Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (8) (Лечители, духове ритуали)

3. Терминология

Трябва да се прави разграничение между характеристиките на шаманите, едни от които са широко разпространени и надетнически, а други се употребяват само в определени етноси (респ. в различни езици). Първите показват по-широки исторически движения и взаимовръзки.

Употребяваният както от лаиците, така и от учените термин „шаман“ има своя корен в тунгуските езици (saman, а също и saman, а при амурските тунгусци и манджурите — sama). Обикновено думата била предназначена както за мъже, така и за жени — а понякога (но не винаги!) — се среща и при съседните народи, в монголския samadi, в уйгурския samaty. Произходът й е спорен. Той би могъл да бъде откровено местен, което означава производна на коренака — „мисля“, „зная“, „разбирам“, но също така думата може да бъде и заимствана. В подобен случай е възможна заемката от санскритски (cramana, „просещ монах“, „аскет“), респ. от средноиндийския пали (samana), езика на будисткия канон. По инициатива на владетеля на Маурия, Ашока (ок. 273–232 г. пр.Хр.), след средата на III в. пр.Хр. именно будизмът разгърнал една оживена мисионерска дейност, която постепенно се разпространила през Северозападна Индия към Кашмир, Кандахар, Бактрия и Централна Азия (Бухара), както и в цялата област на индоскитската империя на Кушаните (II в. сл. Хр.) и поддържана най-вече от крал Канишка (ок. 120–162 г. сл. Хр.). По-късно, вече през ранното Средновековие, будизмът се разпространил по „копринения път“ към Централна Азия и Китай, а накрая — към Тибет и Монголия (ламаизъм). Именно оттук е заето понятието samana от пали, превърнало се при зогдианския език в smn = saman, при тохарския в samane, а в китайския — sa-men.

Напротив — при тюркските и отчасти при монголските народи, първоначално разположени на югоизток от Тунгусия, и до днес за шаман се употребява терминът kam (също cham, gam, а на монголски kami) — докато жените шамани били наричани различно, с думата udagan. Със засилването на „източните тюрки“ след античната епоха с техните експанзии извън Централна Азия и чак до европейските граници, разпространението на термина kam продължило и през ранното Средновековие. Той бил познат на хуните и съществува и до днес в унгарския език (kam, „предсказател“, „ясновидец“), а поне до XIX в. се употребявал в Корея (degamtekam). Руснаците също го заимствали от тюркските народи (камлание, „шамански сеанс“). Очевидно единственото изключение сред тюркокоезичния етнос на вътрешна Азия представлявали живеещите в района на Байкал якути, които вследствие на военно-политически промени от ранното и зрялото Средновековие били изтласкани от монголците на север към средното течение на р. Лена. При тях обозначението на шамана е ojun (респ. oiun, а за жена шаман udojan). Понеже последното обозначение най-вероятно е вариант на общата за всички тюркски езици udagan, която отговаря на uda-kam, една първоначална взаимовръзка между ojun,. oiun и kam (ojam>_o-kam_) е твърде близка. Изобщо руските филолози предполагат, че дори съществува отношение между тунгуското sama и тюркското kam. Това би означавало, че в по-ранните епохи на „алтайската“ езикова общност поне сред сибирските народи от степта и тайгата е съществувал общ термин за шаман.

При тюркските народи от Централна Азия (казахи, узбеки, киргизи, тюркмени и др.) старият израз kam бил изместен в процеса на средновековната ислямизация от думата bakshi (също и baksy), също произхождащ от санскритски, т.е. bikshu, едно обозначение за будистката духовност. Оттогава наричали шаманите по този начин, защото в хода на времето разликите между всички предишни предислямски религии от района се размили и по този начин те се превърнали в последните представители на жречеството от миналите „езически“ времена.

В района е разпространен също не толкова общовалидният термин porchan, особено около оазисите на хорезмите, каракалпаките и тюркмените. Той е навлязъл с обединяването на персийските думи pari (peri), „дух“, и chodan, „чета“, като представлява старо наследство от някога установилото се тук ираноезично население от долните слоеве. Всъщност с думата се обозначава някой, „който урежда сметките със злите духове“ и следователно по-скоро намеква за екзорцистичния аспект на шаманизма.

Извън това толкова динамично в исторически план средноазиатско пространство се употребявали и местни племенни езикови термини с първоначално съвсем ограничено надрегионално значение. Така например нуристаните („кафирите“) от Северен Афганистан използвали думата pshur, калашите — dehar, а други източни племена — daiyal, успоредно с по-стария бурушашки израз bitan, употребяван предимно в Hunza. Аналогично е положението и при ескимосите (andakok), и американските индианци.

По този начин картината на разпространение на терминологичната употреба ни дава ценни сведения за по-добро вникване в особеното и богато на влияния историческо развитие, което засяга именно този северноазиатски шаманизъм — и най-вече неговото комплексно проявление — и е спомогнало за образцовото му значение и световна известност.