Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (7) (Лечители, духове ритуали)

2. Типология

Именно от местата на разпространение вече следва съответното формално-специфично диференциране, което тук може само да бъде скицирано в основни линии и според характерните водещи критерии, тъй като поради нарастващия брой възможни комбинации контурите в граничните райони се размиват и постепенно се разпадат в изобилие от преходни форми. Могат да се разграничат следните три основни типа:

1) Първичен елементарен шаманизъм, разпространен преди всичко в събирателските, риболовните и ловните общности по периферията на обитаваната част от земното кълбо, но и по-навътре, в отдалечени и островно разположени области (чукчите, ескимосите, индианците от Огнена земя, австралийците, андаманите, батеките, друрите във Венецуела и др.).

Определените черти, които преобладават в еднакви или преоформени в множество варианти типове, са следните: Шаманът бива призован от духовете на животните. Клиентелата му се състои от локални общности или роднински съюзи (кланове). Основните му задачи са осигуряването на успешния лов, здравето и размножаването на племето, следователно цялостен контрол и грижа за животинските и човешките души. За целта той прилага екстазна техника, т.е. по необходимост или собствено желание се отделя от своята свободна душа, като придружен от нея и под закрилата на призоваващите го духове пътува към отвъдното, за да се заеме там със съответните си задачи, породени от всичко случило се на Земята. Ритуалът се ограничава върху най-необходимото, а помощни средства — опиати, одежди и определени принадлежности — изобщо не се прилагат или използването им е съвсем рядко.

2) Вторичен „комплексен шаманизъм“, разпространен преди всичко в преходните гранични области, т.е. при пастирите номади от Северна и вътрешна Азия, а също и в сеяческите земеделски общности или поне в онези, в стопанството на които ловът все още заема толкова важно място, каквито са южноамериканските индианци. Както обикновено клиентелата се набира от роднинските съюзи или от образуваните от тях селски общности. Основните задачи са същите и отново се разрешават в екстаз и контакт с отвъдното, но вече се прибавят и нови черти, които съществено се отличават от преобладаващите при уседналите форми: шаманите често биват призовавани от духовете на предците — при тунгусите и алтайските планинци (кумадини, тувини и др.) — дори и непосредствено от умрелите души на предишните шамани от клана, които по-нататък им служат за персонални духове закрилници; често пъти постът се предава по бащина линия на сина (респ. по майчина на дъщерята) и по този начин става наследствен. Поемайки понякога и псевдожречески функции, шаманът води и домашно-семейни ритуали (раждане, кръщаване, погребение), но също и комунални (аграрни и др.). Самите шамански сеанси придобиват по-комплексна форма и продължителност, като се провеждат в специално приготвени шатри или култови места. По време на тях шаманът е облечен в специфични одежди и носи определени аксесоари — тояга (гега), сноп клончета, звънчета и др. — например при народите, населяващи сибирската тайга. Той вече не изпада в транс само чрез мисловна концентрация, както при елементарния шаманизъм, а вече и посредством особени техники — монотонно пеене, речитативи, ритмични движения и танци, — а все по-често прибягва и до опиати, предизвикващи халюцинации. Връзката с персоналния дух закрилник се стеснява — шаманът му се доверява и го почита, като преди всичко е длъжен редовно да му принася жертви, за да запази неговото благоразположение и готовност за помощ. Освен това жертвоприношенията обичайно са предназначени за духовете помощници. Особено в периферните райони на Централна Азия, при южните и югоизточните тунгуски племена, както и в планинските селски общности на западните и южните хималайскй райони (Хиндукуш и Непал) жертвата се е превръща в интегрирана съставка на ритуалния сеанс: свинята (при тунгусите) или козата бива обезглавена, след което шаманът пие от бликащата кръв, за да се сдобие със сила за пътешествието към отвъдното. В последна сметка — при това най-вече в земеделските култури — се появяват и жени шамани, които твърде рядко се срещат при елементарния шаманизъм.

3) Друг вид синкретичен шаманизъм, типичен за висшите култури (ислямски, хиндуистки, ламаистки, шинтоистки) и характерен със своята екзалтираност, е особено разпространен в селските общности на Югоизточна Азия — Тибет, Тайван, Корея, Япония и отчасти Непал. Макар и не навсякъде тук службата се изпълнява предимно от жени. Характерно е стриктното и доживотно свързване със строго определена свръхестествена сила (респ. божество), която очевидно приема и носи чертите на личните духове закрилници от предишните варианти на шаманизма. Тази сила е почти издигната в култ и обикновено се почита в собствени неголеми храмове, където е изобразена, т.е. тя се радва на редовни ритуали, религиозни служби и жертвоприношения. Кръгът от задачи съответства на разширения спектър на комплексния шаманизъм. Основно остава лечението; нуждаещите се от съвет търсят по-често от обикновено предсказания и прогнози за бъдещето. Обичайната клиентела — по-скоро основната — съставлява селската общност. За разлика от „класическия“ шаманизъм при решаването на тукашните задачи душата на шамана не се отправя на пътешествие в отвъдното и следователно не става дума за екстатични сеанси, а именно за „обладаност“ — духът на клиента се вселява в шамана и се лекува, респ. се осведомява от лечителя за онова, което го интересува. Обикновено „обладаният“ шаман приема поведението на клиента, типичните му жестове и начин на изразяване и дори подбира съответните одежди — униформа, ако става дума за бивш воин или офицер; ако „обладаващите“ духове са различни, което често се случва, шаманът трябва да се преоблича неколкократно по време на един сеанс. За разлика от обичайните култове към „обладаността от духове“ при този вид шаманизъм остава типично обстоятелството, че дори когато един сеанс изглежда наложен отвън, шаманът доброволно се обръща към духовната сила, без да е внезапно изненадан и връхлетян от нея като обикновен пасивен орган.

Следователно наред с мъжете се появили и шамани жени. При това значението им очевидно нараствало сред уседнало живеещите, т.е. аграрни и предимно селски общества, каквито били узбеките, таджиките и племената в Тайван, Корея и Япония. При всички тях това било последица от господстващите висши религии: ислям, будизъм, ламаизъм, шинтоизъм. В съответстващите им духовни постове — и особено във висшите съсловия — привилегията имали единствено мъжете и с цел за запазване на престижа им било забранено да изпълняват функции, произхождащи от вече подчинените им долни слоеве на „езическото суеверие“. По този начин жените получили възможност да ги заместят — аналогично на култове от Североизточна Африка (с господство на исляма или християнството) и на афроамериканските култове от Карибските острови и Бразилия (християнство).

Напротив: при елементарния и комплексния шаманизъм на традиционните култури в същинския смисъл на думата винаги доминирали шаманите мъже; с някои незначителни изключения, като например чилийските ауракани. Във всеки случай действията им били разглеждани като далеч по-ефективни в сравнение с тези на шаманите жени, като последните не били институционно обосновани, а наскоро свързани с личните качества на определена жена. Причината била обичайното разделяне на дейностите и привилегиите. Мъжете поемали задачи, които изисквали широк радиус на движение — те ловували, грижели се за стадата при пастирите номади, занимавали се с търговия, водели войни, а по отношение на жените се възползвали от правото си на върховенство и собственост. Същото обстоятелство се отразявало при свободното движение на душите. Мъжките сънища съдържали повече на брой взаимовръзки, защото нощем душите им пътували по-далеч в сравнение с женските: именно затова мъжете били по-предразположени към екстаз, а жените — към „обладаност“ и „унесеност“. Ако жената поемала длъжността на шамана, то това обикновено се случвало едва след настъпване на менопаузата (като например при ескимоси-те), тъй като нейното обусловено от менструацията „нечисто състояние“ завършвало и според тогавашните възгледи тя вече съществено се доближавала до мъжа; същото могло да се постигне и след ритуална смяна на пола. В подобни случаи жената получавала от играещия важна роля дух в „призоваването“ й указанието „да стане мъж“. Оттук нататък тя носела мъжки облекла и прически, приучавала се в съответния говор и поведение и дори се обучавала в лов и умело прилагане на оръжието, а при определени обстоятелства се оженвала за друга жена. Макар и твърде редки, подобни случаи са известни предимно от Североизточна Азия — ителмите, коряките, чукчите, азиатските ескимоси и алеутските инсулани — и именно там, при това много по-често, поставяли противоположното изискване към мъжките кандидати за шамани, които реагирали аналогично. Решението и в двата случая било взето от духовете: не го свързвали със стремеж към повече власт или престиж.

Жените шамани лекували по принцип леки заболявания, които все пак изисквали специални лечебни познания, каквито притежавали в по-голяма степен от мъжете поради традиционно упражняваната събирателска дейност; те имали предимство и при усложнени раждания, т.е. били поставени по-високо от акушерките — „лаици“, а в по-тесен смисъл били специализирани по въпросите на родилната помощ.