — Винаги е приятно някой да дойде и да си подрънкаме, разбирате, обаче в неделните дни сметището се затваря в шест, а вече минава девет и половина…

— Несъмнено.

И все пак непознатият не проявяваше намерение да си тръгва. Дъд помисли, че този път печели по точки пред цялото градче. Всички се чудеха кой ли е шефът на онзи Стрейкър, а ето, че той бе узнал пръв — навярно, ако не се брои Лари Крокет, който умееше да си затваря устата. При следващото си посещение в града за патрони при онзи женчо Джордж Мидлър, щеше да каже небрежно: по-миналата вечер срещнах новия тип. Кой? Абе, нали знаеш. Оня, дето купи Марстъновия дом. Свестен образ. Малко на немчуга ми мяза по приказката.

— Спохождат ли ви призраци в старата къща? — запита Дъд, когато дъртакът не благоволи да се разкара.

— Призраци! — Старецът се усмихна, ала в усмивката му имаше нещо заплашително. Навярно така би се усмихвала баракуда. — Не, няма призраци.

Той леко натърти последната дума, сякаш горе можеше да има нещо много по-лошо.

— Ами… късно става и прочие… наистина трябва вече да си ходите, мистър?…

— А ми е толкова приятно да беседвам с вас — каза старецът, като чак сега се обърна напълно към Дъд и го погледна в очите. Очите му бяха раздалечени и все още обрамчени с отблясъци от гаснещата жарава на сметището. Човек не можеше да откъсне поглед от тях, макар че не е прилично да зяпаш някого. — Нямате нищо против да поговорим още малко, нали?

— Не, мисля, че не — отвърна Дъд с глух и далечен глас.

Очите като че се разширяваха, растяха и се превръщаха в мрачни кладенци с огнени ръбове, кладенци, в които можеш да рухнеш и да се удавиш.

— Благодаря — каза непознатият. — Кажете… тази гърбица не ви ли пречи при работа?

— Не — произнесе Дъд все тъй отдалече.

И безсилно си помисли: да пукна, ако не ме хипнотизира. Досущ като онзи тип на панаира в Топшам… как му беше името? Мистър Мефисто. Приспива те и те кара да вършиш разни глупости — да се правиш на пиле, да тичаш като куче или да разправяш какво си правил на шестия си рожден ден. Хипнотизира стария Реджи Сойър и какъв смях падна само…

— А може би ви пречи в други отношения?

— Не… ами то…

Дъд се взираше като омагьосан в бездънните очи.

— Хайде, хайде — ласкаво го подкани старецът. — Приятели сме, нали? Говори, разкажи ми.

— Ами… момичетата… нали ги знаете…

— Разбира се — утешително изрече старецът. — Момичетата ти се надсмиват, нали? Те не знаят колко си мъжествен. Колко си силен.

— Точно така — прошепна Дъд. — Смеят се. Тя се смее.

— Коя е тя?

— Рути Крокет. Тя… тя…

Мисълта отлетя. Дъд не се и опита да я върне. Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен сегашния покой. Този прохладен и пълен покой.

— Може би се шегува? Киска се и прикрива устата си с длан? Ръчка приятелките си с лакти, когато минаваш?

— Да…

— Но ти я желаеш — настояваше гласът. — Не е ли така?

— О, да…

— Ще я имаш. Сигурен съм.

Имаше нещо… приятно в това. Стори му се, че чува как в далечината сладки гласове напяват скверни слова. Сребърни звънчета… бели лица… гласът на Рути Крокет. Почти я виждаше как надига с шепи цицките си, кара ги да изхвъркнат от деколтето на пуловера като съзрели бели полукълба и нашепва: Целувай ги, Дъд… хапи ги… смучи ги…

Сякаш се давеше. Давеше се в обрамчените с червено очи.

Когато непознатият пристъпи към него, Дъд разбра всичко и го посрещна с радост, а сетне дойде болката, прекрасна като сребро, зелена като тихи и бездънни води.

9.

Ръката му трепереше и вместо да стиснат бутилката, пръстите му я катурнаха от бюрото. Тя се стовари с глух удар върху зеления килим и остана да лежи там, разливайки с бълбукане спиртното си съдържание.

Отец Калахан изруга и се наведе да я вдигне, преди уискито да се разлее окончателно. И без това не бе останало много. Отново намести спасеното питие върху бюрото (този път далече от ръба) и се запъти към кухнята да потърси под мивката парцала и препарата за чистене на петна. Не биваше мисис Кърлис да открива петно от разсипано уиски край бюрото му. Топлото съчувствие в погледа й бе просто непоносимо през дългите сиви утрини, когато го налягаше униние…

Махмурлук, искаш, да кажеш.

Добре де, тъй да е — махмурлук. Моля, нека да сме начисто. Опознай истината и тя ще те освободи. Ура, да развъртим пестници за истината.

Откри шише с нещо, наречено „Е-Вап“ — звучеше досущ като болезнено повръщане („Е-Вап!“ — изграчи старият пияница, като едновременно се издрайфа и напълни гащите). Взе го и се върна в кабинета. Стъпваше съвсем твърдо. Почти. Гледайте сега, ще мина по тая бяла линия чак до светофара.

За своите петдесет и три години отец Калахан изглеждаше твърде представително. Имаше посребрена коса и ясни сини очи (с червени жилки напоследък), весели ирландски бръчици по слепоочията, волеви устни и още по-волева трапчинка на брадата. Понякога сутрин се гледаше в огледалото и си мислеше, че като навърши шейсет години, ще зареже църквата и ще замине за Холивуд да затъмни славата на Спенсър Трейси.

— Отец Фланаган, къде си, когато ни трябваш? — промърмори той и клекна до бюрото.

Примижа, прочете инструкцията на етикета и сипа две пълни капачки „Е-Вап“ върху петното. Течността веднага се разпени и побеля. При тази гледка отец Калахан леко се разтревожи и пак прочете етикета.

— За най-устойчивите петна — изрече той с мощния, звучен глас, който му бе спечелил невиждана популярност, след като паството дълги години бе слушало горкия стар отец Хюм да фъфли страдалчески през ченетата си, — оставете препарата да действа от седем до десет минути.

Изправи се и пристъпи до прозореца на кабинета, през който се виждаше Елм Стрийт и в далечината тъмнееше силуетът на църквата „Сейнт Ендрю“.

Добре, добре, помисли той. Това е положението идва неделя вечер и пак съм пиян.

Благослови ме, отче, защото съгреших.

Ако караш лека-полека и продължаваш да работиш (в дългите самотни вечери отец Калахан работеше върху своите Записки. Занимаваше се с тях вече почти седем години и уж възнамеряваше да пише книга за католическата църква в Нова Англия, но от време на време подозираше, че така и няма да я напише. Всъщност Записките и алкохолните му проблеми бяха възникнали по едно и също време. Битие 1:1 — „В началото бе уискито и отец Калахан каза: Да бъдат Записките“), почти не усещаш бавното вкореняване на алкохолизма. Можеш да приучиш ръката си да не долавя как олеква бутилката.

Вече цял ден не съм се изповядвал. Беше единайсет и половина, зад прозореца се виждаше само плътен мрак, прорязван единствено от лъча на уличната лампа пред църквата. Сякаш всеки миг под нея щеше да се появи с танцова стъпка Фред Астер — с цилиндър, фрак, гети, бели обувки и бастунче в ръката. Посреща го Джинджър Роджърс. Двамата подхващат валс под звуците на сантименталната песен „И пак Е-Вап ми вдъхва космическа печал“.

Той притисна чело към стъклото и остави красивото си лице, което в някои отношения бе неговото проклятие, да се отпусне в изражение на объркване и умора. Аз съм пияница и калпав свещеник, отче. Зад затворените си клепачи виждаше сумрака на изповедалната кабинка, усещаше как пръстите му открехват малкото прозорче и отмятат завесата от всички тайни на човешката душа, долавяше мириса на лак, на кадифе от скамейките за коленичене и на старческа пот; устата му се изпълваше с блудкава слюнка.

Благослови ме, отче,

(аз счупих камиончето на брат ми, аз напердаших жената, аз надничах през прозореца на мисис Сойър, докато се събличаше, аз измамих, аз имах сладострастни помисли, аз, аз, аз)

защото съгреших.

Отвори очи и Фред Астер все още не се бе появил. Може би точно в полунощ. Сега градчето спеше. Освен…

Надигна поглед. Да, там горе светеше. Помисли си за малката Бауи — не, вече се казваше Макдугьл — признаваща с тънко задъхано гласче, че е удряла бебето си, а когато той запита колко пъти, сякаш усети (едва ли не чу) как в главата й се въртят зъбни колелца и умножават пет по десет или сто по десет. Жалък образец на човешкия род. Калахан лично бе кръстил бебето. Брат во Христе Рандал Макдугъл. Най-вероятно заченат върху задната седалка в колата на Ройс Макдугъл след последната прожекция на лятното кино. Дребно, пискливо създание. Чудеше се дали се е досещала, че в онзи миг му се иска да протегне ръце през прозорчето, да сграбчи оттатък тръпнещата душа и да стиска, да мачка, докато я накара да закрещи. Покаянието ти е шест яки шамара и един хубав ритник по задника. Върви си и не греши повече.

— Тъпо — изрече той.

Ала в изповедалната кабинка не беше само тъпо; не чуждите грехове го потрисаха и тласкаха към широката членска маса на клубовете „Католически свещеници, приятели на шишето“ и „Рицари на Бялото конче“. Смазваше го упоритата, бездушна, устремна машина на църквата, повлякла всички дребни и злобни грехове в безконечната си совалка към небесата. Смазваше го ритуалното примирение със злото в днешната църква, заинтересувана главно от социалните беди; монотонно изричаното покаяние на стари дами, чиито родители някога са говорили европейски езици. Смазваше го реалното присъствие на злото в кабинката — също тъй реално както мирисът на вехто кадифе. Но това бе тъпо, празноглаво зло, за което няма ни отдих, ни прошка. Хрущенето на юмрук върху бебешко лице, срязаната с джобно ножче гума, побоят в бара, слагането на бръснарски ножчета в ябълките за празника на Вси светии, всички гнусотии, които човешкият ум може да избълва от безконечните си лабиринти. Господа, всичко ще се оправи, ако имаме по-добри затвори. По-добри ченгета. По-добра администрация. По-добър контрол над раждаемостта. По-добри методи за стерилизация. По-добри аборти. Господа, ако изтръгнем този зародиш от утробата сред кръв и плетеница от неоформени ръце и крака, той няма да порасне, за да пребие с чук някоя стара дама. Дами, ако вържем този мъж на специален електрифициран стол и го изпечем като пържола в микровълнова фурна, той вече не ще има възможност да измъчва до смърт малки момченца. Сънародници, ако приемете този законопроект за генетичен контрол, аз гарантирам, че никога вече… Мръсотия.

Вече от доста време, може би от три години насам, истинското положение му ставаше все по-ясно. То придобиваше яркост и отчетливост като филм, който бавно идва на фокус, докато всеки образ изпъкне на екрана. Душата му копнееше за предизвикателство. Младите свещеници си имаха противници: расова дискриминация, равноправие за жените и дори за хомосексуалистите; бедност, безумие, престъпност. Не можеше да ги понася. Единствените социално ориентирани свещеници, с които се чувстваше сравнително добре, бяха борците против войната във Виетнам. Сега, след като каузата им бе потънала в забрава, те се събираха да побъбрят за походи и митинги както престарели съпрузи си припомнят медения месец или първото си пътуване с влак. Но Калахан не беше нито млад свещеник, нито стар; озоваваше се в ролята на традиционалист, който вече не може да вярва дори в основата на първоучението. Искаше да поведе дивизия от армията на… на кого? На Бога, на доброто, на правдата, различни названия на едно и също нещо — в битката срещу ЗЛОТО. Искаше комюникета и военни колони, а не да зъзне пред супермаркетите и да раздава позиви за бойкот на салатата или стачка срещу гроздето. Искаше да види ЗЛОТО без измамните му одежди, с открито и пределно ясно лице. Искаше да се вкопчи в него гърди срещу гърди, като Мохамед Али против Джо Фрейзър, „Селтикс“ срещу „Никс“, Яков срещу ангела. Искаше схватката да е чиста, без да му се пречка политиката, която възсядаше всяко обществено движение като уродлив сиамски близнак. Искаше го, откакто пожела да стане свещеник, а призванието му бе дошло още на четиринайсетгодишна възраст с пламенното въодушевление от историята на свети Стефан, първият християнски мъченик, който бил пребит с камъни от тълпата и в мига на смъртта си зърнал Христос. Раят изглеждаше скучен в сравнение с блаженството да се сражаваш — и може би да загинеш — служейки на Спасителя.

Ала сражения нямаше. Имаше само смътни, неопределени сблъсъци, и ЗЛОТО идеше не с едно, а с безброй лица — все кухи и най-често идиотски ухилени, с капещи от устата лиги. Всичко го караше да мисли, че в света изобщо няма ЗЛО, а само зло или може би дори (зло). В пристъпи на съмнение започваше да подозира, че Хитлер е бил просто злобен бюрократ, а самият Сатана — малоумен тип с недоразвито чувство за хумор, от ония, които смятат за безкрайно смешно да подхвърляш на чайките бомбички, обвити с хляб.

Всички велики обществени, морални и духовни сражения на епохите изкипяваха и на дъното оставаше само Санди Макдугъл, която запокитва сополивото си хлапе в ъгъла, а хлапето ще порасне и на свой ред ще запокитва хлапета в ъгъла, безкраен свят, алилуя, хляба насъщен дай ни днес, ама и масълцето не забравяй. Аве Мария, майко Божия, помогни ми да спечеля в това състезание с вехти таратайки.

Всичко бе безнадеждно тъпо. Бе просто ужасяващо с пагубните си последици за всяко смислено определение на живота, а може би дори и на рая. Какво ли пък беше там? Цяла вечност, изпълнена с религиозни лотарии, увеселителни влакчета и небесни надбягвания — това ли?

Погледна към стенния часовник. Шест минути след полунощ, а навън още нямаше и следа от Фред Астер и Джинджър Роджърс. Поне Мики Руни да се беше показал. Нищо де, препаратът сигурно вече бе изсъхнал. Щеше да го изчисти с прахосмукачката, та мисис Кърлис да не гледа с жалостиво лице и животът щеше да продължи. Амин.