Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (10)

2.

Около шест и половина тя беше в болницата и седеше на неудобен пластмасов стол, гледайки с невиждащи очи някакъв стар брой на списание „Добро домакинство“. Никой друг не е дошъл, помисли тя. Ужасно, по дяволите, ужасно. Запита се дали да не позвъни на Мат Бърк, но се отказа при мисълта, че докторът може да дойде и да не я завари.

Минутната стрелка на стенния часовник пълзеше едва-едва. В седем без десет вратата се отвори и отвътре излезе лекар с куп бланки в ръката.

— Мис Нортън?

— Да, аз съм. Добре ли е Бен?

— Засега не мога да отговоря. — Той зърна как по лицето й плъзва страх и побърза да се поправи. — Изглежда, добре, но ще искаме да го задържим два-три дни. Има лека рана на главата, множество драскотини, контузии и страхотна синина под окото.

— Може ли да го видя?

— Не тази вечер. Той е под упойка.

— За минутка. Моля ви. Само за минутка.

Лекарят въздъхна.

— Можете да надникнете, щом толкова ви се иска. Най-вероятно ще е заспал. Не бива да казвате нищо, ако не ви заговори.

Изкачиха се на третия етаж и стигнаха до стаята по дълъг коридор, лъхащ на лекарства. Другият пациент четеше списание и им хвърли разсеян поглед.

Бен лежеше със затворени очи, завит с чаршаф чак до брадата. Беше толкова блед и неподвижен, че за един ужасен миг Сюзън го помисли за мъртъв — издъхнал тихичко, докато тя долу е разговаряла с доктора. После забеляза бавното, равномерно повдигане на гърдите му и облекчението бе толкова силно, че за момент се олюля. Вгледа се внимателно в лицето му, почти без да забелязва синините. Майка й го бе нарекла мамино синче и Сюзън разбираше откъде може да е дошло подобно впечатление. Чертите му бяха волеви, но интелигентни (жалко, че нямаше по-подходяща дума; „интелигентен“ можеш да наречеш местния библиотекар, който в свободното си време пише натруфени сонети за нарциси и маргаритки, ала друга дума просто не пасваше). Единствено косата изглеждаше мъжествена в общоприетия смисъл. Черна и гъста, тя като че се рееше над главата му. Бялата, марлена превръзка отляво над слепоочието рязко изпъкваше на тъмния фон.

Обичам този мъж, помисли тя. Оздравявай, Бен. Оздравявай и no-скоро довършвай книгата, за да се махнем заедно от Лот, ако ме искаш. И за двама ни тук вече няма място.

— Мисля, че е време да си тръгвате — каза докторът. Може би утре…

Бен се размърда и дрезгаво се прокашля. Клепачите му бавно се надигнаха, затвориха се, пак се отвориха. Очите му бяха замъглени от упойката, но в тях личеше и усещането за нейното присъствие. Ръцете му пропълзяха върху нейните. От очите й бликнаха сълзи и тя стисна пръстите му.

Той раздвижи устни и Сюзън се приведе, за да го чуе.

— Страхотни главорези има в това градче, нали?

— Бен, толкова съжалявам.

— Мисля, че му избих два зъба, преди да ме просне — прошепна Бен. — Не е зле за писател.

— Бен…

— Засега стига толкова, мистър Миърс — обади се докторът. — Тъкмо ви позакърпихме, не ни отваряйте пак грижи.

Бен завъртя очи към него.

— Само минутка.

Докторът въздъхна и вдигна ръце.

— И тя така казваше.

Бен склопи очи, сетне с мъка ги отвори отново. От устните му излетя неясно мърморене. Сюзън се приведе още по-близо.

— Какво, скъпи?

— Стъмни ли се вече?

— Да.

— Би ли посетила…

— Мат ли?

Той кимна.

— Кажи му…, че искам да ти разкаже всичко. Питай го дали… познава отец Калахан. Той ще разбере.

— Добре — каза Сюзън. — Ще му предам. Спи сега. Спи спокойно, Бен.

— Да. Обичам те.

Той промърмори още нещо, повтори го, после очите му се затвориха. Дъхът му стана дълбок и спокоен.

— Какво каза? — запита докторът.

Сюзън се навъси.

— Като че каза „затваряй прозорците“ — отвърна тя.

3.

Когато се върна в чакалнята за шлифера си, завари там Ева Милър и Крейг Невестулката. Ева беше облечена в старо зимно манто с рижава лисича яка, очевидно пазено за по-добри времена, а Невестулката се губеше в дълбините на огромно мотоциклетно яке. В гърдите на Сюзън се разля топлинка.

— Как е той? — запита Ева.

— Мисля, че ще се оправи. — Сюзън преразказа диагнозата на лекаря и лицето на Ева се поуспокои.

— Толкова се радвам. Мистър Миърс е много възпитан човек. Никога не съм имала такива неприятности в пансиона. А Паркинс трябваше да затвори Флойд в изтрезвителя. Макар че не изглеждаше пиян. Просто беше някак… замаян и объркан.

Сюзън поклати глава.

— Не съм очаквала подобно нещо от Флойд.

Настана смутено мълчание.

— Бен е свястно момче — каза Невестулката и потупа Сюзън по ръката. — За нула време ще се вдигне на крака. Помни ми думата.

— Не се и съмнявам — отвърна Сюзън и здраво стисна ръката му. — Ева, нали отец Калахан е свещеникът от „Сейнт Ендрю“?

— Да, защо?

— О…, странно. Слушайте, благодаря и на двама ви, че дойдохте. Ако можете да наминете и утре…

— Непременно — каза Невестулката. — Ще дойдем, нали, Ева?

И той прегърна Ева през кръста. Доста трябваше да се протегне, но в крайна сметка успя.

— Да, ще дойдем.

Сюзън излезе заедно с тях на паркинга м потегли към Джирусълъм’с Лот.

4.

Когато Сюзън почука на вратата, Мат не отвори веднага, нито пък изрева „Влизай!“ както обикновено, Вместо това отвътре боязливо се раздаде съвсем тих и почти неузнаваем глас:

— Кой е?

— Сюзи Нортън, мистър Бърк.

Той отвори вратата и промяната във вида му буквално я потресе. Стори й се стар и изнемощял. В следващия миг тя забеляза на гърдите му масивно позлатено разпятие. На фона на карираната фланелена риза евтиният претруфен кръст изглеждаше толкова странен и нелеп, че Сюзън бе готова да се разсмее…, но се удържа.

— Влез. Къде е Бен?

Тя разказа за станалото и лицето му се обтегна от тревога.

— Значи не кой да е, а тъкмо Флойд Тибитс е решил да се прави на оскърбен любовник, така ли? Едва ли би могъл да подбере по-неподходящ момент. Днес следобед докараха от Портланд тялото на Майк Райърсън и сега Форман го подготвя за погребение. А навярно ще трябва да отложим и експедицията до Марстъновия дом…

— Каква експедиция? Какво общо има Майк?

— Ще пиеш ли кафе? — разсеяно запита той.

— Не. Искам да разбера какво става. Бен каза, че вие знаете.

— Трудна задача — промърмори Мат. — Лесно му е на Бен да рече, че трябва да ти разкажа всичко. Аз да му мисля. Но ще опитам.

— Какво…

Той вдигна ръка.

— Най-напред един въпрос, Сюзън. Нали онзи ден беше с майка си в новия магазин?

Сюзън сбръчка чело.

— Разбира се. Защо питате?

— Можеш ли да ми опишеш впечатленията си от магазина и най-вече от собственика му?

— Мистър Стрейкър ли?

— Да.

— О, той е много чаровен — каза тя, — Навярно би било по-точно да кажа изтънчен. Похвали роклята на Глинис Мейбъри и тя се изчерви като ученичка. Заинтересува се защо мисис Бодин е с превързана ръка… заляла се, знаете, с гореща мазнина. Даде й рецепта за компрес. Даже сам я написа. А когато дойде Мейбъл… — Сюзън се разсмя.

— Да?

— Предложи й стол. Всъщност не беше стол, ами същински трон. Грамаден, целият покрит с махагонова резба. Сам го донесе от задната стая и през цялото време се усмихваше и бъбреше с другите посетители. А сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Сложи го насред магазина и придружи Мейбъл до него. Под ръка, нали разбирате. И тя се кикотеше. Ако ви се е случвало някога да видите Мейбъл да се кикоти, значи вече нищо не може да ви учуди. После ни предложи кафе. Много силно, но великолепно.

— Харесваш ли го? — запита Мат, като я гледаше втренчено.

— Това е част от загадката, нали?

— Да, може би.

— Добре тогава. Ще отговоря от женска гледна точка. Харесвах го и в същото време не го харесвах. Мисля, че изпитвах към него леко сексуално влечение. Застаряващ мъж, извънредно учтив, чаровен и изтънчен. От пръв поглед личи, че може спокойно да избере най-доброто от менюто във френски ресторант и при това ще знае какво вино подхожда — не просто червено или бяло, а сорт, година и дори точно определена изба. Определено не е като тукашните мъже. Но и не е женствен — ни най-малко. Гъвкав като танцьор. А и определено има нещо привлекателно в мъж, който е съвършено плешив без да изпитва и капчица смущение.

Тя се изсмя малко извинително, усети, че се изчервява и се запита дали не говори повече, отколкото трябва.

— Но в същото време не го харесваше — каза Мат.

Сюзън сви рамене.

— Това е по-трудно за обяснение. Мисля… мисля, че усещах в него да се таи леко презрение. Цинизъм. Сякаш играеше определена роля и се справяше добре, но знаеше, че няма нужда да прилага всичките си трикове, за да ни заблуди. — Тя неуверена погледна Мат. — И като че в него имаше нещичко жестоко. Сама не знам защо ми се стори така.

— Купиха ли нещо?

— Малко, но това май не го смути. Мама купи югославска лавичка за разни дреболии, а мисис Петри си избра една симпатична сгъваема масичка, други купувачи не видях. А той изобщо не се вълнуваше. Само подканваше хората да кажат на приятелите си, че магазинът е отворен, да наминават по-често и всички да се сприятелим. Типичен старовремски чар.

— Мислиш ли, че е очаровал и другите?

— Да, масово — отвърна Сюзън, като сравняваше мислено възторга на майка си от Р. Т. Стрейкър със спонтанната й неприязън към Бен.

— Не видяхте ли партньора му?

— Мистър Барлоу ли? Не, той е на делова обиколка в Ню Йорк.

— Така ли? — замислено промърмори Мат. — Чудя се. Потайният мистър Барлоу.

— Мистър Бърк, не смятате ли, че е време да ми кажете какво става тук?

Мат тежко въздъхна.

— Навярно трябва да опитам. Онова, което ми каза току-що, е тревожно. Много тревожно. Толкова много неща съвпадат…

— Какво? Какво съвпада?

— Трябва да започна — каза той — от срещата си с Майк Райърсън в кръчмата на Дел снощи… снощи, а вече ми се струва, че е било преди век.

5.

Когато разказът привърши, наближаваше осем м двайсет и двамата бяха изпили по чаша кафе.

— Мисля, че това е всичко — каза Мат. — А сега искаш ли да се представя за Наполеон? Или да ти опиша астралните си разговори с духа на Тулуз-Лотрек?

— Не ставай смешен — каза тя. — Има нещо нередно, но не е това, което мислиш. Трябва да знаеш, че не е.

— Знаех, но до снощи.

— Ако не е нечие отмъщение, както предполага Бен, може да го е сторил самият Майк. В пристъп на безумие или нещо подобно. — Предположението звучеше неубедително, но въпреки всичко тя продължи: — Или пък неусетно си заспал и всичко е било само сън. Случвало ми се е да задремя и неусетно да се събудя след четвърт час.

Мат уморено вдигна рамене.

— Как да свидетелствам за нещо, което нито един нормален човек не би приел за реалност? Чух каквото чух. Не съм спал. И нещо ме изплаши… ужасно ме изплаши. Според старите книги вампирът не може просто да влезе в нечий дом и да изсмуче кръвта на стопанина. Не. Трябва да го поканят. Но снощи Майк Райърсън покани Дани Глик. И аз лично поканих Майк!

— Мат, разказвал ли ти е Бен за новата си книга?

Той прехвърли лулата си от ръка в ръка, но не я запали.

— Много малко. Само спомена, че е свързана с Марстъновия дом.

— Каза ли ти, че като малък е имал много мъчително преживяване в Марстъновия дом?

Мат стреснато надигна глава.

— Вътре ли? Не.

— Обзаложил се, че ще влезе. Искал да го приемат в една момчешка компания и му измислили изпитание — да влезе в Марстъновия дом и да изнесе нещо отвътре. Наистина го сторил… но преди да излезе, решил да се изкачи до спалнята, където се е обесил Хъби Марстън. Когато отворил вратата, видял Хъби да виси под тавана. Трупът отворил очи. Бен избягал. Този спомен го мъчи вече двайсет и четири години. Сега се е върнал в Лот, за да опише всичко и така да се освободи.

— Господи — прошепна Мат.

— Той има… има теория за Марстъновия дом. Изградил я е отчасти върху собственото си преживяване, отчасти върху някои поразителни резултати от изследванията за Хъбърт Марстън…

— Склонността му към дяволопоклонничество?

Сюзън трепна.

— Откъде знаете?

Мат се усмихна с лека печал.

— В едно малко градче не всички клюки са за широка употреба. Има и тайни. Част от тайните клюки на Сейлъм’с Лот са свързани с Хъби Марстън. Днес ги споделят само десетина от старите кореняци — начело с Мейбъл Уъртс, естествено. Било е отдавна, Сюзън. Но не времето слага печат върху някои събития. Знаеш ли, странно е. Дори и Мейбъл не би разговаряла за Хъбърт Марстън с никого извън кръга на посветените. Е, да, разговарят за смъртта му, За убийството. Но цели десет години той е живял горе с жена си и се е занимавал Бог знае с какво. Запиташ ли за това, нарушаваш някакъв неписан закон — може би най-ясно изразеното табу в западната цивилизация. Шушука се дори че Хъбърт Марстън отвличал дечица и правел кървави жертвоприношения за своите адски божества. Изненадан съм, че Бен е успял да разкрие толкова много. В това отношение над Хъби, жена му и къщата се спуска завесата на едва ли не родово-племенна тайна.

— Не го е открил тук.

— А, ясно тогава. Подозирам, че теорията му отразява една доста стара измислица на парапсихолозите — че хората отделят зло също тъй както отделят храчки, екскременти или изрязани нокти. Че злото не изчезва. А в нашия случай — че Марстъновият дом може да се е превърнал в нещо като злокобна батерия, акумулатор на злото.

— Да. — Сюзън го гледаше изумено. — Употребяваше точно същите думи.

Мат сухо се изкиска.

— Чели сме едни и същи книги. А ти какво мислиш, Сюзън? Има ли в твоята философия място за още нещо освен земята и небето?

— Не — каза тя спокойно и твърдо. — Къщите са си къщи. Злото изчезва, след като бъде извършено.

— Намекваш, че вече съм на път към безумието, а неуравновесеният характер на Бен би ми помогнал да го повлека подир себе си?

— Не, разбира се. Не ви смятам за ненормален. Но трябва да разбирате, мистър Бърк…

— Тихо.

Той бе навел глава на една страна. Сюзън млъкна и се ослуша. Нищо… освен може би прашене на суха дъска. Тя изгледа Мат въпросително и той поклати глава.

— Докъде бяхме стигнали?

— По съвпадение сега е най-неподходящият момент за намеренията му да се пребори с демоните от детството си. Из градчето се носят най-нелепи слухове откакто Стрейкър нае къщата и отвори магазина. Между другото, клюките засягат и Бен. Понякога заклинанията против духове се обръщат срещу онзи, който ги изрича. Мисля, че Бен трябва да напусне този град, а може би и вие се нуждаете от ваканция, мистър Бърк.

Говорейки за заклинания, тя си припомни, че Бен я бе помолил да спомене на Мат за католическия свещеник. Реши да премълчи. Сега отлично разбираше причината за молбата му, ала това би означавало да долее масло в огъня, който според нея и без това пламтеше твърде заплашително. Ако Бен се сетеше да я пита, щеше да каже, че е забравила.

— Знам колко безумно трябва да звучи — каза Мат. Невероятно е даже за мен, въпреки че чух скърцането на рамката и смеха, а на сутринта видях капакът от прозореца да се търкаля край алеята. Но ако с това бих разсеял поне малко тревогите ти, трябва да кажа, че Бен реагира извънредно благоразумно. Предложи да сметнем станалото за теория, която можем да потвърдим или опровергаем, и за начало…

Той отново млъкна и се ослуша. Този път мълчанието се проточи и когато Мат заговори, Сюзън изтръпна от твърдата увереност, звучаща в тихия му глас.

— Горе има някой.

Тя се вслуша. Нищо.

— Въобразявате си.

— Познавам си къщата — тихо каза той. — В гостната има някой… ето, чуваш ли?

И този път тя чу. Отчетлив пукот на дъска, както понякога се случва в старите къщи без видима причина. Но за Сюзън в този звук сякаш се криеше и още нещо — нещо неописуемо лукаво и коварно.

— Качвам се — каза Мат.

— Не!

Бе възкликнала, без да мисли. И веднага си каза: Хубава работа, май и аз се превръщам в плашливо момиченце, свито край камината и убедено, че вън край стряхата вият таласъми.

— Снощи се изплаших, не направих нищо и стана по-зле. Сега ще се кача горе.

— Мистър Бърк…

Сега и двамата говореха едва чуто. Във вените на Сюзън се нагнетяваше напрежение, мускулите й се вдървяваха. Може би горе наистина имаше някой. Крадец.

— Говори — каза той. — След като тръгна, продължавай да говориш. За каквото и да е.

И преди тя да възрази, Мат се надигна от стола и закрачи към стълбата с поразително гъвкава стъпка. За миг се озърна назад, но Сюзън не успя да разчете чувствата в погледа му. Сетне Мат изчезна нагоре по стъпалата.

Зашеметена от внезапния обрат на нещата, тя имаше чувството, че всичко е нереално. Само преди две минути обсъждаха събитията разумно, под спокойната светлина на електрическите лампи. А сега се боеше. Въпрос: ако затвориш някой психолог в една стая с човек, който се смята за Наполеон и ги оставиш там цяла година (или десет, или двадесет), какво ще се получи — двама психолози или и двамата ще излязат с ръка под средното копче на ризата? Отговор: липсват данни.

Тя отвори уста, поколеба се и каза:

— Двамата с Бен мислехме в неделя да отскочим по магистрала 1 до Камдън… нали го знаете, градчето, където са снимали филма „Пейтън плейс“, но сега навярно ще трябва да отложим. Там има чудесна малка църквичка…

Откри, че съвсем не е трудно да бъбри, макар че ръцете й се бяха вплели една в друга до побеляване на пръстите. Съзнанието й беше ясно, все още незасегнато от нелепите приказки за кръвопийци и възкръснали мъртъвци. Вълните на мрачен ужас идваха от много по-древната мрежа на нерви и ганглии в основата на гръбначния стълб.

6.

Изкачването по стълбите бе най-непосилното начинание в живота на Мат Бърк. Ни повече, ни по-малко. Нищо друго не можеше и да се сравнява с това преживяване. Освен може би една случка.

На осемгодишна възраст се бе записал в отряда на скаутите — група за най-малките. До къщата на ръководителката имаше километър и половина и на отиване беше приятно, даже чудесно, защото грееше меко следобедно слънце. Ала на връщане падаше здрач, освободените сенки пропълзяваха през пътя на дълги криволици… а ако събирането се окажеше особено интересно и продължеше повечко от обикновено, трябваше да се прибира в тъмното. Сам.

Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата „убийство“ бледнее пред нея, а думата „ад“ е просто жалък синоним…

Край пътя имаше стара, полуразрушена методистка църква с неравна и буренясала ливада отпред. Когато минаваше под нелепо втренчения взор на разбитите прозорци, стъпките му сякаш ставаха оглушителни и ако си подсвиркваше, мелодията замръзваше на устните му, обземаха го мисли какво ли е вътре — преобърнати скамейки, прогнили молитвеници, порутен олтар, където само мишките си устройват сборища, и започваше да се пита дали там няма и още нещо освен мишките — незнайни безумци, ужасни чудовища. Може би надничаха към него с жълти змийски очи. И може би някоя вечер нямаше да се задоволят само с гледането; може би някоя вечер пропуканата, провиснала врата щеше да се отвори изведнъж и онова, което излезе от нея, щеше да отнеме разсъдъка му още от пръв поглед.

А не можеше да го обясни на родителите си, те бяха чеда на светлината. Както не можеше да им обясни и това, че веднъж, когато беше едва на три години, резервното одеяло край креватчето му се превърна в кълбо от змии, втренчили насреща му плоските си, немигащи очи. Нито едно дете не може да победи тези страхове, помисли той. Щом не можеш да разкажеш за страха, не можеш и да го победиш. А страховете, заключени в детското съзнание, са прекалено грамадни, за да излязат през устата. Рано или късно си намираш спътник, за да крачи до теб край всички изоставени църкви, които отминаваш от беззъбото детство до изкуфялата старост. Докато стигнеш до днешната вечер. Днешната вечер, когато откриваш, че старите страхове изобщо не са изчезнали — само са били погребани в мънички детски ковчези с букетче от шипков цвят върху капака.

Не включи лампите. Изкачваше се стъпало по стъпало, като прескочи шестото, което скърцаше. Стискаше разпятието с потна, лепкава длан.

Достигна последното стъпало и безшумно се завъртя да огледа коридора. Вратата на гостната зееше леко открехната. Беше я затворил преди няколко часа. Отдолу долиташе монотонният говор на Сюзън.

Внимателно, за да не скърцат дъските под нозете му, Мат се прокрадна към вратата и застана пред нея. Основата на всички човешки страхове, помисли той. Притворена, леко открехната врата.

Пресегна се и я тласна навътре.

Майк Райърсън лежеше на кушетката.

Лунните лъчи нахлуваха през прозорците и посребряваха стаята, превръщаха я в лагуна на сънищата. Мат тръсна глава, сякаш, за да проясни мислите си. Имаше чувството, че се е върнал назад във времето, че е попаднал в предишната вечер. Сега щеше да слезе долу и да позвъни на Бен, защото Бен още не е в болницата…

Майк отвори очи.

Само за миг те проблеснаха в лунната светлина сребро, обрамчено в червено. Бяха безизразни като избърсана черна дъска. В тях нямаше и следа от човешка мисъл или чувство. Очите са прозорци на душата, казва Уърдсуърт. Може би, но зад тия очи лежеше пуста, изоставена стая.

Майк се надигна и седна. Чаршафът се свлече от гърдите му и Мат зърна грубите шевове върху разрезите от аутопсията, дело на болничния патолог или съдебния лекар. Може би лекарят си бе подсвиркван, въртейки иглата.

Майк се усмихна. Резците и кучешките зъби бяха бели и остри. Самата усмивка напомняше по-скоро гърч на лицевите мускули; в очите нямаше и следа от нея. Те си оставаха все така мъртвешки безизразни.

— Погледни ме — изрече Майк ясно и отчетливо.

Мат погледна. Да, очите бяха съвършено безизразни. Ала дълбоки, много дълбоки. Сякаш виждаше в тях собствения си образ като малка сребриста камея, давеше се в наслада и светът изглеждаше незначителен, страховете ставаха незначителни…

Отстъпи назад и изкрещя:

— Не! Не!

После вдигна високо разпятието.

Създанието в образа на Майк Райърсън изсъска, сякаш бе плиснал в лицето му вряла вода. То протегна ръце, като да се закрие от удар. Мат прекрачи в стаята; Райърсън пък отстъпи назад.

— Махай се оттук! — задавено изрече Мат. — Отменям поканата!

Райърсън нададе остър, протяжен писък, изпълнен с ненавист и болка. Олюлявайки се, направи четири неуверени крачки назад. Ръбът на отворения прозорец го подсече зад коленете, Райърсън залитна и загуби равновесие.

— Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Изчадието рухна навън към мрака, заднешком, с отметнати над главата ръце като плувец, който скача от висок трамплин. Бледото тяло лъщеше като мрамор и с остър, бездънен контраст по него лъкатушеха шевовете върху черните Y-образни разрези.

Ужасеният Мат изкрещя безумно, втурна се към прозореца и надникна навън. Не видя нищо освен сребристата лунна нощ… а във въздуха между прозореца и светлините на долния етаж висеше облаче редки, танцуващи искрици — може би прах. Те се завихриха, сляха се за миг в чудовищно подобие на човешка фигура и изчезнаха в пустотата.

Обърна се да побегне и точно в този миг се олюля от болката, нахлула в гърдите му. Вкопчи пръсти в ризата си и се преви на две. Болката сякаш прииждаше по ръката му на плътни, пулсиращи вълни. Разпятието се люшна пред очите му.

Излезе през вратата, кръстосал ръце пред гърдите си, без да изпуска верижката на разпятието. Продължаваше да вижда образа на Майк Райърсън, увиснал в мрака като блед плувец.

— Мистър Бърк!

— Домашният ми лекар се казва Джеймс Коди — изрече той с вледенени устни. — Има го на картончето до телефона. Мисля, че имам сърдечен удар.

И Мат се просна по очи в коридора.

7.

Тя набра номера, изписан на картончето край името ДЖИМИ КОДИ, ДОКТОРЧЕ. Думите бяха грижливо оформени с познатите й още от гимназията четливи главни букви. Отсреща се обади женски глас и Сюзън запита:

— У дома ли си е докторът? Спешен случай!

— Да — спокойно каза жената. — Говорете.

— Доктор Коди слуша.

— Обажда се Сюзън Нортьн. Намирам се в дома на мистър Бърк. Той получи сърдечен удар.

— Кой? Мат Бърк ли?

— Да. В безсъзнание е. Какво трябва да…

— Повикайте бърза помощ — каза Коди. — В Къмбърланд номерът е 841–4000. Стойте до него. Завийте го с одеяло, но не го местете. Разбирате ли?

— Да.

— Пристигам след двадесет минути.

— Бихте ли…

Но телефонът изщрака и тя остана сама. Обади се на бърза помощ и пак остана сама с мисълта, че трябва да се изкачи горе при него.

8.

Гледаше стълбата и сама се учудваше на тръпките, разтърсващи тялото й. Искаше й се всичко да бе станало другояче — не заради удара на Мат, а заради този болезнен, смазващ страх. Допреди малко не бе вярвала на нито една негова дума — тогава смяташе, че представата на Мат за предната вечер просто трябва да се разгледа в светлината на общоприетите факти. Нищо повече. А сега твърдината на недоверието бе изчезнала изпод краката й и тя имаше чувството, че пада.

Бе чула гласа на Мат, след него бе чула и ужасяващото глухо проклятие: Ще се погрижа да спиш като мъртъв, учителю. Гласът, изрекъл тия думи, бе загубил всичко човешко и звучеше също тъй чуждо както би прозвучал кучешки лай.

Преодолявайки с усилие всяко стъпало, тя се заизкачва по стълбата. Дори и лампите в коридора не я ободриха. Мат лежеше там, където го бе оставила, с извита настрани глава, тъй че дясната буза се притискаше към грубата тъкан на пътеката. Дишаше тежко, с мъчителни стонове. Сюзън се наведе, разкопча горните две копчета на ризата му и дишането като че стана малко по-леко. После тя влезе в гостната да потърси одеяло.

Стаята беше прохладна. Прозорецът зееше отворен. На леглото бе останал само голият дюшек, но в горния рафт на гардероба имаше сгънати одеяла. Докато се връщаше към коридора, лунните лъчи проблеснаха върху нещо на пода край прозореца и тя се наведе да вдигне предмета. Позна го веднага. Пръстен с емблемата на Къмбърландската обединена гимназия. От вътрешната страна бяха гравирани инициалите М. К. Р.

Майкъл Кори Райърсън.

За миг, застанала сред мрака, тя повярва. Повярва на всичко. В гърлото й се надигна писък и тя го сподави, преди да е излетял, ала пръстенът се търкулна от дланта й и остана да лежи на пода под прозореца, просветвайки в лунното сияние, прорязващо есенната тъма.