Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (12)

I

След безкрайно дълги минути на безсъзнание Томи започна да усеща някаква огнена топка, плаваща в пространството. В сърцевината на огнената топка имаше ядро от болка, светът се стесняваше, огнената топка се люлееше все по-бавно и по-бавно… и изведнъж разбра, че ядрото й беше собствената му глава, която се цепеше от болка.

Постепенно започна да усеща и други неща — изтръпнали от студ крайници, глад, неспособност да движи устните си.

Все по-бавно и по-бавно се люлееше огнената топка… Сега тя беше главата на Томас Бирсфърд и лежеше на здрава почва. Много здрава почва. Всъщност на нещо, което твърде много приличаше на камък.

Да, той лежеше на корави камъни и усещаше болки, беше неспособен да се движи, изпитваше силен глад, студ и неудобство.

Макар че леглата на мисис Переня не бяха особено меки, това не можеше да бъде…

О, разбира се — Хейдок! Радиопредавателят! Слугата немец! Връщането му в „Сан Суси“.

Някой, промъкнал се зад него, го бе ударил. Това именно беше причината за болките в главата.

А си мислеше, че се е измъкнал благополучно. Значи Хейдок все пак не беше толкова глупав?

Хейдок ли? Но Хейдок се бе прибрал в „Контрабандистка почивка“ и затворил вратата. Как е успял да се спусне от хълма и да причака Томи в градината на „Сан Суси“?

Това не можеше да стане, без Томи да го забележи.

Тогава слугата? Дали не го е пратил да го изпревари, да му направи засада? Но не, когато Томи минаваше през вестибюла, бе видял Епълдор през леко открехнатата врата на кухнята. А може да му се е сторило, че го е видял? Сигурно е било така.

Но, както и да е, всичко това нямаше значение. Важното беше да разбере къде се намира сега.

Очите му, свикнали с тъмнината, различиха малък правоъгълник слаба светлина. Прозорец или малка решетка. Въздухът беше влажен и застоял. Изглежда, лежеше в изба. Ръцете и краката му бяха вързани, а устата му — запушена с нещо и увита с превръзка.

„Този път май няма отърване“ — помисли си Томи.

Опита се внимателно да раздвижи крайниците или тялото си, но не успя.

В същия момент чу тихо изскърцване и зад него се отвори някаква врата. Влезе човек със свещ. Сложи свещта на земята. Томи позна Епълдор. Той изчезна пак, но после се върна с табла, на която имаше кана с вода, чаша, хляб и сирене.

Като се наведе, най-напред Епълдор провери въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката на пленника. След това опипа превръзката на устата.

— Ще ви я махна, за да можете да ядете и пиете — каза той със спокоен, монотонен глас. — Обаче и при най-слабия звук веднага ще ви я сложа отново.

Томи се опита да кимне с глава, но се оказа невъзможно и вместо това отвори и затвори очи няколко пъти.

Получил по този начин някакво съгласие, Епълдор внимателно развърза превръзката на устата му.

Вече със свободна уста Томи няколко минути раздвижва челюстта си. Епълдор поднесе до устните му чашата с вода. Отначало Томи гълташе трудно, но после — по-лесно. Водата го ободри.

— Така съм по-добре — промърмори той със запъване. — Вече не съм млад като едно време. А сега да похапна, Фриц… или може би си Франц?

Човекът отвърна спокойно:

— Тук се казвам Епълдор.

Той подаваше филия хляб със сирене. Томи я захапа лакомо.

След като прекара яденето с вода, запита:

— А каква е следващата точка от програмата?

В отговор Епълдор взе превръзката.

Томи побърза да каже:

— Искам да се видя с капитан Хейдок.

Епълдор поклати глава. Сръчно му запуши пак устата и излезе.

Томи остана сам да размишлява в тъмното. Събуди го от неспокойна дрямка изскърцването на вратата, която се отвори отново. Този път влязоха заедно. Хейдок и Епълдор. Отпушиха устата му и разхлабиха въжетата, с които бяха вързани ръцете му, за да може да седне и да разкърши ръце.

Хейдок държеше автоматичен пистолет. Не съвсем уверен в резултата, Томи започна да играе своята роля.

— Слушайте, Хейдок — възмути се той, — какво значи това? Нападате ме, отвличате ме…

Капитанът поклати бавно глава.

— Не си хабете думите — каза той. — Няма смисъл.

— Смятате, че като сте служител от нашето разузнаване, та можете…

Другият пак поклати глава.

— Не, не, Медоуз. Вие не се хванахте за тази история. Излишно е да продължавате да се преструвате.

Но Томи не се даваше. Мъчеше се да се убеди, другият не е толкова уверен. Ако продължаваше да играе ролята си…

— За какъв се мислите, дявол да го вземе? — запита той. — Колкото и голяма власт да имате, нямате право да се държите така. Аз съм напълно способен да държа езика си и да не издавам вашите важни тайни!

— Вие играете ролята си отлично — отвърна другия студено, — но мога да ви кажа, че ми е все едно дали сте служител на английското разузнаване или обикновен любител, който се бърка където не му е работата.

— Що за нахалство…

— Стига, Медоуз.

— Но нали ви казвам…

Хейдок издаде напред свирепото си лице.

— Млъкнете, дяволите да ви вземат. По-рано може би щеше да бъде интересно да разберем кой сте и кой ви е пратил. Но сега това вече няма значение. Както знаете, времето не чака. А вие не сте имали възможност да съобщите никому какво сте открили.

— Полицията ще започне да ме дири, щом се съобщи за изчезването ми.

Изведнъж Хейдок оголи лъскавите си зъби.

— Полицията идва тук тази вечер. Добри момчета. И двамата са ми приятели. Разпитаха ме подробно за мистър Медоуз. Много са обезпокоени от изчезването му. Интересуваха се как изглеждал тая вечер, какво говорил. И през ум не им минаваше, че човекът, за когото ставаше дума, е практически под краката им. Както виждате, никой не се съмнява, че сте напуснали тази къща жив и здрав. Нито за миг не би им хрумнало да ви търсят тук.

— Не може да ме държите тук вечно — каза Томи разпалено.

Придобивайки отново най-изискани английски маниери, Хейдок отговори:

— Това няма да бъде необходимо, скъпи ми приятелю. Само до утре вечер. В заливчето ми ще пристигне лодка и възнамеряваме да ви пратим на пътешествие за укрепване на здравето, макар че впрочем не вярвам да ви заварят жив, дори и да се намирате на борда, когато пристигнат на местоназначението си.

— Чудно ми е защо не ме ликвидирахте веднага.

— Защото времето е много горещо, скъпи ми приятелю. А пък в момента морските ни съобщения са прекъснати и ако продължава така… е, труп на такова място лесно би издал присъствието си.

— Разбирам — рече Томи.

Не можеше да има никакво съмнение. Всичко му беше напълно ясно. Ще го държат жив до пристигането на лодката. След това ще го убият или ще го упоят и ще хвърлят трупа му в морето. Когато намерят трупа му, по нищо няма да личи, че той има нещо общо с „Контрабандистка почивка“.

— Просто наминах — продължи Хейдок най-непринудено — да ви запитам какво можем да направим за вас… след това?

Томи помисли, преди да отговори:

— Благодаря, но няма да ви искам да пращате кичур от косата ми или нещо друго на малката женица в Сент Джонс Ууд. Ще й липсвам до края на месеца, но предполагам, че скоро ще ми намери заместник.

На всяка цена, мислеше той, трябва да създам впечатление, че действам сам. Докато не падне никакво подозрение върху Тапънс, все още имаше възможност да спечелят играта, макар че той едва ли щеше да бъде жив, за да я играе.

— Както обичате — каза Хейдок. — Във всеки случай, ако желаете да пратите някакво съобщение на… приятелката си… ще се постараем да й бъде предадено.

Значи той все пак искаше да получи известни сведения за този тайнствен мистър Медоуз. Много добре, тогава Томи ще го държи в неведение.

Той поклати глава и отвърна:

— Няма нужда.

— Добре. — С привидно пълно безразличие Хейдок даде знак на Епълдор. Той върза отново ръцете, краката и устата му. След това двамата излязоха, като заключиха вратата подире си.

Предоставен на размишленията си, Томи никак не беше весел. Не само го очакваше скорошна смърт, но нямаше начин да остави след себе си ни най-малко указание за това, което бе открил.

Физически той беше напълно безпомощен. Чувстваше мозъка си странно бездеен. Дали да се възползва от предложението на Хейдок да изпрати съобщение? съзнанието му беше по-бистро… Но не можеше да измисли нищо полезно.

Разбира се, оставаше Тапънс. Но какво можеше да направи Тапънс? Както бе изтъкнал Хейдок преди малко, никой нямаше да допусне, че той има нещо общо с изчезването на Томи. Томи бе напуснал „Контрабандистка почивка“ жив и здрав. Показанията на двама безпристрастни свидетели щяха да потвърдят това. Който и да заподозреше Тапънс, Хейдок не би бил между тях. А моме изобщо и нищо да не подозира. Може да си мислят, че той просто е тръгнал по някаква следа.

Дявол да го вземе, защо не бе проявил по-голяма предпазливост…

В избата имаше слаба светлина. Тя проникваше през решетката, която се намираше високо в един ъгъл. Ако успееше да освободи устата си, можеше да извика за помощ. Възможно е някой да го чуе, макар че вероятността беше малка.

Половин час той се мъчи да разхлаби въжетата, с които беше вързан и да разкъса със зъби превръзката на устата си. Обаче всичко остана напразно. Хората, които му бяха сложили тия неща, си разбираха от работата.

Прецени, че е късно следобед. Тъй като не се чуваше никакъв шум отгоре, предположи, че Хейдок е излязъл.

Гоя негодник сигурно играе голф и гадае в клубната постройка какво може да се е случило на Медоуз.

„Оня ден вечеряхме заедно… Тогава изглеждаше на пълно нормален. И изведнъж изчезва като дим.“

Томи кипеше от яд. Ах, тия сърдечни английски обноски! Нима всички са толкова слепи да не забележат тази обла пруска глава! Дори самият той не бе я забелязал. Ето на какво е способен елин добър актьор!

А той беше тук и се бе провалил! Позорно се бе провалил! Вързан като пиле и никой не може да се сети къде е.

Ах, защо Тапънс не притежаваше дарбата ясновидство! В такъв случай тя би могла да се сети. Понякога проявяваше необикновена прозорливост…

Но какво е това?

Томи наостри уши и се ослуша в някакъв далечен шум.

Е, просто някой си тананикаше някаква мелодия.

А той стоеше тук, неспособен да издаде нито звук, за да привлече вниманието му.

Тананикането се приближаваше. Ужасно фалшив глас.

Но мелодията, макар и обезобразена, се разпознаваше. Тя датираше от предишната война и сега отново бе станала модна.

Ако беше ти единствена на тоя свят,

а аз — единствен, само с теб…

Колко често си я бе тананикал през 1917 година!

Но дявол да го вземе тоя! Защо не я пее както трябва?

Изведнъж Томи се вцепени, напрегна се цялото му тяло. Тези особени грешки му бяха странно познати. Само един човек винаги бъркаше на това място и по такъв начин!

„Боже мой, та това е Албърт!“ — помисли си Томи.

Албърт обикаляше около „Контрабандистка почивка“. Албърт беше съвсем наблизо, а Томи стоеше тук, вързан, неспособен да помръдне нито ръка, нито крак, неспособен да издаде нито звук!

Момент. Нима беше напълно безсилен?

Имаше един звук, който той можеше да издаде — наистина не така лесно с вързана уста, както с отворена, но все пак можеше.

Томи започна отчаяно да хърка. Затвори очи, готов да се престори на дълбоко заспал, ако Епълдор слезе в избата, и хъркаше ли, хъркаше.

Късо хъркане, късо хъркане, късо хъркане — пауза — дълго хъркане, дълго хъркане, дълго хъркане — пауза — късо хъркане, късо хъркане, късо хъркане…

II

Когато Тапънс си тръгна, Албърт остана дълбоко смутен.

Колкото по остаряваше, толкова по-бавно работеше мозъкът му, но все още умееше да разсъждава трезво. Положението изобщо му се струваше много лошо. Преди всичко войната вървеше зле. „Ах, тези германци!“ — мислеше си Албърт тъжно, но почти без озлобление. Викат: „Хайл, Хитлер“, с протегната ръка, маршируват, без да прегъват крака, прегазват света, бомбардират, косят с картечници, изобщо гадна напаст! Трябва да бъдат спрени, няма две мнения затова — ала като че ли никой досега не бе успял да ги спре.

А пък тая мисис Бирсфърд, толкова симпатична жена, е затънала до гуша в една каша и продължава да си търси белята, та и нея се налага да възпира! Това му се струваше невъзможно. Трябва да се справят с „петата колона“, а тя е мръсна пасмина. На всичко отгоре в нея има и истински англичани! Какъв позор!

А господарят, който единствен можеше да възпре господарката от неблагоразумие, господарят бе изчезнал.

Това никак не се харесваше на Албърт. Изглежда „тия германци“ имат пръст в тази работа.

Да, лошо. Май трудно ще му бъде.

Албърт нямаше вкус към дълбоки размишления. Но както повечето англичани беше упорит и не мирясваше докато така или иначе не избистреше мислите си. След като реши, че трябва на всяка цена да намери господаря ря, Албърт като вярно куче се залови да го дири.

Нямаше определен план, а действаше досущ по същия начин, както постъпваше обикновено, когато търсеше чантата на жена си или очилата си, ако някой от тези важни предмети се загубеше. С други думи, отиваше на мястото, където за последен път бе видял липсващите предмети и започваше диренията си оттам.

В случая последният известен факт за Томи беше, че е вечерял с капитан Хейдок в „Контрабандистка почивка“, а след това се е върнал пеш в „Сан Суси“ и за сетен път е бил видян, когато е минавал през портата.

Ето защо, ръководейки се от тези сведения, Албърт се изкачи по хълма, спря се пред вратата на „Сан Суси“ и няколко минути я съзерцава с надежда тя да му разкрие нещо. Но тъй като не му дойде никакво просветление, въздъхна и се заизкачва бавно по склона към „Контрабандистка почивка“.

Тази седмица Албърт също бе ходил на кино и интригата на „Скитащият певец“ му бе направила голямо впечатление. Колко романтично! Неволно му се натрапваше мисълта, че самият той се намира в подобно положение. И като героя на екрана, верния Блондел, играй от Гари Купър, търсеше затворения си господар. И той като Блондел някога се бе сражавал рамо до рамо с господаря си. Сега господарят му бе станал жертва на вероломство и нямаше кой друг да го търси и да го върне в любящите обятия на кралицата на Беренгария освен верния му Блондел.

Албърт с въздишка си припомни нежната мелодия на „Rihard ô mon Roi“^[1], която преданият трубадур пееше с такова чувство под всяка кула.

Жалко, че самият той не умееше да запамети мелодия.

Беше му нужно много време, за да научи някоя мелодия.

Албърт закръгли устни, за да се опита да подсвирква.

Напоследък започваха да се пеят пак старите песни. „Ако беше ти единствена на тоя свят, а аз — единствен, само с теб…“

Албърт се спря да огледа прясно боядисаната бяла порта на „Контрабандистка почивка“. Да, точно тук бе идвал господарят на вечеря.

Изкачи се още малко по склона и излезе на дюните.

Тук нямаше нищо. Нищо освен трева и няколко овце.

Пътната врата на „Контрабандиста почивка“ се отвори и излезе една кола. Някакъв едър човек в панталон голф и с щеки за играта голф я подкара надолу по хълма.

„Това може да бъде само капитан Хейдок“ — заключи Албърт.

Той се върна обратно и се загледа в „Контрабандистка почивка“. Спретната къщурка. Хубава градина. Красива гледка.

Наблюдаваше я с умиление. „Такива чудни думи аз ще ти мълвя“, тананикаше си той.

От една странична врата на къщата излезе човек с мотика в ръка и изчезна през една малка вратичка.

Това мигновено събуди любопитството на Албърт, който отглеждаше латинки и малко салата в градинката зад къщата си.

Той се промъкна по-близо до „Контрабандистка почивка“ и мина през отворената порта. Да, спретната къщурка.

Заобиколи полека къщата. Някъде долу, на нещо като площадка, до която се стигаше по стъпала, имаше малка зеленчукова градина. Там работеше човекът, който бе излязъл от къщата.

Албърт то наблюдава с интерес няколко минути. После се обърна и загледа къщата.

Спретната къщурка, помисли си той за трети път Точно за каквато би мечтал един морски офицер в оставка. Тук именно бе вечерял господарят оня ден.

Няколко пъти Албърт обиколи бавно къщата. Взираше се в нея така, както бе гледал портата на „Сан Суси“ — с надежда, сякаш, я молеше да му каже нещо.

И вървешком си тананикаше тихо — съвременен Блондел, търсещ своя господар.

„Толкоз хубави неща ще правим — тананикаше си Албърт. — Такива чудни думи аз ще ти мълвя…“ Дали не бъркаше? Той вече бе изпял този куплет.

Чудна работа, май капитанът отглежда свине? До ушите му стигна продължително изгрухтяване. Чудно… като че ли иде изпод земята. Странно място за свинарник.

Не, не може да са свине: Сякаш някой спи. Изглежда си подремва в избата.

Такъв ден наляга на сън, но тъкмо на такова ли пък място! Бръмчейки като пчела, Албърт се приближи още повече.

Ето откъде иде шумът — от оная малка решетка. Грух, грух, грух — хъ-ъ-ър, хъ-ъ-ър, х-ъ-ър — грух, грух, грух. Интересно хъркане — напомняше му за нещо…

„Аха! — възкликна Албърт. — Сетих се: това е О. Точка, точка, точка, тире, тире, тире, точка, точка, точка.“

Огледа се бързо.

После коленичи и като зачука тихо по желязната решетка на избеното прозорче, започна да предава съобщение.