Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (5)

I

Капитан Хейдок се оказа много гостоприемен домакин. Той посрещна мистър Медоуз и майор Блечли радушно и настоя да покаже на първия „цялото си местенце“.

„Контрабандиста почивка“ е била първоначално две къщурки на крайбрежната охрана, кацнали на една скала над морето. Отдолу имаше малко заливче, но пътят до него беше опасен, само смели младежи можеха да се опитат да влязат там.

После къщурките били закупени от някакъв лондонски бизнесмен, който ги съединил в една и се опитал неохотно да създаде градина. Прескачал сегиз-тогиз за кратко време през лятото.

След това останали необитавани години наред, после взели да ги дават под наем с минимална мебелировка на летовници.

— А преди няколко години — обясни Хейдок, — ги купил някой си Хан, немец и ако питате мен, чисто и просто шпионин.

Томи наостри уши.

— Това е интересно — каза той, слагайки чашата, от която посръбваше шери.

— Дяволски предвидлив народ са тия немци — рече Хейдок. — Още оттогава са се готвили за този „театър“… поне такова е моето мнение. Погледнете разположението на това място. Идеално за сигнализиране към морето. Отдолу заливче, където лесно се влиза с моторница. Напълно изолирано поради самите очертания на скалата. Никой не може да ме убеди, че тоя Хан не е бил германски агент.

— Няма никакво съмнение — обади се майор Блечли.

— Какво е станало с него? — запита Томи.

— А! — възкликна Хейдок. — Разправят, че Хан похарчил много пари за това място. Най-напред прокарал път до брега, бетонни стъпала — скъпо нещо. След това стегнал цялата къща — обзавел я с бани и с всевъзможни скъпи приспособления. И на кого, мислите, възложил цялата тая работа? На местен предприемач? Нищо подобно. На някаква лондонска фирма или поне така се наричала. Само че много от хората й, които дошли тук, били чужденци! Някои от тях не знаели нито думица английски. Не сте ли съгласни с мен, че това изглежда крайно съмнително?

— Малко странно, разбира се — призна Томи.

— По онова време аз самият бях тъдява, живеех в бунгало и ме заинтересува какво прави тоя човек. Навъртах се наоколо и следях работниците. И трябва да ви кажа, че това не им харесваше. Все ме гледаха накриво. Един-два пъти дори ме заплашиха. Защо ще ме заплашват, щом всичко е редно и няма скрито-покрито?

Блечли кимна в знак на съгласие.

— Трябвало е да доложите на властите — каза той.

— Така и направих, драги. На полицията й дотегна да я безпокоя.

Той напълни отново чашата си.

— И какво получих за труда си? Учтиво невнимание. Слепи и глухи бяхме тогава. Не можеше и да става въпрос за нова война с Германия — в Европа цареше мир, — отношенията ни с Германия бяха отлични. Привличаха ни естествени симпатии. Тогава ме смятаха за изкуфял дъртак, войнолюбец, твърдоглав стар моряк. Каква полза да разправяш на хората, че германците изграждат най-добрите въздушни сили в Европа, и то не за да си правят разходки с тях!

Майор Блечли избухна:

— Никой не вярваше! Тъпаци! „Мир в наше време“! „Помиряване“! Глупости!

С лице, силно зачервено от потиснат гняв, Хейдок продължи:

— Наричаха ме военноподпалвач. Казваха, че съм бил пречка за мира. Мир, а! Знаех аз какво целеха нашите приятели хуни! И обърнете внимание: опичат си работата много отдалече. Бях убеден, че мистър Хан крои нещо лошо. Не ми се нравеха чуждестранните му работници. Не ми харесваше прахосването на пари за това място. Непрекъснато предупреждавах.

— Браво! — похвали го Блечли.

— Най-после — заяви капитанът — започнаха да ми обръщат внимание. Дойде ни нов полицейски началник — военен в оставка. И има благоразумието да ме изслуша. Хората му започнаха да душат наоколо. И, разбира се, Хан си вдигна чукалата. Чисто и просто се измъкна и изчезна една прекрасна нощ. Полицията претършува цялото място. В един сейф, вграден в стената на столовата, намериха радиопредавател и някои твърде компрометиращи документи. А под гаража — огромен склад за бензин в големи цистерни. Мога да ви заявя, че бях много доволен. Приятели в клуба често ме подкачаха за шпиономанията ми. След това млъкнаха. Лошото ни е, че сме толкова наивно доверчиви.

— Това е престъпно. Глупави сме, глупави. Защо например не интернираме всички тия бежанци? — разпали се майор Блечли.

— Накрая, щом обявиха мястото за продажба, аз го купих — продължи капитанът, когото нищо не беше в състояние да отклони от любимия му разказ. — Ще дойдете ли да го разгледате, Медоуз?

— Благодаря. С удоволствие.

Капитан Хейдок изпълняваше задълженията хи на домакин с младежки жар. Той отвори големия сейф в столовата, за да покаже мястото на тайния радиопредавател. Заведе Томи в гаража и му показа къде са били скрити големите бензинови цистерни, а накрая, след като хвърли бегъл поглед на двете великолепни бани, на специалното осветление и на различните кухненски „принадлежности“, слязоха по стръмната бетонна стълба до заливчето долу и капитан Хейдок му заразправя отново колко полезно би било цялото това устройство за неприятел във военно време.

Хейдок го заведе в пещерата, чието название носеше мястото и обясни разпалено как може да бъде използвана.

Майор Блечли не придружи двамата в обиколката им, а остана на терасата да посръбва спокойно от напитката си. Както подразбра Томи, гонитбата на шпиони от капитана и успешният й завършек бяха главната тема за разговор на този добър джентълмен. Приятелите му бяха чували тази история вече много пъти.

Впрочем самият майор Блечли му даде да разбере това, когато малко по-късно тръгнаха обратно към „Сан Суси“.

— Добър човек е Хейдок — каза той. — Само че много обича да се хвали с добрите си дела. Чували сме тази история толкова пъти, че вече ни е дошла до гуша. Гордее се със своята хитрост като котка с котенцата си.

Сравнението не беше много пресилено и Томи се съгласи с усмивка.

Тъй като след това майор Блечли заразправя как през 1923 г. демаскирал някакъв нечестен разсилен, Томи има възможност да се съсредоточи в своите мисли, като сегиз-тогиз подхвърляше съчувствено: „Така ли?“, „Не думайте“ и „Не може да бъде!“, което представляваше достатъчно насърчение за майор Блечли.

Сега повече откогато и да било Томи беше убеден, че когато умиращият Фаркър е споменал за „Сан Суси“, той е бил на прав път. Тук, на това усамотено място, отдавна са били правени приготовления. Пристигането на немеца Хан и обширните му преустройства показваха съвсем ясно, че тази част от брега е била избрана за сборен пункт, център на неприятелска дейност.

Този замисъл е осуетен от неочакваната намеса на подозрителния капитан Хейдок. Първият рунд завършил в полза на Великобритания. Ами ако „Контрабандистка почивка“ е само първото предмостие на някакъв по-сложен план за нападение? По-конкретно „Контрабандистка почивка“ осигурява връзката с морето. Нейният бряг, достъпен само по пътеката, която се спуща от горе на Долу, би послужил отлично за такава цел. Но това беше само частица от цялото.

Как е реагирал неприятелят, след като Хейдок е осуетил тази част от плана му? Може би се е отдръпнал на друго удобно място — в „Сан Суси“. Хан е бил разобличен преди около четири години. Томи бе подразбрал от Шийла Переня, че много скоро след това мисис Переня се завърнала в Англия и купила „Сан Суси“. Дали това не е следващият ход в играта?

Следователно може да се предположи, че Лийхемптън е вражески център — че в околностите му вече има инсталации и съучастници.

Настроението му се повдигна. Унинието, предизвикано от баналната и празна обстановка на „Сан Суси“, изчезна. Колкото и невинно да изглеждаше това място, невинността му беше вече повърхността. Зад тази безобидна фасада ставаха важни неща.

А центърът на всичко това, доколкото можеше да прецени Томи, беше мисис Переня. Най-напред трябваше да я проучи добре, да проникне зад привидно простата й работа, свързана с управляването на пансиона. Кореспонденцията й, познатите й, обществената й или свързаната с войната дейност — сигурно някъде тук се криеше същността на нейната действителна работа. Ако мисис Переня беше прочутата агентка М, значи тя ръководеше цялата „пета колона“ в страната. Истинската й самоличност ще е известна на малцина — само на хората по върха. Но тя положително поддържа някаква връзка със своите началници и именно тази връзка Томи и Тапънс трябваше да засекат.

В подходящия момент, смяташе Томи, „Контрабандистка почивка“ може да бъде завзета и държана от неколцина смелчаци, действащи от „Сан Суси“. Този момент още не бе настъпил, но сигурно наближаваше.

Щом германската армия завладее френските и белгийските пристанища по Ламанша, тя ще може да съсредоточи усилията си върху нахлуването в Англия и нейното покоряване. А в момента положението във Франция явно се развиваше много зле.

Английската флота имаше господство по море, така; че нападението вероятно щеше да дойде по въздуха или чрез вътрешно предателство — и ако мисис Переня държеше нишките на това вътрешно предателство, нямаше време за губене.

Думите на майор Блечли съвпаднаха точно с мислите на Томи:

— Разбрах, че няма време за губене. Потърсих Абдул, слугата си… човек на място беше Абдул… Разказът продължаваше монотонно. Томи разсъждаваше:

„Защо пък да е Лийхемптън? По каква причина? Той е далеч от главните центрове. Малко затънтено местенце. Консервативно, старомодно. Именно поради тези съображения е подходящ. Но трябва да има й нещо друго.“

Зад него, към вътрешността, се простираше равна полска местност. Много пасища. Следователно удобно място за кацане на самолети с войски или за парашутен десант. Но същото важи и за много други места. Трябва да се отбележи обаче, че тук има голям химически завод, в който работи Карл фон Дайним.

Карл фон Дайним. Подхожда ли той за шпионска работа? Разбира се. Той не е, както бе изтъкнал Грант, истинският главатар. Само винтче в машината. Защото всеки момент може да бъде заподозрян и интерниран. А дотогава ще е изпълнил задачата си. Той бе споменал на Тапънс, че работи върху проблемите за обеззаразяването и имунизирането срещу отровни газове. Тук има възможности — възможности, за които е неприятно дори да мислиш.

Томи заключи (малко неохотно), че Карл е „вътре“. Жалко, защото този човек му беше симпатичен. При това работеше за родината си — рискуваше своя живот. Томи уважаваше такъв противник, макар че беше задължен да го обезвреди. Краят му щеше да бъде разстрел, но поне знаеш това, когато се залавяш с такава работа.

Омразата на Томи беше насочена към хората, които предаваха родината си отвътре. Дявол да ги вземе, ще му паднат те в ръцете!

— …Ето, така ми паднаха в ръцете! — Завърши майорът тържествуващо разказа си. — Много хитро изпипано, нали?

Томи отвърна, без да му мигне окото:

— Най-хитро изпипаната работа, за която съм чувал в живота си, майоре.

II

Мисис Бленкънсоп четеше писмо на тънка чуждестранна хартия, с цензорски печат отвън.

Всъщност пряк резултат от разговора с „мистър Фарадей“.

— Милият Реймънд — шепнеше тя, — толкова се радвах, че е в Египет, а излиза, че е станало голямо разместване. Всичко е строго поверително, разбира се, затуй не може да каже нищо — само това, че имало чудесен план й да съм готова скоро за някаква голяма изненада. Радвам се, че поне зная къде го пращат, но не мога да проумея защо. Блечли изсумтя:

— Нима му е позволено да ви разкрива това? Тапънс се засмя укорително и огледа масата за закуска, сгъвайки скъпоценното си писмо.

— О, ние си имаме уговорки — каза тя лукаво. — Милият Реймънд знае, че щом разбера къде се намира или къде отива, няма да се безпокоя толкова. А всичко е много просто. Само някоя думичка, разбирате ли и от първите букви на следващите думи се образува името на мястото. Е, вярно, по този начин понякога излиза някакво много смешно изречение, но и без това Реймънд си е много остроумен. Сигурна съм, че никой няма да забележи.

Около масата се понесе тих шепот. Моментът беше добре избран: за пръв път всички едновременно бяха на масата за закуска.

Блечли, зачервен, каза:

— Ще прощавате, мисис Бленкънсоп, но е много глупаво. Само това им трябва на германците: да знаят движенията на войските и въздушните ескадри.

— Но аз никога никому не говоря! — възкликна Тапънс. — Много, много съм внимателна.

— Все пак тия неща са неразумни и някой ден вашият син ще си изпати.

— О, дано не се стигне дотам! Нали все пак съм му майка. А майката трябва да знае.

— Мисля, че имате право — избумтя мисис О’Рърк. — Знаем, че никакви мъчения не биха изтръгнали сведения от вас.

— Но всеки може да прочете едно писмо — възрази Блечли.

— Аз много внимавам да не оставям писма къде да е — отвърна Тапънс с вид на оскърбено достойнство. — Винаги ги държа под ключ.

Блечли поклати глава недоверчиво.

III

Беше сива утрин, от морето духаше студен вятър. Тапънс стоеше сама в края на плажа.

Тя извади от чантата си две писма, за които току-що се бе отбила в една вестникарска будка в града.

Те идваха с голямо закъснение, защото бяха два пъти преадресирани, втория път — до някоя си мисис Спендър. Тапънс обичаше да заличава следите си. Децата й смятаха, че е в Корнуол при някаква стара леля.

Тя отвори първото писмо.

Скъпа майко,

Мога да ти разкажа куп забавни неща, но не е позволено. Мисля, че добре си вършим работата. Днешната норма е пет германски самолета преди закуска. Засега е малко объркано, но в крайна сметка ще се оправим.

Само ме е яд, че обстрелват с картечници нещастни граждани по пътищата. На всички ни причернява от това. Гюс и Тръндълг ти пращат много поздрави. Те са все така здрави и бодри.

Не се безпокой за мен. Аз съм добре. За нищо на света не бих искал да пропусна нито миг от тази война. Привети на стария. Дадоха ли му работа във военната администрация?

Винаги твой,

Дерик.

Докато четеше и препрочиташе писмото, очите на Тапънс блестяха от радостни сълзи. После отвори и другото писмо:

Мила мамо,

Как е старата леля Грейси? Държи ли се? Похвално е, че можеш да я търпиш. Аз не бих могла.

Тук няма нищо ново. Работата ми е много интересна, но толкова секретна, че нищичко не мога да ти кажа за нея. Все пак чувствам, че върша нещо полезно. Не се безпокой, че не можеш да помогнеш с нищо за войната — толкова е смешно, като гледам всички тия стари жени, Дето са се разтърчали да искат да вършат туй-онуй. Тук са нужни млади и работоспособни хора. Мисля си как ли е татко с работата си в Шотландия? Сигурно се занимава само, с попълване на формуляри. Но поне ще бъде доволен, че все пак върши нещо.

Много сърдечни поздрави,

Дебъра

Тапънс се усмихна.

Сгъна писмата, приглади ги нежно, а после, скрита зад един вълнолом, драсна клечка кибрит и ги запали. Почака, докато станаха на пепел.

Тогава извади автоматичната си писалка и малък бележник и написа набързо:

Лангхърн,

Корнуол.

Мила Деб,

Тук човек се чувства толкова далеч от войната, че просто не мога да повярвам, че има война. Много се зарадвах на твоето писмо и че работата ти е интересна.

Леля Грейси е отпаднала още повече и е с доста помътено съзнание. Мисля, че е доволна от присъствието ми. Непрекъснато говори за едно време и понякога, струва ми се, ме бърка с майка ми. Тук отглеждат повече зеленчуци от обикновено — розовата градина е засадена с картофи. Помагам по малко на стария Сайкс. Така чувствам, че върша нещо за войната. Баща ти изглежда малко разочарован, но, мисля, както казваш и ти, че той се радва да върши поне нещо.

Сърдечни привети от твоята

майка Тапънс.

Взе нов лист.

Скъпи Дерик,

Твоето писмо е голяма утеха за мен. Пращай по-често пощенски картички, ако нямаш време да пишеш.

Аз съм временно при леля Грейси. Тя е много западнала. Говори за теб като че си още седемгодишен, а вчера ми даде десет шилинга да ти ги пратя за почерпка.

Аз все още съм „в архива“ и никой не желае безценните ми услуги! Възмутително! Баща ти, както ти писах, получи работа в Министерството на снабдяването. Той е някъде на север. По-добре така, отколкото нищо, но все пак не е по желанието му, горкия. Но мисля, че трябва да бъдем по-скромни, да се задоволяваме със „задно място“ и да оставим на вас, младите немирници, да водите войната.

Не казвам: „Пази се“, защото зная, че ти ще вършиш точно обратното. Но бъди разумен.

Много сърдечни привети,

Тапънс

Сложи писмата в пликове, адресира ги, залепи им марки и ги пусна, когато се прибираше в „Сан Суси“. В подножието на скалата вниманието й бе привлечено от две фигури, които стояха малко по-нависоко и разговаряха.

Тапънс се закова на място. Същата жена, която бе видяла вчера, разговаряше с Карл фон Дайним.

Със съжаление Тапънс разбра, че няма къде да се скрие. Не можеше да се приближи до тях, без да я видят и да подслушва разговора им.

На всичко отгоре точно в този момент младият германец изви глава и я забеляза. Двамата внезапно се разделиха. Жената се спусна бързо по склона, пресече пътя и отмина Тапънс, която беше от другата страна.

Карл фон Дайним почака Тапънс да се приближи до него.

После сериозно и учтиво поздрави с „добро утро“. Тапънс подхвана веднага:

— С каква странна жена разговаряхте, мистър Дайним?

— Да. Тя е средноевропейски тип. Полякиня.

— Така ли? А… приятелка ли ви е?

Тонът на Тапънс звучеше досущ като гласа на любопитната леля Грейси на по-млади години.

— Ни най-малко — отговори Карл хладно. — За пръв път виждам тази жена.

— Я виж ти! Аз пък помислих… — Тапънс се спря артистично.

— Помоли ме само да я упътя. Отговорих й на немски, понеже не разбира добре английски.

— Аха. А закъде я помоли да я упътите?

— Попита ме познавам ли някоя си мисис Готлиб, която живеела тук наблизо. Не познавам такава. Тогава каза, че може да е сбъркала името на къщата.

— Възможно е — произнесе Тапънс замислено. Мистър Розенщайн. Мисис Готлиб.

Тя погледна крадешком Карл фон Дайним. Той вървеше до нея със студено, сериозно лице.

Тапънс чувстваше определено подозрение към тази непозната. И беше почти убедена, че когато за първи път ги забеляза, жената и Карл вече бяха разговаряли доста време.

Карл фон Дайним?

Карл и Шийла оная сутрин. „Трябва да внимаваш. Дано… дано тия млади хора да не са замесени!“ — помисли си Тапънс.

Станала съм мекушава, рече си тя, остаряла и мекушава! Такава съм, не ще и дума! Нацистката идеология е младежка идеология. По всяка вероятност нацистките агенти ще бъдат млади хора. Като Карл и Шийла. Томи каза, че Шийла не била замесена. Да, но Томи е мъж, а Шийла е красива, с особена омайваща красота.

Карл и Шийла, а зад тях — загадъчната фигура на мисис Переня. Мисис Переня, понякога словоохотлива собственица на обикновен пансион, а друг път, за кратки минути, трагична, буйна личност.

Тапънс се качи бавно в спалнята си на горния етаж.

Тази вечер, когато си лягаше, издърпа дългото чекмедже на писалището си. От едната му страна имаше лакирана черна кутийка с паянтова евтина ключалка. Тапънс си надяна ръкавици, отключи кутията и я отвори, В нея лежеше купчинка писма. Най-отгоре беше писмото от „Реймънд“, което бе получила тази сутрин. Тапънс го разгърна с полагаемата се предпазливост.

Изведнъж стисна мрачно устни. В гънката на хартията тази сутрин бе сложила мигла. Сега косъмчето го нямаше.

Отиде при умивалника. На него имаше шишенце с невинен етикет „Сив прах“ с доза.

Тапънс посипа сръчно малко от праха върху писмото и върху лакираната повърхност на кутията.

Нямаше отпечатъци от пръсти нито на писмото, нито на кутията.

Тапънс кимна с някакво мрачно задоволство.

ЗАЩОТО БИ ТРЯБВАЛО ДА ИМА ОТПЕЧАТЪЦИ ОТ ПРЪСТИ — ОТ НЕЙНИТЕ.

Слугиня би чела писмо от любопитство, макар това да изглеждаше невероятно — защото едва ли би си правила труда да търси ключ, който да прилегне на кутията.

Но слугиня не би се сетила да избърше отпечатъците от пръстите си.

Мисис Переня ли е? Шийла ли? Или някой друг? Във всеки случай някой, който се интересува от движенията на английските въоръжени сили.

IV

Планът за действие на Тапънс беше в общи линии прост. Първо, основна преценка на вероятностите и възможностите. Второ, опит да се установи дали между обитателите на „Сан Суси“ има такъв, който се интересува от движенията на войските и се мъчи да скрие това. Трето — кой е този човек?

Тапънс разсъждаваше върху третия въпрос, когато лежеше в леглото на другата сутрин. Нишката на мислите й бе прекъсната за малко от Бети Спрот, която нахълта като вихрушка в този ранен час, изпреварвайки чашата с възхладничка мастиленочервена течност, известна на пансионерите като „сутрешен чай“.

Бети беше и палава, и бъбрива. Тя имаше голяма слабост към Тапънс. Покатери се на леглото и като пъхна под носа на Тапънс някаква крайно опърпана книжка с картинки, изкомандва кратко:

— Че-ти.

Тапънс покорно зачете:

Гъске, гъске милинка, накъде така с гъсока?

Горе, долу, при стопанката на дома край потока.

Бети се търкаляше от смях и повтаряше възторжено:

— Голе… голе… голе — а после изведнъж произнесе натъртено: До-лу… — и се претърколи от леглото на пода.

Този фокус се повтори Няколко пъти, докато й омръзна. Тогава Бети залази по пода, играейки си с обувките на Тапънс и бъбрейки си оживено на своя собствен език:

— Аг ду бах пит… су дах… пъч…

Унесена отново в своите грижи, Тапънс забрави детето. Думите на детското стихотворение като че й се присмиваха.

Гъске, гъске милинка, накъде така с гъсока?

Накъде наистина? Гъската беше тя, гъсокът — Томи. Поне така изглеждаха! Тапънс презираше дълбоко мисис Бленкънсоп. Мистър Медоуз — флегматичен, лишен от въображение, типичен англичанин — е малко по-сполучлив, но невероятно глупав, мислеше тя. И двамата подходящи за атмосферата в „Сан Суси“. Точно такива хора би могъл да очаква човек там.

Все пак трябваше да внимават — лесно можеха да извършат някаква грешка. Самата тя бе направила грешка оня ден — нищо особено, но достатъчно указание, предупреждаващо да бъде предпазлива. Такъв лесен начин за установяване на близост и на добри отношения — посредствена плетачка моли за съвет. Но една вечер забрави това, пръстите й неволно възвърнаха предишната си сръчност, куките затракаха бързо с равномерния звън на опитна плетачка. Мисис О’Рърк забеляза това. Оттогава Тапънс се стараеше да държи златната среда — да не плете толкова несръчно, както в началото, но не и толкова бързо, колкото умееше.

— Аг бу бент? — запита Бети. Тя повтори въпроса: — Аг бу бент?

— Чудесно, миличка — отвърна Тапънс разсеяно. — Прекрасно.

Доволна, Бети пак си замърмори нещо.

Следващата стъпка ще бъде лесна, мислеше си Тапънс. Знаеше точно как да постъпи. Но трябваше да я съгласува с Томи…

Докато лежеше и кроеше планове, времето летеше. Мисис Спрот влезе задъхана да търси Бети.

— Ох, ето я. Не можех да проумея къде се е дянала. Ах, Бети, лошо момиче! Ох, мисис Бленкънсоп, извинявайте.

Тапънс се повдигна на леглото. Бети с ангелско личице съзерцаваше делото си.

Тя бе измъкнала всички връзки от обувките на Тапънс и ги бе натопила в чашата за миене на зъби. Сега ги побутваше щастливо с пръстче.

Тапънс се разсмя и прекъсна извиненията на мисис Спрот.

— Колко смешно! Не се безпокойте, мисис Спрот, всичко ще се оправи. Аз съм виновна. Трябваше да гледам какво прави. Беше толкова тиха!

— Знам — въздъхна мисис Спрот. — Когато са тихи, това е винаги лош знак. Още тази сутрин ще ви донеса нови връзки за обувки, мисис Бленкънсоп.

— Не си правете този труд — каза Тапънс. — Ще изсъхнат и пак ще си бъдат като нови-новенички.

Мисис Спрот отведе Бети, а Тапънс стана да приведе плана си в действие.