Клаус Е. Мюлер
Шаманизъм (11) (Лечители, духове ритуали)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schamanismus (Heiler, Geister, Rituale), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Издателство „ЛИК“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

3. Топография на отвъдното

Почти всекиму било известно в най-общи черти, че Космосът бил построен на три (или повече) подземни, земни и надземни етажи, свързани с „космическа ос“ или „космическо дърво“, идващо от долния и проникващо през Полярната звезда в горния свят; известно било и съществуването на божества и духовни сили от най-различно естество; всичко това било част от общите представи. Но шаманите, които трябвало да се придвижват до отвъдното, за да изпълняват успешно своите задачи, се нуждаели за тази цел от детайлни познания.

Наистина духовете разполагали с широк радиус на действие в човешкото пространство и време, но много често те притежавали и определени области в отвъдното, представляващи истинските им обиталища, където се чувствали „като у дома си“. Шаманът трябвало да познава някои от тях, за да ги намира, както и други, за да ги избягва — защото там пък могли да го застрашават определени опасности. Отделни духове, с които искал да осъществи контакт, живеели в средния свят, по горното или долното течение на някои реки, в далечни и труднодостъпни планини, в скрити от човешкия поглед пропасти или в непроходимите гъсталаци на огромни гори: едните в самотни шатри или хижи, другите в села с характерно разположение, градеж и дори цвят. Повечето се явявали в свой собствен и предпочитан образ: всички говорели общи или специфични „духовни езици“, които шаманът трябвало да познава, за да умее да се разбира с тях. Според фонетичното звучене по-често се употребявали подсвирквания, а в по-редки случаи духовете ползвали човешкия език, прилагайки особени и разбираеми единствено за шамана метафори. В комуникацията между шамани и духове при ескимосите от племето на ангмасалите за „лед“ използвали думата „водна козина“, за „морско куче“ — „дар“, за „моят баща“ — „моят произход“; самото понятие „шаман“ описвали като „Онзи, който е наполовина невидим“.

Действително отправилият се към подземния свят шаман, могъл да разчита на съответното подробно познаване на мястото от своите духове, но без необходимото собствено познание би се оставил сляпо в тяхна зависимост и подчинение. Първата негова стъпка била правилният избор на мястото за слизане. То се определяло според разположението на желаната цел, която шаманът желаел по обясними причини да достигне бързо и без всякакви рискове. Именно по тази причина той се нуждаел от точни познания за географията и топографията на отвъдния подземен свят. Трябвало да знае къде води изпречилата се пред него река, дали да я следва по или срещу течението, или да я прекоси; да определи значението на някое самотно дърво или скалист участък — като ориентир или специфична опасност; дали да пие вода от някой извор и дали определено явление предвещава добро или зло.

Обикновено той се срещал с духовете по предварително известни тайни пътечки, използвани единствено от тях — както пътеките на животните. Според тунгуската космология пътеките били „нощни“, „обедни“, „западни“, „южни“, „горни“ и „долни“. За да се осъществи контакт с духове, отговорни за определена болест, шаманът бил длъжен да познава пътеките им и да ги следва сигурно, без да се отклонява.

Също толкова познато трябвало да бъде за него и царството на мъртвите, където той бил длъжен да придружава душите на умрелите, да измоли от прадедите детски души или някаква друга помощ. Пътят нататък бил труден и изпълнен с опасности, защото минавал през пустинята на подземния свят, през голи степи, ледена пустош или непроходими гори, покрай биваците на злонамерени духове и обиталищата на чудовищни канибали, по каменисти високопланински пътеки, а накрая пресичал и подземната река. За него също така било задължително да познава особените места за незабавно въплъщение на детските души — „центровете на детския зародиш“, — особено ако те били извън царството на мъртвите или небесното царство. Никои народи вярвали, че тези центрове са в изворите на голямата река, край която живеели; други смятали, че са разположени в недрата на някоя планина, в езера, морета или сред клоните на „космическото дърво“. Все пак правилния път познавал единствено шаманът. В качеството си на лекар той трябвало да знае в отвъдния свят всички скривалища за душите на особено застрашени и следователно болнави или хронично засегнати хора (и преди всичко малки деца) — места, служещи за резиденции на духовете, където шаманът би могъл да довери защитата на душите.

В този смисъл съществували т. нар. шамански територии — определени подземни местности, които от незапомнени времена се предавали от един шаман на следващия. Те били достъпни само по единствен специален път, познат само на шамана и държан от него в тайна. Например според нанайските вярвания на границата на шаманската територия били забити три свещени върлини, нещо като защитна порта, където избрани духове стоели на пост и бдително наблюдавали да не се вмъкне чуждо същество — дух или шаман. След това обаче пътят се разклонявал на безброй пътечки, водещи към всички кътчета на територията. И там, както и на земята, имало хълмове, водоеми, долини, пропасти и бездни, а също и къща с няколко на брой — седем или девет — помещения, където шаманът подслонявал особено застрашени души. Други пък „складирал“ под дървета, хълмове, в извори или на други защитени места от територията: в случай на необходимост той допълнително оставял душите под закрилата на един или повече духове. При смърт на шамана неговите духове помощници се оттегляли на тази негова територия и се заравяли в земята или се скривили под тревата — там, подобно на какавиди, изчаквали появата на новия кандидат-шаман, за да се „излюпят“ отново и да се присъединят към него.

Очевидно подобни шамански територии били известни преди всичко на народите от южносибирската тайга — от тунгусите около Източен Амур до западните алтайци. Тези територии не са особено известни поради стриктната тайна, която шаманите спазвали заради поверените им души дори и пред най-близките си довереници. Едва десетилетия след съветската „секуларизация“, когато поради забраната множество знания потънали в забрава, руските етнолози все пак се опитали да се доберат до някои неща.

Все пак, макар и приблизително, можем да оценим както широките, така и детайлните познания — най-вече на сибирските шамани — за отвъдния свят. Някои от тях, разпитвани през двайсетте и трийсетте години на XX в., когато спомените им все още били пресни, изготвяли цели карти, изпълнени с подробности, които давали точна информация за разположението на отвъдните пътеки, подземните реки и планинските масиви, местата за слизане и изкачване, седалищата на духовете за различните болести, засадите, където опасни чудовища причаквали минаващите оттам души или шамани — и за още множество други неща.