Агата Кристи
Произшествие в „Сан Суси“ (3)

I

Мис Минтън плетеше отвън на покритата тераса.

Тя беше слаба и ъгловата, с жилеста шия. Носеше светъл небесносин джемпър и верижки или мънистени огърлици. Полата й беше от туид и бе увиснала и измачкана отзад. Тя поздрави весело Тапънс:

— Добро утро, мисис Бленкънсоп. Надявам се, че сте спали добре.

Мисис Бленкънсоп призна, че когато се намирала в чуждо легло, първите една-две нощи никога не спяла добре. Мис Минтън каза:

— Я гледай, много интересно! Точно същото става и е мен.

Мисис Бленкънсоп отвърна:

— Какво съвпадение и каква хубава плетка!

Мис Минтън, изчервявайки се от удоволствие, я по-каза. Да, наистина е доста оригинална, а всъщност много проста. Лесно може да покаже на мисис Бленкънсоп как става, ако мисис Бленкънсоп пожелае. О, това е много мило от страна на мис Минтън, ала, добави мисис Бленкънсоп, лично тя е толкова глупава, че, откровено казано, не умее да плете много добре, ако се води по модели. Може да прави само прости нещица като плетени ушанки и дори сега се бои, че пак е сбъркала нещо. Някак не изглежда правилно, нали?

Мис Минтън хвърли сведущ поглед на сивокафявата купчина. Внимателно посочи точно какво не е наред. G благодарност Тапънс й подаде сбърканата шапка. Мис Минтън излъчваше доброта и покровителственост. О, не, не е беда. Тя от толкова години плете.

— За жалост никога не съм се занимавала с плетене преди тази ужасна война — призна Тапънс. — Но човек чувства толкова силна нужда да върши нещо.

— О, да, така е. Снощи, струва ми се, ви чух да казвате, че сте имали син във флотата?

— Да, най-големият ми син. Такъв прекрасен младеж е… макар че според мен не е редно да го хвали майка му. Освен това имам син във въздушните сили, а Сирил, най-малкият, е във Франция.

— О, боже мой, боже мой, какви ли страшни тревоги си имате!

Тапънс помисли:

„Ох, Дерик, милият ми Дерик… В ада и в неразборията… а аз тук се превземам… разигравам чувства, които действително изпитвам…“

Тя каза с най-благонравен глас:

— Всички трябва да бъдем храбри, нали? Да се надяваме, че всичко ще свърши скоро. Неотдавна от много меродавен източник ми казаха, че германците не можели да издържат повече от два месеца.

Мис Минтън кимна толкова енергично, че всичките й мънистени верижки се разклатиха и зазвънтяха.

— Да, така е, и съм убедена (тя сниши тайнствено глас), че Хитлер страда от някаква болест… абсолютно смъртоносна… и най-късно до август ще полудее.

Тапънс отговори разпалено:

— Тази „светкавична война“ е последният напън на германците. Мисля, че недоимъкът в Германия е нещо страшно. Работниците във фабриките са много недоволни. Всичко ще рухне.

— Какво? Какво говорите?

Мистър и мисис Кейли бяха излезли на терасата. Мистър Кейли подхвърли въпросите си нервно. Той се настани на един стол, а неговата жена уви коленете му о одеяла. Той повтори нервно:

— Какво казвате?

— Казваме — отвърна мис Минтън, — че всичко ще свърши най-късно до есента.

— Глупости! — тросна се мистър Кейли. — Тази война ще се проточи най-малко шест години.

— О, мистър Кейли! — възрази Тапънс. — Наистина ли мислите така?

Мистър Кейли се озърна подозрително.

— Интересно — промърмори той. — Дали няма течение? По-добре да преместя стола си в ъгъла.

Мистър Кейли се настани както трябва. Неговата съпруга — жена с угрижено лице, която като че ли нямаше друга цел в живота, освен да се грижи за мистър Кейли — манипулираше с възглавнички и одеяла, като от време на време запитваше: „А как е сега, Алфред? Мислиш ли, че е добре? Дали не трябва да си сложиш тъмните очила? Тази сутрин блести много.“

Мистър Кейли отвърна раздразнено:

— Не, не. Не се безпокой, Елизабет. Донесе ли шала ми? Не, не, коприненото ми шалче. Е, добре, няма значение. Мисля, че и с този ще бъда добре… най-после. Но не искам гърлото ми да се прегрява, а пък вълната… при това слънце… хм, все пак по-добре е да донесеш другия. — Той отново насочи вниманието си към въпроси от общ интерес. — Да, давам им шест години.

Изслуша със задоволство възраженията на двете жени.

— Вие, уважаеми дами, както се казва, просто вземате желанията си за действителност. Аз познавам Германия. Мога да заявя, че познавам Германия изключително добре. В течение на работата си, преди да се пенсионирам, непрекъснато сновях между Англия и Германия. Берлин, Хамбург, Мюнхен — познавам ги всички. Мога да ви уверя, че Германия е способна да издържи почти до безкрайност…

Мистър Кейли се впусна във вдъхновено словоизлияние, като гласът му ту се повишаваше, ту се снишаваше с приятно тъжна модулация, и се спря само за да поеме коприненото шалче, донесено от жена му, и да го увие около врата си.

Мисис Спрот изведе Бети с малко вълнено кученце, на което липсваше едното ухо, и вълнено палтенце за него.

— Ето, Бети — каза тя. — Облечи Бонзо за разходка, докато маминка се приготви за излизане.

Гласът на мистър Кейли продължаваше да звучи напевно и монотонно, изброявайки не твърде успокоителни статистически данни и цифри. Монологът му бе изпъстрен с веселото чуруликане на Бети, която разговаряше оживено с Бонзо на свой език.

— Тръкл-тръкли-пах бат — каза Бети. После, когато наблизо кацна някаква птица, протегна към нея нежни ръчици и загука. Когато птицата хвръкна, Бети огледа насъбралите се и произнесе ясно:

— Пили-пили — и заклати главица с огромно задоволство.

— Това дете се учи много бързо да говори — забеляза мис Минтън. — Кажи „Та-та“, Бети. „Та-та“.

Бети я изгледа и отвърна:

— Глък!

После напъха едното краче на Бонзо в ръкава на вълненото му палтенце, прещъпука до един стол, вдигна възглавничката и скри Бонзо зад нея. Кикотейки се весело, тя изрече със страшна мъка:

— Клий! Бау-бау. Клий!

Мис Минтън, влизайки в ролята на преводачка, обясни с майчинска гордост:

— Много обича да играе на криеница. Все крие разни неща. — И викна с пресилено учудване:

— Къде е Бонзо? Къде е Бонзо? Къде може да е отишъл Бонзо?

Бети се тръшна на земята и се запревива от смях.

Мистър Кейли, като видя, че никой не обръща внимание на обяснението му с какво Германия заменя суровините, направи кисела физиономия и се изкашля недоволно.

Мисис Спрот излезе с шапка на глава и вдигна Бети от земята.

Вниманието отново се насочи към мистър Кейли.

— Та какво казвахте, мистър Кейли? — запита Тапънс.

Но мистър Кейли, обиден, отвърна студено:

— Тая жена все изтърсва тук детето си и иска хората да й го гледат. Все пак, мила, мисля, че не е зле да си сложа вълненото шалче. Слънцето се скрива.

— О, мистър Кейли, много ви моля, продължете разказа си. Толкова е интересен! — възкликна мис Минтън.

Омекнал, мистър Кейли отново се зае важно с лекцията си, след като уви вълненото шалче по-добре около жилестата си шия.

— Както казах, Германия толкова е усъвършенствала системата си за…

Тапънс се обърна към мисис Кейли и попита:

— А вие, мисис Кейли, какво мислите за войната? Мисис Кейли подскочи.

— А, какво мисля аз ли? Какво… какво имате предвид?

— Смятате ли, че ще продължи най-малко шест години?

Мисис Кейли отговори неуверено:

— Ох, дано не трае толкова. Не е ли много дълго, това време?

— Да. Дълго е. Какво мислите все пак?

Този въпрос като че ли обърка мисис Кейли. Тя отговори:

— Ами… не знам. Нищичко не зная. Алфред казва, че ще се проточи толкова.

— А вие на същото мнение ли сте?

— О, не знам. Трудно е да се каже.

Тапънс почувства внезапно раздразнение. Чуруликащата мис Минтън, тираничният мистър Кейли, слабоумната мисис Кейли — нима тези хора бяха наистина типични нейни сънародници? По-добра ли беше мисис Спрот с малко тъпото си лице и изпъкнали очи като цариградско грозде? Какво може да открие тук тя, Тапънс? Сигурно никой от тия хора…

Мисълта й секна. Усети някаква сянка. Някой стоеше зад нея, между нея и слънцето. Обърна глава.

На терасата стоеше мисис Переня, вперила очи в групата. И в тези очи имаше нещо… може би насмешка? Нещо като смразяващо презрение. Тапънс помисли:

„Трябва да науча нещо повече за мисис Переня.“

II

Томи установяваше с майор Блечли най-сърдечни отношения.

— Донесохте ли си щеки за голф, Медоуз?

Томи се призна за виновен.

— Ха! Мога да ви кажа, че имам много силно зрение. Чудесно! Трябва да се поразкършим с вас. Играли ли сте на тукашното игрище?

Томи отговори отрицателно.

— Не е лошо… никак не е лошо. Може би е маломерно, ала има прекрасен изглед към морето и тъй нататък. И никога няма много хора. Вижте какво, бихте ли излезли с мен тази сутрин? Можем да поиграем.

— Много ви благодаря. С удоволствие.

— Откровено казано зарадвах се на пристигането ви — заяви Блечли, когато закрачиха бавно по нанагорнището. — Прекалено много жени има тук; Просто ти действат на нервите. Добре, че намерих друг мъж да ме подкрепя. Изключете Кейли от сметката… тоя човек е нещо като подвижна аптека. Говори само за здравето си, какво лечение опитвал и какви лекарства вземал. Ако изхвърли всичките си кутийки с хапове и излиза всеки ден да походи десетина мили, коренно ще се промени. Единственият друг мъж тук е фон Дайним, но, право да ви кажа, Медоуз, той малко ме безпокои.

— Така ли? — учуди се Томи.

— Така е. Повярвайте ми, тази работа с бежанците е опасна. Ако питаха мен, щях до един да ги интернирам. Безопасността преди всичко.

— Струва ми се малко драстично.

— Ни най-малко. Войната си е война. И освен това имам известни подозрения към младия мистър Карл, Първо, той явно не е евреин. И второ, дошъл е тук само един месец — забележете! — само един месец преди избухването на войната. Това е малко подозрително.

Томи каза подканящо:

— Значи смятате…

— Че шпионира… Да, именно това му е заниманието!

— Но тук няма важни военни или флотски обекти…

— Ех, приятелю, там е хитростта! Ако беше някъде около Плимът или Портсмът, щеше да бъде под наблюдение. А на такова заспало място като това никой пет пари не дава. Но все пак е разположено на брега, нали? Истината е, че правителството гледа много леко на тия неприятели чужденци. Всеки, който пожелае, може да дойде тук, да прави печална физиономия и да разправя, че братята му били в концентрационни лагери. Вижте тоя младеж — във всяка негова чертица се чете арогантност. Той е нацист… точно такъв е — нацист.

— Всъщност в нашата страна имаме нужда от един-двама шамани — подхвърли Томи шеговито.

— За какво са ни?

— За да надушват шпионите — обясни Томи сериозно.

— Ха, чудесно… чудесно. Да ги надушват, а? Да, разбира се.

Не можаха да продължат разговора си, защото стигнаха до клубната постройка.

Записаха Томи като временен член, майор Блечли го представи на секретаря, възстар невзрачен човек. Томи плати надлежно членския си внос и застана е майора на игрището.

Томи беше посредствен играч на голф. Ала с радост установи, че е почти на равнището на новия си приятел. Накрая майорът водеше с две дупки и му оставаше една. Томи беше доволен, че играта се развиваше така.

— Вие сте ми добър противник, Медоуз, много добър противник… просто не ви провървя накрая. Надявам се скоро да играем пак. А сега елате да, ви представя на някои от членовете. Общо взето, добра компания, само че някои се държат малко като баби, ако разбирате какво искам да кажа. Аха, ето го Хейдок… Хейдок ще ви хареса. Той е морски офицер в оставка. Държи къщата на скалата до пристана. Ръководи местната ни противовъздушна отбрана.

Капитан трети ранг Хейдок беше едър здравеняк със загоряло лице, наситено сини очи и навик да вика почти винаги, когато говори.

Той посрещна Томи дружелюбно.

— Значи ще подкрепяте Блечли в „Сан Суси“? Той ще се радва, че там има втори мъж. Ти май ще се удавиш в женското общество, а, Блечли?

— Не си падам по жени — заяви майор Блечли.

— Глупости! — рече Хейдок. — Просто не са жени от твоя тип, момчето ми, това е истината. Дърти пансионни вещици. Само клюкарстват и плетат.

— Вие забравяте мис Переня — вметна Блечли.

— А, Шийла ли?… Вярно, тя е очарователно момиче. Истинска красавица, ако питате мен.

— Само че малко ме безпокои — каза Блечли.

— Защо? Ще пиете ли нещо, Медоуз? А вие какво ще предпочетете, майоре?

След като поръчаха напитките и се разположиха на верандата на клуба, Хейдок повтори въпроса си.

— Заради оня германец — отговори майорът. — Много често се срещат.

— Искате да кажете, че е влюбена в него? Хм, лошо. Разбира се, той е по своему красив младеж. Но няма да го огрее. Няма да го огрее, Блечли. Не можем да допуснем такова нещо. Това значи да се сдушваш с врага. Ех, тия момичета… къде е благоприличието им? Около тях има колкото щеш прекрасни английски младежи.

— Шийла е особено момиче — забеляза Блечли, — има странни пристъпи на меланхолия и тогава почти никому не говори.

— Испанска кръв — каза капитанът. — Баща й е бил полуиспанец, нали?

— Не знам. Мисля, че името му е испанско. Капитанът погледна часовника си.

— Наближава време за новините. Не е зле да ги чуем.

Тоя ден новините бяха оскъдни, кажи-речи не повече от това, което вече го имаше в сутрешните вестници. След като коментира с одобрение последните подвизи на въздушните сили — отлични момчета, храбри като лъвове, — капитанът взе да развива любимата си теория: че рано или късно германците ще се опитат да направят десант при самия Лийхемптън — именно защото мястото е толкова маловажно.

— Дори няма противосамолетни оръдия! Срамота!

Спорът не продължи, защото Томи и майорът трябваше да бързат да се връщат за обяд в „Сан Суси“. Хейдок отправи към Томи сърдечна покана да посети гнезденцето му — „Контрабандистка почивка“. „Чуден изглед, имам си собствен плаж, всевъзможни удобства в къщата. Доведете го, Блечли.“

Уговориха се на другата вечер Томи и Блечли да се отбият на почерпка.

III

Следобед в „Сан Суси“ настъпи спокойно време. Мистър Кейли, придружен от преданата мисис Кейли, се прибра да си почине. Мис Минтън заведе мисис Бленкънсоп в един склад за опаковане и адресиране на колети за фронта.

Мистър Медоуз се разходи спокойно по брега до Лийхемптън. Купи си цигари, отби се у Смит да си вземе последния брой на „Пънч“, после след неколкоминутна привидна нерешителност се качи на един автобус с надпис „Старият кей“.

Старият кей беше в края на бреговата алея. Посредниците за продажба на имоти смятаха тази част от Лийхемптън за най-непривлекателната. Тя се наричаше Западен Хемптън и се ползваше с лоша слава. Томи плати два пенса и се заразхожда по кея. Той беше паянтов и разнебитен от стихиите, с няколко издъхващи монетни автомата, поставени далеч един от друг. Тук имаше само няколко деца, които тичаха нагоре-надолу и надаваха писъци, приличащи на крясъка на чайките. Някакъв самотен човек седеше на края и ловеше риба.

Мистър Медоуз се приближи бавно до него и се взря във водата. После запита учтиво:

— Хваща ли се?

Риболовецът поклати глава.

— Не кълве твърде. — Мистър Грант нави малко връвта на въдицата си и без да се обръща, каза:

— А какво ще кажете вие, Медоуз?

Той отвърна.

— Засега нищо особено, сър. Окопавам се.

— Добре. Разкажете ми.

Томи седна така, че да вижда целия кей. След това започна:

— Мисля, че добре се справям. Предполагам, че вече имате списък на тукашните хора? — Грант кимна. — Засега няма нищо за отбелязване. Завързах приятелство с майор Блечли. Играхме на голф тази сутрин. Изглежда обикновен офицер в оставка. Като че ли малко прекалено типичен. Кейли ми се струва всъщност хипохондрик. Тази роля също лесно се играе. Ходил е, както сам признава, често в Германия през последните няколко години.

— Важно обстоятелство — отбеляза Грант лаконично.

— Освен това имаме фон Дайним.

— Да. Излишно е да ви казвам, Медоуз, че фон Дайним най-много ме интересува.

— Мислите ли, че той е Н? Грант поклати глава.

— Не, не мисля. Според мен H не може да си позволи да бъде германец.

— Дори бежанец от нацистко преследване ли?

— Дори такъв. Те знаят, че следим чужденците от неприятелски страни, намиращи се у нас. Нещо повече — казвам ви го под секрет, Бирсфърд, — почти всички такива чужденци между 16 и 60 години ще бъдат интернирани. Независимо дали нашите противници знаят това или не, поне могат да предвидят, че ще се случи такова нещо. Те никога не биха рискували — ръководителят на организацията им да бъде интерниран. Следователно H трябва да е или поданик на неутрална страна, или пък е вероятно англичанин. Същото, разбира се, важи и за М. Не, мнението ми за фон Дайним е следното. Той може да е брънка във веригата. H и M може да не са в „Сан Суси“, а някъде другаде. Именно Карл фон Дайним, който е там, ще ни заведе до тях. Това ми се струва твърде вероятно. Още повече че не мога да си представя някой от другите пансионери в „Сан Суси“ да е човекът, когото търсим.

— Предполагам, че повече или по-малко сте ги проучили, сър?

Грант въздъхна — рязка, бърза въздишка на огорчение.

— Не, точно това ми е невъзможно да направя. Виж, лесно бих могъл да уредя да ги проучи отделът — но лично аз не мога да рискувам, Бирсфърд. Защото, разбирате ли, загниването е в самия отдел. Само един намек, че държа под око „Сан Суси“ по някаква причина—и организацията ще разбере това. Тъкмо тук влизате в ролята си вие, външният човек. Затова трябва да действате тайно, без помощ от нас. Това е единствената ни възможност. Аз не смея да рискувам да ги алармирам. Само един човек успях да проуча.

— Кой е той, сър?

— Самият Карл фон Дайним. Това е много лесно. Обикновена работа. Можех да го проуча не като обитател на „Сан Суси“, а като поданик на неприятелска страна.

— И какъв е резултатът? — полюбопитствува Томи. На лицето на събеседника му се изписа странна усмивка.

— Младият мистър Карл е точно такъв, за какъвто се представя. Баща му е бил непредпазлив, арестували са го и умрял в концентрационен лагер. По-възрастните братя на Карл са в лагери. Майка му умряла от мъка преди една година. Той избягал в Англия един месец преди избухването на войната. Фон Дайним е изявил готовност да помага на родината си. Сега върши отлична и много полезна работа в химическа изследователска лаборатория, където се занимава с проблема за имунизиране срещу някои газове и изобщо с опити за обеззаразяване.

— Значи е „безупречен“? — каза Томи.

— Не абсолютно. Нашите германски приятели са известни със своята прецизност. Ако фон Дайним беше изпратен като агент в Англия, положително щяха да се погрижат автобиографията му да съвпада с това, което той ни разказва за себе си. Има две възможности. Или цялото семейство фон Дайним е замесено в тази работа — което е твърде вероятно, или потисническият нацистки режим. Или пък той всъщност не е Карл фон Дайним, а човек, който играе ролята на Карл фон Дайним.

Томи произнесе бавно:

— Разбирам. — И додаде ни в клин, ни в ръкав: — Във всеки случай той изглежда много симпатичен младеж.

Грант въздъхна:

— Такива са те… почти винаги са такива. Странен е животът в нашата служба. Уважаваме противниците си и те ни уважават. Нали знаете, обикновено човек изпитва симпатии към противника си, дори когато се опитва да го смаже.

Настъпи мълчание, през време на което Томи разсъждаваше върху странностите на войната. Гласът на Грант прекъсна мислите му:

— Но има хора, към които не изпитвам нито уважение, нито симпатия, а това са предателите в нашите редове, хората, които са готови да предадат родината си и да приемат служба и почести от чужденеца, който я е завладял.

Томи възкликна с чувство:

— Боже мой, съгласен съм с вас, сър. Това е подлост!

— И заслужава да завърши като всяка подлост.

— Но наистина ли има такива мръсници? — запита Томи недоверчиво.

— Навсякъде. Както ви казах и в нашата служба. Във въоръжените сили. По банките на парламента. На високи постове в министерствата. Трябва да ги изметем — трябва! И то бързо. Но нищо няма да постигнем, ако започнем от низините — от дребната риба, от хората, които държат речи по парковете, които продават жалките си листовки — те не знаят кои са големите риби. А на нас ни трябват големите, те са способни да направят неописуеми пакости — и ще ги направят, ако не ги изпреварим.

Томи заяви уверено:

— Ще ги изпреварим, сър.

— Защо мислите така? — попита Грант.

Томи отвърна:

— Но нали вие сам казахте преди малко, че трябва да ги изпреварим?

Човекът с въдицата се обърна и минута-две наблюдава внимателно своя подчинен, линията на челюстта му, стисната със спокойна решителност. И от видяното почувства още по-дълбоки симпатии и уважение към събеседника си.

— Вие сте човек на място — рече той. После продължи:

— А какво ще кажете за жените в пансиона? Не забелязахте ли нещо подозрително?

— Струва ми се, че има нещо особено у жената, която го управлява.

— Мисис Переня ли?

— Да. Нямате ли някакви сведения за нея? Грант отговори бавно:

— Ще се опитам да проверя миналото й, доколкото ми е възможно, но както ви казах, рисковано е.

— Тогава по-добре да не рискувате. Само тя ми се вижда някак подозрителна. Освен това има една млада майка, една стара мома, дето си пъха носа навсякъде, безмозъчната жена на хипохондрика и една страшно грозна стара ирландка. На пръв поглед всички изглеждат напълно безобидни.

— Тия ли са всички?

— Не. Има и една мисис Бленкънсоп… пристигна преди три дни.

— Е, и?

— Мисис Бленкънсоп е жена ми — заяви Томи.

— Какво?!

Грант повиши глас, смаян от това съобщение. Той се извърна рязко, с гневен пламък в очите.

— Мисля, че ви предупредих, Бирсфърд, да не казвате нито дума на жена си!

— Точно така, сър, не съм казвал. Ако бъдете така добър да ме изслушате…

Томи разправи накратко какво се бе случило. Той не смееше да гледа събеседника си. Внимаваше да не издаде с гласа си гордостта, която тайно изпитваше.

Когато свърши разказа си, настъпи мълчание. Изведнъж събеседникът му издаде някакъв особен звук. Грант се смееше. Смя се няколко минути.

— Свалям шапка на тази жена! — каза той. — Такива са една на хиляда!

— Съгласен съм с вас — рече Томи.

— Истхемптън ще се пръсне от смях, когато узнае това. Той ме предупреди да не я елиминирам. Каза, че ако я отстраня, тя ще ме надхитри. Не го послушах. Все пак това показва колко трябва да бъдем внимателни. Мислех, че съм взел всички предпазни мерки да не ни подслушват. Предварително се уверих, че вие и съпругата ви сте сами в апартамента. Вярно, чух гласа по телефона, който молеше вашата жена да дойде веднага и така се хванах на простия стар трик със затръшнатата врата. Да, умна жена е вашата съпруга.

Той помълча една минута, после добави:

— Моля да й предадете от мое име, че прекланям глава пред нея.

— Ами ако тя вече знае всичко?

Мистър Грант направи изразителна гримаса.

— Е, няма как, ще трябва да се примирим с това. Кажете й, че отделът ще смята за чест, ако се съгласи да работи с нас в случая.

— Ще й кажа — отвърна Томи с лека усмивка.

Грант произнесе сериозно:

— Изглежда, не сте успели да я убедите да се прибере вкъщи и да си стои там?

Томи поклати глава.

— Вие не познавате Тапънс.

— Мисля, че започвам да я опознавам. Казвам това, защото… хм, защото работата е опасна. Ако ви подушат, вас или нея…

Той остави изречението недовършено. Томи каза сериозно:

— Разбирам, сър.

— Но струва ми се, че самият вие не сте в състояние да убедите жена си да не се излага на опасност.

Томи изрече бавно:

— Откровено казано, не бих се и опитвал. Такива са нашите отношения с Тапънс, разбирате ли? Действаме винаги заедно!

В главата му се въртеше един израз, произнесен преди години, в края на предишната война. Общо начинание.

Такъв беше и винаги щеше да бъде животът му с Тапънс — общо начинание.